Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

+
+
Explorer 4/2016
Explorer 4/2016
4,95лв.
Цена на пакета: 26,95лв.
Спестявате 12,00лв.!

Купи пакет

Покорителят на небесата

Животът ми като свободен полет

Автор: Феликс Баумгартнер
Код на продукта:62
Наличност:В наличност
Превод: © Десислава Гугулянова
ISBN: 978-954-9535-63-1
Издадена на: 06-12-2013
Размери: 142х210
Брой страници: 272
Корица: Мека
Националност: Немска
Редактор: Елена Радинска
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

Покорителят на небесата

Неделя, 14.10.2012 г. Феликс Баумгартнер лети на височина 39 045 метра със стратосферен балон. В един миг скача от ръба на вселената, а Земята е под краката му. Той постига невъзможното - без техническо оборудване в свободно падане да достигнеш скоростта на звука и все пак да оцелееш. Баумгартнер развива скорост от 1342 км/ч, с което надминава неразбиваемия за повече от 50 години рекорд. Светът е там и наблюдава – милиони хора в интернет и пред телевизорите си по цял свят стават свидетели как се създава историята. Но те не виждат всичко. На няколко пъти целият проект е на прага да се разпадне. Научният екип има четири години, за да разработи технологиите и метода за осъществяване на стратосферния полет, да се справи с всички спънки по пътя, да се бори със страховете, за да може да се постигне недостижимото до този момент. Дори по време на изкачването и самия скок технология и човек са изправени пред сериозен тест. Такава е историята, която стои зад мисията „Ред Бул Стратос“. 

Какво е усещането, когато се спускаш стремително към земята със свръхзвукова скорост? Каква е мотивацията на изключителния спортист Феликс Баумгартнер, който още от дете мечтае да лети? Кои са били най-критичните моменти в мисията „Ред Бул Стратос” и кога най-много се е страхувал за живота си? В каква степен неговият баща е допринесъл за успеха му? В „Покорителят на небесата” Баумгартнер описва своя необикновен път до върха и житейските уроци, които е научил. Спомня си преживяното със своя първи учител по бейсджъмпинг Трейси Лий Уокър, който го спасява от сигурна смърт и който го предупреждава, че бейсджъмпингът ще му коства работата, парите и приятелката. Разказва за измамите и маскировките по време на първите скокове, повечето от които нелегални, както и защо стилът на изпълнение винаги е бил точно толкова важен, колкото и безпрецедентните спортни предизвикателства.

Отзиви (3)

Автор

Феликс Баумгартнер - Светът има своя нов геройРоден на 20 април 1969 г. в Залцбург, Феликс Баумгартнер е само на 16 години, когато започва да се занимава с парашутизъм. През 90-те преминава обучение по бейсджъмпинг, след което прави сензационни скокове с парашут от мостове, сгради и забележителни обекти. През 1997 г. на легендарния Бридж дей в Западна Вирджиния, САЩ, става световен шампион по бейсджъмпинг. През 1999 г. скача от статуята на Христос в Рио де Жанейро и от кулите „Петронас” в Куала Лумпур, Малайзия. През 2003 г. става първият човек, прелетял Ламанша със специално изработени крила от въглеродни влакна.

Кулминацията в спортната му кариера идва със скока от космическа капсула, издигната на 38 964,4 метра от земята. Мисията „Ред Бул Стратос” му носи три световни рекорда: за най-бързо свободно падане на човек със скорост 1, 3576 км/ч, за най-дълго разстояние на падане (36 402, 6 м) и за най-височинен скок. За постижението си Баумгартнер е отличен със спортен оскар на церемония по връчването на световните спортни награди „Лауреус”, както и със статуетката Милениум-Бамби. През 2013 г. като спортист на Ред Бул е избран с вота на зрителите на National Geographic за най-екстремен спортист на годината. През 2006 г. Баумгартнер получава лиценз в САЩ за управление на вертолет. След успеха на мисията „Стратос” иска да смени попрището си и да се посвети на хеликоптерни акции по целия свят.

На 14 октомври 2012 г. целият свят следи със затаен дъх австриеца Феликс Баумгартнер и неговия скок от стратосферата. Човекът, по-бърз от скоростта на звука, за първи път разказва за своите преживявания, останали скрити за камерите: страха от провал и невъзможността да се справи с предизвикателствата, битката за връщане в отбора, дългия път от механик на мотори до мениджър на собствени рискове, както и онзи куфар, приготвян преди всеки смел скок.

Откъси

 

 

В най-ниската точка
на най-високия скок

 

 


В три и половина през нощта осъзнах нещо – исках да се прибера у дома. Просто щях да отпътувам от апартамента си в Санта Моника за летището, щях да се опитам да си купя билет и да се прибера вкъщи в Залцбург.
     От седмици не бях спал спокойно, а тази нощ изобщо не бях мигнал, защото знаех, че на следващия ден заминавам за Брукс, Сан Антонио. Мястото, където са били тествани толкова космически совалки и са били обучени толкова астронавти. Там трябваше да издържа пет часа в специалния костюм и да докажа на експертите от „Еър Форс“, че мога да се справя. Но прекрасно знаех, че това не е истина.
     Как можех да постъпя? Нямах решение. Денят, който толкова дълго бях отлагал, бе настъпил. Имах само един изход: бягство. Далеч оттук, далеч от костюма, далеч от отбора. Отдавна трябваше да споделя страховете си с колегите. Този огромен екип месеци наред се беше скъсвал от работа и всички вярваха в мен. А аз щях да ги изоставя в последния момент.
     Никога през животa си не съм правил подобно нещо. Винаги съм преодолявал страховете си, никога не съм отлагал нещата, а съм се справял с тях. Изпречвал ли се е проблем на пътя ми, винаги съм търсил подходящото решение. Това бе първият път, когато непрекъснато отлагах проблема с надеждата, че той все някога ще се разреши от само себе си. Всеки път бягах и си казвах: ако не можеш да платиш наема сега, то просто ще го направиш другия път. Но добре знаех, че следващия път няма да е по-различно. А все някога трябва да платиш наема. Съзнавах, че за мен моментът беше настъпил.
Феликс Баумгартнер в костюм на космонавт     Причината, поради която преди 25 години се захванах с парашутните скокове, е онова несравнимо чувство за свобода при излитане, когато Земята те притегля надолу. Най-често скачах по дънки и тениска, само понякога слагах каска. Сега бях екипиран с костюм и парашут, три пъти по-голям от обикновения, с две кислородни бутилки и устройство на гърдите за отчитане на данните. За свобода не можеше да става и дума. Скокът изискваше огромно усилие и не ми доставяше удоволствие. Трябваше да науча всичко наново, защото допълнителното тегло и костюмът ми пречеха. Бях като начинаещ, нямах изградена рутина, липсваше ми увереност, не знаех какво ме очаква и въпреки това скочих.
     По отношение на техниката в капсулата от първия момент се доказах като професионалист. Винаги се справях без грешки и за рекордно кратко време с управлението на копчетата, с индивидуалните задачи в пилотската кабина, с процедурите при авария, които трябва да се знаят наизуст. Всички от екипа бяха впечатлени, че мога да запомня толкова много неща и да ги изпълня при тези условия. Точно в това е силата ми: винаги реагирам правилно и по най-бързия начин. Без значение колко хора от НАСА ме наблюдаваха, аз се чувствах уверен, тъй като знаех, че съм добре подготвен. Само да не беше този костюм!
     Проектът „Ред Бул Стратос“ течеше вече три години. По време на тестовете непрекъснато усещах проблема със скафандъра. Без него щях да се насладя на проекта с пълна сила. Дори най-опасната част от „Ред Бул Стратос“ – етапът на развитие, техническата част – можеше да бъде вълнуваща. Но вместо да изпитвам радост от предстоящия пробен скок от височина 10 000 метра, си мислех: „Не искам да обличам този костюм!“. Беше като труден изпит, от който те е страх. Станах невероятно чувствителен, реагирах на дреболии, които никога преди не са представлявали проблем за мен. Дразнеше ме светлината в помещението, където разработчикът на скафандъра Майк Тод винаги ме обличаше. Проявявах непоносимост към най-малките неща, дори към гласовете. За щастие гласът на Майк е много приятен и спокоен. Но влизаха и други хора, чиито гласове започнаха да ме дразнят. Всичко, свързано с костюма, постепенно се зареди с отрицателна енергия. Беше ясно, че в някакъв момент ще рухна. Бях като пленник, не на последно място поради факта, че всъщност трябваше да съм героят на този проект. Героят, който през изминалите 20-25 години винаги се е откроявал с постиженията си, известен сред парашутистите и бейсджъмпърите като универсален талант. А сега щях да се проваля заради един костюм. И то не на височина от 39 километра по време на скок от капсула на ръба на Космоса, а тук долу на Земята.
     В продължение на две години заблуждавах и себе си, и екипа. Винаги се стараех да съкращавам етапите, през които трябваше да съм с костюма. Естествено, щеше да е по-добре да се заставям да го нося по-дълго, поне час, въпреки че по план трябваше да съм облечен с него само 30 минути. Но винаги правех обратното – гледах да го сваля колкото се може по-скоро и все си намирах извинения. Колегите ми не забелязваха нищо. Сигурно са предполагали, че ако имам проблем с костюма, той изчезва след първите пет минути, но истината беше, че се чувствах така през цялото време. В един момент започнах да си измислям номера като: „Може ли за малко да отворя подвижната част на шлема, за да говоря по-ясно?“.  Най-неприятният момент е точно когато шлемът се затваря. Тогава си изолиран в свой собствен свят. Мислех, че ще дойде денят, в който ще си сложа костюма и ще си кажа: „Голяма работа, лесно е“. Но този ден за жалост така и не настъпи.
     И така, след безсънната нощ в Санта Моника си опаковах багажа, заключих стаята и си помислих, че зарязвам всичко, за което съм работил. В продължение на 25 години макар и непряко се бях подготвял за този проект. Всеки скок бе като отделен елемент, като част от цялото. Качих се в колата. Поне 50 пъти съм пътувал оттук до летището, но сега всичко се развиваше на забавен кадър. Възприемах светлините на нощта по съвсем различен начин. Оставях всичко зад себе си. Не можех да се върна обратно, трябваше да си поема въздух, без да мисля за последиците. Време бе да се погрижа за себе си.
     Щях да се обадя по телефона. Винаги е по-лесно, когато не гледаш човека отсреща в очите. Щях да кажа: „Момчета, имам проблем с костюма. Знам, че ви го съобщавам малко късно, но трябва да се прибера в Австрия. Имам нужда да съм сред близките ми – родителите ми, приятелката ми, хората, с които се чувствам добре“.
     С течение на времето тук всички се превърнаха в мои врагове. Джо Китингър, Арт Томпсън, хората, които работеха за мен – всички бяха врагове, защото бяха свързани с проблема ми. Защото искаха да прекарам пет часа в този костюм.
     От летището се обадих на Арт, ръководителя на нашия проект, и му признах всичко. Той не ми се развика, не ме наруга, само каза: „Изчакай ме, идвам!“. Седях в един ъгъл и плачех безутешно. Хората ме гледаха, един полицай дойде при мен и ме попита дали всичко е наред. Не. Изобщо не е. Предавах се. Бях на ръба на силите си, в най-ниската точка на най-високия ми скок.


Палачинки от вчера, или
как станах атлет на „Ред Бул“

 

 


Седалището на световния концерн „Ред Бул“ днес се намира във Фушл ам Зее, недалеч от Залцбург. За успеха на водещия производител на енергийни напитки там работят около 500 от общо 9000 служители по цял свят. В началото на 80-те години, когато беше създаден концернът, централата на „Ред Бул“ все още не беше разположена в околностите на езерото Фушлзее, а в Залцбург, на улица „Алпенщрасе“. Кабинетът на Дитрих Матешиц се намираше на последния етаж на „Бергер Банк“.  Запознах се с него покрай военния спортен клуб в Залцбург. Роден през 1944 г. в Санкт-Марайн, Щирия, с „Ред Бул“ той завладя света на енергийните напитки. Днес клубът носи името „Военен Спортен Клуб „Ред Бул“ Залцбург“.
     С парашутни скокове започнах да се занимавам през 1986 г. на 16-годишна възраст като цивилен във военния спортен клуб под ръководството на Роланд Ретенбахер. Две години по-късно постъпих във федералната армия и след известно време като водач на танк и инструктор се преместих във високопрофесионалния тренировъчен център за парашутисти във Винер Нойщат. Там освен да скачам с парашут се научих и да се боксирам, тъй като след работа често се чудех какво да правя.   Дори успях да изляза в професионален двубой срещу един хърватин, когото повалих в нокаут в първия рунд. Това беше моят първи и до ден-днешен единствен професионален двубой. Пак през 1992 г., във Виена, „Ред Бул“ организира своя първи шампионат Red Bull Flugtag. Идеята за това откачено състезание, което до днес се провежда всяка година в различни градове по света, е участниците да се спускат от рампа във водата със собственоръчно построени летателни апарати. Оценяват се далечината на полета и оригиналността на съоръжението. За летателния ден във Виена „Ред Бул“ търсеше парашутисти, които в началото на състезанието да се приземят на рампата. Търсенето отведе концерна в Залцбург, където по това време имаше само два клуба: Първи залцбургски клуб по парашутизъм и военния клуб, в който членувах аз. Не беше нужно да ни увещават дълго – с моите приятели се съгласихме да участваме в шоуто. Направихме страхотно приземяване на рампата, а Дитрих Матешиц беше толкова въодушевен, че реши да подкрепи клуба ни. С предоставената сума успяхме да си купим няколко нови парашута, на които, логично, стоеше логото на „Ред Бул“. Ето как станах един от първите спортисти на „Ред Бул“. Днес за концерна се състезават 650 атлети и множество отбори.
     Като стажант машинен шлосер печелех 1550 шилинга месечно. Един скок с парашут струваше 150 шилинга за 1000 метра. Когато имах добър ден, преди обед скачах четири-пет пъти, в резултат на което половината от месечната ми заплата бързо се изпаряваше. И когато следобед другите ме питаха: „Ще скочим ли още веднъж?“, все ми се налагаше да отговарям: „Съжалявам, момчета, но днес е едва 14-и, а този месец ми предстоят и други разходи“. По това време наистина разполагах с оскъден бюджет, който трябваше да разпределям внимателно, ако исках и да излизам от време на време. И докато моите връстници вече отдавна си бяха купили или бяха получили като подарък първите си мотопеди, аз все още обикалях с колелото.
Подготовка за скока от космоса 

    Можех да си позволя парашутните скокове само защото майка ми понякога тайно взимаше по 150 шилинга от баща ми. И винаги с уговорката: „Няма да казваме на баща ти“. Майка ми отговаряше за чистенето, готвенето, прането, за възпитанието на децата – и за банковите преводи.
     Баща ми печелеше добри пари като консултант по обзавеждане, но никога нямаше време да се занимава с финансовите въпроси. Той е крайно спестовен човек, който никога не се е интересувал особено много от спорт. Коментарът му за моите скокове беше: „Ако разполагаш с достатъчно пари, можеш да ги харчиш за парашутизъм. Но по-добре е да си ги спестяваш“.
     Навремето страдах от неговата спестовност, но днес често ми става смешно, като си помисля за това. Спомням си как веднъж баща ми обикаляше на колело с чифт обувки в багажника, за да намери обущар, който да им смени подметките. Не става въпрос за някакви елегантни, ръчно изработени кожени обувки, а за съвсем евтини и изтъркани. Когато се прибра, обувките му си стояха непокътнати в багажника.
     – Какво прави толкова дълго време? И защо обувките ти все още са със старите подметки? – го попитах аз.
     – Ами намерих един обущар, който ми поиска седем евро. И се сетих за един друг, който ще ги поправи за пет. Той обаче вече беше затворил.
     И така, баща ми обикаля два дни със своя чифт обувки и накрая спести две евро.

*

     На 22 години напуснах австрийската федерална армия след четиригодишна служба. Исках да завърша автомеханика, специалност мотоциклети. На 18 си бях купил първия мотоциклет, „Ямаха“ RD 500 – една катастрофирала машина, която ремонтирах сам. По онова време вече бях завършил обучението си като машинен шлосер и обожавах да поправям мотоциклети. Сега исках да се науча да ремонтирам както му е редът.
     Започнах работа в един сервиз, като не го затруднявах финансово, тъй като военните продължаваха да ми плащат. Така след прекараното време в армията имах възможност отново да свикна с трудовата обстановка. Но този период нямаше да продължи дълго.
     Една петъчна сутрин в сервиза пристигна клиент с мотоциклета си и ме помоли спешно за час за технически преглед. Искаше да замине на другия ден в четири сутринта с приятели за Гърция, но беше забелязал, че по време на дългото пътуване ще достигне километрите, при които ще е задължен да се яви на технически преглед.
     Уверих го, че ще извършим услугата и ще може да вземе мотоциклета си още същия ден преди края на работното време. Машината тъкмо беше качена на подемната платформа, когато директорът по продажбите дойде при мен и ми каза:
     – Няма да правим преглед на мотоциклета на този клиент днес.
     – Ама той има час – възпротивих се аз.
     – Наскоро тоя искаше да си купи нов мотоциклет и се оплакал на моя шеф, че не съм искал да му дам достатъчно голяма отстъпка. След това си имах неприятности.
     – Но този клиент иска утре да замине за Гърция с приятелите си. Когато дойде по-късно и мотоциклетът му не е готов...
     – Това не е твой проблем. Свали мотоциклета от платформата!
     Не можех да повярвам. По-добре изобщо да не му бях давал час. Беше невъзможно да обещая на човека услугата и след това просто така да оставя мотоциклета. Това противоречеше на чувството ми за справедливост, което по една или друга причина винаги е било силно изразено. Когато привечер клиентът дойде, трябваше да му обясня, че сме имали много напрегнат ден и не съм успял да извърша нужния преглед. Той пребледня като тебешир и заплака като малко дете. Пътуването му до Гърция беше планирано от месеци и ако сега моторът му се повредеше, без да е минал задължителния преглед, ремонтът нямаше да бъде покрит от застраховката. Целият му свят се срина. Отидох при директорa по продажбите, който се беше окопал в кабинета си, и му казах:
     – Човекът за техническия преглед е отпред в сервиза и плаче. Оправяй се.
     Директорът отиде при него и му каза:
     – Ако Феликс дойде утре сутринта в пет, а твоите приятели отпътуват малко по-късно, ще успее да извърши прегледа на мотора.
     Веднага след това го помолих за кратък разговор на четири очи.
     – Окей, така да бъде. Аз ще дойда утре в пет сутринта и ще работя, вместо да се отдам на заслужена почивка. Но имай предвид, че ще се чекирам. Това са часове извънреден труд. Моето работно време е от понеделник до петък.
     – Той трябва да ти плати, щом ще идваш извънредно на работа заради неговия мотор. Разбери се с него – отвърна директорът по продажбите.
     – Този клиент имаше час за днес, а ние не свършихме нищо. Неговите приятели ще отпътуват утре два часа по-късно само заради нас, а той на всичкото отгоре трябва и да плаща по-скъпо за това – отговорих аз.
     На другия ден извърших техническия преглед. Не поисках от клиента да заплати по-висока цена.
     Първото нещо, което директорът по продажбите провери в понеделник, беше моята регистрационна карта и каза:
     – Ти си се чекирал.
     – Да, естествено – отговорих аз.
     От този момент нататък попаднах в графата „Неудобен служител“.
     Непрекъснато имаше проблеми. С всяка следваща седмица ми ставаше все по-ясно, че този сервиз мами своите клиенти. На ден се извършваха между пет и осем технически прегледа на мотоциклети. Всеки преглед траеше около три часа и половина. Осем по три и половина: това прави по двайсет и осем работни часа на ден. Но денят има само двайсет и четири часа. А работният ден само осем часа. Ако трябваше да настройваме вентили, беше достатъчно само за съвсем кратко да се вслушаме дали се чува тракане. Не? Значи всичко е наред.
     Леко забърсване и двигателят вече е чист. В някои случаи изобщо не сменяхме масления филтър, а само го почиствахме така, че да изглежда като нов – а за уж сменените части съставяхме списък.
     Непрекъснато повтарях:
     – Момчета, това са мръсни номера. Искате цяло състояние за тези услуги.
     Накрая обаче се появи един много хитър клиент, който разкри измамите ни. Преди да даде мотора си на поправка, беше сложил косъм на тапата на акумулатора, беше маркирал масления филтър и беше заснел всичко с фотоапарат. Като си взе машината обратно, каза:
     – Така, погледнете, това са снимките, направени предварително. Невъзможно е да развиеш и завиеш тапата, без косъмът да падне. Масленият филтър също не е сменен, още се вижда маркировката върху него. По мотора ми изобщо не е работено!
     – Само без излишни нерви! – опита се да го успокои монтьорът. – Трябва да проверя какво пак е оплескал стажантът ни.
     Не, повече нямаше да търпя.
     – Ако ми припишеш това, утре ще бъдете във вестниците. Непрекъснато ви повтарях, че не искам да участвам в тази гадост, а вие все ми казвахте да си затварям устата и да си върша работата! Бъди сигурен, че ще издам целия сервиз.
     Шефът ми изчака деня, в който военната ми служба свършваше, и ме уволни – благодаря и довиждане.
     С удоволствие щях да стана механик на мотори, но чувството за справедливост, на което държах без оглед на това какви щети ще понеса, ми обърка сметките.
     Оказах се без пари и без работа. За да финансирам парашутните скокове, започнах да работя на един строеж, както и да си осигурявам случайна временна работа. На едно от местата трябваше два пъти седмично да доставям пакети на един известен производител на автомобили. Съвсем скоро там ме наеха на минимална заплата и започнах да получавам невероятните 3650 шилинга на месец! Спечелих уважението на колегите си, когато веднъж един огромен метален сандък в офиса трябваше да бъде преместен, а никой от служителите не беше достатъчно силен.
     – Господин Баумгартнер, има тук един сандък. Не бихте ли могли да...?
     – Да, разбира се.
Скокът от космоса на Феликс Баумгартнер

     Запретнах ръкави и готово! След това започнах да се чувствам като модела от рекламата на „Кока-Кола“, в която всички секретарки се събират в дванайсет и половина на прозореца на офиса, за да се насладят на гледката на голия до кръста строителен работник по време на обедната му почивка.
     – Господин Баумгартнер, не искате ли да пиете кафе с нас?
     Във всеки офис, в който доставях пакети, отделях по десет минути за флирт с женския персонал. Беше топло, имах покрив над главата си и от време на време ми позволяваха да шофирам луксозната кола на шефката, за да взимам дрехите º от химическо чистене или някой пръстен от бижутера. Аз самият карах един много стар микробус „Мерцедес“. Работата наистина ми доставяше удоволствие.
     До историята с книгата.
     Трябваше да доставя един пакет, на който адресите на изпращача и получателя не се четяха. Зачудих се какво да направя и реших да отворя пакета и да хвърля един поглед на придружителното писмо, за да разбера до кого е адресиран.
     Вместо придружително писмо в пакета имаше книга със заглавие „1000 грешки на… “, последвано от името на най-продаваните автомобилни марки в света. Какво ли беше това? Стана ми интересно и започнах да разлиствам книгата.  Представляваше нещо като наръчник за общуване с клиенти на сервизите. Как да се обясни на обикновения клиент дадена повреда на автомобила? Как да познаете компетентния и опитен техник, при когото не може да си позволите друго, освен да отстраните дефекта безплатно? И обратно, колко невероятна история може да разкажете на някоя възрастна и немощна пенсионерка? Книгата беше от ключово значение за личностното ми развитие. Значи, така изглеждаше светът, си мислех аз. Ако си наясно с нещата, ще се отнесат с уважение към теб. Ако пък си доверчив, ще те вземат за глупак.
     Прочетеното в книгата веднага ми напомни за една черта от характера на баща ми, която винаги съм ценял особено много. Никога не позволяваше да го правят на глупак. Когато решеше да направи рекламация за нещо, отиваше в магазина и излизаше точно с това, което искаше. В такива моменти майка ми се смущаваше, но аз всеки път го придружавах с удоволствие, стоях до него и го слушах с възхищение.
     – Трябва да си развържеш езика и да умееш да се аргументираш добре. Само с викане нищо няма да постигнеш – ми обясняваше баща ми.
     Той никога не крещеше, а само отстояваше правата си. Разбрах, че е възможно да постигнеш своето, колкото и голямо усилие да ти коства това.
     След случката с книгата стигнах до извода, че трябва по-уверено да взема бъдещето си в ръце. На първо време, предвид трудната ми финансова ситуация, това означаваше да се превърна в майстор на импровизацията.
     Междувременно смених специалността от парашутни скокове на бейсджъмпинг, при който парашутът в последния момент спира падането и плавно те приземява на земята. Парашутът за парашутните скокове е проектиран да се отваря на 800 метра над земята. Пакетиран е така, че да се отваря леко и сравнително бавно. Освен това имаш и запасен парашут. Дори основният парашут да се окаже дефектен, скачачът има относителна сигурност.
     При бейсджъмпинга парашутът трябва да се отвори много по-бързо заради ниската височина на скока и падането да бъде спряно много по-рязко. Поради тази причина парашутът в повечето случаи е по-голям, за да може да се постигне възможно най-висок спирачен ефект. Той се изтегля от помощен парашут, от раница на гърба. Обикновено няма резервен парашут, защото, така или иначе, скачачът няма време да го отвори. При особено ниски височини помощният парашут не остава в раницата, а се държи в ръка при самия отскок. Така основният парашут се отваря значително по-бързо.
     Бях си поставил за цел да вляза в компилацията Red Bull Sports Compilation  с добър видеозапис на някой от скоковете ми. Компилацията се прожектира всяка година по Коледа и отразява най-добрите проекти на най-добрите атлети. До ден-днешен филмите от компилацията се показват в клубове, ресторанти и на публични места по цял свят.
     По това време „Ред Бул“ все още нямаше собствен екип от оператори, но атлетите можеха да си наемат камера. При всички положения с това голямо нещо трудно щях да се заснема сам във въздуха. Реших да се обадя на един приятел от  Германия, Волфганг ди Руджиеро, когото познавах от бейсджъмпинга и който притежаваше студио за монтаж на филми.
     – Искаш ли дойдеш с мен в Норвегия? Ще поема транспорта и храната ти, а ти ще ме снимаш. Няма да спечелиш пари, но и нищо няма да ти струва.
     Малко по-късно се озовахме заедно в един къмпинг насред нищото. Алкохолът и храната бяха ужасно скъпи, защото ги доставяха с кораб. Една сутрин собственикът на къмпинга Ейнар ми каза:
     – Всяка сутрин приготвям пресни палачинки, а тези от вчера можеш да дояждаш ти. Нищо няма да ти струва.
     Стари, застояли палачинки? Голяма работа. Важното беше, че имах нещо за ядене. И така, докато аз се ограничавах с палачинките от предишния ден, Волфганг нагъваше огромна пица до мен. Изпълнявах скоковете и се хранех по-лошо от оператора, чието пътуване бях платил. Той беше едър мъж с голям апетит и сам казваше:
     – Извинявай, но пицата ми е необходима. Утре пак трябва да изкачвам планината с теб.
     Това не ме притесняваше. Колкото и стари палачинки да трябваше да изям, знаех, че ще се прибера със страхотни клипове и ще поставя началото на следващия етап от спортната си кариера. И наистина, още същата година ме включиха в спортната компилация. Видеото от Норвегия беше показано по цял свят. Усилията, които полагах, за да осъществя целта си, започваха да се възнаграждават. Когато сред финалните надписи на филма се появиха имената на всички атлети, за първи път си дадох сметка колко е хубаво, че фамилното ми име започва с „Б“.

*

     Няколко години след летателния ден във Виена за маркетинга в „Ред Бул“ отговаряше Реймонд Дюльо, който идваше от „Тур дьо Франс“. Разбирах се невероятно добре с него. Той покани мен и всички парашутисти на рождения си ден във Фушл. На партито имах намерение да му разкажа за плана си да участвам на световното първенство по бейсджъмпинг в САЩ, на легендарния фестивал „Бридж Дей“ във Фейетвил, Западна Вирджиния. Когато се заговорихме и му споделих плановете си, Дюльо каза:
     – Значи, искаш да се занимаваш професионално с бейсджъмпинг? Тогава ти е необходим хубав парашут!
     – Ще си взема под наем, както обикновено – отвърнах аз.
     – Не, аз ще ти дам пари за парашут. Колко струва?
     – Към 3000 марки.
     – Окей, няма проблем. Ще получиш от нас един шлем, а парашутът ще е от мен.
     Но малко преди състезанието Дюльо напусна фирмата и отиде да работи за Шампионската лига. Функциите му бяха поети от Томас Юберал, който отговаряше за спортното спонсорство, но не се интересуваше особено много от бейсджъмпинг. Когато повдигнах въпроса дали „Ред Бул“ ще плати билета ми за фестивала „Бридж Дей“, той отвърна:
     – Нали спонсорираме клуба ти. Ако искаш да се хвърлиш от мост, това вече няма нищо общо с класически парашутизъм. Не можем да си позволим разходите за подобно начинание.
     За малко да се откажа от пътуването. Но няколко дни преди състезанието клубът издейства по изключение чрез решение на управителния съвет заплащането на билета ми до Западна Вирджиния. Така през 1997 г. се завърнах като световен шампион по бейсджъмпинг.
     Днес се разбирам много добре с Томас Юберал, въпреки че в началото изобщо не си допаднахме. За първите преговори за спонсорство след отказа му за „Бридж Дей“ поръчах на Волфганг ди Руджиеро да подготви видео със скоковете ми.
     – Волфганг, другата седмица имам среща с новия шеф на маркетинг отдела на „Ред Бул“ – му казах аз – става дума за малко спонсорство. Трябва ми хубаво тематично видео.
     Занесох му всички материали, които бях събрал, и му казах:
     – От това ще излезе нещо страхотно!
     С видеото на Волфганг, за което той поиска само половината от редовния хонорар, гордо отидох при Томас. Той гледаше филма, а аз гледах него в напрегнато очакване. След края на филма той дълго не обели дума и накрая каза:
Феликс Баумгартнер заедно с Арт Томпсън (технически директор) след приземяването от космоса

     – Слушай, наистина ли ни е необходимо такова нещо в „Ред Бул“?
     Аз междувременно бях изпробвал всякакви скокове от всевъзможни места, мотивиран от добрите ми взаимоотношения с Реймонд Дюльо, който някога ми беше купил нов парашут. Всичко вървеше като по вода, бях на правилен път. И ето че Томас, който не беше почитател на бейсджъмпинга, изгледа видеото ми, за което бях изхарчил последните си пари, и каза просто:
     – Наистина ли ни е необходимо такова нещо?
     Трябвало му време да си помисли. Ами браво!
     За следващите преговори с Томас си доведох подкрепление – Ханс Хюмер, бившия ми учител по парашутизъм. Ясно помня какво му казах по телефона преди срещата:
     – Ханс, скоро са следващите ми преговори с „Ред Бул“. Би ли дошъл с мен? Ти си бизнесмен и те бива в приказките. Аз все още не съм достатъчно уверен.
     Малко по-късно тримата се срещнахме в един ресторант на Мондзее. Спонсорството, което желаех, възлизаше на 100 000 шилинга годишно – днес 7000 евро – и един нов парашут. След дълги увещания успяхме да убедим Томас, който накрая каза:
     – Окей, споразумяхме се.
     Няколко седмици по-късно му изпратих фактурата, при което той веднага се свърза с мен по телефона и каза:
     – Феликс, изпратил си ми фактура за над 100 000 шилинга. Ние се споразумяхме само за 50 000.
     – Разбрахме се за 100 000 шилинга годишно и един нов парашут – му отговорих аз.
     – За 100 000 изобщо не е ставало дума – контрира ме той.
     Обадих се разярен на Ханс Хюмер и го попитах:
     – Ханс, за каква сума се разбрахме с Юберал?
     – 100 000 шилинга.
     – Той твърди, че са 50 000.
     – Моля, шегува ли се? 100 000 и един парашут.
     – Точно така. Добре че беше с мен. Вече си мислех, че си въобразявам.
     Отново позвъних на Томас и му казах:
     – Слушай, Ханс е разбрал същото като мен.
     – Значи и двамата грешите. Съвсем сигурен съм! В бюджета си не разполагам със 100 000. Повече от 50 000 не мога да платя.
     Бях бесен. 100 000 шилинга разделени на 12 месеца и без това правеха нищожна месечна заплата. Но за мен щеше да е едно добро начало, за което бях много благодарен. Вече бях решил как ще разпределя парите по проекти. И изведнъж този нов шеф уж нищо не си спомнял! Първата ми мисъл беше да се обадя лично на господин Матешиц! Знаех, че съм в правото си, и старото ми чувство за справедливост отново се обади. Ако някой ми беше казал в този момент: „Вземи петдесетте хиляди! Ако напишеш сега писмо на шефа и нещата не се получат, ще загубиш и тях“, щях да му отвърна: „Това е без значение. Ако трябва, ще се оттегля. Но ние се разбрахме за 100 000“.
     Не понасям несправедливостта и когато трябва, мога да съм голям инат.
     И така, написах писмо на Дитрих Матешиц и се обадих на тогавашната му секретарка.
     – Написах писмо на господин Матешиц, но искам той да го получи лично. Би ли се погрижила за това? Не искам никой друг да го прочете.
     Изпратих писмото и два дни по-късно Томас ми се обади с молбата да отида до Фушл. Когато пристигнах в офиса му, видях на бюрото му моето писмо, адресирано до господин Матешиц. Не можех да повярвам, че той го е прочел, преди да стигне до шефа, при положение че изрично бях помолил секретарката да се погрижи това да не се случва. След това ми стана ясно, че отново съм получил важен житейски урок – когато става дума за пари, не можеш да разчиташ на никого.
     Заех нападателна позиция и попитах Томас каква игра играе.
     – Разбрахме се за 100 000 шилинга. Ханс Хюмер също беше с нас и може да го потвърди. Грешката е твоя. За жалост трябва да ти го кажа в очите, а след това ще отида и при господин Матешиц. Вече съм направил толкова много за фирмата.  Винаги съм полагал усилия и съм бил коректен. Смятам, че 100 000 шилинга е справедлива сума за моите постижения.
     Известно време си разменяхме реплики, докато накрая Томас не отстъпи.
     – Добре, така ще направим. Но в бъдеще първата ти инстанция при проблем ще бъде този кабинет, а не онзи горе.
     Един насила издействан бюджет беше всичко друго освен блестящ старт за бъдещата ни съвместна работа.
     По време на годишните ни съвети и двамата с Томас бяхме еднакво щастливи, когато си тръгвах. Просто не си пасвахме, но аз нямах особено желание да продължавам да работя по този начин през следващите пет или десет години. Веднъж след края на един от нашите разговори останах в стаята и казах:
     – Виж сега, нещата не потръгнаха добре. Но аз с нищо не съм сгрешил и не се упреквам за каквото и да било. Ти сигурно също не смяташ, че вината е у теб. Но така не може да продължаваме. Ти не си ми особено голям фен, нито пък аз на теб. Предлагам обаче да успокоим топката и да гледаме малко по-леко на нещата.
     Това беше първата крачка в правилната посока.
     Малко по-късно на Томас му хрумна идеята, че някой трябва да скочи от най-високата сграда в света – кулите „Петронас“ в Куала Лумпур, столицата на Малайзия. На разговорите по проекта участваха швейцарецът Юли Гегеншац, американецът Франк Гамбали и аз. Решаващо беше мнението на Томас, според когото скачачът трябваше да е австриец. Този скок беше първият ми съвместен проект с Томас и се увенча с голям успех. По цял свят на първите страници на вестниците се появиха статии за скока и за „Ред Бул“. През същата година скочих и от статуята на Христос Спасителя в Рио де Жанейро – проект, планиран и осъществен от мен и Томас. Това беше обратът в нашето сътрудничество, защото вече знаехме, че и двамата работим добре и сме професионалисти.
     Естествено, повод за спора ни бяха станали парите, но за мен беше повече въпрос на справедливост и чест, колкото и старомодно да звучи това. Моето настъпателно поведение можеше и да предизвика нежелана реакция. На този етап все още не познавах добре Дитрих Матешиц и не знаех дали в спорна ситуация ще помогне на мен, или на Юберал. Повечето шефове държат на хората си, Дитрих Матешиц сигурно не правеше изключение, мислех си аз. Можеше и да ми каже: „Ако смяташ, че трябва да пишеш писма и да доносничиш за сътрудници, то тогава не притежаваш качествата на атлет на „Ред Бул“.
     След което можеше да се наложи да си оставя парашута и шлема на рецепцията.

*

     Никога няма да забравя първата си лична среща с Дитрих Матешиц. На летателния ден в Берлин през 1997 г. го видях отдалече да се приближава към мен. Помислих си, че има приятно излъчване, харизма, и се зачудих дали да го заговоря на „ти“, или на „Вие“. Ако започнех на „ти“ и той ми отвърнеше по същия начин, това щеше да означава, че съм на „ти“ с шефа на „Ред Бул“. Направо страхотно! Но не бях сигурен. С всяка крачка, с която той се приближаваше към мен, си казвах наум: „Всъщност мога да му говоря на „ти“. Аз съм спортист и вече съм допринесъл за добрия имидж на клуба. Не вярвам да е проблем за него“. И тогава всички останали щяха да възкликнат:

Подобни Заглавия
CLANDESTINO
Ману Чао някога обиколил Колумбия с влак заедно с циркова трупа, като преговарял с правителствени войски, бун...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
"Кастро Неверният"
Изумителен и истински роман, представляващ смесица от политически трилър, рицарски роман и магическия реали...
Цена: 16,00лв.
Магьосникът от Нил
Някъде в джунглите на Уганда. Там се крие един беглец – водач на бунтовници, който казва, че получавал своите ...
Цена: 16,00лв.
"Възходът на свръхчовека"
ДОБРЕ ДОШЛИ В БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕШКИЯ ПОТЕНЦИАЛ! Представете си състояние, в което всяко движение е отмерено ...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs