Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

Яж и тичай
Яж и тичай
16,00лв.
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 16,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
Яж и тичай
Яж и тичай
16,00лв.
+
+
Explorer 1/2017
Explorer 1/2017
4,95лв.
Цена на пакета: 31,95лв.
Спестявате 6,00лв.!

Купи пакет
+
+
Яж и тичай
Яж и тичай
16,00лв.
Цена на пакета: 41,00лв.
Спестявате 8,00лв.!

Купи пакет

Яж и тичай

Моето невероятно пътуване към бягането на свръхдълги разстояния

Автор: Скот Юрек
Код на продукта:35
Наличност:В наличност
Превод: © Цветелина Лакова
Цветно приложение: 16
ISBN: 978-954-9535-54-9
Издадена на: 28/05/2013
Размери: 142x210
Брой страници: 272
Корица: Мека
Националност: Американска
Редактор: Вихра Василева
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

Яж и тичай

 

БЕСТСЕЛЪР НА “НЮ ЙОРК ТАЙМС”

Почти двайсет години Скот Юрек е сред водещите имена в жестокия свят на бягането на свръхдълги разстояния. През 1999 г. никому неизвестният Юрек става пръв на „Западните щати“ – състезание на 160 км в Сиера Невада, Калифорния. И го печели седем пъти подред, при това с рекордни резултати. Освен това той побеждава два пъти в състезанието „Бадуотър“ на 217 км, а неотдавна постави национален рекорд, като пробяга шест и половина маратонски дължини за 24 часа.


     Скот Юрек е един от елитните бегачи, които отиват в Мексико, за да се състезават с индианците тараумара – това събитие е описано в бестселъра „Родени да тичат“. Постиженията му са наистина изключителни, но още по-впечатляващото е, че докато покорява спортните върхове, той се храни само с растителна храна.


     В „Яж и тичай“ Скот Юрек говори за живота и кариерата си на елитен спортист и веган и вдъхновява всички бегачи – от начинаещи до звезди. Детството в Средния запад, ловът и риболовът, готвенето на месо и картофи за семейството, първите опити в бягането (Скот мразел да тича) и бавното преминаване към бягане на свръхдълги разстояния и веганство, състезанията по цял свят, рекордите – разказът на Скот разкрива как става каляването на желязната воля и разбива стереотипите относно храната, която осигурява оптимални постижения на спортистите.


     „Яж и тичай“ е пълна с невероятни, екстремни истории за издръжливостта и състезателния дух, изумителни научни факти и достъпни практични съвети, в това число и любимите вегански рецепти на Скот. Тази книга ще мотивира всички ни да „извървим пътя“, независимо дали това означава да започнем да тичаме, да открием нови кулинарни хоризонти, или просто да изследваме границите на собствените си възможности.
 

Отзиви (8)

Автор

Скот Юрек

СКОТ ЮРЕК е световноизвестен шампион по бягане на свръхдълги разстояния, който живее изцяло на растителна храна. Името му се среща многократно в бестселъра „Родени да тичат“. Гостувал е на „Си Ен Ен“, „Ню Йорк Таймс“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Уол Стрийт Джърнъл“, както и на много други медии. Познат и уважаван заради природосъобразния си начин на живот, той е много търсен като лектор, рехабилитатор, треньор и готвач. Изнасял е лекции в много компании, сред които „Майкрософт“ и „Старбъкс“. Скот Юрек живее в Булдър, Колорадо.

 

 

 

БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА
В книгата си представям своите собствени проучвания и идеи. Надявам се, че те ще ви вдъхновят, за да извлечете максимума от себе си и от живота, но все пак не забравяйте, че аз не съм медицинско лице. Използвайте тази книга, но помнете, че тя не е предназначена да замени консултацията с лекар. Нито аз, нито издателят ми можем да носим отговорност за каквито и да било нежелани реакции, произтекли пряко или непряко от информацията, съдържаща се в тези страници.
Казано по друг начин, ако решите да пробягате 215 км в Долината на смъртта, без значение кои от съветите ми ще следвате или няма да следвате, вие действате на своя отговорност. Духом обаче аз ще бъда с вас. На всяка крачка.
 

Откъси

МОЕТО НЕВЕРОЯТНО ПЪТУВАНЕ КЪМ БЯГАНЕТО НА СВРЪХДЪЛГИ РАЗТОЯНИЯ


 

Увод


Бях срамежливо дете с високо кръвно налягане. След време се превърнах в слабичък юноша. Другите деца ме закачаха, наричаха ме Пиуи* /*Пиуи Хърман – популярен комичен герой от 80-те години на миналия век, въплътен от актьора Пол Рубенс. Пиуи Хърман е ексцентрично дете с изтънчени, женствени маниери – б. пр./. Не бях най-бързият бегач в училището, не бях и най-силен, нито дори най-умен. Бях най-обикновено дете, но мечтаех за нещо, което дори не можех да назова. Бях като всички, по нищо не се отличавах. Докато един ден не направих откритие.
     Няма да ви разказвам басни за вдъхновението и вярата. Няма да ви обещавам, че ако искате да сбъднете мечтите си, е нужно само да си вярвате. Аз ще ви покажа с конкретни примери как се промених коренно и как вие също можете да се промените. Можете да успеете, независимо дали тренирате за маратон, или тичате само през уикенда, дали сте плувец, или велосипедист, дали сте в добра форма, или имате излишни килограми. Знам, защото аз самият успях.
     Историята на моя живот ще ви прозвучи много познато – не по отношение на подробностите (освен ако не сте се озовавали проснати по очи в Долината на смъртта), а заради стремежа към успеха. Това е историята на всички хора, които някога са се чувствали в безизходица, на всички, които са мечтали да постигнат нещо повече, да бъдат нещо повече.
     Преди няколко години аз се почувствах в безизходица. Намирах се на едно от най-горещите места в света. Тук ще започне разказът ми. Тук ще започне вашата история.

   1

         НЯКОЙ

„Бадуотър“, 2005 г.

„Най-добрият начин да се измъкнеш от едно място е да минеш през него.“

Робърт Фрост, американски поет

 

МОЗЪКЪТ МИ БЕШЕ ПЛАМНАЛ. Тялото ми изгаряше. Долината на смъртта беше изсмукала силите ми и сега се опитваше да ме изпържи. Хората от екипа ме подканяха да се надигна, повтаряха, че вярват в мен, но аз едва долавях гласовете им.  Повърнах, а после на светлината на фенерчето, завързано за челото ми, видях как течността се изпари почти толкова бързо, колкото бързо беше плиснала върху напечената настилка. Беше единадесет часа през нощта, температурата беше 40°С, изпепеляващата жега ме съсипваше. Това трябваше да е моят миг. Това беше моментът, в който винаги успявах да открия скритите си запаси от воля, каквато другите не притежаваха, и да събера сили, които да ми помогнат да преодолея разстояния и да достигна скорости, непостижими за останалите състезатели. През онази нощ обаче, докато се пържех, проснат на земята, единственото, което си спомних, беше една телевизионна реклама от моето детство. Първо виждаме нечия ръка, която държи яйце, и един глас казва: „Това е твоят мозък“. После ръката счупва яйцето и когато то започва да цвърти в нагорещения тиган, гласът казва: „А това е твоят мозък, когато вземаш наркотици“. Видях тази картина върху горещото нощно небе и чух безплътния глас. Помислих си: „Това е моят мозък на състезанието „Бадуотър“.
     Бях пробягал 113 км в местност, където други бяха загинали, ходейки, и ми оставаха още 104 км. Казах си, че в този момент трябва да оставя зад гърба си всички съперници, които са били достатъчно глупави да ме следват през първата половина на трасето. Всъщност бях застанал на стартовата линия с идеята да подобря рекорда на състезанието и изобщо не допусках, че може да не съм пръв. Сега обаче не вярвах, че ще успея да завърша.
     Имаше само едно решение – да се надигна и да продължа напред. С каквито и беди да съм се сблъсквал в живота си, отговорът винаги е бил един и същ: „Не спирай!“. Дробовете ми e можело да се задъхват за кислород, мускулите ми – да изнемогват, но аз винаги съм знаел, че спасението е в разума ми. В други случаи уморените ми сухожилия са плачели за почивка, плътта ми е молела за милост, но аз съм продължавал да тичам благодарение на съзнанието си. Но не и този път.   Какво се беше случило?
     Бягането е моят живот. Обичам да тичам. До голяма степен бягането – това съм аз. В спорта, който избрах за свое призвание, професия, страст и непогрешим, но безпощаден учител, то е моят отговор на всички предизвикателства.
     Аз съм бегач на свръхдълги разстояния, което ще рече, че се явявам на състезания, по-големи от маратон (42 195 км). На практика обаче аз бягам и печеля надпревари от поне 80 км* /* 50 мили – б. пр./, най-често по 160 км* /*100 мили – б. пр./, а понякога по 220–240 км. На някои бягания съм бил водач на колоната от начало до край. Друг път съм оставал назад за известно време, след което съм впрягал всичките си сили. Защо сега стоях край пътя, повръщах и не можех да продължа?
     Успехите ми нямаха значение. Познати ме бяха предупредили, че това състезание – 217 км през Долината на смъртта, е твърде дълго и не съм дал на тялото си достатъчно време да се възстанови от последното бягане. Едва-две седмици по-рано бях спечелил „Западните щати“ – тежко, но престижно състезание на 160 км. Много хора казваха, че диетата ми – от седем години ядях само растителна храна – няма да даде нужните на тялото ми сили. Никой не се досети какъв всъщност беше проблемът: бях подценил самото състезание.
     При някои състезания по бягане на свръхдълги разстояния трасето криволичи сред равнини, покрити с девствени гори, покрай звънки потоци и поляни, обсипани с диви цветя. Някои състезания по бягане на свръхдълги разстояния се провеждат по време на меланхоличната студена есен, а други – през освежаващо прохладната ранна пролет.
     Има и състезания като това, което ме надви. Истинското му име е „Ултрамаратон Бадуотър“. Състезателите го наричат „Бадуотър 135“* /*Повечето състезания по бягане на свръхдълги разстояния съдържат в наименованието си число, което показва дължината на трасето, измерена в мили. Дължината на трасето на състезанието „Бадуотър“ е 135 мили, или 217.3 км – б. пр./, а на мнозина е известно като „най-тежкото състезание по бягане в света“.
     Аз обаче не бях взел тези приказки насериозно. Мислех, че съм бягал на по-тежки трасета, че съм участвал в много по-дръзки и по-трудни състезания. Тичал съм в сняг и дъжд, печелил съм надпревари в отдалечени краища на света. Катерил съм се по скали и по четирихилядници, спускал съм се по каменисти полета, прекосявал съм ледени потоци. Бях свикнал с пътеки, по които и елен би се спънал.
     Вярно, маршрутът на „Бадуотър“ минаваше през Долината на смъртта, а състезанието се провеждаше в най-горещите дни на годината. Според местната легенда една година фирма производител на обувки раздала маратонки на всички състезатели, но подметките се разтопили върху напечената земя.
     Но това бяха само приказки, нали така? „Бадуотър“ се провеждаше в най-голямата жега и маршрутът беше по-дълъг, отколкото на повечето състезания, на които се явявах, но колкото и трудно да беше състезанието, поне беше еднообразно. Бях свикнал със състезания при тежък терен и неприятен климат. Има състезания по бягане на свръхдълги разстояния, които будят не само възхищение, но и страх. А „Бадуотър“? Истината е, че мнозина сред най-талантливите и известни бегачи на свръхдълги разстояния никога не са се пробвали на „Бадуотър“. Долината на смъртта звучи зловещо, ако не и фатално. Сред елитните бегачи на свръхдълги разстояния обаче легендите за опасности и смърт не са нещо необичайно. Ние, бегачите на свръхдълги разстояния, обичаме приказките, но не се задълбочаваме в тях. Не можем да си го позволим.
     Не че не бях подготвен. В моята работа недостатъчната подготовка е равносилна на самоизтезание. Бях си купил промишлена разпръсквачка, така че хората от екипа ми да ме обливат с вода на равни интервали от време. Бях облякъл специално създадените топлоотразителни панталони и тениска от „Брукс спортс“* /*Американска фирма за производство на спортни обувки и екипировка за футбол и бягане – б. пр./. През първите шест часа на състезанието пиех по 1,7 л вода на час – това са цели три велосипедни шишета. Тези мерки обаче трябваше да предпазят тялото ми. Никоя промишлена разпръсквачка не би могла да предпази разума. А за един бегач на свръхдълги разстояния разумът е по-важен от всичко.

     За да бяга на свръхдълги разстояния, човек трябва да е напълно уверен в себе си и в същото време да е много скромен. За да станеш шампион, трябва да вярваш, че можеш да разбиеш конкуренцията. Нужно е обаче да съзнаваш също, че ако искаш да си пръв, трябва да дадеш всичко от себе си, тъй като невниманието, отпускането и дори една-единствена погрешна стъпка могат да доведат до поражение или до нещо още по-лошо. Дали не бях твърде самоуверен, дали не ми липсваше смирение?
     В началото на състезанието, на 27-ия километър, един моряк, който се беше отказал, ме поздрави, когато минах покрай него. Беше ме познал. Друг бегач, ветеран от състезанията по бягане в пустинята, се отказа петдесетина километра по-късно, след като урината му стана тъмна като кафе. Той също ме беше познал. Нито известността, нито предишната ми самоувереност обаче можеха да ми помогнат сега.
     Към момента водач беше Майк Суини, петдесетгодишен лоцман и гмуркач. Следваше го 48-годишният Фърг Хоук, летищен товарач от Канада, кой обичаше да цитира Фридрих Ницше.
     Спортните журналисти ме наричаха Истинския победител. Но дали бях такъв? Дали не бях просто някакъв позьор?
     Всеки от нас понякога си задава въпроси. Човешко е да се питаме защо попадаме в определени ситуации и защо животът ни поставя препятствия. Само светците и заблудените души приемат всяко страдание като предизвикателство и всяка загуба – като жестока благословия. Знам това. Знам, че съм избрал спорт, свързан с дълги периоди на изнемога; знам, че принадлежа към едно малко и разнородно общество от мъже и жени, където статусът зависи изцяло от издръжливостта. За мен и за моите събратя бегачи на свръхдълги разстояния халюцинациите и повръщането са като петната от трева за бейзболистите. Охлузванията, черните нокти на краката и обезводняването постоянно съпътстват хората, които се състезават на 100-150 и повече километра. Маратонът е приятно въведение, време да помислим върху недостатъците си и да ги изгладим. Краката на бегачите на свръхдълги разстояния често се покриват с такива страшни мехури, че те изтръгват ноктите си, за да облекчат напрежението. Един бегач се беше подложил на операция по отстраняване на ноктите на краката преди състезание – за всеки случай, за да не му се налага по-късно сам да прави това. Схващанията не заслужават внимание. Светкавиците са само част от пейзажа, освен ако някоя не падне толкова близо до теб, че косата и космите на ръцете ти да се изправят. Главоболието, дължащо се на надморската височина, е нещо толкова обикновено, колкото и потенето, и никой не се занимава с него. Изключение прави случаят, в който един бегач на състезание в Колорадо умря от мозъчна аневризма. Бегачите или не обръщат внимание на болката, или я приемат, а в някои случаи я лекуват с ибупрофен, което носи известен риск.  Прекалено високата доза ибупрофен, съчетана с обилно потене, може да причини бъбречна криза, която обикновено води до смъртна бледност. Ако има късмет, пострадалият бива откаран с хеликоптер до най-близката болница. Както казваше един приятел, лекар и бегач на свръхдълги разстояния: „Не всяка болка заслужава внимание.“
     Бегачите на свръхдълги разстояния потеглят по изгрев слънце и продължават да тичат, докато слънцето залезе, изгрее луната, после отново изгрее и залезе слънцето и още веднъж изгрее луната. Понякога се препъваме от изтощение и се превиваме от болка, друг път без усилие се носим по скалисти пътеки и изкачваме склонове по един километър, намирайки сили кой знае откъде. Тичаме, макар че костите ни болят, а кожата ни е ожулена. Сметката е безпощадно проста – тичаш, докато останеш без сили, а после продължаваш да тичаш. Намираш нов източник на сила и воля. И бягаш още по-бързо.
     В други спортове се вземат предпазни мерки. В бягането на свръхдълги разстояния се вземат мерки, които да спасят бегачите от гибел. Повечето състезания по бягане на свръхдълги разстояния разполагат със здравни пунктове, където се проследява състоянието на бегачите, а в някои случаи се измерва и теглото им. Тук състезателите могат да хапнат, да си починат на сянка и да преминат медицински преглед. На повечето състезания има и пейсъри, които да придружават бегачите през последната фаза на състезанието, като ги съветват и следят състезателите да не се изгубят, но не могат да им дават храна или вода. През повечето време бегачите на свръхдълги разстояния могат да водят екипите си – мъже и жени, които им носят храна, вода, информация за конкурентите и уверението, че състезателите могат да продължат да бягат, когато мислят, че ще припаднат.
     Почти на всички състезания по бягане на свръхдълги разстояния се бяга без почивка. Това означава, че няма момент, в който часовниците да спрат и всички да се оттеглят за голяма чиния спагети и заслужена нощна почивка, както правят състезателите от „Тур дьо Франс“. Това е част от предизвикателството и прави надпреварата по-примамлива. Когато повечето хора спират, ние продължаваме. Докато другите почиват, ние бягаме.
     Именно в това беше проблемът. Другите спираха, за да си починат. Не и аз. Сега обаче и аз спрях. Просто не можех да продължа.
     Моят приятел Рик, член на екипа ми, повтаряше, че вярва в мен, но грешеше. Къде бях сбъркал? Дали причината беше в тренировките и в прекалено краткото възстановяване? Или в състезателната ми програма? Или в нагласата? Дали не се хранех неправилно? Или мислех твърде много?
     По време на състезанията по бягане на свръхдълги разстояния, когато не се оглежда за планински зверове, свлачища, зъбери и дървета, за които съзнанието отказва да повярва, че са истински, човек има много време за размисъл. Ако спре, има още повече време да размишлява. Може би аз исках да спра за малко. Може би трябваше да полежа по гръб насред пустинята, за да си задам въпроса защо бягам в тази фурна. Защо се подлагам на това мъчение?
     Неотдавна взех да проумявам защо започнах. Като дете тичах в гората и около дома ни за удоволствие. Като юноша тичах, за да се поддържам във форма. После тичах, за да намеря покой. Тичах и продължавах да тичам, защото разбрах, че захванеш ли се с нещо, не бива да се отказваш. В живота, както и на състезанията по бягане на свръхдълги разстояния, трябва да продължиш напред. Накрая тичах, защото се бях превърнал в бегач, а спортът ми носеше физическо удоволствие и ме караше да забравям задълженията, страданията и досадните ежедневни грижи. Тичах, защото заобичах другите бегачи. Тичах, защото обичах предизвикателствата и защото няма по-хубаво чувство от това да стигнеш до финала или да завършиш тежка тренировка. Тичах, защото като опитен бегач можех да уверя околните колко е хубаво да живееш здравословно, да се движиш всеки ден, да преодоляваш трудностите, да се отнасяш отговорно към храненето си. Можех да им обясня, че не е важно колко печелиш и къде живееш, важно е как живееш. Тичах, защото, преодолявайки трудностите на състезанията по бягане на свръхдълги разстояния, аз си припомнях, че мога да преодолея житейските трудности, че животът е преодоляване на трудности.
     Можех ли да се откажа, без да се предам?
     – Правил си го и преди – каза Рик. – Можеш отново да го направиш.
     Оценявах оптимизма му. Бях наясно обаче, че говори глупости.

     В някоя друга лятна нощ, на някое друго състезание, аз бих се възхищавал на блестящите звезди върху кадифеното черно небе. Бих вдигнал глава, за да зърна заснежените върхове на Сиера Невада, които се възвисяват като строги часови на ръба на безкрайната пустиня, и бих предвкусил величие, а не мрачно поражение. Бих тичал към неприветливата и тъмна планина, докато тя ме приеме дружелюбно.
     – Стомахът ми – изохках. – Стомахът ми.
     Хората от екипа ми ме посъветваха да се пъхна в сандъка с лед, голям колкото ковчег, който мъкнеха покрай пътя, за да сваля телесната си температура. Аз обаче вече бях опитал този похват. Рик предложи да вдигна крака във въздуха – от това съм можел да се почувствам по-добре. Каза ми да легна встрани от пътя, така че другите екипи да не ме виждат, тъй като ако разкажели за мен на съперниците ми, това щяло да ги окуражи. Нима Рик не разбираше, че съперниците ми нямаха нужда от окуражаване? Звездата на състезанието беше на път да отпадне.
     Всъщност ми беше приятно да не се движа. Очаквах много да се срамувам, но не беше така. Имах възможност да осмисля високомерното си отношение.
     Ако това беше филм, на това място щях да затворя очи и да чуя слабия, сподавен глас на моята прикована към леглото майка, която щеше да ми каже, че ме обича и вярва, че мога да направя каквото поискам; аз щях да се изчервя от срам, а после щях да чуя заповедническия глас на баща ми, който ми казва: „Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от теб!“ Щях да се надигна на лакти, да затворя очи и да си представя всички деца от прогимназията, които ме наричаха Пиуи. Те щяха да се слеят с черногледците, които в началото на кариерата ми казваха, че съм никой и с нищо не се отличавам. В този филм аз щях да се изправя на колене и внезапно щях да си спомня кой съм. Щях да си спомня, че съм бегач, щях да се стегна, да се изправя и да тръгна напред. Отначало щях да вървя полека, а после щях да се втурна в непрогледната пустинна нощ и щях да преследвам двамата калени ветерани пред мен, както вълкът преследва обречените полски мишки...
     Опитах се отново да повърна, но не можах, а всеки празен напън на стомаха ме измъчваше.
     Членовете на екипа и близките ми приятели ме посъветваха да затворя очи и да се отпусна. Вместо това аз вперих поглед в звездите. Хората около мен изчезнаха, пустинята също. Отслабването на периферното зрение е симптом на обезводняване и загуба на съзнание. Какво ми ставаше? Сякаш гледах през тунел към малко кръгче в безкрайното, блестящо небе.
     Хората от екипа ме караха да пия вода на малки глътки, но аз не можех. Казах си наум: „Не мисля, че това ще стане“, след което чух собствения си глас да произнася фразата, която се въртеше в съзнанието ми: „Не мисля, че това ще стане.“
     На звездите им беше все тая. Това е още едно от очарованията на бягането на свръхдълги разстояния – пълното безразличие на земята и небето. Бях направил грешка? Не беше настъпил краят на света. Съзвездията не говореха по мой адрес.   Може би това обстоятелство щеше да ми помогне да се смиря. Може би ако отпаднех и загубех битката, духът ми щеше да се възроди. Може би беше добре да се откажа.
     Само ако можех да си повярвам.
     Дали не трябваше да послушам треньорите и лекарите, които казваха, че спортистите трябва да се тъпчат с белтъчини от животински произход? Дали не трябваше да тренирам по-малко? Доскоро мислех, че съм непобедим. Затворих очи.
     В училище ми преподаваха монахини. Майка ми пък се пръскаше със светена вода от Лурд* /*Град в Южна Франция, край който според легендата се намира целебен извор – б. пр./ с надеждата, че това ще й помогне да стане от инвалидната количка. Сега аз бях този, който не можеше да стане.
     Невинаги съм бил най-бързият бегач, но винаги съм се смятал за един от най-издръжливите. Може би най-трудно беше да определя собствените си граници. Може би, ако останех там, където бях, това щеше да означава не че съм слаб, а тъкмо обратното – че съм силен? Може би ако приемех границите на собствените си възможности, аз вече нямаше да съм бегач, а щях да започна да се превръщам в нещо друго. Но в какво? Ако не съм бегач, какъв съм?
     Отново погледнах към звездите. Те нямаха мнение по въпроса.
     Тогава откъм пустинята се разнесе познат глас:
     „Няма да спечелиш това шибано състезание, като лежиш на земята. Хайде, Загубеняк, ставай, по дяволите.“
     Беше моят стар приятел Дъсти. Усмихнах се. Дъсти почти винаги успяваше да ме накара да се усмихна дори когато никой друг не можеше.
     „Ставай, по дяволите!“ Дъсти крещеше, но аз не ставах. Не можех.
     „Суини едва диша. Ще го изпревариш. Ще го изпревариш!“
     Погледнах приятеля си. Нима не виждаше, че няма да изпреваря никого?
     Дъсти клекна и се наведе към мен така, че лицето му беше на няколко сантиметра от моето. Погледна ме в очите.
     „Искаш ли да си някой, Загубеняк? Искаш ли да си някой?“

 

           2

„ПОНЯКОГА ПРОСТО ТРЯБВА ДА НАПРАВИШ

        ТОВА, КОЕТО СЕ ИСКА ОТ ТЕБ!“


Проктър, Минесота, 1980 г.

 

„Единственият правилен път е пътят, по който вървиш.“

Израел Небекер, „Блайнд Пайлът“

 


    Седях на табуретка в кухнята. Мама ми подаде груба дървена лъжица и ми каза да бъркам, но тестото беше твърде гъсто. Тя ми каза да бъркам с две ръце, но пак не се получи. Изведнъж лъжицата се раздвижи. Мама държеше ръцете ми. Правехме бледожълти спирали от захар и масло, а аз се преструвах, че бъркам сместа сам. Това е един от най-ранните ми спомени.
Мислех, че майка ми е известна. Тя работеше за „Литън“– показваше на жените как да пекат бекон и да приготвят шоколадови торти в микровълнова печка. Съюзът на яйцепроизводителите в Минесота я нае, за да изнесе сказка по радиото. След това мама участва в телевизионни реклами, а накрая се сдоби със собствено кулинарно предаване по местен телевизионен канал. Девизът º беше: „Няма нужда да си майстор-готвач, за да готвиш добре“. И до ден-днешен споделям това мнение. У дома мама печеше свинско, пилета, пържоли и правеше истинско картофено пюре, не от концентрат. В детството ми на перваза на кухненския прозорец винаги имаше топъл пай, а ароматът на печиво и плодове се прокрадваше в кухнята и обгръщаше и мама, и мен в топлата си прегръдка.
Не си спомням някой да е говорил за първичната връзка на човека с храната или да е обяснявал как, ядейки зеленчуците, които сами са отгледали, хората се свързват със земята и помежду си. Не помня някой да е казвал, че когато семейството хване, изчисти, изпържи и изяде една риба, това е своего рода съзаклятие. По настояване на майка ми вечеряхме заедно, като храненето продължаваше цял час. Ако някой беше похвалил мама, че пече сладки, без да използва готова смес за печива, тя щеше да го помисли за смахнат. Без да го съзнавам, в детството си аз научих много за храната и за връзката º с любовта. Когато готвехме заедно, мама ми разказваше за колежанските си години и ме уверяваше, че и аз ще уча в колеж. Когато татко не беше вкъщи, мама ме караше да взема бейзболната си бухалка и ме отвеждаше в задния двор, където упражнявахме удари. Мама казваше, че се гордее с мен, защото съм упорит, и че лошото настроение на татко не бива да ме тревожи. Баща ми просто имал много грижи.
Не само баща ми държеше на дисциплината вкъщи. Когато се държах лошо, мама ме биеше със същата дървена лъжица, с която бъркаше тестото за сладкиши. Именно тя ми наложи ограничение – до пет часа телевизия седмично. Ако исках да гледам футбол, ме караше да избирам между първото и второто полувреме. Винаги избирах второто.
Не си спомням кога за първи път я видях да изпуска съд. Трябва да съм бил около деветгодишен. След известно време вече ми беше трудно да си спомня кога мама не е изпускала предмети. Ножовете се изплъзваха от някога уверените º ръце. Изведнъж, както си стоеше край кухненския плот, тя цялата трепваше. Ако видеше, че я гледам, ми намигаше и се усмихваше.
Друг спомен: бях на шест години и подреждах дървата на двора, когато една кола спря пред къщи. Знаех, че не е съсед. Живеехме на задънена улица, близо до гората, на осем километра от Проктър, Минесота, и на още 240 км от Минеаполис. Познавах всички коли на нашата улица, знаех кой ги кара и кои деца се боричкаха на задната седалка. Тази кола беше на един приятел от Проктър. Майка му го беше довела да си играем. Нададох радостен вик и се затичах към колата, но един строг глас ме спря.
– Ще си играеш, след като подредим дървата. Като гледам, имаме два часа работа.
Гласът беше на татко и аз бях достатъчно разумен, за да не споря. Шепнешком обясних на приятеля си как стоят нещата, а той каза на майка си. Майка му ме погледна, погледна баща ми, след което двамата си тръгнаха, а аз продължих да подреждам дърва.
След като привършех със задачите си, понякога, макар и рядко, баща ми ме извеждаше на разходка в гората. Веднъж, когато бяха на седем, мама беше легнала да подремне, тя много се изморяваше; тогава татко взе шепа пръст и я остави да се изсипе между дебелите му пръсти. Той ми разказа как един ден двама от най-умните учени в света се разхождали в гората, може би в гора като тази в Минесота. Тогава Бог им се явил между дърветата и казал:
– Щом сте толкова умни, можете ли да направите пръст от нищото, както правя аз?
Спомням си как татко ми се усмихваше, докато ми разказваше тази история, но усмивката му беше тъжна. Мисля, че се опитваше да ми каже, че колкото и умен или работлив да е човек, някои неща в живота си остават непонятни и ние трябва да приемем това.
Когато бях на осем, с татко вече все по-рядко се разхождахме в гората. Помагах много вкъщи. Плевях голямата градина зад къщата и я чистех от камъни, подреждах дървата, помагах в кухнята, приготвях следобедната закуска на петгодишната ми сестра Анджела и следях тригодишният ми брат Грег да не прави бели. На десетгодишна възраст можех сам да приготвям говеждо задушено на фурна. Когато се оплаквах, че искам да играя, вместо да чистя камъни и да подреждам дървата, баща ми изръмжаваше: „Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от теб!“ След време спрях да се оплаквам.
Баща ми беше строг, но добър човек, който умееше да превръща работата в забавление. Засичаше колко дърва мога да натрупам под навеса или колко камъни мога да изнеса от градината за десет минути. Не мисля, че тогава съм го осъзнавал, но по този начин татко ме учеше, че състезателният елемент може да превърне и най-досадното задължение във вълнуващо преживяване и че когато се справи със задачите си, колкото и тежки да са те, човек изпитва неописуемо удоволствие.
Когато бях на десет, татко ми купи 22-калиброва пушка с приклад от лакирано орехово дърво и цев от полирана стомана. Каза ми, щом раня животно, да го убия, одера и изкормя, така че да го изядем на вечеря. Вече знаех как се лови, чисти и корми риба.
Много ме биваше също да бера боровинки. В моето семейство беше традиция, когато някое от децата навърши шест, баба Юрек да го заведе да бере боровинки и череши. По-големите ми братовчеди ми бяха разказвали за това невероятно приключение, така че нямах търпение да дойде и моят час. Това, което пропуснаха да споменат, бяха рояците комари, вонящите блата, безмилостното слънце и стълбата, от която паднах. Разплаках се и казах, че искам вкъщи, но не стана моята. Баба Юрек беше възпитала баща ми. Когато заведеше внуците си да берат череши, беритбата продължаваше с часове. Когато пък отидехме за риба с дядо Юрек и ни станеше скучно, никой не ни обръщаше внимание – риболовът продължаваше. Благодарение на тези досадни задължения станах по-търпелив, но преди всичко се научих да изпитвам удоволствие от еднообразната и тежка физическа работа.
Разбира се, невинаги съм бил весел и търпелив. Та аз бях дете. В такива моменти обаче продължавах напред. Защо?
Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от теб!
По онова време баща ми работеше на две места – денем поправяше тръбопроводи, а нощем поддържаше техниката в местната болница. Когато с мама ходехме до магазина за хранителни стоки, тя пазаруваше с ваучери. Знаех, че това всъщност са купони за храна, че получаваме социални помощи и че едва свързваме двата края. Когато телевизорът ни се повреди, цяла година не си купихме нов. Имахме две леки коли, но обикновено едната беше извън строя (а понякога и двете). Знаех, че мама се изморява все повече. Градината до къщата ставаше все по-малка, а списъкът със задачи, който татко окачваше на хладилника – парче хартия с три графи, за мен, брат ми и сестра ми – все по-дълъг. Знаех, че никой от приятелите ми не плеви градината и не коси трева при 30°С и висока влажност, нито пък мъкне и подрежда дърва по два часа, преди да го пуснат да си играе. С мама вече не играехме бейзбол зад къщата. Разбирах, че не бива да я моля за това.
Колкото повече се влошаваше състоянието на майка ми, толкова повече трябваше да помагам. Колкото повече помагах, толкова повече се чудех защо нещата са такива, каквито са. Защо мама е болна? Кога ще оздравее? Защо татко е толкова мрачен? Защо училищната сестра винаги ме гледа по два пъти по време на редовната проверка за въшки? Дали защото живеехме на село? Или защото ни мислеше за бедни?
През лятото след трети клас нещата съвсем се влошиха. Беше горещ и ясен ден, което е обичайно за Минесота. Татко се беше разменил с един колега и двамата с мама трябваше да дойдат да гледат бейзболния мач, в който участвах. Намирах се в лявото поле и тъкмо бях хванал летящата топка. Хвърлих топката към вътрешното поле и в този момент видях нашето комби „Олдсмобил“ да пристига. Татко слезе от колата. Другата врата също се отвори и мама също понечи да слезе. Нещо обаче не беше както трябва. Вратата се отвори бавно, мама се спъна, а татко се спусна да º подаде ръка. С негова помощ тя измина тридесетината метра до трибуните. Проследих с поглед всяка бавна стъпка. Пропуснах два удара и когато разиграването завърши, аз все още стоях на полето, загледан в родителите си.
Списъкът със задачи ставаше все по-голям. Знаехме, че мама е болна. Тя спеше все повече. Един ден – бях в шести клас – татко ни каза, че мама ще отиде на лекар. Може би е споменал „множествена склероза“, но така или иначе за нас това бяха само думи. Те нямаше да променят мама и онова, което се случваше с нея. Ако въобще мислех за името на заболяването, все се чудех какво беше казал татко – нещо множествено, но какво? От време на време мама ходеше в Минеаполис на лечение. Татко казваше, че винаги има надежда.
Един ден при мама дойде рехабилитатор. Това беше знак, че заболяването º нито може да бъде излекувано, нито ще премине от само себе си. След това мама спря да ходи на лекар.
По онова време вече можех да готвя месо с картофи и цепех дървата, преди да ги подредя. Приготвях обяд за брат си и сестра си и помагах на мама да се движи из къщата. Понякога я подкрепях, докато правеше упражненията, препоръчани от рехабилитатора.
Иска ми се да можех да кажа, че съм бил благодарен, задето съм могъл да бъда полезен, че съм се радвал, задето съм имал възможност да помагам на майка си, която толкова ме обичаше. Истината обаче е друга – аз мразех задълженията си. Онова, което се случваше с майка ми, ме ужасяваше. Никой от нас обаче не смееше да обели дума пред татко, който беше служил във флота и вярваше във военната дисциплина. Сега знам, че е бил под огромно напрежение. Не питай защо. Понякога просто трябва да направиш това, което се иска от теб. И така, брат ми, сестра ми и най-вече аз живеехме в страх. Веднъж, след като цял час бях подреждал дървата, татко каза, че не съм ги наредил както трябва, събори купчината и аз трябваше да започна отначало.
Започнах да прекарвам все повече време в гората. Проправях си пътеки и покривах подстъпите към скришните къщички сред клоните на дърветата с парчетата дърво, останали от домакинството. При всеки удобен случай взимах със себе си пушката или въдицата. През повечето време обаче се разхождах с празни ръце през прохладните зелени тунели, докато не опознах всяка педя от гората.
По онова време аз не си давах сметка, че родителите ми, без сами да го съзнават, ме подготвяха за кариера на бегач на свръхдълги разстояния. Когато започнах да тичам, аз вече знаех какво е страдание.
 

Рецензии и новини

Шедьовърът на Скот Юрек - още една сбъдната мечта
Скот Юрек счупи рекорда за най-бързо пробягване на дългата 3489 км Пътека на Апалачите, като се справи с предизвикателството за 46 дни, 8 часа и 10 минути.
Последното предизвикателство на Скот Юрек преди оттеглянето му: 3489 км за 42 дни
Скот Юрек ще се опита да постави нов рекорд по Пътеката на Апалачите.
Подобни Заглавия
Кривата на щастието
  Вече повече от 20 години странните, завладяващи и непредвидими истории на Иво Иванов прелитат над океана...
Цена: 16,00лв.
Родени да тичат
  „Родени да тичат” е приключенски епос, изпълнен с невероятни герои, смайващи атлетически постижения и ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
Тичай или умри
Не бива да умираш, преди да дадеш всичко от себе си, преди да се разплачеш от болката в раните си. Не можеш да се...
Цена: 17,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.
Да бягаш с кенийците
От 20-те най-бързо избягани маратона в света за всички времена 17 са спечелени от кенийци. Днес осем от десетима...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs