Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

+
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 31,95лв.
Спестявате 6,00лв.!

Купи пакет
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 17,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

Родени герои

Автор: Кристофър Макдугъл
Код на продукта:114
Наличност:В наличност
Превод: © Цветелина Лакова
ISBN: 9-789-549-535-891
Брой страници: 400
Корица: Мека
Редактор: Елена Радинска
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

Родени герои

Авторът на бестселъра „Родени да тичат“ този път посещава Средиземноморието, за да открие, че на остров Крит тайните на древногръцките герои са все още живи и непокътнати, стаени в анатомията и съзнанието на някои атлети и устремени герои.

След като пробяга ултрамаратона в Медните каньони в Мексико, Кристофър Макдугъл се впуска в следващото си голямо приключение сред острите като бръснач скали на критските планини, където през Втората световна война група борци от Съпротивата замислят дръзкото похищение на германски генерал в сърцето на нацистката окупация. Как един беден художник, един млад овчар и един поет със слабост към нежния пол са били способни да проявят такава забележителна сила и издръжливост, като преведат генерала покрай хиляди нацистки преследвачи, разчитайки най-вече на собствената си находчивост и смелост?

Макдугъл пристига на острова, за да намери отговор на този въпрос и да проследи стъпките им, като лично изпита извънредните физически предизвикателства, пред които са били изправени борците от Съпротивата и местните им поддръжници. На Крит, люлката на класическия гръцки героизъм, родил личности като Херакъл и Одисей, Макдугъл открива основните характеристики на героя – естествено движение, огромна издръжливост и пълноценно хранене.

„Родени герои“ не само ни поднася тайната на тези забележителни личности, но ни предлага и едно омайващо потапяне в изгубеното изкуство на героизма. Макдугъл ни повежда от улиците на среднощен Лондон към изгрева на бразилските брегове, от планините на Колорадо до всяко кътче, където съвременните атлети усвояват древни умения, за да бъдат подготвени за всяка ситуация.

Точно както „Родени да тичат“ вдъхнови читателите да слязат от бягащата пътечка, да събуят маратонките си и да се отправят към дивата природа, „Родени герои“ ще ги вдъхнови да излязат от фитнес залата и да пренесат тренировките сред природата – да се катерят, да плуват, да скачат и да мятат предмети по пътя към собствените си героични подвизи.

Отзиви (5)

Автор

Кристофър Макдугъл е американски писател и журналист, най-известен с бестселъра си „Родени да тичат“.

През 1985 г, завършва Харвард. Три години работи като чуждестранен кореспондент за„Асошиейтед прес“ и отразява събитията около гражданските войни в Руанда и Ангола. На работа го наема Сюзън Лини, ръководителката на седалището на „Асошиейтед прес“ в Мадрид. По негови думи по това време той не говори и грам испански език и няма абсолютно никакъв опит като репортер. 

Бил е сътрудник на списанията „Ескуайър“, „Ню Йорк Таймс Мегазин“,
„Аутсайд“, „Менс Джърнал“ и „Ню Йорк“. В момента е редактор в списание „Менс Хелт“.

Понастоящем живее в провинциална Пенсилвания със съпругата си и двете си дъщери и бяга, плува, катери се и ходи на четири крака сред стопанствата на амишите около дома си.

Откъси

    РОДЕНИ ГЕРОИ

          Глава 1

Трябва да се поставите на мястото на Касапина.
Вие сте генерал Фридрих-Вилхелм Мюлер, един от двамата германски коменданти на гръцкия остров Крит. Хитлер се страхува, че всеки момент нещо ужасно ще се случи под носа ви – нещо, което може да попречи на германската офанзива. Вие обаче държите нещата под контрол. Островът е малък, а вие разполагате с огромна войска. Имате 100 000 калени в бой войници, из планините кръжат самолети, по крайбрежието циркулират патрулни лодки. Гестапо работи за вас, а вие имате толкова лоша слава, че ви наричат „Касапина“. Няма да позволите на никого да ви мъти водата.
И ето че сутринта на 24.04.1944 г. вие се събуждате и установявате, че вашето alter ego го няма. Другият комендант, генерал Хайнрих Крайпе, е изчезнал. Няма данни за престъпление – не са чути изстрели, няма петна от кръв и следи от борба. Още по-странно е, че генералът е изчезнал от околностите на столицата – най-строго охранявания район на острова. Произшествието е станало пред очите на собствените му адютанти. Самият Крайпе е стар боец. Той е много суров човек, ветеран от Първата световна война, носител на Железен кръст. Издигнал се е във военната йерархия благодарение на своята борбеност и наскоро е бил прехвърлен от Източния фронт. Разполага с лична охрана, въоръжен шофьор и вила, оградена с бодлива тел, обучени кучета и войници с автомати.
И така, къде е Хайнрих Крайпе?
Касапина знае само, че малко след 21 часа генерал Крайпе е напуснал командния щаб и се е запътил към центъра на града. Било е събота и улиците са били по-оживени от обикновено. Войници от съседните гарнизони били дошли на кино с автобуси и градът бил пълен с военни. Филмът тъкмо бил свършил. Касапина знаел това, тъй като няколкостотин войници видели черния автомобил със знамената на генерала върху бронята да си проправя път по улиците. Наложило се шофьорът на генерал Крайпе да разпръсне тълпата с клаксона; мъжът дори свалил стъклото на прозореца си и изкрещял: „Generalswagen!“. Крайпе седял до шофьора, кимал и отвръщал на козируващите войници. На всяка пътна артерия имало контролно-пропускателни пунктове през един километър. Колата на генерала минала покрай централата на Гестапо и през тесния отвор на Ханиопорта, където се намирал последният контролно-пропускателен пункт. „Gute Nacht“, казал шофьорът. Автомобилът минал покрай бариерата и напуснал града.
Рано на следващата сутрин колата на генерала била открита на закътан плаж недалеч от града. Генералът и шофьорът ги нямало, знамената с орли също били изчезнали. Около автомобила били разпръснати странни отпадъци: роман на Агата Кристи, опаковки от английски млечен шоколад „Кадбъри“, фасове от английски цигари „Плейърс“ и зелена барета на британски командос. На таблото имало писмо, адресирано до „Германските власти на остров Крит“, в което се казвало, че Крайпе е заловен от британска диверсионна група и изведен от острова. Писмото било официално подпечатано с червен восък и съдържало следния шеговит послепис:

Много съжаляваме, че трябва да оставим тук този красив автомобил.

Нещо не било наред. Генералът трябва да е бил отвлечен, след като е напуснал града, но колата му била открита само на 20 минути от столицата. За това кратко време тайнствените похитители устроили засада, обезоръжили и задържали двама заложници, изпушили пакет цигари, похапнали, изгубили една шапка, разтопили восък и дори чели книга. Това отвличане ли е било, или семеен излет? На всичко отгоре този участък от бреговата ивица бил осветен с прожектори и наблюдаван от патрулиращи самолети. Защо им е на опитни командоси да извършват отвличане в най-строго охраняваната част на острова? Да избягат с лодка от тази точка на крайбрежието означавало да тръгнат на север, да изминат стотици мили във води, контролирани от германците, и да се превърнат в жива мишена след изгрев слънце.
Извършителите били положили много усилия, за да изглеждат като типични британци, напълно спокойни и хладнокръвни. Касапина обаче не се хванал. За втори път участвал в световна война и доколкото му било известно, никой до този момент не бил отвличал генерал. Нямало прецедент, нямало утвърдена тактика, така че извършителите трябвало да разработват стратегията си в движение, а това означавало, че рано или късно ще стъпят накриво и ще паднат в ръцете му. Похитителите вече били допуснали една голяма грешка, като силно подценили противника. Защото Касапина прозрял измамата и осъзнал две неща:
Извършителите все още били на острова и се укривали.


          Глава 2

Който е безумно храбър, загива.
Който е разумно храбър, живее.
Лао Дзъ

 

В една пролетна утрин през 2012 г. аз стоях на мястото, където е бил открит автомобилът на генерала, и също като Касапина се питах: къде може да са отишли?
Зад мен е Егейско море. Пред мен има само трънливи къпинови храсти, високи почти колкото човешки бой, а зад тях се вижда стръмна скала. В далечината се извисяват заснежените зъбери на Ида – най-високата планина на Крит, която разполовява острова като огромна стена. Похитителите могат да избягат само през южното крайбрежие, но за да стигнат дотам, те трябва да се прехвърлят през връх Псилоритис, който е висок близо 2500 м. Пътят е тежък сам по себе си, а ако трябва да водиш непокорен заложник и да бягаш от тълпа преследвачи, които вървят по петите ти? Невъзможно.
– Ау!
Откъм къпиновите храсти се разнася вик, а после една ръка се вдига, сякаш се опитва да спре такси.
– Ела насам!
Крис Уайт стои неподвижно с протегната ръка, за да мога да го открия, а погледът му е вперен в онова, което е предизвикало учудването му. Вдигам раницата над раменете си и си пробивам път към него през трънаците, които разкъсват дрехите ми. Никой не знае за похищението на генерал Крайпе повече от Крис Уайт, което е странно, тъй като няма причина Крис Уайт да знае каквото и да било за генерал Крайпе. Крис не е учен или военен историк. Той не говори нито гръцки, нито немски, заклет пацифист е и не проявява особен интерес към военните разкази. През деня Крис е социален работник, който се грижи за възрастните и умствено изостаналите хора в тихия английски град Оксфорд. Нощем и през уикендите обаче той се заравя в куп топографски карти и стари книги в малката дървена барака зад къщата си. Верен на славната традиция на британските лаици, Крис е посветил последните десет години на разгадаването на мистерията, пред която Касапина се е изправил сутринта на 24.04.1944 г.: как може един германски генерал да изчезне на остров, гъмжащ от германски войници?
Подобна идея била немислима и точно това се харесало на Крис Уайт. Схемата била съвършено ненацистка: планът бил да се попречи на Хитлер не със сила и жестокост, а с хитрост и находчивост. Нямало да има куршуми, кръв и замесени цивилни. Убийството на генерала би го превърнало в поредната жертва на войната, но неубиването му би стреснало и уплашило хората, които тероризирали Европа. Мистерията сама по себе си би ужасила нацистите и би посяла съмнение в умовете на всички войници: ако тайнствените похитители са могли да стигнат до най-добре пазения човек на един строго охраняван остров, кой тогава е в безопасност?
Но залавянето на генерала било само началото. Касапина щял да преследва похитителите с всички средства, с които разполагал, а той разполагал с много. Щял да изпрати войници да претърсят горите, обучени кучета да проследят миризмите, разузнавателни самолети да обиколят планините и да заснемат козите пътеки, по които след това щели да тръгнат разузнавачите от пехотата. Гестапо щяло да предложи подкупи и награди и да задейства мрежата си от местни предатели. Касапина разполагал с повече от един войник на всеки четирима цивилни; подобно съотношение няма да намерите дори в най-строго охраняваните затвори. Точно в това се бил превърнал Крит – затвор насред морето. Трябва да отбележим, че Крит никога не е бил обикновен остров – не и според Хитлер. За Фюрера Крит бил важен транзитен пункт за германските военни части и продоволствия на път за Източния фронт и той възнамерявал да го превърне  в непристъпна крепост. По нареждане на Хитлер всяка наченка на съпротива на Крит трябвало да бъде смазана с eine gewisse Brutalität – „известна жестокост“.
И за да стане ясно какво е имал предвид под Brutalität, Хитлер оставил Крит в ръцете на своя любимец – генерал Мюлер, ветеран от Първата световна война, носител на Рицарски кръст за особена храброст, чиято безпощадност скоро му спечелила прозвището „Критския касапин“. Дясната ръка на Касапина бил сержант от Гестапо на име Фриц Шуберт – германец, роден в Близкия изток, по-известен като „Турчина“. Благодарение на мургавата си кожа и отличните си познания по гръцки и английски език Турчина успявал да се предреши като овчар и да събира информация, докато се мотаел по кафенетата и селските площади. Любимият му номер бил да облече британска униформа, да измъкне от затвора някой местен, осъден на смърт, и да му предложи свобода. В замяна осъденият трябвало да заведе Турчина в своето село и да го представи като британски военен, който е дошъл, за да помага на Съпротивата. „Бяха много хитри и умееха да заблуждават наивните хора“, спомня си един критянин, преживял войната.
Но може би този път Мюлер бил измаменият. Може би похитителите умишлено били прекалили с боклука около автомобила на генерала, тъй като искали да заблудят Касапина и да го накарат да се чуди дали Крайпе все още е на острова. Тогава Мюлер щял да изпрати своите войници в планината, а през това време Съюзниците щели да атакуват крайбрежието. Ако това бил замисълът, браво – Касапина не можел да не признае находчивостта на противника.
Крит, този самотен малък остров, бил за Хитлер източник на постоянна скрита тревога. „Страхът от окупация на Гърция и Крит се надигнал през януари 1943 г. – обяснява британският военен историк Антъни Бийвър, чийто баща е служил във военното разузнаване. – Германците най-много се страхували, че критяните може да въстанат в тила.“ Хитлеристката армия била изтощена от окупацията на над десет държави и ожесточените боеве в Русия и Северна Африка. Едно въстание на остров Крит можело да има фатални последици. Във всеки случай Касапина трябвало бързо да се справи с проблема. Колкото по-дълго липсвал Крайпе, толкова по-слаб и уязвим изглеждал Мюлер – както в очите на враговете, така и пред собствените си подчинени.
И така, още същия предобед Касапина съставил план, с който да залови похитителите. Скоро самолетите полетели и засипали с позиви Ираклион – крайбрежния град, който щял да стане столица на Крит:

Ако генералът не бъде върнат до три дни, всички села в област Ираклион ще бъдат изгорени до основи. Спрямо цивилното население ще бъдат предприети най-сурови репресивни мерки.

Часовете се нижели. Касапина  разполагал с голям брой храбри войници; това, от което имал нужда, било наплашено цивилно население. Да видим докъде ще стигнат тези бандити, когато всички на острова се обърнат срещу тях.

Крис Уайт разтвори къпиновите храсти и посочи тясната диря в пръстта, която водеше до нисък тунел през храсталака. Следата беше доста неясна, но цяла сутрин не бяхме видели нищо по-обнадеждаващо.
– Тръгнали са по този път – каза Крис. – Да вървим.


          Глава 3


Крис вървеше пред мен. Къпините се извиваха като мрежа над пътеката, а земята беше осеяна с чакъл. Пътеката следваше доста нелогичен маршрут – ту правеше обратни завои, ту се губеше в обрасли с растителност дерета. Крис обаче не спираше. Когато ми се струваше, че окончателно сме изгубили дирята, той изчезваше в шубраците и след малко виждах ръката му да се стрелва нагоре:
– АХ!
„Не – казваше ми моят вътрешен глас. – Тук нещо не е наред.“ Защо ни е да вървим по пътека, която води към канара? И защо влизаме и излизаме от деретата, вместо да минаваме покрай тях? После си спомних, че вървим по козя пътека; на Крит козите проправят пътя, а пастирите ги следват, като се приспособяват към пространственото мислене на животните. И щом спрях да поставям под въпрос логиката на козите, забелязах гладките камъни и си спомних нещо друго: водата тече само в една посока. Независимо от странния маршрут ние се изкачвахме и неусетно си проправяхме път към канарата.
– Не е ли възхитително? – попита Крис. – Много е вероятно никой преди нас да не е минавал оттук от времето на германската окупация. Все едно влизаме в антична гробница.
Скоро двамата с Крис марширувахме плътно един зад друг. Добре де, Крис маршируваше, а аз го следвах. Той си проправяше път и бързаше напред, а аз просто се стараех да не изоставам. По-млад съм от Крис с десет години и мислех, че съм в много по-добра форма. Отрезви ме фактът, че този 60-годишен социален работник, който никога не спортува и когото лесно мога да си представя да чете неделния вестник в удобно кресло, успя да ме засрами със своята издръжливост и пъргавина по време на изкачването.
– Трябва да ти идва отвътре – сви рамене Крис.
Дали е така? Бях дошъл на Крит, за да разбера.

Древните наричали Крит „Отломъка“. Когато самолетът ви се приготви за кацане, а наоколо не се вижда и помен от суша, ще разберете откъде идва това название. Тъкмо когато вече си мислите, че ще паднете в морето, пилотът накланя самолета и островът се разкрива пред очите ви със своите брегове, окъпани в морска пяна, сякаш току-що е излязъл от водните недра. На пристанището зад аерогарата се издига мрачна каменна крепост, венецианска постройка от XVI век, която само затвърждава усещането, че правите скок във времето и сте на път да влезете в един свят, възкресен от миналото.
За другото прозвище на Крит – „Островът на героите“ – научих случайно. Търсех материали за Фидипид, древногръцкия вестител, вдъхновил съвременния маратон, когато се натъкнах на странна бележка за един съвременен Фидипид на име Георгиос Психундакис, по-известен като Смешника. Смешника бил възхитителна личност. Когато хитлеристите окупирали Крит, довчерашният овчар се превърнал в планински вестоносец на Съпротивата. Георгиос успявал да се справи с предизвикателства, които биха затруднили и олимпиец: катерел се по заснежените скали с 30-килограмова раница на гърба, изминавал повече от 80 км за една нощ, като се хранел само с варено сено, и успявал да надхитри наказателните отряди на Гестапо, които му устройвали засади. Георгиос дори не бил професионален войник; той бил овчар и живеел спокоен и мирен живот до деня, в който германските парашути се разтворили над дома му.
До този момент си мислех, че тайните на антични герои като Фидипид или са доста преувеличени, или са изгубени в древността. Тук обаче ставаше дума за обикновен човек, който беше извършил същите подвизи 2500 години по-късно. При това той не е бил единствен: самият Георгиос е разказвал за друг овчар, който сам спасил от германско клане цяло село, пълно с жени и деца. Германците били дошли да търсят скрито оръжие, но когато видели, че в селото няма нито един мъж, а жените не обелват дума, се усъмнили. Германският командир строил жените за разстрел. Точно когато се канел да даде команда „Огън!“, черепът му се пръснал. Един овчар на име Кости Патеракис се бил притекъл на помощ през гората и пристигнал точно навреме, за да убие командира от разстояние половин километър. Останалите германци се пръснали в търсене на прикритие и попаднали право в ръцете на бойците от Съпротивата, които следвали Кости по петите.
Според един британец, член на Съпротивата, чийто живот бил спасен благодарение на мълчанието на смелите гръцки жени, „това е едно от най-впечатляващите събития през войната“. Историята е толкова невероятна, че е лесно да забравим какво всъщност стои зад нея. Кости е трябвало да загърби инстинкта си за самосъхранение и да се изложи на опасност, да пробяга възможно най-бързо няколко километра в пресечена местност, без да направи нито една погрешна стъпка, бързо да пребори гнева, паническия страх и изтощението, да успокои туптящото си сърце и да се прицели. Това не е било просто смела постъпка, а триумф на вродения героизъм и физическия самоконтрол.
Колкото повече се интересувах от критската съпротива, толкова повече такива истории научавах. Наистина ли сред бунтовниците, които са се биели в тила на германците, е имало американски гимназист? Кой е бил изнемощелият затворник, който избягал от военнопленническия лагер и се превърнал в легендарен отмъстител, известен под прозвището „Лъва“? И преди всичко: какво се е случило в действителност, когато банда особняци се опитали да изведат германския комендант от острова? Дори нацистите са си давали сметка, че със стъпването на Крит започват напълно различна борба. В деня, когато бил осъден на смърт за военни престъпления, главнокомандващият Вермахта не обвинил нито нюрнбергските съдии, нито войниците, които загубили войната, нито дори фюрера, който го изоставил. Той обвинил Острова на героите.
„Невероятно силната гръцка съпротива забави поне с два фатални месеца германското нападение над Русия – оплакал се генерал Вилхелм Кайтел малко преди да бъде обесен. – Ако не беше това голямо забавяне, войната щеше да завърши по друг начин… и днес тук щяха да седят други хора.“
А никъде в Гърция Съпротивата не била така находчива, експедитивна и упорита, както на остров Крит. На какво се дължало това?
В други епохи този въпрос не би звучал така загадъчно. През голяма част от човешката история появата на героите не е била плод на случайността; тя е била резултат от многостранни усилия в областта на оптималното хранене, физическия самоконтрол и умствената подготовка. Уменията на героите били изучавани, упражнявани, усъвършенствани и предавани от родители на деца и от учители на ученици. За да бъдеш герой, трябвало не да си смел, а да притежаваш толкова умения, че да не се налага да проявяваш смелост. Целта на героя била не да падне в името на велика идея, а да намери начин изобщо да не пада. Ахил, Одисей и другите класически герои се ужасявали при мисълта за смъртта и се борели със зъби и нокти за всеки миг от своя живот. За да обезсмърти името си, мъжът трябвало да бъде запомнен като победител, а победителите не умират безмълвно. Всичко зависело от способността на отделния човек да отприщи огромните запаси от сила, издръжливост и бързина, които много хора не знаят, че притежават.
Героите се учели да използват собствените си телесни мазнини като източник на енергия, вместо да разчитат на въглехидратни бомби, както правят повечето от нас днес. Складираните мазнини съставляват около една пета от човешкото тяло; това е висококалорично гориво, готово за изгаряне, което е достатъчно, за да изкачим планината и да слезем от нея, без да сложим залък в уста – ако знаем как да използваме запасите си. Използването на мазнините като гориво е почти забравена тайна на бегачите на дълги разстояния, но когато този способ се прилага, резултатите са впечатляващи. Най-великият триатлонист на всички времена Марк Алън прави своя пробив, след като се научава да изгаря телесни мазнини вместо въглехидрати. Това откритие преобръща подхода му към спорта и му осигурява шест първи места от шампионата „Айрънмен“, класиране в челната тройка на почти всички състезания, на които е участвал, а през 1997 г. – и титлата „Най-здравият мъж в света“.
Героите не са трупали мускулатура; вместо това те са разчитали на жилавата и издръжлива фасция – здрава съединителна тъкан, подобна на гумен ремък. Брус Лий бил посредствен боец, преди да се запали по уин чун – единственото бойно изкуство, създадено от жена. Вместо на мускулната сила уин чун разчита на гъвкавостта на фасцията. Лий до такава степен се научил да контролира силата на фасцията, че усъвършенствал т.нар. двусантиметров удар, благодарение на който със съвсем леко движение на юмрука можел да изпрати два пъти по-едър съперник в другия край на стаята. Силата на фасцията е еднаква при всички хора и е почти неизчерпаема. Именно тя помага на воините масаи да скачат колкото човешки бой по време на своите ритуали. Тази сила е в основата както на гръцкия панкратион, така и на бразилското джиу-джицу – два от най-опасните стилове на самоотбрана на всички времена.
Героите трябвало да бъдат напълно непредсказуеми. Те тренирали своята амигдала чрез „естествено движение“ – единственото движение, познато на хората по онова време. За да оцелеят, предците ни трябвало да се придвижват незабелязано, да се сливат с всеки обект по пътя си, да скачат без страх и да се приземяват уверено. В началото на ХХ век френският морски офицер Жорж Ебер се заел с изучаването на естественото движение; той наблюдавал играещите деца, които тичали, катерели се и се боричкали, и разбрал колко са важни спонтанността и импровизацията. По-късно, когато учениците на Ебер, практикуващи естествено движение, били подложени на тестове за сила, бързина, ловкост и издръжливост, те показали резултати, сравними с тези на най-добрите декатлонисти в света.
Ето защо гърците не чакали героите просто да се появят; вместо това те създавали герои. Усъвършенствали хранителен режим, който потиска глада, дава сила и превръща телесните мазнини в гориво. Развили техники за контрол на страха и прилива на адреналин и се научили да черпят от забележителната скрита сила на еластичните тъкани в тялото, които са много по-издръжливи и ефективни от мускулите. Преди повече от две хиляди години древните гърци се заели не на шега да открият героя във всеки човек. А после изчезнали.
А може би не? Когато Рик Риордан, прогимназиален учител от Сан Антонио, Тексас, се замислил за онези ученици от класа си, които създавали проблеми, му хрумнала парадоксална мисъл. Може би палавите хлапета не били хиперактивни; може би те били герои, които не си били попаднали на мястото. В края на краищата поведението, което днес бива потискано с успокоителни и дисциплинарни наказания, в една друга епоха би било възприето като признак за величие и ранна проява на истински герой. Риордан продължил да размишлява по темата и си задал въпроса „Какво би станало, ако…“. Какво би станало, ако силните и упорити деца бъдат насочвани, а не потискани? Ако за тях бъде създадено специално място, тренировъчен лагер сред природата, подобен на детска площадка, където биха могли да удовлетворят естествените си наклонности – да тичат, да се борят, да се катерят, да плуват и да изследват света? Риордан решил да нарече мястото „Лагер на мелезите“, защото ние сме тъкмо такива – наполовина животни и наполовина по-висши същества, по средата между двете, и не знаем как точно да запазим баланса. Риордан започнал да пише историята на измисления герой Пърси Джексън – проблемно дете от разбито семейство, което попада в горски лагер и се променя, след като наставниците му откриват, култивират и напътстват олимпиеца, който се крие в него.
Мечтаното от Риордан училище за герои наистина съществува, макар и разбито на късчета и пръснато по света. Уменията са разпилени, но с малко усилие можете да ги откриете до едно. В един обществен парк в Бруклин бивша балерина се шмугва в храстите и се връща с пазарска чанта, пълна със същите суперхрани, на които някога са разчитали древните гърци. В Бразилия някогашен плажен търговец съживява изгубеното изкуство на естественото движение. В самотния прашен градец Оракъл в Аризона един тих гений изчезнал в пустинята, след като разкрил пред неколцина големи спортисти и – колкото и да е странно – пред Джони Кеш и момчетата от „Ред Хот Чили Пепърс“ древната тайна на използването на телесните мазнини като гориво.
Най-доброто училище обаче се намирало в планинска пещера в тила на врага, където през Втората световна война група гръцки овчари и млади британски дилетанти измислили как да се опълчат на 100 000 германски войници. Съзаклятниците не блестели с природна сила или професионална подготовка, нито пък били известни с храбростта си. Те били обявени за издирване и набелязани за незабавна екзекуция. Докато гладували обаче, здравето им процъфтявало. Ловът ги направил по-силни. Мъжете се превърнали в истински герои и решили да следват примера на най-великия герой, Одисей, и да създадат свой собствен троянски кон.
Мисията била самоубийствена за всеки, който не бил усвоил едно древно изкуство.

...

 

Рецензии и новини

„Родени герои“ и Кристофър Макдугъл за гръцкия идеал за героизъм
Един истински герой, както пише Макдугъл, трябва да разчита на съчетанието между атлетичните умения, емоционалния контрол и способността да издържи на физическото неудобство – неща, които дори ние, простосмъртните можем да овладеем.
Подобни Заглавия
Родени да тичат
  „Родени да тичат” е приключенски епос, изпълнен с невероятни герои, смайващи атлетически постижения и ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
Яж и тичай
  БЕСТСЕЛЪР НА “НЮ ЙОРК ТАЙМС” Почти двайсет години Скот Юрек е сред водещите имена в жестокия свят на ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
Да бягаш с кенийците
От 20-те най-бързо избягани маратона в света за всички времена 17 са спечелени от кенийци. Днес осем от десетима...
Цена: 17,00лв.
Постигни невъзможното
. Треньорът от „Родени да тичат“ Ерик Ортън разкрива как да извлечем най-доброто от бягането Естественот...
Цена: 19,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs