Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 16,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
+
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 31,95лв.
Спестявате 6,00лв.!

Купи пакет
+
+
Яж и тичай
Яж и тичай
16,00лв.
Цена на пакета: 41,00лв.
Спестявате 8,00лв.!

Купи пакет

Родени да тичат

През каньоните на Мексико

Автор: Кристофър Макдугъл
Код на продукта:30
Наличност:В наличност
Превод: © Цветелина Лакова
ISBN: 978-954-9535-35-8
Издадена на: 10-12-2012
Размери: 142x210
Брой страници: 336
Корица: Мека
Националност: Американска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Елена Радинска
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

Родени да тичат

 

„Родени да тичат” е приключенски епос, изпълнен с невероятни герои, смайващи атлетически постижения и най-вече – с вдъхновение. В началото стои един прост въпрос: Защо ме боли кракът? В търсене на отговора Кристофър МакДугъл открива едно древно племе на най-добрите бегачи на дълги разстояния в света, изучава техните тайни и ни показва, че всичко, което сме мислели за бягането, е било погрешно.


     Индианците от племето тараумара живеят изолирани в една от най-суровите местности в Северна Америка – Медните каньони в Мексико. Тараумара владеят едно непознато изкуство. От векове те практикуват техники, които им позволяват да пробягват по няколкостотин мили без почивка и да надбягат всеки, било то елен или олимпийски маратонец, като в същото време изпитват удоволствие от всяка крачка. Тараумара притежават свръхчовешки способности, желязно здраве и вътрешно спокойствие, което ги прави неуязвими за болестите на цивилизацията. С помощта на Кабайо Бланко, тайнствен отшелник, който живее сред индианците, авторът не само разкрива тайните на племето, но и сам се превръща в суператлет.


     „Родени да тичат” е от онези редки книги, които не само занимават ума, но и вдъхновяват тялото. Тя ни помага да осъзнаем, че щастието буквално е в краката ни и че всички ние сме родени да тичаме.

  • "РОДЕНИ ДА ТИЧАТ" е на 1-во място в класацията на Амазон за бестселъри при раздел Пътувания. В ТОП 100 на най-продаваните и най-добри книги за 2011 г., като заема 26-то място.
  • През 2012 г. книгата е в десятката в класацията на “Ню Йорк Таймс” за бестселъри на нехудожествена литература.

 

ТАЙНАТА НА МИТИЧНИТЕ ТАРАУМАРА

Отзиви (9)

Автор

Кристофър Макдугъл е американски писател и журналист, най-известен с бестселъра си „Родени да тичат“.

През 1985 г, завършва Харвард. Три години работи като чуждестранен кореспондент за „Асошиейтед прес“, отразява събитията около гражданските войни в Руанда и Ангола. На работа го наема Сюзън Лини, ръководителката на седалището на „Асошиейтед прес“ в Мадрид. По негови думи по това време той не говори и грам португалски език и няма абсолютно никакъв опит като репортер. 

Бил е още сътрудник на списанията “Ескуайър”, “Ню Йорк Таймс Мегъзин”, “Аутсайд”, “Менс Джърнал” и “Ню Йорк”. В момента е редактор в списание “Менс Хелт”.

Днес той тича предимно бос сред фермите на Амишите в провинциална Пенсилвания, където живее със своята съпруга, двете си дъщери и постоянно разрастващи се на брой котки, пуйки, патици и пилета.

 

Откъси

Глава 1

„Трябва да си самотен, за да живееш с духове.“
– Ан Майкълс, Fugitive Pieces


Вече дни наред бродех в Сиера Мадре, Мексико, в търсене на тайнствения Кабайо Бланко – Белия кон. Бях извървял целия този път, за да го открия на най-неочакваното място – не в пазвите на планината, където се говореше, че живее, а в сумрачното фоайе на стар хотел в покрайнините на прашен пустинен градец.
     – Sí, el Caballo está – кимна жената на рецепцията. Да, Коня е тук.
     – Наистина ли?
     Толкова пъти и на толкова странни места бях чувал, че за малко съм го изпуснал, та бях започнал да подозирам, че Кабайо Бланко е само една легенда, местен вариант на чудовището от Лох Нес, измислена от тукашните хора, за да плашат децата и да си правят шеги с доверчивите чужденци.
     – Винаги се връща към пет – добави рецепционистката. – Това е неговият ритуал.
     Не знаех дали да я прегърна облекчено, или тържествуващо да º стисна ръката. Погледнах часовника си. Щях да зърна призрака след по-малко от… момент.
     – Но вече минава шест.
     Жената на рецепцията сви рамене:
     – Може да си е тръгнал.
     Строполих се на един старинен диван. Бях мръсен, примрял от глад, сломен. Силите ми бяха изчерпани, както и информацията, с която разполагах.
     Някои хора казваха, че Кабайо Бланко е беглец. Други бяха чували, че е боксьор, който избрал отшелническия живот, след като пребил до смърт свой противник на ринга. Никой не знаеше истинското му име, възрастта му или откъде е дошъл. Беше като стрелец от Дивия запад, който оставяше след себе си само легенди и цигарен дим. Из цялата област хората твърдяха, че са го виждали, и го описваха. Жителите на села, разположени на огромно разстояние едно от друго, се кълняха, че са го виждали да минава пеша в един и същи ден. Описанията варираха от „забавен симпатяга“ до „уродлив великан“.
      Всички обаче бяха единодушни, че Кабайо Бланко е дошъл в Мексико преди години и е потънал в дивите и непристъпни Баранкас дел Кобре (Медните каньони), за да заживее с тараумара – почти митичното племе на праисторическите свръхбегачи. Тараумара са може би най-здравите и най-спокойни хора в света, както и най-добрите бегачи на всички времена.
      Когато става дума за дълги разстояния, никой не може да се мери с бегачите тараумара – нито състезателните коне, нито гепардите, нито олимпийските маратонци. Малцина са виждали бягащ тараумара, но изумителните разкази за тяхната свръхестествена издръжливост и спокойствие са прескочили границите на каньоните преди столетия. Един пътешественик се кълне, че е видял как тараумара хваща елен с голи ръце, преследвайки животното, докато „копитата му капнали“ и то паднало мъртво от изтощение. Друг приключенец прекарал десет часа в обикаляне на Медните каньони с муле. Бегач тараумара взел същото разстояние за деветдесет минути.
     Когато изтощен изследовател припаднал в полите на планината, жена от племето му подала кратуна, пълна с мътна течност. Той отпил няколко глътки и с изумление усетил как вените му пулсират в прилив на енергия. Скочил и изкачил върха като шерп, прекалил с кофеина. Според този изследовател тараумара пазели рецептата на специална енергизираща храна, която ги поддържала във форма и ги правела силни и неуморни. Няколко хапки били достатъчни, за да могат да тичат цял ден без почивка.
     Каквито и тайни да крият тараумара, те ги крият добре. До ден-днешен племето живее сред високи скали, в земи, по които малцина външни хора са стъпвали. Каньоните са като изгубен свят в най-дълбоките дебри на Северна Америка, нещо като сухоземен Бермудски триъгълник, поглъщащ всички нещастници, запилели се в него. Тук на човек могат да му случат доста лоши неща – и те обикновено се случват. Ако избегнеш човекоядните ягуари и смъртоносните змии и преживееш жегата, ти остава последното изпитание – „каньонската треска“, заболяване, което може да доведе до смърт и което е причинено от страховитата пустота на Баранкас. Колкото по-навътре навлизаш в Каньоните, толкова по-силно е чувството, че се намираш в крипта, която се затваря около теб. Отвесните скали се сближават все повече, сенките се удължават, чува се ехото на странни шумове. Всички изходи сякаш са задънени от стръмни канари. Веднъж изгубили се тук, пътниците биват обзети от такава лудост и отчаяние, че или си прерязват гърлата, или се хвърлят от скалите. Не е чудно, че малцина са виждали земята на тараумара, да не говорим за самото племе.
     Белия кон обаче беше успял все някак да стигне до недрата на Баранкас. Там, според мълвата, той е бил приет от тараумара като приятел и добър дух – призрак сред призраци. От индианците беше възприел две качества: необикновената издръжливост и способността да изчезва; бяха го виждали из цялата област, но никой не знаеше къде живее или кога ще се появи отново. Ако някой можеше да разкрие древните тайни на тараумара, това беше той, самотният скитник от високите планини.
     До такава степен бях обзет от желанието да открия Кабайо Бланко, че докато дремех на дивана в хотела, си представях гласа му. „Сигурно звучи като мечока Йоги“, мислех си. Един такъв човек, странник, който ходи къде ли не, но не се задържа никъде, сигурно е вглъбен в мислите си и рядко чува собствения си глас. Сигурно пуска странни шеги. Гласът му е пресипнал, смехът му е гръмък, а испанският – ужасен. Той е шумен, бъбрив и…
Чакайте. Аз наистина го чувах. Отворих широко очи, за да видя прашно туловище, увенчано с опърпана сламена шапка, което се закачаше с жената на рецепцията. Следи от прах набраздяваха ъгловатото му лице, под шапката се подаваха кичури избеляла от слънцето коса, подрязана вероятно с ловджийски нож. Приличаше на корабокрушенец на пустинен остров, зажаднял да си поговори с отегчената рецепционистка.
     – Кабайо? – промълвих.
     Туловището се обърна, усмихна се, а аз се почувствах като идиот. Не изглеждаше уплашен, а по-скоро смутен, както би изглеждал всеки човек, изправен лице в лице с объркан мъж, който си седи на дивана и внезапно започва да крещи „Кон!“
     Това не беше Кабайо. Нямаше никакъв Кабайо. Всичко беше измислица, а аз се бях хванал.
     Тогава туловището проговори:
     – Познаваш ли ме?
     – Човече! – извиках и скочих. – Колко се радвам да те видя!
     Усмивката се стопи. Погледът на туловището се стрелна към вратата. След секунда него вече нямаше да го има.

 

Глава 2

Скот Юрек и тараумара бягатВсичко започна с един прост въпрос, на който никой не можеше да ми отговори.
     Загадка от четири думи, която ме доведе до снимката на един много бърз бегач с много къса пола. Оттук нататък нещата ставаха все по-странни. Малко по-късно вече си имах работа с убийство, наркотрафиканти и еднорък мъж с кофичка от крем сирене, привързана за главата му. Срещнах красива русокоса горска рейнджърка, която събличаше дрехите си и намираше спасение в това да тича гола през горите на Айдахо; срещнах и млада сърфистка с ученически плитки, която бягаше към смъртта си насред пустинята. Преживях смъртта на талантлив млад бегач. Бях свидетел как други двама за малко не споделиха съдбата му.
     Продължих да търся и се натъкнах на Босия Батман, на Голия, на Бушмените от Калахари, на човек, който беше махнал ноктите на краката си, на култ към оргиите и бягането на свръхдълги разстояния, на Дивака от Синята планина и, в крайна сметка, на древното племе тараумара и на техния неуловим последовател Кабайо Бланко.
     Накрая получих отговор, но това стана едва след като попаднах на най-голямото състезание, което светът никога нямаше да види; нелегална битка, в която едни от най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния на нашето време се изправиха срещу най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния на всички времена; петдесет мили по места, по които е стъпвал само кракът на индианците тараумара. С учудване установих, че древната сентенция на Дао Дъ Дзин, според която „който ходи добре, не оставя следи“, не е някакъв непонятен коан, а истински, конкретен практически съвет към бегачите.
     И всичко това се случи, след като през януари 2001 г. попитах моя лекар:
     – Защо ме боли кракът?

     Причината да се обърна към един от най-добрите спортни лекари в САЩ беше ледената болка с неясен произход, която пробождаше ходилото ми. Седмица по-рано бях излязъл на заснежен черен път, за да направя леко бягане от три мили.     Внезапно изпищях от болка, хванах се за десния крак и ругаейки, се свлякох на снега. Когато се овладях, реших да проверя колко кръв съм изгубил. Мислех, че съм си порязал крака на остър камък, или че съм настъпил ръждив пирон. Но по крака ми нямаше и капка кръв, дори обувката ми беше здрава.
     – Проблемът е в бягането – заяви д-р Джо Торг няколко дни по-късно, когато докуцах до неговия кабинет във Филаделфия. Сигурно беше прав. Д-р Торг беше сред пионерите на спортната медицина, съавтор на The Running Athlete – дефинитивен радиографски анализ на всички възможни наранявания при бегачите. След като ми направи рентгенова снимка и ме накара да ходя пред него, той заключи, че имам контузия на кубоидеума – кост, паралелна на свода, за чието съществуване дори не подозирах, преди тя да се превърне в източник на остра болка.
     – Но аз тичам много малко – казах. – Тичам по две-три мили през ден, и то не по асфалт, а най-вече по черни пътища.
Нямало значение.
     – Човешкото тяло не е създадено за такъв род изтезания – отвърна д-р Торг. – Особено твоето тяло.
     Много добре знаех какво има предвид. Висок съм над 190 см и тежа 104 кг. Много пъти са ми казвали, че хората от моя калибър са родени да играят баскетбол или да станат охрана на президента, но не и да подрусват телеса по тротоара. Откакто навърших четиридесет, започнах да разбирам за какво става дума. За петте години, през които бях спрял да играя баскетбол и се опитвах да се превърна в маратонец, си бях скъсал бедрен мускул (два пъти), бях си разтегнал ахилеса (няколко пъти), бях си изкълчил глезените (двата, един след друг), страдах от болки в сводовете (системно) и слизах по стълбите назад и на пръсти, защото петите ме боляха. А сега, по всичко личеше, и последната търпелива част от крака ми се беше включила в протеста.
     Странното беше, че иначе изглеждах много издръжлив. Като сътрудник в „Менс Хелт“ и колумнист на „Ескуайър“ важна част от работата ми е изпробването на полуекстремни спортове. Спускал съм се в бурна река с буги борд, карал съм сноуборд по гигантски пясъчни дюни, практикувал съм планинско колоездене в Северна Дакота. Бил съм кореспондент на „Асошиейтед Прес“ в три военни зони, прекарал съм месеци в някои от най-нецивилизованите области в Африка, без да се контузя или да ме заболи нещо. Но пробягам ли няколко мили по улицата, изведнъж започвам да се гърча, сякаш съм прострелян.
     Във всеки друг спорт толкова контузии биха били знак, че не се справям. В бягането те са нормални. Изключение са бегачите, които не се контузват. До 80% от бегачите се контузват всяка година. Няма значение дали си дебел или слаб, бърз или бавен, дали си опитен маратонец или бягаш само през уикенда – рискът от увреждане на коленете, пищялите, бедрените мускули, таза и петите е еднакво висок за всички.
     Досега нищо не е успявало да намали травматизма. На пазара вече има маратонки със стоманени пружини, вградени в подметките, и обувки „Адидас“ с микрочипове. За последните тридесет години обаче честотата на контузиите не е намаляла ни най-малко; всъщност дори се е повишила. Разтяганията на ахилеса са се увеличили с 10%. Да тичаш е все едно да караш пиян: известно време може да минаваш между капките и дори може да си доставиш някакво удоволствие, но във всеки момент си застрашен от произшествие.
     – Каква изненада – подсмихва се иронично спортномедицинската литература.
     Е, не точно с тези думи. По-скоро с тези: „Спортисти, чиято дисциплина е свързана с бягане, силно претоварват краката си.“ Така твърди „Спортс Инджъри Бюлетин“. „При всяко стъпване кракът се натоварва със сила, надвишаваща повече от два пъти телесната маса на спортиста. Както видимо неразрушимият камък се превръща в прах, ако бъде многократно удрян с чук, така и натоварването, произтичащо от бягането, може в крайна сметка да увреди костите, хрущялите, мускулите, сухожилията и връзките.“ В доклад на Американската асоциация на ортопедичните хирурзи се заключава, че бягането е „жестока заплаха за здравината на коляното“.
     И вместо върху „неразрушим камък“ жестоката заплаха се насочва към една от най-чувствителните части на вашето тяло. Знаете ли, че нервите на стъпалата са същите като тези на гениталиите? Човешкото стъпало е снабдено с мрежа от сензорни неврони, всеки от които е в търсене на дразнения. Дори лекият стимул на тези нерви дава отражение върху нервната система; това е причината гъделичкането на стъпалата понякога да води до спазми на цялото тяло.
     Не е чудно, че южноамериканските диктатори са съсредоточавали изтезанията върху краката на противниците си. Бастинадо, мъчение, при което жертвата се връзва и бива удряна по стъпалата, е разработено от Инквизицията и е било охотно възприето от най-извратените садисти в света. Червените кхмери и Удай, синът на Саддам Хюсеин, са били отявлени почитатели на бастинадо, тъй като са били наясно с анатомията на човешкото стъпало. Само лицето и дланите могат да изпращат сигнали до мозъка със същата бързина. Пръстите на краката са също толкова чувствителни към най-лек допир или към най-малките песъчинки, както са устните и пръстите на ръцете.
     – Нищо ли не мога да направя? – попитах д-р Торг.
     Той сви рамене.
     – Можеш да продължиш да тичаш, но скоро ще се върнеш за още – той чукна с нокът огромната спринцовка кортизон, която се канеше да забие в ходилото ми. Обясни ми също, че ще имам нужда от стелки, изработени по поръчка (400 долара), които да поставя в специалните спортни обувки (минимум 150 долара, но тъй като трябва да имам два чифта, които да сменям, стават 300 долара). Всичко това обаче само ще отложи следващото неизбежно посещение на неговия кабинет.
     – Знаеш ли какво бих ти препоръчал? – каза д-р Торг в заключение. – Купи си колело.
     Благодарих му, обещах да последвам препоръката му, след което веднага отидох при друг лекар. Бях наясно, че д-р Торг остарява. Може би даваше твърде консервативни съвети и прекалено бързо посягаше към кортизона. Мой приятел лекар ми препоръча подиатър, който беше същевременно и маратонец. Записах си час за след една седмица.
     Подиатърът ми направи повторна рентгенова снимка и опипа крака ми.
     – По всичко личи, че проблемът е в кубоидеума – заключи той. – Мога да успокоя възпалението с кортизон, но ще имате нужда от стелки.
     – По дяволите – промърморих. – Така каза и Торг.
     Лекарят беше тръгнал за игла, но спря.
     – Били сте при Джо Торг?
     – Да.
     – И той ви е бил кортизон?
     – Ъъ, да.
     – Тогава какво правите тук? – лекарят внезапно стана нетърпелив и леко подозрителен; сякаш реши, че ми доставя удоволствие да забиват игли в най-чувствителната част от тялото ми. Може би подозираше, че съм садомазохистичен наркоман, пристрастен едновременно към болката и болкоуспокояващите.
     – Знаете, че д-р Торг е гуруто на спортната медицина, нали? Към неговите диагнози обикновено се отнасяме с голямо доверие.
     – Знам. Просто исках второ мнение.
     – Няма да ви бия втора инжекция, но мога да ви запиша час за проба за стелки. И наистина трябва да помислите за занимание, различно от тичането.
     – Ясно – казах. Той беше по-добър бегач, отколкото аз щях да бъда някога, и току-що бе потвърдил присъдата на всепризнатия доайен на спортните лекари. Диагнозата не можеше да бъде оборена по никакъв начин. Ето защо тръгнах да търся друго мнение.
     Не че съм толкова упорит. Дори не обичам да тичам кой знае колко. Половината от разстоянието, което съм изминал през живота си, е пробягано в мъчителна болка. Но макар да съм чел „Светът според Гарп“ преди двадесет години, не съм забравил една епизодична сцена. Имам предвид навика на Гарп да изхвръква от кабинета си по средата на работния ден и да бяга по пет мили. Има нещо универсално в начина, по който бягането обединява нашите най-първични пориви: страха и насладата. Бягаме, когато сме уплашени, бягаме, когато сме на върха на щастието, бягаме от проблемите си, бягаме за удоволствие.
     Когато нещата са най-зле, бягаме най-много. Америка три пъти е достигала върхове в бягането на свръхдълги разстояния – и трите пъти по време на национална криза. Първият бум е по време на Голямата депресия, когато над двеста бегачи вземат участие в голямо състезание и пресичат страната, пробягвайки по четиридесет мили на ден. После интересът към бягането спада – и така до началото на 70-те, когато САЩ трудно се възстановяват от войната във Виетнам, Студената война, расовите безредици, аферата „Уотъргейт“ и убийството на трима любими лидери. А третият бум? Година след атентатите от 11-ти септември бягането изведнъж се превърна в най-популярния спорт на открито в Америка. Може би това са съвпадения. А може би човешката психика има свойството да задейства първото и най-важно средство за оцеляване в момента, когато човек усети приближаващата се заплаха? Когато говорим за удоволствие и освобождаване от стреса, бягането идва преди секса. Човек се ражда с необходимата екипировка и желание за бягане; нужно е само да се отпусне и да бяга.
     Именно това търсех. Не някакво скъпо парче пластмаса, което да пъхна в обувката си, не ежемесечна доза обезболяващи, за да мога да тичам, без да се разкъсвам от болка. Не обичах да бягам, но исках да бягам. Така стигнах до кабинет №3 на д-р Айрин Дейвис, експерт по биомеханика, завеждаща Клиниката по травматология на бягането към Университета в Делауер.
     Д-р Дейвис ме качи на бягащата пътека. Първо бягах бос, а след това смених три вида маратонки. Накара ме да ходя, да тичам леко, да спринтирам. Накара ме да бягам напред-назад по силомер, за да изчисли натиска при стъпване. Всичко това беше записано на видео. Изгледах записа с ужас.
     В собствените си представи аз съм бърз и лек като индианец навахо на лов. На екрана обаче виждах чудовището на Франкенщайн, което се опитва да танцува танго. Подскачах толкова много, че главата ми излизаше извън обхвата на камерата. Размахвах ръце като вятърна мелница, а гигантските ми маратонки тупаха толкова тежко, сякаш някой беше озвучил записа с барабани.
     Сякаш дотук нещата не бяха достатъчно зле, та след това д-р Дейвис пусна филма забавено, така че да можем да се отпуснем и истински да се насладим на начина, по който десният ми крак се извива навън, лявото ми коляно хлътва, а гърбът ми се превива и сгърчва така, сякаш имам нужда някой да ми пъхне нещо в устата, за да не си прехапя езика, и да извика помощ. Как, по дяволите, се придвижвах напред при цялото това подскачане нагоре-надолу, наляво-надясно като риба на въдица?
     – Добре – казах. – И как е правилно да се тича?
     – Това е вечният въпрос – отвърна д-р Дейвис.
     Колкото до вечния отговор… тук ставаше сложно. Можех да коригирам бягането си и да намаля натоварването, като стъпвам на месестия свод, а не на кокалестата пета, нооооо… Това можеше просто да замени един проблем с друг. Промяната в походката можеше изведнъж да натовари петата и ахилеса по необичаен начин и да предизвика нови контузии.
     – Бягането натоварва краката – каза д-р Дейвис. Беше толкова внимателна и деликатна, че можех да се досетя какво си мисли: „Особено твоите крака, приятелю.“
     Отново бях там, откъдето тръгнах. Месеци наред ходех по лекари и четях статии по физиология в интернет, за да получа въпроса си обратно:
     Защо ме боли кракът?
     Защото бягането е вредно за теб.
     Защо бягането е вредно за мен?
     Защото от него те боли кракът.
     Но защо? Антилопите не страдат от разтягане на подбедрица. Вълците не си слагат лед на коленете. Не ми се вярва 80% от всички диви мустанги годишно да излизат от строя заради контузии. Спомням си едно изказване, приписвано на Роджър Банистър. Докато учел медицина, работел като клиничен изследовател и съчинявал мъдри сентенции, Банистър станал първият човек, пробягал една миля за по-малко от четири минути. По думите му „всяка сутрин в Африка се събужда една газела, която знае, че трябва да надбяга най-бързия лъв, ако не иска да бъде убита. Всяка сутрин в Африка се събужда един лъв, който знае, че трябва да бяга по-бързо от най-бавната газела, ако не иска да умре от глад. Няма значение дали си лъв или газела; когато слънцето изгрява, започни да бягаш.“
     И така, защо всеки бозайник на планетата може да зависи от краката си – всеки освен човека? Как е можел човек като Банистър да излиза от лабораторията всеки ден, да бяга по пътека, насипана със сгур, обут в леки кожени обувки, и не само да става все по-бърз, но и никога да не се контузи? Как някои от нас могат всяка сутрин, щом изгрее слънцето, да започват да бягат като лъвове (или като Банистър), а ние останалите трябва да пием по шепа ибупрофен, за да можем да си стъпим на краката?
     Това са много добри въпроси. Но, както щях да установя, единствените хора, които знаеха отговора, не говореха.
     Особено с някого като мен.

 

     През зимата на 2003 г. бях в Мексико. Прелиствайки испаноезично туристическо списание, попаднах на снимка на Исус, който бяга надолу по скалист склон.
     Разглеждайки снимката по-отблизо, установих, че макар това да не беше Исус, то все пак беше мъж в роба и сандали, който тичаше надолу по каменисто възвишение. Опитах се да си преведа текста под снимката, но не можах да разбера защо беше в сегашно време. Приличаше на измислен разказ за загиналата империя на някакви просветени свръхсъщества. Зачитайки се обаче разбрах, че предположението ми е вярно, ако се изключат думите „загинала“ и „измислен“.
     Бях в Мексико по поръчка на списание „Ню Йорк Таймс“, за да проследя изчезнала поп звезда и нейния тайнствен култ. Изведнъж обаче статията, която пишех, ми се видя незначителна в сравнение с това, което четях. Откачените поп звезди бегълци идваха и си отиваха, но тараумара, изглежда, бяха вечни. Самотно в своя тайнствен каньон, това племе от отшелници беше разрешило почти всички проблеми на човечеството. Дали ставаше дума за разума, тялото или душата, тараумара имаха съвършен отговор. Сякаш тайно бяха превърнали пещерите си в инкубатори за нобелисти, които работят неуморно, за да победят омразата, сърдечните болести, контузиите на подбедрицата и парниковия ефект.
     В земята на тараумара нямаше престъпления, войни и кражби. Нямаше корупция, затлъстяване, наркомании, алчност, домашно насилие, сърдечни болести, високо кръвно налягане и въглеродни емисии. Тараумара не страдаха от диабет и депресия; те дори не остаряваха. Петдесетгодишните можеха да надбягат юноши, осемдесетгодишни старци изминаваха десетки километри нагоре по планинските склонове. В племето заболеваемостта от рак клонеше към нулата. Тараумара бяха проявили дори икономически гений, създавайки уникална финансова система, основаваща се на алкохола и взаимните жестове. Вместо с пари те търгуваха с услуги и големи туби царевична бира.
     Сигурно си представяте икономическа машина, чието гориво са алкохолът и авантата; пиянска оргия, в която всеки се нахвърля с юмруци върху другия подобно на разорен комарджия в игрален дом. В земята на тараумара обаче нещата не стоят така. Може би причината се крие в огромната, нечовешка честност на тараумара. Един изследовател дори предположи, че след като толкова поколения са живели честно, мозъците на тараумара чисто химически са неспособни да измислят лъжа.
     Но освен че са най-милите и щастливи хора на планетата, тараумара са и най-издръжливите. Тяхната свръхчовешка скромност отстъпва само на свръхчовешката им поносимост към болка и лечугия – отвратителна домашна текила, приготвена от тела на гърмящи змии и сок от кактус. По думите на един от малкото външни хора, ставали някога свидетели на истински запой в племето, купонджиите толкова се напивали, че жените започвали взаимно да си късат дрехите и се борели с голи гърди, докато един старец ги обикалял, кикотейки се, и се опитвал да намушка задниците им с царевичен мамул. През това време мъжете седели като парализирани и се взирали с изцъклени очи. Канкун през пролетната отпуска бил нищо в сравнение с Баранкас по време на септемврийско пълнолуние.
     Тараумара гуляели така по цяла нощ, а на сутринта се отърсвали и започвали да тичат – не две мили, не два часа, а две денонощия. Според мексиканския историк Франсиско Алмада представител на племето веднъж пробягал 435 мили. Това е все едно да започнеш да тичаш в Ню Йорк и да не спреш, докато не наближиш Детройт. Твърди се, че други бегачи от племето с лекота преодолявали разстояния от 300 мили. Това значи да пробягаш дванадесет пълни маратонски дължини една след друга, докато слънцето изгрява, залязва и отново изгрява.
     При това тараумара не бягат по гладки павирани пътища, а си проправят път нагоре-надолу по стръмни пътеки в каньоните, по които не е стъпвал друг човек. Един от най-издръжливите спортисти на всички времена, Ланс Армстронг, едва се тътрел по време на първия си маратон, макар че приемал енергиен гел кажи-речи на всяка миля. (След маратона в Ню Йорк Ланс изпратил съобщение на жена си: „Мили. Боже. Ох. Ужасно.“) А тараумара бягат по дванадесет дължини?
     През 1971 г. американски физиолог проникнал в Медните каньони и бил толкова изумен от атлетизма на тараумара, че потърсил подходящо сравнение 2800 години назад във времето. Публикувайки своите открития в American Heart Journal, д-р Дейл Грум заключава: „Надали има друг народ след древните спартанци, който да е достигал такова високо ниво на физическа подготовка.“ За разлика от спартанците обаче, тараумара са благи като будистки светци. Те използват своята суперсила не за да се бият, а за да живеят в мир. „Тяхната култура е една от големите неразрешени загадки“, казва д-р Даниел Новек, антрополог от Университета в Чикаго и специалист по тараумара.
     Тараумара са толкова тайнствени, че дори са известни под „псевдоним“. Истинското име на племето е рарамури – Бягащите хора. Наречени са тараумара от конкистадорите, които не разбирали племенния език. Измисленото име се налага, тъй като рарамури, верни на себе си, предпочитат да избягат, вместо да спорят. Да отговорят на агресията с бягане – това винаги е бил техният начин да се справят. От деня, в който въоръжените завоеватели на Кортес дошли в родината им, подрънквайки с оръжията си, тараумара отговаряли на нападенията, като бягали по-надалече и по-бързо от всеки преследвач и се оттегляли все по-навътре в Баранкас. Това продължило и при следващите нашествия − от Панчо Виля и неговите ездачи на диви коне до мексиканските наркобарони.
     „Боже, трябва да са невероятно дисциплинирани − мислех си. − Пълно съсредоточаване и себеотдаване. Нещо като монасите от Шаолин, но бягащи.“
     Е, не е точно така. За тараумара маратонското бягане е купон. По отношение на диета, начин на живот и борбеност те са кошмар за всеки треньор. Пият така, сякаш Нова година идва всяка седмица. Поглъщат такива количества царевична бира, че една трета от зрелия им живот преминава в пиянство или махмурлук. За разлика от Ланс, тараумара не възстановяват телата си с електролитни спортни напитки. Не ядат протеинови закуски между тренировките; всъщност те почти не ядат протеини. Хранят се основно с мляна царевица, гарнирана с любимото им лакомство – печени мишки. Когато дойде време за тичане, тараумара не тренират и не се разтъпкват. Не се разтягат и не загряват. Те просто застават на стартовата линия, като се смеят и весело разговарят… и след това тичат като обезумели в продължение на 48 часа.
     Как не се осакатяват? Чудех се. Сякаш някой чиновник погрешка беше вкарал данните в неправилните колони. Не трябваше ли ние със свръхмодерните обувки за бягане и индивидуалните стелки да имаме нулева честота на травмите, а тараумара, които бягат много повече, по много по-каменист терен, с обувки, които трудно могат да се нарекат така, да са постоянно контузени?
     „Краката им просто са по-здрави, защото бягат цял живот − помислих си, но после усетих, че бъркам. − Но това означава, че трябва да ги боли повече, а не по-малко. Ако бягането е лошо за краката, то да бягаш много е много по-лошо.“
      Оставих статията настрана. Бях едновременно заинтригуван и ядосан. Всичко около племето тараумара изглеждаше обърнато наопаки, дразнещо и толкова смущаващо непонятно, колкото са мислите на някой учител по Дзен. Най-издръжливите хора са най-крехки. Деформираните крака пружинират най-добре. Най-здравите хора се хранят най-лошо. Най-мъдро е неграмотното бягане. Хората, които хвърлят най-много усилия, се забавляват най-много…
     И какво общо има всичко това с бягането? Съвпадение ли беше, че най-просветените хора на света са и най-изумителните бегачи на планетата? Мнозина се изкачват на Хималаите в търсене на мъдрост, но аз осъзнах, че през цялото време мъдростта е била от другата страна на тексаската граница.

 

Глава 3

 

Бегачи от племето тараумараДа открия къде точно оттатък границата – това вече щеше да е трудно.
     Списание Runner’s Magazine ми възложи да проникна в Баранкас, за да потърся тараумара; но преди да тръгна да търся тези призраци, имах нужда от ловец на духове. Оказа се, че единственият човек, който може да ми свърши работа, е     Салвадор Олгин.
     През деня тридесет и три годишният Салвадор е общински администратор в Гуачочи, пограничен град в периферията на Медните каньони. През нощта той пее в бар и това му личи. С биреното си коремче и чара на черните си очи той изглежда точно като човек, който поделя живота си между писалището и бара. Братът на Салвадор обаче е Индиана Джоунс на мексиканската образователна система. Всяка година той товари едно магаре с моливи и учебни тетрадки и тръгва към Баранкас, за да поднови запасите на училищата в дълбините на каньона. И понеже Салвадор е готов на всякакви приключения, понякога той напуска работа, за да придружи брат си по пътя.
     – Омбре, няма проблем – каза ми, когато го открих. – Можем да посетим Арнулфо Кимаре…
     Ако беше спрял дотук, щях да изпадна в еуфория. Докато си търсех водач, бях научил, че Арнулфо Кимаре е най-великият жив бегач от племето тараумара и че произхожда от род, в който братовчедите, братята, сватовете и племенниците са почти толкова добри. Възможността да се отправим веднага към скътаните колиби на династията Кимаре надминаваше всичките ми очаквания. Единственият проблем беше, че Салвадор не спираше да говори.
     – Почти съм сигурен, че знам пътя – продължаваше той. – Всъщност никога не съм бил там. Pues, lo que sea. Е, няма значение. Накрая ще го намерим.
     При друг случай тези думи биха ме постреснали, но в сравнение с всички други, с които бях говорил, Салвадор звучеше направо оптимистично. Откакто са избягали в ничия земя преди 400 години, тараумара са се усъвършенствали в изкуството да стават невидими. Някои от тях все още живеят в пещери в скалите, до които човек може да стигне само катерейки се по дълги пръти. Веднъж добрали се до пещерата, тараумара издърпват прътите и се скриват между канарите. Други живеят в колиби, които замаскират така умело, че веднъж големият норвежки изследовател Карл Лумхолц с изумление установил, че е подминал цяло село на тараумара, без да забележи и следа от домове или хора.
     Лумхолц бил закален горски обитател, прекарал години сред главорезите в Борнео, преди да поеме към земите на тараумара в края на 90-те години на ХХ в. Но дори неговата решимост се поизпарила, след като се влачил през пустини и се катерил по скали, криещи смъртни опасности, за да пристигне накрая в сърцето на земята на тараумара и да намери…
Нищо.
      В своята книга „Непознатото Мексико. Записки от петгодишните проучвания на племената на Западна Сиера Мадре“ Лумхолц пише: „Да гледаш тези планини е вдъхновяващо, но да ги прекосиш е изтощително – за мускулите и за волята. Никой, който не е пътувал през планините на Мексико, не може да разбере и оцени трудностите и тревогите, съпътстващи такова пътуване.“
     И това при условие че въобще се добереш до планината. Френският драматург Антонин Арто бавно и мъчително си проправя път през Медните каньони през 30-те години на ХХ в. в търсене на шаманска мъдрост. Той пише: „На пръв поглед земите на тараумара изглеждат недостъпни. В най-добрия случай има няколко зле очертани просеки, които сякаш потъват в земята на всеки двадесетина метра.“ Накрая, когато Арто и неговите водачи открили пътека, те трябвало здравата да преглътнат, преди да тръгнат по нея. Верни на правилото, че най-добрият начин да се отървеш от преследвачи е да минаваш оттам, където само луд би те последвал, тараумара си проправят виещи се пътеки по самоубийствени стръмнини.
      По време на експедиция в Медните каньони през 1888 г. приключенецът Фредерик Шватка отбелязва в дневника си: „Една погрешна стъпка може да запрати катерача на двеста-триста фута надолу към дъното на каньона, където да се озове като обезобразен труп.“
     При това Шватка не е някой префърцунен парижки поет. Той е бивш американски лейтенант, оцелял във&

Рецензии и новини

Истинската история на Кабайо Бланко - главния герой в книгата "Родени да тичат"
Документалният филм „Тичай свободно – Истинската история на Кабайо Бланко“ проследява живота на американската легенда в бягането Майка Тру и стремежа му да създаде ултрамаратон в Медните каньони на Мексико, за да популяризира и съхрани бегаческата традиция на индианското племе свръхбегачи тараумара.
„Родени герои“ и Кристофър Макдугъл за гръцкия идеал за героизъм
Един истински герой, както пише Макдугъл, трябва да разчита на съчетанието между атлетичните умения, емоционалния контрол и способността да издържи на физическото неудобство – неща, които дори ние, простосмъртните можем да овладеем.
Подобни Заглавия
Яж и тичай
  БЕСТСЕЛЪР НА “НЮ ЙОРК ТАЙМС” Почти двайсет години Скот Юрек е сред водещите имена в жестокия свят на ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
Тичай или умри
Не бива да умираш, преди да дадеш всичко от себе си, преди да се разплачеш от болката в раните си. Не можеш да се...
Цена: 17,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.
Да бягаш с кенийците
От 20-те най-бързо избягани маратона в света за всички времена 17 са спечелени от кенийци. Днес осем от десетима...
Цена: 17,00лв.
Родени герои
Авторът на бестселъра „Родени да тичат“ този път посещава Средиземноморието, за да открие, че на остров Крит...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs