Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

"Светът според Кларксън"

Автор: Джереми Кларксън
Код на продукта:72
Наличност:В наличност
Превод: © Цветелина Лакова
ISBN: 9789549535716
Издадена на: 2014-06-30
Размери: 142x210
Брой страници: 384
Корица: Мека
Националност: Английска
Редактор: Елена Радинска
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

"Светът според Кларксън"

Джереми Кларксън е от хората, които много са пътували, много са видели и имат какво да разкажат. И тъй като Кларксън си е Кларксън, неговите разкази са винаги колоритни и поръсени с голяма доза хумор.

Верен на здравия разум, който толкова рядко се среща в наши дни, Кларксън критикува нелепите, смешните, абсурдните и откровено глупавите идеи, хора и институции, с които всички ние се сблъскваме, и същевременно приветства всичко оригинално, умно и находчиво.

„Светът според Кларксън“ е истинска енциклопедия на съвременния живот. Това е една от най-смешните книги, които някога сте чели. Не я пропускайте!

 

Отзиви (3)

Автор

Джереми Кларксън е британски телевизионен водещ и писател, автомобилен специалист. Пише статии за седмичниците "Сънди таймс" и "Дъ сън", но е предимноизвестен с участието си в предаването "Топ гиър" по Би Би Си 2.Известен е с прямотата и своеволието си. 

Въпреки склонността му  да кара с висока скорост и влечението му към бързите коли, шофьорската книжка на Кларксън е изненадващо чиста. Все пак той далеч не крие страстта си. В статия в "Сънди таймс" по отношение на модела  "Бугати Вейрон" той пише: "При скорошно пътуване с кола в Европа отчаяно желаех да развия възможно най-високата скорост, но пътят свърши тъкмо когато скоростометърът посочи 240 км/ч.“ А след това отново в същата статия допълва: „От позицията зад волана на "Вейрон" Франция изглежда с размер на малък кокосов орех. Не мога да ви опиша колко бързо преминах през територията й онзи ден. Просто защото няма да ми повярвате.”

Името на Кларксън е свързвано най-вече с телевизионното издание за автомобили „Топ Гиър”, в което е водещ от 1989 г.  През 2002 г., след кратка почивка, предаването стартира отново в различен формат и от тогава печели множество телевизионни награди. Днес „Топ Гиър” е едно от най-гледаните предавания по BBC 2 и е излъчвано в над 100 страни по цял свят.

За период от 3 години Кларксън има свое собствено токшоу, чиято най-отличителна черта остава обидите на водещия, отправени към Уелс. Кларксън поставя триизмерна карта на Уелс в микровълнова фурна и я включва, като след това защитава позицията си с думите: „Сложих Уелс във фурната, защото Шотландия нямаше да се побере.” По подобен начин Кларксън премахва САЩ от една карта и преименува останалото празно пространство на „Южноканадско море”.

Освен в телевизията Кларскън се появява и в британското издание на филма на Дисни Пискар „Колите”, където озвучава героя Харв, агент на протагониста Маккуин Светкавицата.

 

Откъси

Още един почивен ден? В никакъв случай.

Според допитване, проведено сред англичаните, които едва се замъкнаха на работа след празниците, повечето хора са на мнение, че страната им е трябвало да последва примера на Шотландия и да обяви вторника за почивен ден.

В случая ме учудват две неща. Първо, че някой си е направил труда да провежда подобно проучване, и второ, че нормален човек може да си помисли, че почивните дни около Коледа са прекалено малко.

Аз си взех десет дни отпуска и още на първия ден до 11 часа бях изпил 14 чаши кафе, бях изчел всички вестници (включително и „Гардиън“) и… и после?

Към обяд бях толкова отегчен, че реших да окача няколко картини. Намерих чук, а по-късно дойде майстор, за да измаже онези участъци от стената, от които беше паднала мазилка. След това се опитах да поправя електрическата порта, която работи, когато си иска. Излязох на двора, въоръжен с гаечен ключ, а по-късно дойде друг майстор, за да монтира портата обратно на мястото й.

Тъкмо се канех да се захвана с печката, която, естествено, се повреди на 24 декември, когато жена ми ме дръпна за ухото и ми обясни, че майсторите рядко прекарват свободното си време в писане, следователно и писателите не би трябвало да прекарват отпуската си в ремонти. После добави, че това начинание излизало скъпо и можело да е опасно.

Жена ми е права. Лампата в трапезарията ни е замислена така, че да рисува звезди от светлина върху масата за хранене. Никога не ми е правило особено впечатление, че светлината всъщност се процежда отстрани и така звездите не се виждат. Когато скучаеш обаче, такива неща ти лазят по нервите.

Ето защо купих уплътнителна лента и животът ми изведнъж придоби смисъл. Имах нещо, с което да се занимавам.

За щастие Коледа се намеси, преди да съм успял да нанеса повече щети, но после празниците свършиха и животът отново ми опротивя. Всяка сутрин копнеех да си легна и да изпадна в блажено безсъзнание.

Протрих кухненския под с безкрайните си набези по посока на хладилника, като отчаяно се надявах да открия чинията със студени наденички, която не намирах при предишните си 4000 посещения. После, незнайно защо, реших да купя столче за крака.

Заведох цялото семейство в един от онези префърцунени магазини, в които се носи толкова силен мирис на сладникав ароматизатор, че свят да ти се завие. И докато децата ми лежаха на пода и се опитваха да не повърнат, аз прекарах няколко часа в търсене, за да избера съвсем съзнателно столче за крака, което беше прекалено малко и не беше в подходящ цвят, така че след това изгубих още време, за да го върна.

На следващия ден (още миришех леко на шкафчето за бельо на Дилия Смит[1]) реших да купя неподходящ шкаф в античен стил. След фиаското със столчето за крака обаче жена ми каза „не“. Ето защо ми се стори подходящо да се разболея. Това е добра идея, когато човек е отегчен, тъй като всичко, дори и херпесът, е по-добро от скуката.

Знам, че е трудно да се разболееш от възпаление на гениталиите, когато си поискаш, но с малко усилие можеш да хванеш настинка, която лесно ще мине за грип, ако мрънкаш достатъчно. И да, дори перспективата да лежиш в леглото си и да гледаш Джуди Финиган[2] в костюм на Дядо Коледа е по-добра от неизлечимия рак, наречен скука.

Скуката те кара да се обаждаш на хора, с които не си се виждал от 18 години, а по средата на разговора разбираш защо никога не са ти липсвали. Да ти е скучно означава да четеш не само каталозите на магазините, доставящи стоки по домовете, но и рекламните вложки, които падат на пода. Скуката те кара да се замислиш дали да не грабнеш пушката и да не се развилнееш в местния търговски център – а всички знаем как свършват подобни истории. И накрая – да ти е скучно означава да започнеш да играеш голф.

На 23 декември седях във влака. Когато излязохме от гара Падингтън[3], мъжът до мен се обади на жена си, за да й каже, че е приключил, че се е пенсионирал и че отсега нататък може да прави с живота си, каквото поиска. Човекът се опитваше да звучи бодро, но мрачният му поглед казваше всичко.

Щеше да прекара месец-два у дома, да изпочупи маса неща из къщи и да изтреби де що има растение в градината. Някой хубав ден щеше да приеме покана за партия голф и това щеше да бъде краят. Животът му щеше да завърши много преди човекът да склопи очи. Жалко. Изглеждаше ми симпатичен.

Ами риболовът? Виждате някакви хора да седят край риболовния канал, докато над главите им ръми, и се питате колко трябва да ти е скучно у дома, че да предпочетеш да прекарваш времето си по този начин.

Мисля, че отговорът е „не много“. След една седмица в отпуска ми идеше да крещя. Не можех дори да си опека наденички, които да сложа в хладилника, защото един следобед, когато жена ми не ме гледаше, се опитах да поправя печката, вследствие на което някакъв чарк изпадна от нея.

Разбира се, можех да го върна на мястото му. Странното обаче е, че когато не си зает, никога нямаш време за нищо. Написах едно писмо, но все още не съм намерил време да го пъхна в плик. Това може би е свързано с факта, че миналия вторник прекарах осем часа в тоалетната. Е, и това е хоби, не по-лошо от други.

Явно британците работят повече от всички европейци, а разни хора с мрачни лица постоянно ни повтарят, че това води до стрес и сърдечни заболявания. Прави са. Уверявам ви обаче, че ако не работим, всички ще хванем хемороиди.

неделя, 07.01.2001 г.

 

 

 

Всички тия приказки за здраве и безопасност просто ме убиват

 

Може би си спомняте, че след влаковата катастрофа в Хатфилд миналата година[4] нашият вицепремиер, дебеловратият Прескът[5], излезе пред медиите, за да остави хората с впечатлението, че с малко повече усилия и много повече инвестиции вече никой никога няма да загине в жп катастрофа.

Подобна беше реакцията и миналата седмица, когато стана ясно, че в дните преди Коледа броят на хората, хванати да шофират, след като са пили, е нараснал с 0.1 процента. Всякакви псевдохипита се изредиха да обясняват по радиото, че ако горната граница на допустимото съдържание на алкохол в кръвта при шофиране бъде сведена до -8 промила, а полицаите получат правото да стрелят по водачите на МПС без предупреждение, смъртта на пътя ще остане в миналото.

Същите хора ни казват, че мобилните телефони ще изпържат ушите на децата ни, че продължителното летене със самолет води до тромбоза и че месото е смъртоносна отрова. Тези хора искат да сложат край на всички смъртни случаи. И това не е всичко. Те се опитват да предпазят околните дори от най-леката контузия.

Всяка седмица, докато снимахме моето телевизионно токшоу, някой разсипваше храна на пода и всеки път снимките спираха, за да бъде пометен подът. „Какво ще стане – казваше отговорникът за здравето и безопасността – ако някой оператор се подхлъзне?“

„Ами може би ще трябва да се изправи“, отговарях аз.

Като всяка голяма организация в наши дни и Би Би Си е обсебена от мисълта за добруването на онези, които стъпят във владенията й. Във всяко студио трябва да има разлепени предупредителни надписи, ако сред декорите има истинско стъкло. Неотдавна пък ми връчиха брошура, в която се обяснява как се отваря врата. Без майтап.

Можете да си представите какви проблеми ще имам тази седмица при снимките на телевизионната поредица, в която участвам, при положение че ще трябва да вляза в барокамера, за да открия как биха се чувствали хората на 9000 м височина, ако някой от прозорците на самолета се разхерметизира.

Горкият продуцент получи формуляр, с който би могъл да застеле цял Люксембург. В него се съдържат въпроси относно рисковете, пред които ще бъда изправен. Е, дробовете ми ще експлодират, а въздухът в кухините между вътрешните ми органи ще увеличи обема си девет пъти, което ще ми причини неописуеми болки. Аз обаче надали ще ги усетя, тъй като е много вероятно хипоксията да ме превърне в увехнал зеленчук.

Смятам, че си струва да поема този риск, но моите доводи не са от значение, защото в наши дни за моя живот и за това как да го живея се грижат отговорниците за здравето и безопасността. Това са същите хора, които миналата година ми казаха, че не може да летя с американски военен хеликоптер, тъй като пилотът не е одобрен от Би Би Си.

Стига де. Всеки знае, че на американските военни им е забранено да разбиват хеликоптерите си. След случая в Сомалия през 1993 г., когато 16 войници бяха изпратени да спасят двама свои вече мъртви другари и загинаха, беше взето решение никога повече да не се допуска раняване на американски военен. Дори и на война.

Сега тази мода се пренесе и във Великобритания. Сигурно сте чели за слуховите увреждания у редниците, причинени от крясъците на старшината. Нещата обаче не спират дотук. Миналата седмица бях в „Хенлоу“[6] и с голяма изненада забелязах плаката, който някой отговорник за здравето и безопасността беше окачил на информационното табло и който предупреждаваше военните летци, че алкохолът може да причини пристъпи на агресия и жестокост. О, не, това е последното, което искаме – агресивни и жестоки военни летци.

И после – британските ядрени подводници, до една обгрижени от отговорниците за здравето, защото може да се окажат опасни.

Напоследък общественото внимание беше привлечено върху британския резерв от ракети с обеднен уран – най-доброто средство за атакуване на вражески танкове. Чудесно, само че отговорниците за здравето и безопасността не ги обичат, защото се оказва, че може да убият някого.

По новините бивши войници разказват, че са изстреляли няколко такива ракети в Косово, а сега са болни от рак. Съчувстваме им най-искрено, но нека погледнем фактите. Обедненият уран може да проникне през кожата само ако някой ви простреля с куршум от обеднен уран. В тялото веществото може да попадне през белите дробове. Обедненият уран обаче е с 40% по-ниска радиоактивност в сравнение с естествения уран в почвата, така че е малко вероятно да навреди някому. Бил съм в уранова мина в Западна Австралия и все още не са ми пораснали нови органи.

Струва ми се странно обаче, че Министерството на отбраната изследва само войниците, служили в Косово, но не и онези, които са били в Персийския залив – там бяха използвани 300 тона обеднен уран и алфа-лъчите са имали повече време да си свършат работата. Но ако по някакво чудо министерството установи, че нашите момчета са били облъчени и че в резултат на това е умрял дори и само един войник, ще получим уверения, че в бъдеще обеднен уран ще бъде използван само срещу НАТО, но не и от НАТО.

Докъде ще стигнем така? Военновъздушните сили на САЩ успяха да убият седем британски войници в Залива с т. нар. приятелски огън. Дали не би било разумно отговорниците за здравето и безопасността да изгонят и американците от бойните полета?

Казват, че глобалното затопляне и изтъняването на озоновия слой ще ни убият. Аз обаче много повече се боя от хората, които смятат за свой свещен дълг да опазят живота ни.

неделя, 14.01.2001 г.

 

 

Мъжете сме бита карта и се гордеем с това

 

Като всеки мъж и аз не обичам да спирам колата и да питам разни хора за посоката, защото това би означавало, че тези хора са по-умни от мен. А явно не са, щом аз си седя на топло в колата, а те вървят пеша.

Понякога обаче, особено когато се намирам в град, в който общинският съвет е оставил група 14-годишни хлапета от помощното училище да съставят плана за уличното движение, аз се предавам, предавам и пола, към който принадлежа, и моля някой минувач за помощ.

Каква пълна загуба на време. Ако минувачът започне с „Ъъъ“, значи не знае пътя и ще се чуди в продължение на часове дали трябва да завия наляво, или надясно след ателието за химическо чистене. Затова – един съвет от мен − ако попитате някого за пътя и той се поколебае или покаже съмнение дори за миг, не си губете времето с него.

Разбира се, някои хора веднага ще ви засипят с фелдфебелски указания, придружени с ясни и отмерени жестове и описания на дървета с гъсти корони.

Това обаче също няма да ви помогне, защото вие няма да слушате. От време оно мъжете чуват първата дума, след което престават да слушат – това е всеизвестен медицински факт.

Когато римляните завладели Англия, те се прибрали у дома да празнуват и не се върнали цели 80 години. Защо? Защото не са могли да намерят обратния път за Англия, а когато са молили за помощ във Франция, не са слушали.

В края на XIII век Едуард I назначавал жени да превеждат войските през непознатите земи, защото жените, за разлика от мъжете, умеят да слушат и да запомнят указания. Всъщност това току-що си го измислих. Сигурно има обаче зрънце истина в предположението ми, защото ако се беше осланял на рицарите си, Едуард щеше да се озове във Фолмът[7], а не във Фолкърк[8].

Аз определено не слушах напътствията миналата седмица, когато не можах да открия търсения от мен магазин, а магнитът за хора, наречен булевард „Тотнъм Корт“, ме повлече неудържимо към един от храмовете на езическия свят, в който властват безсмислените клаксони и странните надписи.

Не се вслушах във вътрешните гласове, които ми казваха да се махна оттам. Не слушах и когато някакъв мъж започна да ми разказва с подробности за новия лаптоп „Сони“, в чието име има толкова много гласни, че е просто непроизносимо. Името започва с „В“, а след него трябва да произнесете звука, който вашата котка би издала, ако се опитате да я поставите в гладачна преса.

Не се безпокойте, в тази статия няма да ви разказвам как не се справям с компютрите и как мечтая да се върна във времето, когато работех в „Родъръм Адвъртайзър“ и зареждах високата пишеща машина „Ремингтън“ с рула хартия.

Много обичам компютрите и знам за тях достатъчно, че да мога да пиша, да изпращам имейли и да издирвам тайландски травестити. За съжаление обаче не знам за компютрите толкова, колкото знаят хората от компютърните магазини – продавачи и постоянни клиенти, а това означава, че мозъкът ми постъпва по мъжки и спира да работи.

Така например, ако ви предложат да избирате между „Уиндоус 2000“ и „Уиндоус 98“, ще изберете по-новата версия. Мъжът в магазина обаче ме посъветва да купя „Уиндоус 98“, който е по-евтин, а когато го попитах защо, той започна да говори някакви непонятни неща. Не чух и дума от това, което каза.

Единственото, което ме интересуваше, беше да мога да изпращам имейли през мобилния си телефон, затова попитах: „Мога ли да свържа компютъра с мобилния си телефон?“. На което продавачът отговори… честно, със същия успех можеше да ми разкаже колко е трудно да приготвиш хубав сос от печено, докато се криеш в някое планинско укрепление в Непал.

И така, купих си компютъра… а сега мисля, че е повреден. Угасва всеки път, щом изляза от интернет, а написаното през деня отлита в силициевото небитие.

Най-лесно би било да занеса компютъра в магазина, но тогава служителите ще видят, че съм разглеждал снимки на травестити, и ще се получи неловко. Освен това не мога да си спомня къде беше магазинът и за нищо на света няма да попитам никого.

Бих могъл да се обадя на приятел, но това би било загуба на време – като всеки мъж и аз съм его, обвито в човешка кожа, и ако приятелят ми успее да разреши проблема ми, това ще нарани гордостта ми. Ето защо няма да го слушам. Ако пък не може да отговори на въпросите ми, значи и без това няма смисъл да го слушам.

Ако бях жена, в подобна ситуация щях да отворя упътването. Това обаче е най-голямата разлика между половете. Забравете за гушкането след секс. Забравете пространственото мислене и неясната логика. И най-коравата жена на света, дори самата г-жа Тачър, би лежала с часове по корем с упътването към новото видео, за да е сигурна, че докато вечеря, ще запише на касета програмата на правилния канал в правилното време.

Колко тъпо. Какво правя аз ли? Просто натискам различни бутони и се успокоявам с мисълта, че следващия вторник мога да запиша на другата страна нещо много по-интересно.

Този подход определено помага при т. нар. семейни игри. Тъй като никога не съм чел правилата на играта „Монополи“, се придвижвам по таблото в посоката, която ми изнася, и ако някой ми каже, че трябва да местя пионката си по часовниковата стрелка, му отвръщам с изненадан и разсеян поглед.

Номерът винаги минава и аз винаги печеля.

неделя, 21.01.2001 г.

 

 

Willkommen[9] и Achtung[10], това е австрийското гостоприемство

 

Един съвет. Границата между Швейцария и Австрия може да е отбелязана само с един малък „легнал полицай“, а сградата на митницата може да изглежда празна, но каквото и да правите, спрете. В противен случай огледалото ви за обратно виждане ще се напълни с въоръжени мъже в униформа, а нощният покой ще бъде прогонен от прожектори и клаксони.

Мога да ви дам този полезен съвет, защото миналата седмица, докато пътувах заедно със снимачния екип от Санкт Мориц[11] до Инсбрук[12], от тъмната постройка внезапно изскочи някакъв мъж, който изкрещя: „Achtung“.

Нямам представа какво означава тази дума, но знам, че обикновено предхожда залп от пушечни изстрели и дълги години принудителен труд. Ето защо отбих и спрях колата, за разлика от екипа, който продължи.

Побелял от злоба и ярост, мъжът поиска паспорта ми и отказа да ми го върне, докато не му обясних кои са хората в другата кола, които се бяха осмелили да подминат граничния пункт.

Често съм се чудил как ли бих се държал в подобна ситуация. Дали бих изтърпял изтезанията, за да спася колегите си? Колко е силна волята ми? А предаността ми към приятелите ми? Колко време бих могъл да издържа?

Срам не срам, ще ви кажа − три секунди. Макар че имам два резервни паспорта, аз се разприказвах като малко дете и съобщих имената, адресите и телефонните номера на членовете на екипа си.

Колегите ми се върнаха, а шофьорът трябваше да излезе от колата и да отиде до знака, който беше подминал. Служителят конфискува паспорта му, след което забеляза, че снимачната техника не е била регистрирана на излизане от Швейцария. Имахме проблем.

Вдигнахме ръце и знаете ли какво? На граничаря не му мигна окото. Гледката на четирима англичани, които през 2001 г. стоят на граничен пункт в сърцето на Европа с вдигнати ръце, не му се стори ни най-малко странна.

Свикнали сме международните пътувания да стават все по-безпроблемни. Така например разбираме, че сме преминали от Франция в Белгия само по това, че пътят изведнъж става неравен. Обикновено френските граничари стачкуват, а белгийските им колеги се крият зад планини от пържени картофи, полети с майонеза.

Виж, в Австрия нещата изглеждат съвсем другояче. Тук няма да ви посрещнат дебеланковци, които трупат стаж за пенсия. Граничарят на пътя Санкт Мориц – Инсбрук беше жилав щурмовак в изрядна камуфлажна униформа, за когото май нямаше значение дали си англичанин, турчин, или славянин. Явно никой не е добре дошъл в Австро-Унгарската империя.

Колегите ми от снимачния екип бяха много разочаровани от начина, по който ги наклепах, и започнаха да ми викат Швабата или просто Безгръбначното. Беше им наредено да се върнат в Швейцария. А аз? Тъй като ги бях издал, можех да продължа за Инсбрук.

Тук възниква въпросът откъде знаеше граничарят къде отивам. Не бяхме споменали целта на пътуването си, но на него тя му бе известна. Ситуацията стана още по-странна няколко минути по-късно, когато ме спряха за превишена скорост и макар че колата ми беше с цюрихска регистрация, полицаят веднага ме заговори на английски.

Озадачен продължих пътя си и влязох в най-дългия тунел в света, който сам по себе си беше странен, тъй като го нямаше на картата. Какво се случва на повърхността на този тунел, което австрийците не искат да разкрият?

Най-накрая пристигнах в хотела, в който имах резервирана стая, но някаква тайнствена дама, облечена в дълга вечерна рокля, ми обясни със заплашителен тон, че е дала стаята ми на друг и че в никой хотел в Инсбрук няма места.

Когато научих, че един от бобслеистите, с които трябваше да се срещна на следващия ден, е бил пребит до смърт пред някакво нощно заведение, замръзнах. Обзе ме параноя.

Прекарах нощта в един хотел на няколко километра от Инсбрук. При настаняването управителят – ще го нарека Хакера – ми каза: „Значи сте англиец. В Англия има много добри хора“. Усмивката, с която произнесе последните думи, ме накара да мисля, че има предвид Харолд Шипман[13].

Нещо става с Австрия. Австрийците заявиха пред света, че лидерът на Партията на свободата се е оттеглил, но можем ли да сме сигурни, че това е окончателно и че той няма да се върне? Да не забравяме, че австрийците са ненадминати майстори на увъртанията. Те успяха да убедят целия свят, че Адолф Хитлер е германец. Повечето хора тук смятат, че Хайдер ще се върне. Като канцлер. А подобно твърдение буди тревога.

Пиша тези редове в стаята си с намерението да ги изпратя на „Сънди Таймс“ по имейл, но всеки път, щом се опитам да вляза в пощата си, се появява съобщение, че това е невъзможно. Може би виновен е Хакера, който седи в таванската си стаичка и разглежда отблъскващи снимки на ножове и вързани хора. А може би ме следят. Случват се такива неща с журналистите.

Във всеки случай се притеснявам как ще пресека границата с този текст у себе си на следващия ден, когато трябва да отлетя за Англия. Ще се опитам да измисля нещо с помощта на мобилния си телефон, така че тези думи да стигнат до вас. Ако изчезна мистериозно, докато четете тези редове, за бога, пратете помощ. Намирам се в…

неделя, 11.02.2001 г.

 

Боже, момчета, Белият дом е малък

 

Ако сте от хората, които си падат по гръцкия мрамор и счупените средновековни съдове, няма особен смисъл да посещавате американските музеи. Замислете се: докато Европа е провеждала кръстоносни походи, американците са ловели бизони.

Винаги обаче съм искал да видя първия свръхзвуков самолет „Бел X-1“. Ето защо миналия уикенд се отправих към Смитсъновия институт във Вашингтон, окръг Колумбия. Пътуването не се увенча с успех, защото се оказа, че „X-1“ е обвит в найлон и е преместен в една част на музея, която беше затворена за ремонт. Открих обаче нещо друго.

Някои хора смятат, че Америка е разнолика като Европа. Те много грешат, а най-подходящият пример за това е Вашингтон, окръг Колумбия. Преди не съм си давал сметка, че Вашингтон всъщност не е разположен в никой щат. Бащите на нацията преценили, че ако столицата бъде причислена към някой щат, останалите щати ще се почувстват пренебрегнати. Тази мисъл е много благородна, само дето особеният статут на Вашингтон води до това, че жителите на столицата на свободния свят нямат пълни избирателни права.

Друго, което свързва Вашингтон с Хавана и Пекин, е натрапчивото чувство за градска помпозност. Централната част на града е пълна с големи, безлични сгради, разположени сред огромни открити пространства и охранявани от невероятно руси агенти от тайните служби, седнали в масивни шевролети. Тук паважите са мраморни, а полицаите сияят.

Само три пресечки южно от Капитолийския хълм се намира квартал, където 70% от жителите притежават огнестрелно оръжие, а другите 30% са били ранявани с такова. Западно от този квартал се намира т. нар. Зона.com, където е пълно с идиотски компании с глупави имена и непонятни слогани. Глупости.и.тъпотии.corp – Сближаваме хората.

Гледам огромните огледални прозорци на офисите и се питам: „Какво правите всички там вътре?“. Политиците никога няма да си отговорят на този въпрос, тъй като всички живеят в квартал „Джорджтаун“ – стерилен и изолиран от действителността като подземна лаборатория на център за изследване на тропическите заболявания.

Тук единствената позната мелодия сякаш е канонът на Пахелбел[14]. Беше ми приятно да го чуя в лобито на хотела, стана ми много уютно. После обаче го чух и в асансьора, в книжарницата до хотела и в художествената галерия.

Мелодията звучеше дори в „автентичния“ виетнамски ресторант, където клиентите могат да се натъпчат с карамелизирано свинско в сос от бяло вино. Вижте, бил съм в Хошимин. В един престижен ресторант ми предложиха „шаран, напоен с мазнина“ и „пиле, разкъсано на парчета“. Труден избор. Аз предпочетох „охлюви с препържен ориз“. Нямам представа какво имаше вътре, но определено не беше карамелизирано, нито беше поднесено с винен сос.

Но какво ли знаят американците за Виетнам? Е, със сигурност знаят повече, отколкото за Франция. На следващата сутрин си поръчах „автентична френска селска закуска“, която се състоеше от яйца на очи, наденички, бекон, картофени шницели и – дръжте се да не паднете – кроасан. Е, това го преживях.

По-трудно ми беше с хората, които се хранят в заведенията. Те или са политици, или са десните ръце на политиците, или са политолози, или пък са политически лобисти.

И тъй като всички тези хора с общи интереси живеят заедно в своя малък свят, те съвсем неправилно допускат, че онова, което вършат, е важно. Започват да вярват, че съществуват два типа хора – не черни или бели, не богати или бедни, не американци или свестни хора, а само демократи или републиканци.

Може би се чудите какъв е проблемът? Сигурно смятате, че е добра идея политиците да бъдат събрани на едно място. Така на нас, останалите хора, няма да ни се налага да ги гледаме.

Не съм много сигурен във верността на това твърдение. Когато Питър Манделсън[15] не можа да си спомни дали е провел един телефонен разговор, или не, трябваше да подаде оставка и новината беше посрещната, сякаш става дума за най-важното събитие в световната история. В новинарската емисия на телевизията някакъв мъж с големи уши обясни, че Тони Блеър може да отложи изборите. Във всяка британска кръчма се обсъждаше само тази тема.

Това се случваше в Лондон. В един град, построен от политици за политици обаче, нещата са много, много по-зле. Във Вашингтон, окръг Колумбия, не може дори да построите небостъргач, защото всички сгради трябва да са по-ниски от Вашингтонския монумент. Посланието е просто. Тук нищо не е по-голямо от политиката.

Исках да обясня на хората, че има живот и зад техните прозорци и че този живот е ужасен. Реших да си купя спрей и стълба, за да напиша нещо подходящо с големи червени букви на стените на Белия дом.

Когато стигнах дотам обаче, просто не можах да повярвам на очите си. Накратко, моята къща е по-голяма от тази на американския президент. Не го казвам, за да се хваля – много вероятно е и вашата къща да е по-голяма. Просто Белият дом е наистина ужасно малък.

Наоколо беше пълно с телевизионни репортери, които споделяха със зрителите трохи безполезна информация, с която се бяха сдобили предната вечер на порция автентични етиопски спагети. Прииска ми се да им кажа: „Ей, съсредоточете се върху важните неща. Кажете на всички, че президентът Буш живее в колиба, но най-вече предупредете хората, че за момента не могат да видят „X-1“ в Смитсъновия институт“.

неделя, 18.02.2001 г.

 

 

Когато обикаляш света със самолет, никоя класа не е първа

 

Неотдавнашни изследвания излязоха със страховитото заключение, че хората, които летят 27 часа до Нова Зеландия, имат две възможности – или да умрат от тежка тромбоза, или да умрат от рак, причинен от радиацията в горните слоеве на атмосферата, която реагира с алуминиевото покритие на самолета. И двете опции са за предпочитане пред възможността да оцелееш.

Качих се на самолета на летище „Хийтроу“ и с ужас установих, че ще пътувам, заобиколен от няколко десетки пенсионери, които отиваха на организирана екскурзия. Прекрасно. Половината от тези хорица се нуждаеха от тоалетна на всеки 15 минути, а другата половина изобщо не си правеха труда да стигнат дотам.

Мястото до мен обаче беше свободно. Какъв ли съсед щеше да ми се падне? Моля те, Боже, дано не е момичето с бебето, което видях в чакалнята на летището. Няма нищо по-ужасно от това да седиш до момиче с бебе по време на дълъг полет. Падна ми се момичето с бебето.

После ме преместиха в първа класа. Дори не помислих да питам защо. Просто се хванах за предложението като удавник за сламка, преместих се в предната част на самолета и разтворих книгата си – дебел том със заглавие „Експлозивно“[16], който обещаваше така да ме увлече, че 11-часовото пътуване до Лос Анджелис да мине като миг.

За съжаление се оказа, че съм избрал една от най-тъпите книги в историята на човешкия род. След като един-единствен американски моряк изтреби цяла френска дивизия с една ръка, оставих романа и реших да си пусна някой филм. Тъй като обаче вече бях гледал всички филми от предложения списък, при това в нецензурираните им версии, се оказах в безизходица.

Не можех дори да си побъбря със стюардесите, защото щяха да решат, че ги свалям. Не можех да се заприказвам и със стюардите – по същата причина. Реших да пийна нещо. Но какво?

Биологичният ми часовник ми казваше, че е време за чай, но ръчният ми часовник – вече го бях пренастроил – твърдеше, че е време за чаша вино. Не можех да пия вино, защото после щеше да ми се припуши, а пушенето в самолетите е забранено, понеже се смята за асоциално – за разлика от ревливите бебета.

Реших да позяпам през прозореца и да погледам отвисоко лудия свят, в който живеем. Само че в продължение на шест часа не видях нито един град, нито един човек и противно на твърденията на еколозите – никакви доказателства за глобалното затопляне. Само хиляди и хиляди километри лед.

Върнах се към книгата и тъкмо четях онази част, в която самотният американец избива целия състав на Специалните военновъздушни сили на Великобритания, когато слязохме от облаците и кацнахме в Лос Анджелис.

Време за цигара. Ние обаче се намирахме в Калифорния, което означаваше, че можех да пуша едва след като изляза от сградата на летището, което пък означаваше, че трябва първо да мина през митницата, което от своя страна означаваше, че трябва да се редя на опашка с изкуфелите екскурзианти, които до един си бяха объркали митническите декларации.

Стоях на опашката в продължение на един час, докато служителите от отдел „Паспортен контрол“ крещяха по старчетата (американците бяха в лошо настроение, тъй като работата им пречеше да ядат), и изведнъж осъзнах, че самолетът ми всеки момент ще излети. А за разлика от всички други страни по света, в САЩ самолетите имат право да излитат дори когато някой пътник не се е качил, а багажът му е в самолета.

И така, с натежало сърце и още по-натежали дробове се затътрих към самолета „Боинг 747“, с който щях да измина следващата, още по-дълга част от пътя. На борда установих, че мястото ми в първа класа е заето. Затова пък и момичето с бебето го нямаше.

На нейно място седеше някакво калифорнийско маце, което пътуваше за Окланд заедно с приятелката си. И двете имаха вид на състезателки по плажен волейбол.

В началото не обърнах внимание на обстоятелството, че девойките се държат за ръка, но когато започнаха взаимно да се опипват по някои по-интимни части, разбрах за какво иде реч.

Нямаше защо да се чудя. Безброй пъти съм чувал, че хората се раждат с хомосексуални наклонности и че жените не стават лесбийки само защото са прекалено грозни, за да си намерят мъж. Значи, трябва да има и хубави лесбийки. Само че никой никога не ги е виждал освен по телевизията.

Опитах се да си чета книгата, в която към момента героят пребиваше целия военноморски флот на САЩ с въжена стълба, но не успях да се съсредоточа. А я се опитайте да заспите, когато само на 40 см от вас гореща блондинка е пъхнала езика си в устата на друга гореща блондинка.

Някъде към островите Фиджи двете дами заспаха. Аз също заспах, за да се събудя час по-късно, когато при едно движение на ръката никотиновата ми лепенка отскубна няколко от космите на подмишницата ми.

Кацнахме 12 часа по-късно. Имах 40 минути, за да се прекача на самолета за Уелингтън. Терминалът за вътрешни полети беше на три дни път с камили, но все пак времето щеше да ми стигне, ако на митницата всичко минеше гладко.

Е, не мина. Един мъж отнесе документите ми в някаква стая и десет минути по-късно излезе с гумени ръкавици на ръцете. Щях да падна.

Повярвайте ми, не бихте искали да ви проверяват телесните кухини, след като сте летели 27 часа. Всъщност не бихте искали да ви проверяват телесните кухини дори след като сте летели само 27 минути. За щастие обаче служителят разгледа само съдържанието на куфара ми, така че се качих на борда минута преди самолетът да излети.

Там закусих и дочетох ужасната книга. Ще прекарам в Уелингтън само 36 часа. Утре летя за дома. Така ли живеят баровците? Много им здраве.

неделя, 25.02.2001 г.

 

 

Опитват се да забавят пулса на живота

 

Забелязахте ли, че след влаковата катастрофа миналата седмица вестниците бяха обзети от пристъп на безсилен гняв? Колкото и да се опитваха – а някои се опитваха наистина усърдно – те не можаха да намерят виновник.

Не е имало проблем с релсите. Машинистът не е бил пиян. На моста е имало мантинели, а мъжът в ленд роувъра не е спял. Случилото се е инцидент.

Но, разбира се, в наши дни няма инциденти. Ако се спънете на улицата или сдъвчете хапка жилаво месо, ще бъде заведено следствие, някой ще бъде обявен за виновен и ще бъдат предприети действия случката да не се повтори.

Есента беше дъждовна и сигурно си спомняте, че много реки излязоха извън коритата си. Това обаче не беше божа работа или природно бедствие. За случилото се беше виновен някой.

Освен това никой не може да умре просто така. Видният юрист Джордж Карман например ни напусна на 71 години, което си е една почтена възраст. Ама не. Беше обяснено, че е умрял от рак, като че ли нямаше да умре, ако не беше ял сирене и броколи.

Вижте сега. На човека, и особено на човека от мъжки пол, му е заложено да поема рискове. Ако нашите предци бяха седели по цял ден в пещерите и не бяха посмели да излязат навън, и ние щяхме да живеем в пещери.

Наистина, съвременният човек е по-цивилизован – доказателство за това са микровълновите печки и реактивните самолети – но по душа ние все още сме пещерни хора, които копнеят за прилив на адреналин, ендорфин и допамин. А единственият начин да си осигурим такъв е като поемаме рискове.

Да кажеш на някого, че скоростта убива, и да го помолиш да намали, е малко като да го помолиш да не обръща внимание на земното притегляне. Ние не шофираме бързо, защото имаме спешна работа; ние шофираме бързо, защото това ни въодушевява, кара ни да се чувстваме живи, да се чувстваме хора.

Според д-р Питър Марш от Центъра за изследване на социалните проблеми в Оксфорд растящият интерес към скоковете с бънджи, парашутизма и други екстремни спортове е просто човешка реакция спрямо безопасния и сигурен живот, който водим.

Тези дни научих от д-р Марш, че през 90-те години, когато младежите от оксфордския работнически квартал „Блекбърд Лийс“ крадели коли и се упражнявали в зрелищни маневри, либералните политолози го попитали защо това се случва.

Отговорът му бил: „Тези хлапета крадат страхотни коли, отиват с тях в собствения си квартал и се разкарват по улиците, а приятелите им ликуват и им ръкопляскат. Младежите се забавляват и правят полицията за смях, а вие се чудите защо!“.

Кой е казал, че трябва да живеем в умерено общество, където няма стимули, рискове, опасности и смърт?

Само през последните два месеца чухме твърдения, че от водата се оглупява, че кафето повишава опасността от спонтанен аборт, че косачките причиняват загуба на слуха и че мъжете на средна възраст, които се занимават с танци, имат проблеми с раменете.

Някакъв професор от Абърдийнския университет заявил, че легените за пране са „страшно опасни“. Чували сме, че тебеширът, който се използва при играта на билярд, съдържа олово и съответно е отровен, както и че в металното евро има никел, от който по кожата се образуват мехури. Предупреждават ни също, че ябълките причиняват паразитоза и че живачните термометри убиват малките деца.

Но кой бълва всички тези глупости? За да сме честни, идват от Америка, където учените се тревожат, че иракчаните купуват електронни игри от САЩ, за да сглобят от тях някакъв недодялан суперкомпютър, с който да изстрелят химическо оръжие чак до Бъфало Спрингс[17].

Американците са си втълпили, че могат да водят война, без да изгубят нито един войник или летец. Същото отношение имат и към времето.

Вместо да свият рамене, когато през Флорида премине ураган или Оклахома бъде опустошена от торнадо, те настояват правителството да направи нещо по въпроса, да предупреждава и защитава гражданите по-ефективно.

И после – пушенето.

Знаете ли, че в Америка има порносайтове, в които можете да разглеждате снимки на момичета с животни, но трябва да се регистрирате, за да получите достъп до изображения на напълно облечени момичета с цигара в ръка?

И въпреки самотните жални викове за помощ от последната страница на „Уошингтън Поуст“ повечето хора в САЩ явно са повярвали, че животът може и трябва да бъде напълно безопасен, че всички инциденти са предотвратими и че смъртта спохожда само хората, които пушат и ядат месо.

Това е странно. На пръв поглед американците приличат на хора. Може би са малко по-едри от нас, но все пак имат ръце и глави.

Как така тогава са успели да превъзмогнат първичните инстинкти, на които се подчинява останалата част от човечеството?

Сещам се само за един възможен отговор. Ако американците нямат нужда от опасности и стимули, значи са генетично увредени. Мога да го кажа и по-просто – те са луди.

неделя, 04.03.2001 г.

 

 

Забравете еврото, искаме еднакви контакти

 

Сигурен съм, че ако ви натоварят със задачата да унифицирате цял един континент, от Балтийско море до Босфора, ще изготвите списък с нещата, които са малко по-важни и наложителни от единната валута.

Да вземем например електрическите контакти. Как нашите евродепутати приеха единен стандарт за бананите, но все още позволяват на всяка държава членка да извежда електричеството от стената по свой собствен начин?

Едно време, когато на път си носехме само гребен, това не беше проблем. Сега обаче трябва да зареждаме батериите на компютрите, мобилните телефони и електронните органайзери, а това означава да носим със себе си широк набор от адаптери. Днес ние пътуваме като героините на Е. М. Форстър[18] с 14 куфара и с прислужника Къмърбънд Акимбо.

А после служителката на летището има нахалството да те пита дали носиш някакви електроуреди. Нося и още как.

Тези обстоятелства ме вбесяват. Винаги съм се гордял със способността си да оцелявам в чужбина по цял месец само с ръчен багаж. Дори съм намерил начин да нося един кат бельо по четири дни.

На втория ден обувам гащите от първия наобратно, на третия ден ги обувам като в първия, а на четвъртия ден отново ги обувам наобратно. Мой познат оператор твърди, че е измислил комбинация, която му позволява да ходи с един чифт гащи пет дни, но, честно казано, не му вярвам.

И после – телефоните. Някога те не бяха толкова важни, но днес всички имаме интернет. Как така от Брюксел все още не са излезли с постановление кой контакт е стандартен и кой не?

Въвеждат еврото, което означава, че портфейлът ми няма да бъде пълен с различни пари. Голяма работа. Обаче ако обикалям континента с куфари, пълни с достатъчно кабели за построяването на висящ мост, това си е в реда на нещата.

Много е трудно и с пътните знаци. Неотдавна в Цюрих се опитвах да открия магистрала А3 за Санкт Мориц. Синята табела ми казваше да завия наляво, а зелената – надясно. Синята табела е за магистралата, нали? Не, не и в Швейцария. Синята табела ще ви отведе до път, по-объркан от кабелите в куфара ми.

Не мислете, че копнея за дните, когато вестниците излизаха със заглавия като „Мъгла в Ламанша. Европа в изолация“. Не вярвам, че всичко британско е хубаво – все пак си имаме Джон Прескът и тем подобни. Има какво да научим от континента.

Така например австрийските тоалетни са добра идея. Там има бутон за кратко пускане на водата (за малка нужда) и бутон, който може да засрами Ниагарския водопад (за другите нужди). В Испания обедната почивка е три часа, а във френските самолети е разрешено да се пуши по време на дълъг полет.

Ако ще се борим за европейска интеграция, би трябвало да вземем най-доброто от всяка страна и да го пренесем в другите държави членки.

Да вземем например граничните служби. В Германия някакво въоръжено хипи ви удря в гърдите, а Бог да ви е на помощ, ако се опитате да влезете във Франция с автомобил, както направих аз миналата седмица. Митническият чиновник до такава степен нямаше желание да се разправя с мен, че когато настоях, той запрати декларацията ми в другия край на кабинета си, изкрещя merde[19], без да се обръща конкретно към никого, и си излезе.

Искам навсякъде да се въведе системата, която действа в Италия. Там няма система.

Би било полезно също така да се намери единен обект за европейските вицове. Сега ние разказваме вицове за ирландци, шведите вземат за мезе норвежците, нидерландците се смеят на белгийците и т. н. Това, от което се нуждаем, е универсален обект на присмех, така че майтапите да се превеждат безпроблемно.

Миналата седмица в Австрия около масата на вечеря се събрахме шестнайсет души – пъстър букет, съставен главно от скандинавци, британци, германци и италианци. Беше прекрасно.

Ние обяснявахме вицовете на германците, французите избираха виното, италианците поръчваха храната, австрийците предаваха поръчките на келнерите, а нидерландецът цяла вечер се опитваше да попречи на шведа да се самоубие. Смеехме се един на друг, шегувахме се един с друг, учехме един от друг и си прекарахме страхотно. Вечерта се превърна в бляскав пример за европейско сътрудничество и разбирателство.

Само едно нещо не беше както трябва. Сред пъстрия букет от рози, бугенвилия, еделвайси и лалета се издигаше гигантска секвоя – американец, който се оплакваше, че пушим, и кашляше престорено. Не харесваше виенските шницели и не можеше да разбере защо си поръчваме още пиене.

Разбира се, той беше идеалният обект за присмех за всички ни, но не бива да забравяме, че този човек беше дошъл от една федерална свръхдържава, в която всички контакти са еднакви. А това е обезпокоително.

неделя, 18.03.2001 г.

 

 

Бих дал живота си за… как му беше името?

 

Процесът срещу Джонатан Уудгейт[20] постави един интересен въпрос миналата седмица, когато най-добрият му приятел свидетелства срещу него. Въпросът е: как би постъпил всеки от нас в подобен случай?

От една страна, обществото не би могло да функционира без честност – значи е редно да предложиш услугите си на прокуратурата. От друга страна, приятелството се смята за непоклатим съюз, който не може да съществува без дружеска преданост – значи е редно да си траеш.

Тази сутрин дълго мислих по този въпрос под душа и реших, че ако изпадна в подобна ситуация, ще си кажа всичко. И знаете ли защо? Защото приятелството изобщо не е непоклатим съюз. То прилича на огромна пясъчна дюна, която изглежда голяма и вечна, но един ден просто изчезва.

В началото на 80-те всяка събота вечер купонясвах с група приятели в бар „Кенеди“ на „Кингс роуд“. През цялото време се смеехме, качвахме се на сцената заедно с музикантите, пеехме, напивахме се до безпаметност и знаехме, че приятелството ни е вечно.

Ако някой от нас бъдеше обвинен, че е извадил очите на бармана с косачка, аз щях да кажа на полицията, че по време на произшествието съм бил мъртъв и не знам нищо. Ако се наложеше, дори сам щях да поема вината. Днес споменът за това ме кара да се чувствам глупаво, защото нямам представа къде са двама от приятелите ми и дори не мога да си спомня името на третия.

Защо стана така? Предполагам, че когато съм си взел довиждане с тях за последен път, съм бил убеден, че следващата седмица отново ще се срещнем. Не сме се карали, нито пък сме се преселили в Катманду. Просто се разотидохме по домовете си и никога повече не се видяхме.

Такива неща се случват постоянно. Преди време прегледах тефтера си с адреси. В него са вписани стотици имена на хора – приятели, добри познати, сродни души и бивши колеги, с които никога не се виждам.

Ето къде е проблемът. Вечер най-много обичам да седя неподвижно пред телевизора и да ям шоколад.

Да изляза означава да стана, да се преоблека, да намеря детегледачка, да се скарам с жена ми за това кой ще шофира и да пропусна любимия си сериал. Честно казано, не съм готов да правя изброените неща повече от веднъж седмично. Това означава, че годишно мога да се видя с не повече от 52 души. С други думи, ще ми трябват две години, за да се срещна с всички хора от тефтера си.

В действителност обаче ще ми трябва много повече време, защото разни хора, с които се срещам случайно, непрекъснато ме канят на вечеря, и след като изчерпя всичките си извинения – например че съм бил нападнат от бенгалски тигър – приемам поканата.

После, когато денят на гостуването наближи, започвам да се мотая из къщи и си представям колко бих платил на човека, който ще влезе в този момент и ще ме освободи от досадното задължение. Веднъж стигнах до 25 000 паунда, но въпреки това никой не дойде и аз трябваше да отида на гости, в резултат на което мина още една седмица, без да се видя с Марк Уайтинг – мой приятел от времето, когато работех в „Родъръм Адвъртайзър“.

И, разбира се, колкото повече време минава, толкова по-трудно става да се обадиш на някого, когото не си виждал от цяла вечност. Искам да кажа, че ако някой, с когото не сте се чували от десет години, изведнъж ви се обади, можете да сте напълно сигурни, че този човек или е изгубил работата си, или жена му го е напуснала.

Толкова съм се отчаял покрай тези „приятелства“, че наскоро помолих жена си да не вписва нови хора в тефтера с адреси. Не ме интересува колко са мили, не ме интересува, че той е забавен, а тя не носи бельо. Имаме достатъчно приятели.

Предложението ми не беше прието, затова постигнахме споразумение – нови хора може да се вписват само ако някой от старите бъде зачеркнат.

Това не е проста работа. Има един човечец на име (няма да ви кажа името и адреса му, защото съм слаб), когото наистина не искам да виждам никога повече. Ако трябва да направя списък на хората, с които бих излязъл някоя вечер, този човек ще се нареди след жената от видеотеката.

Нещо повече. Ако се срещнем на улицата, ще се престоря на обратен и ще протягам ръка към чатала му, докато не ме остави на мира. Ако това не стане, ще изтичам до най-близката месарница и ще се хвърля под резачката за бекон.

И въпреки това, докато се канех да изтрия този ужасен досадник от тефтера си, чувах гласа му, който звучеше като Хал от филма „2001: Космическа одисея“: „Не го прави, Дейв. Спомни си вечерите, които сме прекарали заедно, Дейв. Следващия път ще се опитам да бъда по-интересен, Дейв“.

Не събрах сили да го зачеркна. Ето защо намерих много по-радикално решение, познато на всеки, който някога се е опитвал да се отърве от гадже, към което вече не изпитва нищо. Трябва да накарам този човек сам да ме зареже.

Утре първата ми работа ще бъде да взема пример от господата от Лийдс, да се обадя в полицията и да издам този човек, задето през 1979 г. пушеше трева.

неделя, 15.03.2001 г.

 

Това вечеря за шампиони ли е, или закуската на кучето?

 

Не. Искам да кажа, да. Да, наскоро бях в Барбадос, и не, не отседнах в новооткрития хотел „Сенди Лейн“. Защо? Защото проверих и се оказа, че само нощувка със закуска за две седмици, за петчленно семейство струва 44 000 лири.

Кой би похарчил подобна сума за два чисти чаршафа и един кроасан дневно? Не и Дейвид Сейнсбъри[21], който беше отседнал в нашия хотел, нито пък семейство Раузинг[22], които бяха наели бунгало.

Трябваше да разбера, но тъй като не можех просто така да тръгна да душа, реших да се жертвам и да резервирам маса за вечеря. Когато се обадих, ми беше обяснено, че ако не дойда, от кредитната ми карта ще бъдат изтеглени 100 долара. Боже. Сто долара, задето не съм отишъл на вечеря.

Когато влезеш в този ресторант, портиерът те праща при жената на рецепцията, която те праща при някакъв мъж, който ти показва вратата на ресторанта, където един мъж ти показва мъжа, който ще те отведе до масата. Чувствах се като щафетна пръчка по време на състезание.

По-точно щях да се почувствам като щафетна пръчка. За съжаление обаче все още бях на портата. Седях на задната седалка на таксито под изпитателния поглед на пазача, който в ухото си имаше слушалка, чийто кабел се криеше в яката на сакото му. Може би човечецът си мислеше, че с тази слушалка прилича на агент от ФБР, но истината е, че просто имаше вид на глух. Ето защо не можах да се сдържа да не му се развикам.

Беше ми отговорено, че е неуместно да идвам с такси и че е трябвало да пристигна с подходяща кола. Т.е. трябваше да си купя кола, което щеше да излезе дори по-скъпо, отколкото ако просто си тръгнех. Не бях дошъл в „Сенди Лейн“ за храната. Бях дошъл да видя хората. Можете да си представите какво разочарование преживях, когато в ресторанта не ме посрещнаха тълпа от шумни нюйоркчани и бляскаво море от златисти обувки. Всъщност имаше само две заети маси освен моята.

Вдясно от мен седеше Учудения интернет магнат, който една вечер си беше легнал като жалък нещастник с пробити джобове, а на сутринта се беше събудил с 4 млрд. долара в банковата си сметка. Той беше облечен в хавайска риза с къси ръкави и полупрозрачен бял панталон и се хранеше в компанията на жена си Джанет.

Вляво от мен седеше Мъжа с белия смокинг. До него седеше жена му Силвия, на която той така и не продума. През по-голямата част от вечерта този човек или разглеждаше кредитните си карти, или говореше по мобилния си телефон… което може би щеше да ме впечатли, ако нямах последен модел „Ериксон“, с който можеш да разговаряш на Еверест, в Марианската падина и даже във Фулъм[23]. Дори този телефон обаче няма обхват в Барбадос, така че, миличък, съжалявам, но не на мен тия.

И тъй като нямаше други гости, на които да се смеем, решихме да се посмеем на храната. Добра идея, само дето не можах да открия самата храна.

В чинията ми имаше люспа от нещо, което приличаше на солено говеждо, но тази люспа беше толкова тънка, че когато почуках с ножа отгоре й, се чу тракане. Опитах се да я загреба с вилица, а после и с лъжица, но без успех, така че накрая се предадох и облизах чинията. Какъв вкус имаше? Мисля, че на месо, с порцеланов послевкус.

А водата? Сервитьорът изигра цял спектакъл, докато ни поднасяше виното, но това беше само генерална репетиция преди коронния номер. Отвори бутилката с вода така, сякаш обезопасяваше атомна бомба, и за миг си помислих, че ще ме накара да помириша капачката.

Това обаче не беше и наполовина толкова абсурдно в сравнение с онова, което последва. Келнерът сипа в чашата ми малко вода, за да я опитам. „О, няма нужда. Сипвайте смело, освен ако не сте налели водата в банята на Майкъл Уинър[24]. Няма проблем.“

Да пиеш в „Сенди Лейн“ обаче е много по-лесно, отколкото да се отървеш от изпитото. В тоалетната ви предлагат тоалетна хартия по избор – обикновена или релефна. Все едно си в Уилмслоу[25].

Преди да напуснем, ни връчиха нещо като бюлетина, на която ни помолиха да отбележим „първенеца“ на вечерта, сервитьора, който ни беше впечатлил най-силно. Може би келнерите, получили най-малко гласове, биват хвърлени в басейн, пълен с акули.

А най-смешна от всичко беше сметката, чиято стойност възлизаше на 220 лири. Само предястието (салата от омари) струваше 32 лири – сума, за която раците можеха спокойно да ни изпеят и изтанцуват нещо. Вместо това проклетите гадини лежаха мъртви в чиниите ни. По нещо напомняха жената на Мъжа с белия смокинг.

Не ме интересува какво ще прочетете в интернет през следващите седмици. За мен „Сенди Лейн“ е абсурдно място. Дори да ви дадат всичките пари на света и да ви поръчат да проектирате най-глупавия ресторант на планетата, няма да сътворите нещо и наполовина толкова нелепо. Надали бихте се сетили да обуете келнерите в розови панталони, нали? А тези се бяха сетили. И ризите им също бяха розови.

От друга страна, това си има и положителни черти. Във всеки курорт трябва да има подобно място – огромна черна дупка, която да поглъща точно онзи тип хора, с които ние, останалите, не искаме да се срещаме. А след като знаем къде са тези хора, можем да отидем другаде.

неделя, 29.04.2001 г.

 

 

 

[1] Дилия Смит (р. 1941) – популярна английска водеща на кулинарни предавания и автор на готварски книги – б. пр.

[2] Джуди Финиган (р. 1948) – английска телевизионна водеща – б. пр.

[3] Някога град, днес Падингтън е квартал на Лондон – б. пр.

[4] На 17.10.2000 г. при град Хатфилд влак дерайлира, което причинява смъртта на четирима души – б. пр.

[5] Джон Прескът (р. 1938) – британски политик, народен представител (1970 – 2010), зам.-председател на лейбъристката партия (1994 – 2007), вицепремиер (1997 – 2007) – б. пр.

[6] База на Кралските военновъздушни сили на Великобритания – б. пр.

[7] Пристанищен град в област Корнуол, Югозападна Англия – б. пр.

[8] Град в Шотландия, известен с битката от 22.07.1298 г., когато английските войски, предвождани от крал Едуард I, разгромяват шотландците, водени от Уилям Уолъс – б. пр.

[9] Добре дошли (нем.) – б. пр.

[10] Внимание (нем.) – б. пр.

[11] Курортно селище в Източна Швейцария – б. пр.

[12] Град в Западна Австрия, столица на провинция Тирол – б. пр.

[13] Харолд Шипман (1946 – 2004) – британски лекар, осъден на доживотен затвор, след като убил над 200 пациенти – б. пр.

[14] Йохан Кристоф Пахелбел (1653 – 1706) – немски композитор и органист. Най-известното му произведение е „Канон в ре мажор“ – б. пр.

[15] Питър Манделсън (р. 1953) – британски политик, лейбърист, народен представител (1992 – 2004) – б. пр.

[16] Роман от австралийския писател Матю Райли – б. пр.

[17] Село в Тексас – б. пр.

[18] Едуард Морган Форстър (1879 – 1970) – английски писател, известен с ироничните описания на класовите различия в британското общество в началото на XX век – б. пр.

[19] По дяволите! (фр.) – б. пр.

[20] През 2001 г. след инцидент пред нощно заведение в Лийдс футболистът Джонатан Уудгейт е осъден на 100 часа общественополезен труд – б. пр.

[21] Дейвид Сейнсбъри (р. 1940) – британски бизнесмен, политик и общественик – б. пр.

[22] Шведска фамилия, основала „Тетра Пак“ – най-голямата компания за производство на опаковки за хранителни продукти в света – б. пр.

[23] Район на Лондон – б. пр.

[24] Майкъл Уинър (1935 – 2013) – британски режисьор и продуцент, ресторантьорски критик в „Сънди Таймс“ – б. пр.

[25] Град в графство Чешир, Северозападна Англия, известен с високия си стандарт и скъпите магазини, кафенета и ресторанти – б. пр.

Рецензии и новини

Амазон подписва с Кларксън, Хамънд и Мей от „Топ Гиър“ за ново предаване
Бившите водещи на предаването „Топ Гиър“ Джереми Кларксън, Ричард Хамънд и Джеймс Мей са подписали договор за ново автомобилно телевизионно шоу по „Амазон Прайм“, което ще започне да се излъчва от 2016 г.
Какво стана с Кларксън?
Джереми Кларксън – скандален и прям, човек, който има мнение по всички въпроси. Това е бившият водещ на предаването „Топ гиър“. Защо бивш? Няма ли името му отново да бъде изписвано сред финалните надписи на продукцията? Как се стигна до уволнението му и накъде поема предаването?
Подобни Заглавия
Кривата на щастието
  Вече повече от 20 години странните, завладяващи и непредвидими истории на Иво Иванов прелитат над океана...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs