Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

"В Сибир"

Автор: Колин Таброн
Код на продукта:61
Наличност:Не е налично
Превод: © Маргарит Дамянов
ISBN: 978-954-9535-60-0
Издадена на: 142х210
Размери: 14x21
Брой страници: 352
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Цветелина Лакова
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

"В Сибир"

През 80-те Колин Таброн пише бестселър за пътуванията си из Съветския съюз. В края на 90те, след падането на комунизма той решава да посети Сибир – този път с камион, автобус и лодка. Резултатът от това пътуване е този чудесен емоционален разказ за един необикновен регион. Таброн пътешества из екзотични градчета и изоставени селца, среща се с носталгично настроени възрастни поддръжници на Сталин и агресивни защитници на православната църква и умело преплита в разказа си завладяващата история на Сибир, както и ярко описание на местността днес.

От началото на лятото до зимата Таброн пътува сам. В района на Северния полярен кръг, той се сблъсква със замръзнали аванпостове, едвам кретащи в забрава, пусти затворнически лагери, с градове, построени от казахи или от каторжници. С парен кораб плава на север по река Йенисей до арктичното селце Поталово, където остава откъснат от света в продължение на седмици. В Магадан – столицата на тъгата, той се вмъква под решетката на прозорец, за да разгледа бивш център за задържане на незаконно пребиваващите, където стените на неотопляваните за наказание клетки са покрити с дебел слой лед.

Границите на Сибир не са ясно очертани, но местността заема една дванадесета част от земната суша. Може би най-неприятната част от сушата. В продължение на години местността служи за затвор на Русия, тъй като непосилно огромните разстояния и вледеняващия студ не позволяват на заточените да избягат. Но Сибир предлага и безопасен подслон за много племена  като казахите. Таброн се сблъсква със земи на естествена безмерна красота, богати на най-разнообрази природни ресурси, върху които тегне отпечатъкът на ескполатацията на Гулаг и Съветския съюз. Може би „сърцевината на Сибир“, която авторът търси е всъщност несломимото желание да  повярваш, изконната за Русия надежда, родена от силата на вярата. Таброн я преследява от произведенията на Достоевски  през руините на комунизма до днешни дни в Сибир, където тя приема нови имена.

Отзиви (9)

Автор

Колин Таброн - В Сибир КОЛИН ТАБРОН (р. 1939) е майстор на класическия пътепис. Първите му книги са посветени на Близкия изток и включват Огледалото на Дамаск" и Jerusalem. През последните години на Брежнев обикаля Западна Русия с автомобил и пише Among the Russians. По-късно изнурително пътешествие го отвежда до някои от най-недостъпните области на Китай, описани в Behind the Wall (1989 г.), която печели наградата „Хоторндън” и наградата за пътепис „Томас Кук”. Осем години по-късно Таброн пише The Lost Heart of Asia, където описва пътуванията си из Централна Азия. Колин Таброн е познат на българския читател с пътеписите „Сенки по Пътя на коприната” и „Към една планина в Тибет”.

Откъси

Карта на Сибир

 

                1

НАТРАПЧИВИ МИСЛИ

 


На човек в окови му трябва цяла вечност, за да прекоси ледената пустош. Някъде в далечината може би претичва стадо северни елени или пък ловец хвърля сянка в снега. Нищо повече. Сибир изпълва една дванадесета част от земната твърд на цялата планета и все пак това е единствената следа, която несъмнено оставя в съзнанието. Гола красота – и неизличим страх.
     Празнотата ти влиза под кожата. Допреди няколко години само пет градчета, пръснати по Транссибирската железница, бяха отворени за зорко следените чужденци, а самият Сибир тънеше в слухове. Дори и днес белите пространства пораждат фантазии и тревоги. Съществуват места, където бели жерави танцуват върху вечно замръзналата земя, където голям град се носи сред късовете плаващ лед, където мамути спят под ледниците. Има и други (нашепва ти страхът), където ужасите на ГУЛАГ продължават далеч от погледите и където възстановяват ракетните силози…
     През Урал колелата на влака кретат патетично – като задъхващи се старци. Планината изглежда твърде ниска, за да бъде граница, камо ли предел между Европа и Азия: малки възвишения и тъмнеещи от боровете склонове.
     От другата страна на прозореца стоборите от иглолистни дървета и брези се отварят и излагат на показ сънливи села и градчета край обрасли мочурища. През лятото насипът на железопътната линия е покрит с цветя. Отвъд тях просеките ту се отварят, ту се затварят като диапозитиви: дървени хижи и зеленчукови градинки, опасани с огради от колове, дремещ в тревата добитък.
     Здрачът се спуска внезапно, все едно току-що съм прекосил и границата между светлина и мрак. Броени километри ме делят от Сибир. Това събужда у мен тревожен гъдел. Изплъзвам се от Европейска Русия към нещо, което изглежда не като географско понятие, а по-скоро като област в човешкото съзнание. И дори в този последен миг всичко пред мен – буйствата на географията и времето – ми се струва малко безплътно, твърде студено и безбрежно, за да е истина. Надвиснало е в мрака като абсолютната, неземна Чужбина. Място, откъдето човек не се завръща.
     Избрах го против волята си. Бях изкушен от внезапното разкриване на тази огромна част от забранения свят. Необятността на Сибир хвърляше сянка върху всичките ми азиатски пътувания. И така небрежните първи стъпки – някой бърз поглед в атласа – започнаха да се проточват и задълбочават, докато пустошта вече изглеждаше нетолкова празна, колкото пренебрегната или пък нашарена с невидимо мастило. Лукавството й започна да ме яде.
     Азерският търговец, с когото споделям купето, въобще не поглежда през прозореца. Сибир е скучен – казва той – и беден. Мъжът търгува с дрехи между Москва и Омск и непрекъснато чука по джобния калкулатор.
     – Не бих се задържал дълго там – продължава. – Всичко се разпада. На твое място бих се пробвал в Китай. Китай е многообещаваща страна.
     Мъжът е едър и космат, прехвърлил е тридесетте и видимо застарява. След кратка дрямка се поглежда в огледалото си за бръснене и изпъшква, сякаш е очаквал да види другиго.
     Внезапно в прозореца се извисява призрачният обелиск, издигнат от цар Александър I преди почти два века. Стои на ниска тераса, белееща от светлините на влака. Това е географското начало на Сибир. Отсамната страна на цокъла възвестява  „Европа“, а оттатъшната – „Азия“. Проблясва покрай нас и мракът отново се спуска. Разбира се, нищо не се променя. Тъй като границата между Европа и Азия е само въображаема. Физически двата континента са едно цяло. Може би един ден древните географи от Запада (само по себе си изкуствено понятие) са решили, че тук е Европа – познатото, а ей там вече е някъде другаде, Азия.
     Затова аз чакам промяната, която знам, че няма да се случи. В тъмното железопътните изкопи сякаш се вдълбават все по-дълбоко, а дърветата се извисяват още по-главоломно над тях. Появяват се няколко бледнеещи звезди. Периодично земята се раздипля на долини, осеяни с неясни светлини, а веднъж виждам от вагон-ресторанта пречупеното сияние на невидим град, което избелва хоризонта.
     Не спя. Азерът хърка гръмовно на метър от главата ми. Вместо това, докато проучвам картите си, ме връхлитат редуващи се вълни на възторг и безпокойство, така че погледът ми винаги търси утеха в настоящото ми местоположение. Оттук, от планините западно от Екатеринбург, Сибир се простира на над 9500 км на изток, а моят път ме води още по-далеч, проправяйки маршрута си през седем часови зони и една трета от Северното полукълбо. Вагонът се клатушка и потраква. За последен път бъдещето изглежда стройно и завършено. То живее в простотата на картите. Знам колко неща могат да го променят – срив на транспорта, нахлуване на милицията, тормоз от страна на мафията. За момента обаче очите ми се къпят в планините, оковали юга в продължение на 4800 км, после се спускат по три от най-големите реки в света – Об, Енисей и Лена, които се изливат от границите на Монголия към Северния ледовит океан. Всяка една има водосборен басейн, който е по-голям от Европа. След това идва езерото Байкал, най-дълбокият и най-древен от всички вътрешни водоеми; река Амур, която достига до Китай; снежните полета на Колима, където температурите падат до неподлежащите на осмисляне –72°С…   Всички тези чудеса се точат в съблазнителна и опасна процесия към Тихия океан – и внезапно разстоянията започват да ми се струват безнадеждни и се чудя къде ще трябва да спра.
     Тъй като това е руското „някъде другаде“. Много преди комунизмът да разположи бъдещето в градския рай Сибир бил селска пустош, където били захвърляни бацилите, терзаещи снагата на държавата: престъпници, сектанти, политически дисиденти. Колкото и да е парадоксално обаче, през вековете той бил мислен и като убежище на примитивна невинност и спасение, а селяните търсели тук своето Беловодье – Обетованата земя. Затова понякога прикриването на сибирското дивачество се преобразявало в овации за неговата свобода, а обитателите му били възхвалявани като търсещи нови предели свръххора, незасегнати от гнилоча в костите на Европа. Днес, когато Москва се е поддала на западната зараза, Сибир се превръща в полюс на чистотата и автентичното „руско“. Чух слухове, че може изобщо да се отцепи от Западна Русия или да се разпадне на независими провинции. Какво ли – чудех се – е заменило неговата разбита комунистическа вяра?
     Транссибирската железница е провесена през долната част на моята карта като хамак, приютил нещо нездраво и нелогично. А може би мравешкото пъплене на влака, който напредва с неизменните 80 км/ч, ми навява тревожност. Тъй като сега вече съм лице в лице със статистическите данни на района, които се разстилат под краката ми. Всичко изглежда недосегаемо далеч. Дори да се отдели от Русия, Сибир пак ще си остане най-голямата, несравнима с нищо страна на света. С територия от почти 13 млн. кв. км той е по-голям от САЩ, включително и Аляска, и Западна Европа, взети заедно. Слънцето изгрява над Уралските планини и в същия момент залязва над Берингово море. Боя се, че пътуването ми ще се разтвори в него.
     Спокойният и красив Екатеринбург е перверзно шокиращ. Обладава го строгост, дори аскетичност. Само че градът, основан като миньорско средище от Петър Велики през 1723 г. и кръстен на блудната слугиня, която коронясал за своя императрица, пази твърде жестоки спомени, за да бъде ведър. През 1918 г. последният цар и семейството му били избити в едно от неговите мазета. По време на Втората световна война стотици разглобени фабрики от Западна Русия били наново събрани тук за борба срещу германците. Биологичните и оръжейните заводи процъфтявали (и изпускали отрови), докато рухването на Съветския съюз не ги обезлюдило.
     Крачех, обзет от лоши предчувствия. Бяха минали седемнадесет години от пътуването ми навътре в Русия (но не и до Сибир) и сега се оглеждах все едно с късогледство, очаквайки завръщането на образите от паметта ми. Беше много тихо.   Булевардите се разгръщаха под меката лятна светлина. Имаше обществени сгради в измазаната бежово-бяла гама на Санкт Петербург, а унгарски автобуси хармоника се скитаха от единия ъгъл на булеварда до другия.
     Чувствах се замаян. Все очаквах нещо да се случи. Не можех да се отърва от спотаеното безпокойство, дори вина. Знаех, че то е рожба на друго време – от годините на Брежнев, когато КГБ вървеше по дирите ми из западните части на  Съветския съюз. Струваше ми се, че стъпките ми звучат леки и уязвими. Само че нищо не ги възпираше или следеше. Беше неделя и хората бяха наизлезли да разхождат кучетата си. Две войничета с момчешки лица метяха шумата пред казармата, а покрити файтони потропваха нагоре-надолу като през XIX в. На централния булевард (бившата улица „Ленин“) тълпите изглеждат замечтани и анонимни: светлооки мъже с анцузи или дънки и жени в свободни рокли. Никой не ме зяпа.  Имах усещането, че съм изчезнал под ципата на града, издокаран в същите неутрални парцали като всички наоколо – черен панталон, сива риза, с офъкана в щръкнала пролетарска прическа глава. Раницата ми минаваше незабелязано сред тези на околните. Говорех развален руски и се надявах да мина за естонец.
     Половината имена на улици в центъра на града бяха сменени. Старите болшевишки любимци – Луначарски, Куйбишев, Роза Люксембург – бяха изчезнали; на тяхно място имаше поети и писатели или пък безлични безопасни наименования като  Централен и Сибирски проспект. Щом помолех да ме насочат обаче, хорските уста винаги произнасяха старите комунистически имена. И статуята на Яков Свердлов беше оцеляла насред островче на старата улица „Ленин“; той организирал убийството на царя и дал името си на града за седемдесет години. Беше се възправил млад и строен на изкуствена скала. Тялото му изглеждаше обладано от пристъп на гняв. Някога статуята му въплъщавала силата на страстно отстоявана идея; сега обаче, със заглъхването на тази мощ, сякаш изобразяваше просто трескав студент. Някой беше залял краката му с кофа алена боя, която се стичаше надолу по скалата.
     От време на време ме зашеметяваше някой цветен взрив или изблик на стил. Цветове красяха уличните павилиони и пазари и навсякъде бяха нахлули по-рано еретични имена: Lancôme, Levis, Proctor & Gamble… Разминавах се с хора с американски войнишки кепета и бейзболни шапки с надписи Montana и Chicago Bulls. Групички девойки с минижупи трополяха по паважа с обувки с платформи и дълги, грациозни крака, обути в минижупи. Питах се къде ли са били родителите им по времето на Брежнев. Не си спомнях да съм виждал такива като тях. Надписите по покривите, които някога величаеха Партията, сега рекламираха застрахователни компании („Вашият надежден партньор“). Трамваите бяха изписани с Pepsi и  „Наслади се на Coca-Cola“. Защото това беше град, готов да отстоява мястото си в Нова Русия и настанил се в богат на природни ресурси регион. Губернаторът беше пламенен реформатор. Мафиотските босове, вече пратени на оня свят, биваха балсамирани разточително в Москва и след това връщани, за да бъдат погребани.
     Чудех се дали не съм си въобразил празния поглед на обществото отпреди 20 години, когато никой на улицата не те забелязваше. Спомените ми се изплъзваха и убягваха. Въпреки това бях сигурен, че някакъв воал е паднал от лицата на хората около мен. Бяха кротки, но не и безучастни. Понякога се караха или пееха. А други бяха очевидно пропъдени. Седяха с глави, отпуснати върху отворените им длани, неподвижни, а някои си бяха провесили надписи, които обясняваха защо са бездомни и започваха с думите „Мили хора…“. Един типаж, който бях срещал навсякъде в стария Съветски съюз – пияница на неопрятна средна възраст – се беше измъкнал на по-видно място. Мислено го бях кръстил „Иван“. Очите му бяха мътни, а бръчките по лицето се стичаха в пълна безнадеждност. Сега изглеждаше едновременно по-гневен и по-безполезен от образа в спомените ми. Вече нямаше и работа и понякога се лепеше за мен за пари.
     Само че старата ми тревога чезнеше. Веднъж по навик спрях сред дърветата в парка, за да проверя дали някой не ме следи. Усетих как дишането ми се учести в зноя. След пет минути мина красива жена с тлъст териер. Никой не се появи повече. Не ги е грижа, помислих си: или се занимават с промишлен шпионаж, или са се влели в мафията. Или правят компания на Иван.
     Върнах се на объркващите улици. Знаех, че търся пътепоказатели. Не можех да си представя Русия без своя съдба. Затова издирвах симптоми на нова вяра или идентичност. Търсенето ми обаче беше припряно – както търсят хората при първото си идване някъде, като се надяват на талисмани и прост смисъл. По стените и дърветата шумоляха стотици ръчно направени обяви и реклами и аз ги четях все едно бяха рунически указания. Рекламираха курсове за отслабване, трансцендентална медитация, уроци по английски. Психолози обещаваха спасение от проблемите в общуването. Други предлагаха работа. „Елате при нас…“, „Свалете 30 килограма…“, „Открийте своето бъдеще…“, „Овладейте всичко…“
     Кривнах в изложба, озаглавена „Велики личности“: двадесет восъчни фигури опасваха експозиционната зала. След Сократ и Леонардо да Винчи идваха Чингис хан, облечен като китайски мандарин, и длъгнестият великан Петър Велики. Само че после нямаше нито Маркс, нито Ленин. Вместо това балерината Плисецкая съзерцаваше своя глезен, Елвис Пресли се буташе с Фреди Меркюри, а Арнолд Шварценегер надуваше мускули до Дракула.
     Вече всичко изглеждаше възможно. В празния ми пансион, някога подслонявал партийни членове, се осведомих за прехвалената независимост на областта от Москва, все едно питах за гост на хотела. В крайна сметка Екатеринбург си имаше собствено знаме – трикольор в бяло, зелено и черно, както и планове (четох някъде) за собствена валута – уралски франк. Само че иззад рецепцията три лица погледнаха нагоре също толкова изненадано.
     – А, това ли! Всяка провинция си има свое знаме, което нищо не значи. Някой да е виждал уралски франк? – лицата се сбърчиха и захихикаха. – Независимостта е просто игричка на губернатора.
     След това избухнаха в смях.

     Едно място обаче биеше на очи с пустотата си – стар квартал срещу кремаво-тюркоазената кула на Вознесенската църква, чийто кръст затвореното царско семейство понякога можело да зърне от прозорците. Понастоящем къщата на търговеца   Ипатиев представлява просто участък неравен асфалт и гъсти шубраци. През 1977 г. по разпореждане на Брежнев тя била съборена от местния партиен шеф Борис Елцин (който по-късно определи това като „неразумно решение“) – от страх да не се превърне в обект на поклонения.
     Днес подобен на скелет навес се издига над мястото на бъдещата мемориална църква, а бял кръст бележи мястото, където цар Николай II заедно с императрицата, децата и последните си слуги били избити в мазето на търговеца. Две седмици по-рано недодяланите болшевишки щурмоваци, които ги охранявали, били заменени от отряд на тайната полиция и те започнали да се страхуват. Белите сили наближавали Екатеринбург и семейството получило тайно писмо с обещанието, че верни офицери ще го спасят. Само че писмото било подправено. Така в полунощ на 16 юли събудили членовете на семейството и им наредили да се облекат и да слязат долу. Николай носел своя син хемофилик, чиито ръце били обвити около шията му. Анастасия носела кучето си.
     Понастоящем върволица поклонници идват и си отиват, а един-двама се задържат под навеса, обсебени или истерични. Възрастни съпрузи застанаха рамо до рамо, отвориха молитвеници, напяваха повече от час – тя с монотонен хленч, той с трагичен шепот – и се кръстеха с треперещи пръсти. Скръбен арменец ми каза, че се връща тук отново и отново и мисли за баща си.
     – Пратиха баща ми в лагерите в Колима, а после и майка ми. Годините в Колима го убиха. Сталин го уби.
     Очите му се носят над неравната повърхност – чакъл и плевели, спускащи се на запад към мястото, където прозорецът на мазето се отварял малко над земята.
     – Това, което изстрада, беше ужасно. Това беше престъпление – проплака арменецът.
     Беше слял съдбата на баща си с тази на царя. Идвал тук – каза ми – защото го боляло сърцето. „Просто ме боли ето тук.“ По врата му беше шупнал пурпурен обрив. Иска да се чувства зле – помислих си. – По-добре му е да го боли.
     – Моето семейство бяха аристократи, също като Романови, и затова бяха затрити. Сега, след като прогони комунизма, Русия ще стане каквато беше. Това е бъдещето. Нали разбираш, всичко се връща…

     Семейството чака, все едно за снимка. Императрицата, която страда от ишиас, седи до своя тринадесетгодишен син. Останалите са прави – царят отпред, четирите княгини на първия ред, а лекарят и тримата прислужници – отзад. Мазето е с площ около 15 кв. м. На вратата отрядът за екзекуцията се е подредил в три редици с тежки револвери – толкова близо един до друг, че барутът изгаря дланите им. Царят е убит на място, а императрицата и най-голямата й дъщеря така и не успяват да завършат кръстния знак. Заради диамантите, тайно пришити в корсетите на принцесите, куршуми рикошират из цялото помещение. За миг изглеждат така, сякаш са надарени с призрачно безсмъртие. Паникьосаните пазачи изпразват в тях револверите, след което пребиват и пробождат всички, които още дишат. Когато димът се разсейва, царевичът още стиска в ръце ризата на баща си; докато извличат навън върху платнище тялото на една от княгините, тя се пробужда и започва да пищи. Може би си представя, че сънува кошмар. Пронизват я с щиковете до смърт.

     Тишината на това пусто място е мълчанието на принудителната забрава. В комунистическата пропаганда мъртвият цар се срива от кръвожаден тиранин до безгръбначен глупак. После просто изчезва от историята. Днес на празното място, където някога се е издигала къщата на Ипатиев, съдбата му сякаш се е отърсила от политическите аспекти и се е превърнала в личната трагедия на благ, но инатлив мъж, неговата своенравна съпруга и техните расли под похлупак деца.
     Повървях сред тъгата на мястото. Три лехи с невени и богородички му придаваха цвят. Пристигна туристически автобус, но от него слезе само една млада жена. Тя прекоси на пръсти чакъла и ми връчи фотоапарата си.
     – Ще ме снимате ли?
     Очаквах да застане усмихната, но вместо това тя разпусна дългата си коса върху раменете си и коленичи върху бетона в основата на белия кръст. Там, обърната в профил, тя дълги минути се моли и кръсти, докато аз се чудех колко снимки иска да Й направя.
     – Благодаря ви, благодаря – взе фотоапарата и после хвана ръката ми. – Олга.
     Това беше името на най-голямата царска дъщеря. Може би се беше молила за нея.
     – Аз съм Колин.
     – Колин, Николай! – руснаците винаги свързват двете имена, едното умалително на другото. Олга ми отправи разсеяна усмивка, след което се огледа наоколо: – Вижте това, вижте го.
     – Всичко е разрушено.
     – И това е дело на нашия властник – дали от страх или от отвращение, но не пожела да изрече името на Елцин.
     – Сега обаче всичко е различно – казах аз в желанието си да я утеша, кой знае защо. – Тук ще има църква, а те ще бъдат светци.
     Мислех си, че канонизирането им е само въпрос на време. Олга избухна почти гневно:
     – Та те вече са светци! Стоят начело на светиите в небесната катедрала! – говореше с отсечена, страстна убеденост. – Само тук, в Русия, се бавим да го разберем. Руската църква в чужбина отдавна ги канонизира. В чужбина Божията майка ги отведе на небето!
     Кимнах леко, чудейки се откъде ли знае.
     – И не само Николай и неговата царица, ами цялото семейство… Възкачи ги – Алексей, Олга, Татяна… и другите, доктор Боткин и прислугата, които загинаха от състрадание към тях!
     – Вашият патриарх в Москва…
     – Нищо не знам за нашия патриарх. Не го познавам. Чух, че някой дори разпознал костите им, но просто не знам… – вдигна поглед към небето. Не я беше грижа за тленните останки. – В църквата, където се моля, Богородица казала на св. Йоан  Кръстител, че те са нейни придворни дами, любимите й деца… И Олга, която ме пази и се моли за мен…
      Със съмнение се замислих за срамежливата, капризна Олга, но жената продължи с поток от небесни подробности. Йоан Предтеча, царят, Олга, Дева Мария… райските тронни зали и преддверия се изпълваха подобно на тези на Зимния дворец, оживявани от фаворити и ходатаи. Гласът й бушуваше и звънтеше. На два пъти ме нарече Николай и се почувствах поласкан.
      – Сега всички те живеят в двора на Светата дева и й препращат нашите молитви. Направо на нея.
     На края на запустялото място беше построен малък параклис, наречен на благочестивата Елисавета, любимата сестра на царицата, загинала от мъченическа смърт, когато болшевиките я хвърлили жива в една минна шахта. Години по-рано пленила френския посланик със своята красота и невинна сериозност, а след като съпругът й, Великият княз Сергей, бил разкъсан от бомба по време на неуспешната революция от 1905 г., тя основала орден от монахини, които да се грижат за умиращите и изоставените. По-късно била канонизирана.
     Под купола на нейния параклис, облицован с дървени плочки и увенчан с висок кръст, пристъпихме в озарен от оброчни свещи храм и Олга се помоли пред иконата на св. Елисавета, извисила се в божествена светлина над отвора на лобната шахта.
     – До неотдавна бяхме изгубили цялата тази история – каза Олга. – Години наред живяхме в долината на мрака – двадесет милиона загинаха в последната война, а после Сталин отне живота на още четиридесет милиона. А не получихме нищо в замяна! Едва през 1991 г. Божията майка ни върна истината, която комунизмът кри осемдесет години.
      Очите й проблясваха разфокусирано срещу мен, докато заменяше комунистическия мит със своя собствен. Миг по-късно удивени стояхме срещу чисто нова икона на императорското семейство, оградена от трепкащи пламъчета: вече бяха обявени за светци. С треперещи ръце и сподавен вик „Ето ги!“ Олга закрепи пред тях свещицата си. Нежните й целувки обсипаха изрисуваните им поли и нозе, обути в пантофи. Разглеждам ги в почуда. На иконите са придобили издължените тела и дворцови одежди на византийските светии, а издължените им пръсти стискат бели кръстове. С корони под ореолите те сякаш се взират с тъжно предусещане за своя край. Чертите им са поразително сходни, все едно принадлежат на някакъв кръвосмесителен клан, и всичките са окъпани в същата кехлибарена светлина. Цялата жизненост на фотографиите в паметта ми – настроенията и белезите на реалния живот – е заличена и обуздана. Религиозната почит не търпи подобни неща. Дори начеващата индивидуалност на принцесите – властната красавица Татяна, пухкавата палавница Анастасия – е задушена от мъглата на светостта.
     – Скоро, Николай – каза Олга – църквата ще се възроди.
     – Имате предвид нов цар?
     Беше почти немислимо. Две години по-рано млад претендент за наследник на фамилията Романови беше посетил заедно с майка си Русия, посрещнат с объркване и официална предпазливост.
     – Не, не цар – дори Олга се поколеба – а небесен съюз. Църквата на земята ще се съедини с Църквата в небесата! Скоро, много скоро.
     Гласът й отново поде хипнотичната си песен:
     – Светлина за бъдещето на човечеството!
     – И кога? – попитах тъповато.
     – Всеки момент! Тъй като сега Божията майка иска да извиси Русия. Бързо, много бързо Русия се издига към светлината! Може би ще дойде посредством нещо скръбно. После сърцето на Русия ще се отвори! Нова, свята Русия!
     Това беше стара православна идея: че страданието ще разцъфти в чистота. От историческите терзания – дори от ежедневното чеховско безсилие – трябва да се роди нов свят. Това осмисля мъката и досадата. То прави страданието опасно привлекателно. И сякаш лекува Времето.

     В нощта на екзекуцията телата са откарани в гората на 30 км от града. Там ги събличат голи – от корсетите на момичетата се сипят скъпоценни камъни – и ги спускат в една наводнена мина. На следващата вечер обаче отново ги измъкват и ги закарват на по-далечно място. Когато камионът, на който са натоварени, се поврежда, две от телата са грижливо изгорени, а останалите са хвърлени в плитък гроб и залети с киселина. Седмица по-късно Бялата армия превзема Екатеринбург.
     Белите откриват шпаньола на царевича да се скита полумъртъв от глад в двора на Ипатиев. Намират мината, но не откриват там телата; намират само изкуствените зъби на доктора, един пръст от императрицата и медальоните с лика на Распутин, които принцесите носели на шиите си.
     Импровизираният гроб е проучен напълно едва през 1991 г. После съдебен лекар от Министерството на здравеопазването в Москва разделя скелетите, а анализът на ДНК от проби от живи роднини доказва чии са костите. Двете липсващи тела се оказват на Алексей и третата дъщеря Мария.
     Дълго време останките почиват на парчета върху метална маса в моргата на Екатеринбург. След това са погребани с кратка церемония в императорския мавзолей в Санкт Петербург. Погребението разделя църквата и държавата и дори наследниците на Романови. По време на службата така и не произнасят имената им, тъй като църквата, в услуга на руските православни в чужбина, отказва да признае кого погребват. Канонизирането им се превръща в политическо и църковно минно поле. Сега вече живите няма да почиват в мир.

     Зад заличената къща на Ипатиев има отдавна подивял гъсталак от дървета и храсти. Тук, под погледите на своите пазачи, Николай изнасял царевича на стол, а после половин час се разхождал с дъщерите си в градината. През последните седмици – пише той – уханието от околните овощни градини било омайващо.
     Пътека водеше през дърветата – нетолкова прокарана от човек, а по-скоро диря от някакво животно. Тръгнах натам, без да бързам и стигнах до място, където счупена стълба водеше към някакво бунище. Краката ми се запрепъваха в телове и бутилки. Подозирах, че тук има някакви останки от къщата на Ипатиев, след като основната част била закарана на общинското сметище. Въпреки това мястото носеше странна атмосфера на човешко присъствие. Някой беше окичил дърветата наоколо с пазарски торби – двадесет или тридесет, всичките изгнили и разкъсани. Висяха от клоните като мъртви прилепи. В кратера на бунището захвърлени останки се бяха възродили за нов живот: бракувана печка, отрупана с очукани тенджери, прогизнало канапе срещу счупен стол, две обувки, които гниеха една до друга. А също и догарящ огън.
     Първоначално си помислих, че някое дете си е направило къща за игра, но някъде отгоре изрева глас:
     – Я да се махаш оттука!
     Мъжът изглеждаше много дребен, прегърбен и стар. Дали от слабост или защото беше пил, но почти се претърколи през дърветата към мен, след което се изправи на крака. Лицето му беше обкръжено от бели коси и докато изпъваше гръб, очите му се отвориха.
     – А, ти ли си! Реших, че е някой от онези чиновници. А пък то – гласът му стана направо нежен, замъглен от пиенето – си бил ти. Върна се значи.
     Думите ми прозвучаха странно учтиво сред сметището:
     – Не сме се срещали преди.
     Той обаче не чу.
     – Сядай!… не там, там е мокро… намери си парцали.
     Приседнах на стола, а той на канапето. Влагата вече проникваше през панталоните ми. Цяла нощ гърмя и валя, а навесът от брезент и клони в съседство беше рухнал.
     – Водата протече навсякъде. Изгаси огъня, след като ти си тръгна, и хич не спах…
     След това очите му отново ме фокусираха и тогава разбра, че съм непознат.
     – Копеле! Знаех си, че няма да се върне – раменете му увиснаха. – През септември и аз ще замина. Тук е ужасно през зимата. Студът те сковава. Ако искаш съвета ми, тръгни на юг през есента.
     Пръстът му начерта във въздуха посоките на света.
     – Ще отида в Ростов на Черно море…
     – Сам?
     – Да – каза той. – И ти ли си сам?
     – Ами, да.
     – Жена ми и синът са в Архангелск. Ние… всъщност тя… – думите му се загубиха в нещо лично. След това тържествено попита: – Искаш ли да обядваме?
     Седяхме си, той на пружините на канапето, аз на трикракия стол, а на огъня бълбукаше ръждива тенджера с картофи. Около нас се простираше море от парцали и непотребни железа, строшени мебели, изкормени машинарии и посуда.   Разпитвахме се един за друг. Намери пълен с дъждовна вода буркан грах и старателно измъкна зрънцата с вилица. Аз предложих английски бисквити. Мъжът набухна парцалива възглавница и ми я подаде, след което бръкна в кашон с мокри списания и ми предложи брой на The Orthodox Times отпреди десет години. Два пъти доста официално вдигнахме наздравица с водка.
     Попитах го за семейството му и за работата. Изглежда толкова стар – помислих си – че трябва да е било много отдавна. Отговорът му беше шифър от намеци и премълчавания. В грубото му мълчание се беше съхранила някаква градска деликатност. От време на време изпускаше продължително, гърлено „Ъъъ…“, което, изглежда, го успокояваше и му вдъхваше сили.
     – Може би съм вършил лоши неща по време на брака ми, сигурно така е било. Сега дано Бог да я пази… живее сама.
     Побутна картофите с меко „Ъъъ… ъъъ…“.
     – Така се случи. И двамата сме сами.
     В гласа му нямаше съжаление или радост: самотата е просто факт от живота, може би дори закономерност.
     – Сигурно си свикнал? – казах аз.
     Огледа се с празен поглед.
     – Баща ми загина във войната – така и не го опознах. А майка ми загина във фабриката. Бях на тринадесет. Върху нея паднал електрически кабел. След това сестра ми ме отгледа, а аз дълго време седях до нея, когато почина, точно както седя сега с тебе. Тогава бях на деветнадесет, през 1958 г. Ъъъ…
     Шокиран осъзнах, че сме на една и съща възраст. За секунда се втренчих в чертите му, в покритите с белези ръце, в черните нокти, изядени до живеца, после пак в лицето му. Тогава за миг зърнах в сплъстената маса на неговата коса и брада собствената си смъртност. После се обърках. В един момент лицето му изглеждаше като тръпнещ круширал кораб сред бурята от коси. Гласът му обаче беше силен и в други случаи делтата от бръчки, която се разпростираше по бузите му, сякаш обръщаше течението си и изпълваше очите му с веселие и дори пренебрежение.
     – И откога се скиташ? – попитах.
     Отговорът дойде веднага:
     – Тридесет и четири години. Започнах по времето на Хрушчов, в тежките години.
     – Но нали онова време е било по-добро от предходното?
     – Не, не е вярно. При Сталин беше по-добре! Виждал съм вилата му на Черно море, където седеше в мундира си и пушеше лула!
     Изправи гръб на канапето и изви евтината си цигара като въображаема лула.
     – Той беше човек, който не обиждаше народа! Лъжа е, че той е вгорчил руския живот. По негово време човек в затвора беше по-добре, отколкото са сега свободните. А днес затворите пак са препълнени. Могат да те осъдят за едното нищо.
     Размаха пръст напред-назад между двама ни.
     – Ти крадеш моята торба и веднага отиваш в затвора! Пет години!… Ъъъ… Аз крада нечия друга торба и хоп – в затвора!
     – Това ли направи? – чух се да казвам.
     – Да – нямаше никаква промяна в тона му. – Измъкнах се с пазарската чанта на някакъв човек. Дадоха ми пет години. А това е минимумът – можеха да са десет.
     Неволно вдигнах очи към дърветата. Беше се надигнал вятър, който люлееше прокъсаните пазарски торби по клоните, а хартиите по бунището зашумоляха.
     – Сега вече имаш колкото поискаш торби, нали?
     – Такива – да – след това обаче замълча, все едно се зачуди защо ги е накачил там. После каза: – Затворът беше разделен на килии. Вкараха ме при изнасилвачите и убийците… Но имаше и такива, които нищо не бяха направили.
     Избърса нащърбена чиния с парцал и ми набучи два картофа.
     – Бях си като вкъщи.
     – Вкъщи?
     – Някъде, където спиш и ти дават храна. Там ми беше по-добре – внезапно се потисна. – Там можех да гледам телевизия. А тук няма нищо. Тук трябва да си търся храна.
     – В затвора си гледал телевизия?
     – Понякога по цяла нощ в лагера. Пратиха ме в лагер, където първо работих на струг, после на преса за метал. След това тръгнах по пътищата. Гледах телевизия през прозорците на хората. От време на време се хващах на физически труд, за да преживявам. Само че най-важно е да не спираш! Централна Азия, Латвия, Украйна… навсякъде съм бил. После обаче годинките се натрупаха и краката ми се подуха.
     Обзе ме наивна изненада. Значи дори по времето на Брежнев този цигански живот не е замрял – животът на хора, които са обикаляли извън полезрението на властта и са мигрирали с годишните времена по свои пътища и мрежи.
     Наля ми чашка водка.
     – Някой беше написал, че да скиташ из руската провинция е все едно да видиш страната на чудесата. Точно като по времето на Тургенев! Бил съм в такива области, където дори нямат трактори. Това са били хубави времена – преди стотина години. Хората са живели простичко, брали са гъби и горски плодове…

Подобни Заглавия
"Сенки по Пътя на коприната"
„Сенки по пътя на коприната“ е пътуване из най-грандиозните места по света. Пътешествие през сърцето на Кита...
Цена: 16,00лв.
Студ
Приключения по ледения ръб на опасността, които ще накарат студа да запълзи по вените ви В продължение на 50 ...
Цена: 17,00лв.
"Под юртите на Монголия"
„Жената се движеше грациозно в ароматната атмосфера на палатката. Жестовете й, пъргави и премерени, бързи, но...
Цена: 17,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.
Към една планина в Тибет
В новата си книга Колин Таброн пътува до Тибет и поема по пътя на поклонниците към Кайлаш – най-свещената пла...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs