Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

"Случаят с изчезналата прислужница"

Автор: Таркуин Хол
Код на продукта:59
Наличност:В наличност
Превод: © Диляна Пчелова
ISBN: 978-954-9535-58-7
Издадена на: 26-09-2013
Размери: 142х210
Брой страници: 288
Корица: Мека
Националност: Английска
Редактор: Вихра Василева
Цена: 15,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

"Случаят с изчезналата прислужница"

Запознайте се с Виш Пури, „най-добрия детектив” на Индия. Едър, упорит и непогрешим, той непоколебимо се справя с измамниците, прелюбодейците и убийците в модерна Индия.

В горещия и прашен град Делхи, където кол центровете и моловете променят древния пейзаж на индийския живот, по-голямата част от работата на Пури се състои в това да проучва бъдещи брачни партньори, дейност, която преди е била запазена за възрастните госпожи и семейните свещеници. Но когато почтен адвокат, защитник на обществените интереси, е обвинен в убийството на домашната си прислужница, Пури се впуска в разследването с пълни сили. Заедно с екипа си от агенти под прикритие – Луминесцентния, Казанчето и Крема – Пури комбинира модерните техники с принципите за разследване, създадени в Индия преди повече от две хилядолетия, и показва модерна Индия в цялата й вълнуваща сложност.

Отзиви (7)

Автор

Таркуин Хол - Случаят с изчезналата прислужницаТаркуин Хол е британски писател и журналист, работил и живял в Южна Азия, Близкия изток и Африка. Автор е на десетки статии и седем художествени и нехудожествени книги. Женен е за журналистката от индийски произход Ану Ананд. Двамата делят времето си между Лондон и Делхи.

Откъси

Случаят с изчезналата прислужница - корица

 

Глава 1

 

Виш Пури, основател и изпълнителен директор на „Най-частните детективи“ ООД, стоеше сам в стая в къща за гости в Дифенс Колъни, Южен Делхи, и лакомо изяждаше дузина пакори* /*Индийско предястие – панирани пържени зеленчуци, хляб или пилешко месо – б. пр./ със зелено чили от мазна кутия с храна за вкъщи.
     Пури трябваше да стои далеч от пържените храни и индийските десерти, които толкова много обичаше. При последния преглед доктор Мохан му беше подхвърлил, че вече не може да си позволява да се глези с обичайната пенджабска кухня.
     − Кръвното ти налягане е високо, така че съществува риск от инфаркт и диабет. Не затлъстявай – беше го посъветвал той.
     Пури отчете строгото предупреждение, докато отхапваше следващата гореща и хрупкава пакора и вкусовите му рецептори се развълнуваха при вкуса на соленото тесто, лютото чили и силното червено чатни* /*Вид сладко-лютив индийски сос – б. пр./, в което беше потопил забранената храна. Изпита особено чувство на задоволство, задето не беше спазил нарежданията на доктор Мохан.
     От друга страна, 51-годишният детектив потрепери при мисълта какво би казала съпругата му, ако разбере, че е ял между храненията, още повече че това беше „външна“ храна, която не е била приготвена от нейните ръце (или поне от някого от прислужниците й).
     Имайки предвид това, той внимаваше да не остави уличаващи мазни петна по дрехите си. След като приключи с хапването и изхвърли кутията от храната, той изми чатнито от ръцете си и провери за издайнически остатъци под поддържаните си нокти и между зъбите си. Накрая пъхна малко див копър в устата си, за да си освежи дъха.
     През цялото време Пури наблюдаваше отсрещната къща и улицата.
     За стандартите на Делхи това беше тиха и изключително чиста жилищна улица. Елитът на Дифенс Колъни, високата средна класа – офицери, лекари, инженери, чиновници и тук-там журналисти – се беше уверила, че затвореният й комплекс ще остане незасегнат от индустрията, търговията и обичайния човешки живот. Жителите можеха да се разхождат по добре изметените улици или да бездействат в обществените градини, без да се тревожат, че ще бъдат тормозени от обезобразени просяци, че ще трябва да заобикалят заварчици, които запояват парчета метал по тротоарите, или пък касапи, които колят пилета по правилата на халал* /*Термин, обозначаващ всички позволени неща и дейности според исляма. В контекста на храненето се използва за месо от заклано по специален начин животно – б. пр./.
     Повечето от семействата в Дифенс Колъни бяха пенджабци, дошли в Ню Делхи като бежанци след катастрофалното разделение на Индийския субконтинент през 1947 година. С увеличаването на състоянието и броя им през годините те бяха построили кубични циментови вили, заобиколени от високи огради с внушителни порти от ковано желязо.
     Всяко от тези малки феодални владения даваше работа на цяла група прислужници. Жителите на номер 76, блок Д – къщата, която Пури наблюдаваше, през цялото време използваха услугите на седем души – двама шофьори, готвач, домашна прислужница, която почиства и пере, иконом и двама охранители. Трима от тези служители живееха там и деляха барсати* /*Стая или малък апартамент, построени върху покрива на сградите в Индия – б. пр./ на покрива. Нощният пазач спеше в караулката, разположена пред входната порта, въпреки че, строго погледнато, не би трябвало да го прави.
     Семейството разчиташе и на мияч на чинии на непълен работен ден, метач, градинар и на местния гладач, който имаше маса надолу по улицата, под едно дърво ним, и ползваше тежка ютия, пълна с горещи въглени, за да глади удивителен асортимент от дрехи, включително и копринени сари, памучни шалвари и дочени джинси.
     От удобната позиция в стаята, която Пури беше наел, се виждаше как тъмнокожата прислужница, която се занимаваше с чистенето и с прането, простира бельо на простора на покрива на номер 76. Градинарят поливаше саксиите на балкона на първия етаж. Метачът хабеше галони скъпоценна вода, миейки мраморния вътрешен двор. А навън, на улицата, готвачът оглеждаше зеленото чили, продавано от местен производител, който тикаше дървена количка из квартала и от време на време се провикваше: „Зеленчуци!“
     Пури беше разположил двама от най-добрите си детективи – Луминесцентния и Казанчето, надолу по улицата.
     Разбира се, това не бяха истинските им имена. Понеже беше пенджаб, детективът беше измислил прякори на почти всичките си служители (и тъй като това е Индия, компанията му зависеше от голяма работна ръка), роднини и близки приятели.   Съпругата си, например, той наричаше Драмата; новия си шофьор – Ръчната спирачка; новото момче в офиса, което беше изключително мързеливо – Подпирачката за врата.
     Луминесцентния беше наречен така, защото спеше дълбоко и сутрин му отнемаше доста време, докато животът проблесне у него. Четиридесет и три годишният мъж произлизаше от род на наследствени крадци и по тази причина още от дете беше вещ в разбиването на ключалки, отварянето на сейфове и краденето на автомобили.
     Що се отнася до Казанчето, в дома си той имаше тоалетна с казанче, първата такава в неговото отдалечено село в провинцията Харяна. Истински факир в работата с електроника и компютри, по време на службата му към индийското разузнаване веднъж успял да постави микроскопичен подслушвател в ченето на пакистанския посланик.
     Другият член на екипа – Крема, чакаше на няколко километра оттам и щеше да играе решаваща роля в операцията по-късно същата вечер. Красивата и борбена непалка напуснала дома си в тийнейджърските си години, за да се присъедини към маоистите, но била разочарована от каузата и избягала в Индия. Тя често работеше под прикритие – един ден се представяше за улична метачка, а друг път беше неустоима примамка за мъже.
     Самият Пури беше познат под много имена.
     Баща му винаги се бе обръщал към него с пълното му име – Вишва, което детективът беше съкратил на Виш, защото се римува с английската дума за „желание“ (а „Виш Пури“ можеше да бъде прието като „изпълнител на желания“). Но останалата част от семейството му, както и приятелите му, го познаваха като Шишко – не насмешлив, а любящ прякор; въпреки че, както доктор Мохан беше посочил доста нетактично, той трябваше да свали около 13 килограма.
     Пури настояваше подчинените му да го наричат Шефе – това им помагаше да не забравят кой командва. В Индия беше важно да се спазва строга субординация на командването; хората бяха свикнали с йерархията и се подчиняваха. Както той обичаше да казва: „Не може всеки войник да си мисли, че е адмирал“.
     Детективът взе радиостанцията си и се обади по нея.
     − Какво е намислил нашият човек? Край.
     − Още си губи времето, Шефе – отговори Казанчето. Последва пауза, преди да се сети да добави необходимото. – Край.
     Казанчето, който беше на 32 години, слаб и носеше кръгли очила с плътна рамка, стоеше на задната седалка на колата на Пури, „Хиндустан Амбасадор“, и следеше подслушващите устройства, които екипът беше поставил в дома на мишената по-рано, както и входящите и изходящите телефонни обаждания. Междувременно Луминесцентния, който беше мъж на средна възраст, с къносана коса и сляп с едното око, се беше дегизирал като шофьор на моторикша – с мазни дрехи и гумени сандали. Приклекнал отстрани край пътя между група местни шофьори, пушещи цигари, той залагаше на карти.
     Пури, който се беше самообявил за майстор на дегизировката, не се беше преобразил в нещо необичайно за днешната операция, но ако го виждахте за пръв път, би ви било простено, ако сметнете обратното. Войнишкият му мустак, пуснат, когато бил новобранец в армията, беше намазан със специален восък и засукан в краищата. Носеше авиаторски слънчеви очила с диоптър и едно от туидените кепета, модел „Сандаун“, които бяха негова запазена марка, внесени от магазина „Бейтс“ на улица „Жермин“ в Пикадили.
     Тъй като беше ноември и големите летни горещини бяха отминали, той беше избрал новия си сив сафари костюм. Беше ушит специално за него, също както и останалите му ризи и костюми, от господин М. А. Патан от Конот Плейс, чийто дядо често е обличал Мохамед Али Джина, основателя на Пакистан.
     − Първокласен завършек като от „Севил Роу“, аз ли не знам – измърмори детективът, докато се възхищаваше на профила си в огледалото в празната стая. – Наистина е тип-топ.
     Костюмът действително беше перфектно скроен за ниското му, закръглено телосложение. Особено привлекателни бяха сребристите копчета с изображение на елен.
     Пури седна в сгъваемия си стол и се замисли. Беше само въпрос на време Рамеш Гоел да се задейства. Всичко, което детективът беше научил за младия мъж, сочеше, че той няма да издържи на изкушението.
     Двамата се бяха срещнали лично през първия ден на операцията, когато Пури беше влязъл в къщата на номер 37, семейната резиденция на Гоел, дегизиран като телефонен техник. Тази среща, била тя и кратка, беше казала на детектива всичко, което той трябваше да знае. Рамеш Гоел, който носеше косата си на бодлички и вървеше наперено, беше човек без морал. В последно време много млади хора от средната класа бяха такива. Изневерите бяха широко разпространени, процентът на разводите растеше, възрастните бяха оскърбявани и изоставяни в старчески домове, синовете вече не разбираха отговорностите към родителите си или към обществото като цяло.
     „Хиляди мъже и жени работят заедно в кол центрове и в сектора на информационните технологии, сближават се и се впускат във връзки за една нощ – беше написал Пури в последното си писмо до „Таймс ъф Индия“, което почетният редактор бе сметнал за подходящо за публикуване. – В тази среда, в която мъжете и жените са събрани заедно без подходящ семеен надзор или морален кодекс, социалното влияние е от най-голяма важност. Дори младите жени се впускат в предбрачни връзки, извънбрачни връзки – дори извън извънбрачни връзки. Налице са толкова изневери, че много бракове приключват.“
     Виновно за това било американското влияние с изтъкването на материализма, индивидуализма и липсата на семейни ценности.
     „Човек вече не се радва да служи на обществото. Дхарма* /*Религиозен термин, който се използва в източните религии. Дхарма е универсалният закон за живота – начинът, по който той трябва да бъде изживян – б. пр./, дългът, беше изхвърлен през прозореца. Сега обикновеният мъж иска петзвезден живот: часовник „Омега“, италианска хотелска храна, почивка в Дубай, луксозен апартамент, проститутка до него – така беше написал Пури. – Изведнъж младите индийци започнаха да възприемат навиците на горите* /*Дума, която се използва за хората със светла кожа, за хората от западните страни – б. пр./, на белите хора.“
     Шестдесет години след като Ганди ги прогони, Майка Индия отново беше завладяна от чужденци.
     − Шефе, тук е Казанчето, край – гласът прекъсна жалванията на детектива.
     − Шефа слуша, край – отговори детективът.
     − Мишката осъществи контакт, Шефе. Скоро тръгваме, край – „Мишката“ беше кодовата дума за Гоел.
     Детективът излезе на улицата колкото можеше по-бързо и, леко запъхтян от слизането по стълбите, се присъедини към Казанчето на задната седалка на чакащия „Амбасадор“.
     Луминесцентния хвърли ръката си карти, извини се набързо на другите шофьори, събра печалбата си (почти 60 рупии, нелоша сума за час работа) и форсира триколката, която беше наел за деня от братовчед си Багат.
     Няколко минути по-късно портите на резиденцията на Гоел се отвориха и отвътре излезе червен хечбек марка „Индика“. Автомобилът зави надясно. Луминесцентния изчака 5 секунди и го последва. Амбасадорът на Пури, с Ръчната спирачка зад волана, беше недалеч отзад.
     Екипът поддържаше безопасна дистанция, докато Гоел набираше скорост по стария „Ринг Роуд“. Детективът беше почти сигурен накъде се е запътила целта му.
     − Този глупак може да е получил британско образование, но се лепи като муха на меда на Виш Пури – каза той с усмивка.
     Казанчето, който високо уважаваше шефа си и се беше научил да толерира самохвалството му, отвърна: „Да, Шефе!“.
     Амбасадорът и моторикшата се редуваха да следят индиката по улиците на Южен Делхи, а трафикът в пиковия час помагаше на екипа да не се набива на очи. Автомобили, мотоциклети, мотопеди, велосипедисти, велорикши, камиони, ръчни колички, волски каруци, свещени крави и тук-там негодни за шофиране хибридни превозни средства, които не можеха да бъдат описани, се съревноваваха за място на пътя. Като блъскащи се колички на панаир превозните средства си пресичаха пътя, шофьорите се вмъкваха във всяка възможна пролука, образувайки четири и половина платна на път с три такива. Клаксоните свиреха постоянно; шумът напомняше на духов оркестър от начално училище. Най-шумни бяха автобусите   „Блулайн“. Бяха шофирани от маниаци, които пушеха чарас* /*Ръчно приготвен хашиш – б. пр./ − те получаваха финансови стимули, ако качат повече пътници, без значение дали ще убият или осакатят някои от тях. „Проклети главорези“, както Пури ги наричаше. Но той знаеше, че най-тежкото наказание, което тези мъже някога щяха да получат, бяха няколкото часа, прекарани в полицейско управление в пиене на чай. Политиците и чиновниците притежаваха всички автобуси и държаха полицията в джоба си. Цената за премахване на обвинението в убийство от нечие досие беше около 3000 рупии.
     Детективът наблюдаваше как един от очуканите автобуси „Блулайн“ се движи в трафика тежко като стар ранен боен слон, страните му – белязани от предишни битки. Лица надничаха от издрасканите прозорци – някои с любопитство, други със завист и може би презрение – към плюшените интериори на хилядите нови луксозни седани по пътищата на Делхи. За по-бедните хора това беше бегъл поглед към начина на живот, който стотици хиляди новобогаташи бяха възприели. За Пури гледката само припомняше увеличаващото се икономическо неравенство в индийското общество.
     − Мишката завива надясно, Шефе – каза Ръчната спирачка.
     Пури кимна.
     − Луминесцентния, карай пред него – каза той в радиостанцията си. – Ние ще бъдем отзад, край.
     Индиката на Гоел мина покрай надлезите на новия спагетен пътен възел* /*Много сложен и оплетен пътен възел, който напомня на чиния спагети. Първоначално сравнението е използвано за пътния възел „Грейвли Хил“ в Бирмингам, Великобритания – б. пр./ пред Индийския медицински научен институт и продължи към Сароджини Нагар. Ако не бяха древните гробници и паметници тук-там – следи от предишните животи на Делхи, сега притиснати измежду бетона и огледалните прозорци – Пури не би разпознал мястото.
     По време на детството му Делхи беше бавен и провинциален град. Но през последните 10 години Пури беше наблюдавал как той расте във всички посоки, разпростирайки се на изток и на юг, с все повече пътища, коли, молове и жилищни сгради, които изникваха всеки ден. Шеметното процъфтяване привлече милиони необразовани и неквалифицирани селяни от разорените райони към столицата в Северна Индия. С бума на популацията – 16 милиона души и продължаваше да расте – дойде и драматичното увеличение на престъпността. Обширният конгломерат, включващ Стар Делхи, Ню Делхи и многото им предградия, официално беше преименуван на Национален столичен регион – или Национален престъпен регион, както повечето вестници го наричаха подигравателно.
     За Пури това означаваше повече работа. „Най-частните детективи“ ООД никога не са били по-заети. Но не всички случаи бяха добре дошли. Имаше дни, в които вроденият оптимизъм на детектива бе едва доловим. Понякога на път за вкъщи, докато опитваше да се измъкне от шумното задръстване, той се чудеше дали да не се заеме с някаква обществена работа.
     Скъпата му съпруга, Драмата, винаги напомняше на Пури, че Индия отбелязва голям прогрес и го убеждаваше да не се отказва. Тя отбелязваше, че той вече работи в полза на обществото. Сегашното му разследване беше само един от примерите. Той беше много близо до това да спаси млада жена от ужасна съдба и да потърси сметка на един безскрупулен индивид.
     Да, нямаше да мине много време преди на Рамеш Гоел да бъде потърсена отговорност. Пури щеше да го пипне след десетина минути.
     Детективът се увери, че Ръчната спирачка продължава да кара през три коли зад индиката в последния етап от пътуването по Африка Авеню към района Сафдарюнг. Както се очакваше, младият мъж зави към Блок А.
     Без Гоел да знае, докато паркираше пред А 2/12 – „Шефе, спира пред А-две-черта-дванадесет, край“ – той беше заснет с дългофокусен обектив от покрива на близка сграда. Нямаше значение, че носи бейзболна шапка, слънчеви очила и тъмен дъждобран в опит да се дегизира. Нито това, че използва името Роуми Бътър.
     Виш Пури беше пипнал този мъж.

 

Глава 2

 

     Детективът не очакваше с нетърпение развръзката на случая с Рамеш Гоел. Рядко му доставяше удоволствие на съобщава лоши новини на клиент, особено на такъв успял и влиятелен мъж като Санджей Сингла.
     − Но какво да правя? – Пури говореше на Елизабет Рани, вярната му секретарка, която работеше за него още от отварянето на „Най-частните детективи“ над книжарницата „Баари Санс“ в „Кхан Маркет“* /*Най-скъпата търговска улица в Ню Делхи – б. пр./, Южен Делхи, през 1988 година. – Казвам ви, мадам Рани, добре че Санджей Сингла дойде при мен – добави той. – Само помислете за неприятностите, които съм му спестил. Проклетият Рамеш Гоел щеше да избяга с цяло състояние! Определено най-безскрупулният мъж, когото някога съм срещал. Без съмнение!
     Елизабет Рани, апатична вдовица, чийто съпруг бе убит в пътна катастрофа през 1987 година, оставяйки я с три деца, които да изхранва, не разбираше от мистерии, заговори или конспирации и често се оказваше изгубена в детайлите на всичките му разследвания – особено като се има предвид, че Пури работеше по две-три едновременно. Нейната работа беше да води календар-графика на Шефа, да вдига телефоните, да подрежда документите и да внимава Подпирачката за врата, момчето за всичко в офиса, да не краде от млякото и захарта.
     Неофициално задължение на Елизабет Рани беше търпеливо да изслушва обясненията на Пури и от време на време нежно да почесва егото му.
     − Свършили сте толкова добра работа, сър – каза тя, докато оставяше досието на Рамеш Гоел върху бюрото на Пури. – Най-искрени комплименти.
     Детективът се ухили от кожения си въртящ се стол.
     − Много сте мила, мадам Рани! – отговори той. – Но както винаги сте права. Нямам нищо против да призная, че тази операция беше първокласна. Планирана и проведена по възможно най-професионалния и таен начин. Още един успешен резултат от „Най-частните детективи“!
     Елизабет Рани търпеливо изчака той да спре да се поздравява сам и му предаде съобщенията.
     − Сър, някой си Аджей Касливал се обади. Каза, че иска да се консултира с вас по неотложен въпрос. Предлага да се срещнете в клуба довечера в 7 часа. Да потвърдя ли?
     − Споменал ли е за някакви препоръки?
     − Познавал Бънти Банерджий.
     На лицето на детектива се появи усмивка при споменаването на стария му приятел и съкурсник от военната академия.
     − Разбира се, че ще се видя с него – каза той. – Кажи на Касливал, че ще отида в седем, каквото и да се случи.
     Елизабет Рани се оттегли от кабинета и седна зад бюрото си в приемната.
     Чаената й чаша беше наполовина вдигната към устните й, когато на вратата се почука. Освен многото клиенти, които идваха в „Най-частните детективи ООД“, имаше и малка армия от уоли* /*Уола е дума на хинди, която се превежда като „този, който“. Човек, който се занимава с някаква конкретна дейност – б. пр./ – хора, натоварени със специфични задачи, жизненоважни за ритъма на индийското ежедневие. Госпожа Рани видя жената с лимоните и чушките и се сети, че е понеделник. За три рупии седмично жената идваше и окачваше свеж наниз с три зелени чушки и лимон над вратите на всички офиси на улицата, за да отблъсква злите духове. Госпожа Рани отговаряше и за заплащането на местните хиджра* /*Хиджра – представител на „третия пол“. Мнозинството от тях се определят като жени и се обличат като такива – б. пр./ по време на фестивалния сезон, когато те обикаляха из всички офиси и искаха бакшиши; също така следеше дали местният полировач на месингови табели поддържа знака на стената до звънеца излъскан. С гравюра на фенерче – символът на фирмата, на него пишеше:

НАЙ-ЧАСТНИТЕ ДЕТЕКТИВИ ООД
ВИШ ПУРИ, АДМИНИСТРАТИВЕН ДИРЕКТОР,
ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР И НОСИТЕЛ
НА ЕДНА МЕЖДУНАРОДНА И ШЕСТ НАЦИОНАЛНИ НАГРАДИ
„ПОВЕРИТЕЛНОСТТА Е НАШАТА ПАРОЛА“

     Междувременно Пури насочи вниманието си към доказателствата, които беше събрал срещу Рамеш Гоел, и след като се увери, че всичко е в ред, се подготви за предстоящото пристигане на клиента си Санджей Сингла.
     Докато бъркаше в чекмеджето за огледалото, той оформи мустака си, като завиваше краищата му между пръстите си. Шапката му „Сандаун“, която сваляше само в уединението на спалнята, също изискваше наместване. След това той хвърли поглед из стаята, за да провери дали всичко е точно така, както трябваше да бъде.
     Малкият офис не беше луксозен. За разлика от новото поколение млади детективи с техните кожени канапета, бюра с борова облицовка и стъклени прегради, Пури оставаше верен на обзавеждането и декора, които датираха от откриването на агенцията в края на 80-те години на XX век (той обичаше да мисли, че това говори за опит, старомодна благонадеждност и някакви необичайни качества).
     Беше оставил на показ няколко предмета, свързани с някои от най-знаменитите му случаи. Измежду тях беше полицейската палка, подарена му от Националната жандармерия като награда за неоценимата му помощ в откриването на съпругата на френския посланик (и за дискретността му относно флиртовете й с готвача на посолството). Най-видното място на стената зад старинното бюро принадлежеше на плакета „Супер копой“, връчен му през 1999 година от Световната федерация на детективите за разрешаването на случая с липсващия слон за поло.
     Но акцентът на стаята беше олтарът в далечния ъгъл. Над него висяха два портрета, като и двата бяха окичени с нанизи свеж невен. Първият беше с образа на гуруто на Пури, философа политик Чанакя, който живял 300 години преди Христа и поставил началото на изкуството на шпионажа и разследването. Вторият беше снимка на починалия баща на детектива, Ом Чандър Пури, позиращ в полицейската си униформа в деня през 1963 година, в който бил назначен за детектив.
     Пури гледаше портрета на баща си и размишляваше върху някои от безценните уроци, на които той го беше научил, когато гласът на Елизабет Рани прозвуча от телефона.
     − Сър, Сингла-джи* /*„Джи“ се поставя в края на имената като израз на почит и уважение – б. пр./ дойде.
     Без да отговаря, детективът натисна копче под бюрото си, което активира ключалката на вратата му и тя се отвори. Само момент по-късно клиентът му влезе в офиса – висок, уверен, смърдящ на „Арамис“.
     Пури посрещна госта си на средата на пътя, разтърсвайки ръката му.
     − Намашкар* /*Традиционен индуски поздрав, казван с притиснати една в друга длани – б. пр./, сър – каза той. – Много мило от ваша страна, че дойдохте. Моля, седнете.
     Пури звучеше угоднически, но не беше ни най-малко изплашен от това, че толкова виден човек е в офиса му. Почитта, която показа на своя клиент, беше изцяло от уважение към йерархията. Сингла беше поне пет години по-възрастен от него и един от най-богатите индустриалци в страната.
     Частните детективи, от друга страна, не бяха много уважавани в индийското общество, нареждайки се малко по-високо от охранителите. Донякъде причината за това беше, че много от тях бяха измамници и изнудвачи, готови да продадат и майките си за няколко хиляди рупии. Но беше най-вече защото работата на частните детективи не беше традиционна професия като медицината или инженерството, и хората нито оценяваха, нито уважаваха огромните усилия, които тя изискваше.  Затова Сингла говореше на Пури както би говорил на обикновен мениджър от среден ранг.
     − Кажете ми – каза той с гърмящ глас, докато оправяше ръкавелите си.
     Детективът предпочете да не започва веднага.
     − Искате ли чай, сър?
     Сингла направи жест с ръцете си, сякаш прогонваше муха.
     − А вода?
     − Нищо – каза той нетърпеливо. – Нека минем на въпроса. Без отлагане. Какво сте открили? Нищо лошо, надявам се. Харесвам този млад мъж, Пури, и се гордея с това, че добре преценявам хората. Рамеш ми напомня за мен, когато бях младеж. Истински кариерист.
     При първата им среща преди две седмици Сингла ясно беше показал на Пури, че е резервиран относно възлагането на разследване.
     − Този шпионски бизнес е мръсна игра – беше казал той.
     Но в интерес на дъщеря си той се беше съгласил да се възползва от услугите на детектива. Все пак Сингла не познаваше добре Рамеш Гоел. Нито семейството му.
     И как би могъл?
     Допреди два месеца те – семейство Сингла и семейство Гоел – не се бяха срещали. А в Индия бракът винаги е бил много повече от съюз между момче и момиче. Винаги е ставало въпрос и за сливането на две семейства.
     В миналото не би имало нужда от услугите на Пури. Семействата се опознавали в рамките на собствените си общности. Когато се налагало, сами вършели детективската си работа. Майките и лелите разпитвали съседи и приятели за положението и репутацията на бъдещите булки и младоженци и на техните семейства. Свещениците също провеждали запознанствата и съчетавали хороскопи.
     Днес заможните индийци, живеещи в градовете, вече не можеха да разчитат на тези традиционни системи. Много хора вече не познаваха съседите си. Техни домове бяха заградените вили в Джор Баг и Голф Линкс или луксозни жилищни блокове в Грейтър Кейлаш и Ноида. Социалният им живот се въртеше около офиса, работата и светските сватби.
     Но въпреки това уредените бракове оставаха свещени. Дори измежду най-богатите семейства в Делхи малко родители даваха благословията си за „брак по любов“ дори когато двойката принадлежеше към една и съща религия и каста. Все още се смяташе за крайно непочтително детето само да си намери партньор. Все пак само родителят притежаваше мъдростта и предвидливостта, необходими за такава съдбоносна и деликатна задача. Все повече индийци, живеещи в големи градове, разчитаха на обяви във вестниците и на интернет сайтове, за да намерят партньори за децата си.
     Обявата на семейство Сингла в „Индиан Експрес“ гласеше следното:

АГРАВАЛНО* /*Общество в Индия, което се занимава предимно с търговия – б. пр./ ТЪРГОВСКО СЕМЕЙСТВО С ВИСОК СТАТУС ОТ ЮЖЕН ДЕЛХИ ТЪРСИ ПАРТНЬОР ЗА ТЯХНАТА ПРИЯТНА, СТРОЙНА, КУЛТУРНА ДЪЩЕРЯ ВЕГЕТАРИАНКА. 155 СМ 50 КГ, СВЕТЛА КОЖА. ДИПЛОМА ОТ САЩ. НЕ Е МАНГЛИК* /*Термин в астрологията, който се използва за хора, родени под негативното влияние на Марс. Вярва се, че ако не-манглик и манглик се оженят, то не-мангликът ще умре. При съюз между двама манглици негативното влияние се самоунищожава – б. пр./. ДАТА НА РАЖДАНЕ: ЮЛИ 1976 ГОДИНА (ИЗГЛЕЖДА МНОГО ПО-МЛАДА). РАБОТИ, НО НЕ Е СКЛОННА КЪМ ПРОФЕСИОНАЛНА КАРИЕРА. СЪПРУГЪТ Е ОТ НАЙ-ГОЛЯМО ЗНАЧЕНИЕ. ТЪРСИМ ПРОФЕСИОНАЛНО КВАЛИФИЦИРАН ЛЕКАР/ИНДУСТРИАЛЕЦ ОТ ДЕЛХИ ИЛИ ОТ ЧУЖБИНА. МОЛЯ, ИЗПРАТЕТЕ АВТОБИОГРАФИЯ, СНИМКА, ХОРОСКОП. ДАННИТЕ ВИ ЩЕ ОСТАНАТ ПОВЕРИТЕЛНИ.

     Родителите на Рамеш Гоел видели обявата и отговорили, предоставяйки подробна лична история и снимка на сина си.
     Двадесет и девет годишен, той отговарял на всички условия. Бил Агравал, получил образование в Кеймбридж. Семейството му не било приказно богато (бащата на Гоел бил лекар), но за семейство Сингла кастата и социалният статус били от основно значение.
     От самото начало дъщеря им Вими харесала вида на Рамеш Гоел. Когато º показали снимката му, тя изгукала: „Много е красив, нали?“. Скоро след това двете семейства пили чай в имението на семейство Сингла в Сундар Нагар. Срещата била успешна. Родителите се разбрали и дали съгласието си Вими и Рамеш да прекарат известно време заедно, без да бъдат придружавани. Двамата ходили на няколко срещи, веднъж на ресторант, няколко дни по-късно на боулинг. Следващата седмица те се съгласили да се венчаят. Впоследствие се консултирали с астролог и избрали дата и място за сватбата.
     Но по-малко от месец преди големия ден Санджей Сингла, подтикнат от съвета на благоразумен приятел, решил да проучи Гоел. Тогава Пури влязъл в играта.
     По време на първата им среща в офиса на Сингла преди три седмици детективът беше дал най-доброто от себе си, за да увери индустриалеца, че постъпва правилно.
     − Не бихте поканили непознат в къщата си. Защо да каните Сульо и Пульо в семейството си? – бе казал той.
  Детективът беше разказал на Сингла за някои от случаите, с които се е занимавал в миналото. Неотдавна беше правил стандартна проверка на мъж от индийски произход, живеещ в Лондон, който бил сгоден за дъщерята на бизнесмен от  Чандигар, и открил, че той е шарлатанин. Нийлеш Ананд от Уудфорд не бил, както той твърдял, собственик на „Императрицата на Индия“ на Ромфорд Роуд, а второстепенен готвач на балти* /*Вид къри, сервирано във Великобритания – б. пр./!
     Както Пури го беше представил пред Сингла: „Ако не бях разобличил този проклет глупак, той щеше да избяга със зестрата и никога вече нямаше да чуят за него, а жената щеше да бъде опозорена“.
     Под „опозорена“ той разбираше омъжена, без деца и живееща в дома на родителите си; или по-лошо – сама.
     Разбира се, случаят с Ананд беше просто разследване – едно обаждане до стария му приятел, пенсионирания инспектор от Скотланд Ярд Иън Мастърс, в което го помоли да отиде до Ъптън Парк в Източен Лондон, за да хапне къри. Повечето предбрачни случаи, които попадаха на Пури – те бяха толкова много, че понякога трябваше да ги отказва – бяха прости.
     Но проучването на Гоел беше доста по-сложно. Сингла беше убеден да поръча Подробната петзвездна предбрачна услуга, най-скъпият пакет, който „Най-частните детективи“ предлагаха. Дори финансовите отношения и данните за родителите на  Рамеш Гоел бяха подробно проверени от съдебно-счетоводни експерти.
     Папката, която сега стоеше върху бюрото на Пури, беше свидетелство за дългите часове работа по случая. Беше пълна с банкови извлечения, телефонни разпечатки и сметки за кредитни карти, всички те придобити по неособено законни канали.
     Във финансовите отношения на семейството нямаше нищо, което да буди подозрение. Снимковите доказателства бяха изобличаващи.
     Пури нареди на бюрото си серия от снимки, които клиентът му да види. Сложени една до друга, те разказваха история. Преди две нощи Гоел беше отишъл в петзвезден хотелски нощен клуб с няколко приятели. На дансинга той се беше сблъскал с Крема, която била облечена в къса кожена пола, оскъден потник и високи обувки. Двамата танцували заедно и след това Гоел предложил да й купи питие, представяйки се като Роуми Бътър. Първоначално тя отказала, но Гоел настоял.
     − Хайде, скъпа, ще запаля искрата в теб – бил й казал той.
     Двамата обърнали по няколко шота текила и танцували отново, този път по-интимно. В края на вечерта Крема, представяща се под името Кенди, беше дала телефонния си номер на Гоел.
     − Следващата вечер той се запъти към апартамента на жената в 2/12, блок А, района Сафдарюнг – каза Пури на Сингла. – Там той изпи две чаши уиски и започна да се натиска на жената. Каза й, цитирам: „Искаш ли да видиш големия ми инструмент, скъпа?“. След това събу панталоните си. За негово съжаление жената беше разтворила приспивателно в чашата му. Той не издържа и веднага изгуби съзнание.
     Час по-късно Гоел се събудил гол в леглото, убеден, че е правил любов с Кенди, която го уверила, че той бил „най-добрият, с когото някога е била“.
     Докато лежал до нея, Гоел признал, че в края на месеца ще се жени. Нарекъл годеницата си, Вими Сингла, „глупава кучка“ и „тъпа лигла“ и предложил на Кенди да му стане любовница.
     − Той каза: „Скоро ще съм богат, скъпа. Ще ти купувам каквото поискаш“.
     Детективът подаде последната снимка на клиента си. На нея се виждаше как Гоел напуска апартамента на Кенди с голяма усмивка на лицето си.
     − Сър, има и още – каза Пури. – Направихме проверка на квалификациите на Гоел. Наистина е бил в Кеймбридж. Прекарал е три години там. Но никога не е стъпвал на лекции. Учил в Политехническия университет в Кеймбридж и се е занимавал с пиене и ходене по жени.
     Детективът спря, за да си поеме въздух.
     − Сър – той продължи − както преди ви намекнах, ра

Подобни Заглавия
"На един черпак разстояние"
  „На един черпак разстояние“ е вкусен и ароматен разказ за млад индиец, който заминава за Париж, за да ...
Цена: 12,00лв.
Цена за Е-книга: 8,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs