Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

"Под юртите на Монголия"

Автор: Марк Ало
Код на продукта:74
Наличност:В наличност
Превод: © Нели Соларова
Снимка корица: © Марк Ало
Цветно приложение: 24 страници
ISBN: 978-954-9535-80-8
Издадена на: 2014-10-23
Размери: 142х210
Брой страници: 336
Корица: Мека
Националност: Френска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Кристина Димитрова
Цена: 17,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

"Под юртите на Монголия"

„Жената се движеше грациозно в ароматната атмосфера на палатката. Жестовете й, пъргави и премерени, бързи, но не и припрени, бяха придружени от лекото шумолене на коприна, примесено с припукването на огъня в печката.”

Марк Ало изминава пеша близо 6000 километра в „страната под Синьото небе”. От китайската граница до подстъпите на Сибир той прекосява централните и източните степи, обширната пустиня Гоби и китните планински покрайнини. В желанието си да се потопи в живота на „синовете на степта” той започва да изучава монголски език, завързва много приятелства, живее в юртата на номади скотовъдци, включва се в ежедневните пасторални дейности, местни празници и сезонните миграции.

Ало си поставя за цел да усети всички нюанси на живота на едно общество, което за по-малко от век преминава от феодализъм през комунизъм до капитализъм. В името на осъществяването й той живее както в столицата Улан Батор, така и в най-закътани малки селца. Чрез това пътешествие Ало се впуска в търсене на монголската душа, а книгата му е не само приключенски разказ, но и ценно есе за етнографията на страната.

Отзиви (3)

Автор

Марк Ало е роден през 1976 г. и се занимава с археология, преди да поеме по пътя на книгоиздаването. Предприема пет дълги пътешествия из Монголия, която изследва със страст и за която публикува множество трудове, като същевремнно участва в конференции за историята, културата и икономиката на страната.

Откъси

                                                          Първа част
                                                        УЛАН БАТОР
                                                       Без сърп и чук

 

 

                                                       Глава първа
                                              ГРАДСКИ ПРОСЛОЙКИ


Улан Батор е разположен на кръстопът между отколешните трасета на татарските ездачи, на двайсет дни езда от центъра на Азия. В околността няма дълбоки клисури, нито потоци, способни да отнесат мостове, а само прегоряла степ, възпяваща безкрайността. След превръщането си в столица древният митичен град е загубил величествеността си, за разлика от жителите, чиито усмивки ме пленяват и до днес. Какво от това, че заводи и дизел скриват изтъканата брънка по брънка история, за която мнозина бленуват – далече е времето, когато смятах, че Улан Батор не заслужва загубата на седем часа полет с двумоторен самолет на „Аерофлот“. Въпреки че в очите на пътешествениците метрополисът е само досадна транзитна точка, бунтовническият ми дух ме убеди, че трябва да хвърля котва в него.


Ултралиберален, Улан Батор почита комунистическото си минало само с името си, което означава „червен герой“. Лидерът на националистическото революционно движение Дамдини Сухе Батор освобождава страната през 1921 г. от манджурско робство, поради което на него е кръстен централният площад на столицата на втората комунистическа страна в света. Статуята му на кон, гордост за монголците и тиара на града-властелин на степта, се издига между безкрайното синьо небе и прашните улици. Правоъгълен и обширен, като римски форум, изложеният на вятъра площад не може да бъде избегнат. Праволинейните му очертания граничат с невзрачна градинка с изсъхнали дървета, правителствения дворец и улици без тротоари, по чието протежение се простират сгради с колонади в неокласически стил. Пастелните тонове на операта контрастират с голотата й. Дори и забитите в напукания цимент улични лампи придават на мястото една радикална симетрия, която до 1990 г. е символизирала комунистическия ред и прогрес. Днес тази мощ на разгънати величествени бетонови ъгли звучи малко театрално. Площадът, където капиталистическите лозунги са заменили портретите на Маркс и Ленин, приютява редовно разочаровани от либерализацията манифестиращи. Но теоретичното единство на групата бива бързо заместено от индивидуализма, а богатството помита носталгията.
Преди червената революция от 1920 г. на това място се е издигал дървен портал, изрисуван и изваян в духа на типичната будистка архитектура. В подножието му се е провеждал цам – монашески ритуален танц. С изключение на старите украсени покриви на храмовете на Чойжунг Лама, днес нищо около площада не напомня за Урга – основното поселище на северните монголи и главен будистки център на Северна Азия. „Урга“ е била руската дума за монголското оргоо – дворец на всевишния Богда Жеген, трета по значимост фигура в ламаическата йерархия, теократически глава на монголите до 1911 г. и след това държавен глава до 1924 г. Преди да бъде преименуван през 1924 г. на Улан Батор, градът се е наричал Да Хурие и по думите на британския консул в Китай С.У. Кемпбъл той е бил „Рим на всички монголи“. Комунизмът е отнел блясъка му и е създал прототип на идеалния социалистически град с ледена архитектура. Но с благоустройството на пространството, с облагородяването на пустеещите земи и изграждането на връзки между площади и улици градът възвръща приключенския си дух. Замърсеният въздух скрива гледката към планините и водослива на реките Тола и Селба. Въпреки че промяната едва сега започва, скоро ще се наложи човек да има въображение, за да разбере, че се намира в покрайнините на сибирската тайга и пустинята Гоби. Нищо не напомня за плама на отколешните пилигрими, преминавали по пътищата на керваните. Тук ехото на историята, с което обикновено са пропити големите градове, сякаш е прекъснато. Но няма нищо чудно в това, че религиозното минало е било заличено в рамките на един век. Не беше ли необходимо само десетилетие на капитализма да превърне социалистическата одисея в отломки? Не е безсмислено да се запитаме какво ще бъде бъдещето на монголската столица. Затова и разказът ми започва оттук.
Живял съм почти винаги в Париж, където съм и роден. Свикнал съм с високите сгради, в подножието на които прекарах детството си. Тогава как да опиша Монголия, без да спомена за Улан Батор – динамичен жалон и огнище на трансформацията? Как да подчертая по-добре контраста, с всяка година все по-очебиен, между града и селото? Следващите страници не претендират да представляват урок по етнография. Те са историята за страстта към Монголия на един пътешественик и отражение на младежките му спомени. Обобщенията, които се налагат, са повече покана за размисъл, отколкото една абсолютна истина – в номадските земи всяка реалност е реалността на един-единствен ден и на един-единствен разум.

Бях се спрял да почина в завета на сковано от лед дърво от целодневното ходене, което ме беше отвело до индустриалните предградия. Наблюдавах юртите, които простираха белите си покриви върху хълмовете и чиито врати гледаха на юг, както и главния площад, върху който погледът ми най-накрая се спря. На него се издигаше копие на мавзолея на Ленин в Москва, в което лежаха обаче тленните останки на Дамдини Сухе Батор (1893-1923) и на Хорлогийн Чойбалсан (1895-1952), другар от революцията през 1921 г., а след това маршал и държавен глава от 1939 г. до смъртта си, наречен „монголския Сталин“.
Вкочанените ми от студ ръце трепереха. Не вярвах, че ще се върна толкова скоро в Монголия – две години след първото ми посещение. Въпреки това тъпчех сухата трева и вдишвах пронизващия въздух на високото плато, разположено между 88 и 120 източна дължина. Беше безразсъдно да отида там през февруари, март и април 2003 г., по време на пролетните бури, но бях откликнал на повика на кръвта, която тласка човека отвъд пределните му възможности към придобито познание. Впрочем тъмната пещера, която служеше за убежище на личността ми, резонираше от толкова прекрасна песен, че нищо наоколо нямаше значение, включително и животът ми.

Кристалният студ, който лъхаше от заснежената земя, започваше да става все по-осезаем. Чувствах се удобно в гъстонаселената градска атмосфера, където канализационните шахти бълваха потоци пара. Ако по силата на внезапно чудо на човешкия интелект това бетонно сърце, напоено с мръсен въздух, ми се струваше дружелюбно, то една мистериозна мисъл не ми даваше покой: как толкова отблъскващо място можеше да задържи като в магически плен душата ми?
Дрезгав и нелюбезен глас ме изтръгна от главозамайването ми. Сякаш беше на жена, но издаваше страст към алкохола. Погледнах през рамо и видях полумъртвешко лице. Беше на проститутка, която кръжеше около статуята на Ленин и чиято сива плът се стремеше да привлече изгладнели мъжкари. Всяка от бръчките й, които придаваха на лицето й животински вид, говореше за нечисти дела и плътски грехове. Погледът й излъчваше бруталната и непристойна съблазън на професионалистка. Съществуването й през всички години на улична мизерия беше изписано на челото й като на робиня. Отговорът ми съответстваше на поканата: изръмжах като животно, което я отблъсна. Тя и аз бяхме прекалено близки, за да можем да вървим заедно. Проституцията беше придобила такива размери, че имах усещането, че градът прилича на малко момиченце, дегизирано като възрастен. Понякога сякаш във въздуха се носеше аромат на лудост – толкова трагичната съдба на монголците бе изтъкана от бедност. Мястото ми се стори чудовищно, сведено до мащабите на житейско съществуване, в известна степен дори застрашено от живота. Но Улан Батор има свойството да ме изтръгва от черните ми мисли.

Поех обратно по пътя към моята квартира покрай хотел „Улан Батор“ – единственият хотел, който преди 1990 г. е приютявал освен тайните оргии на партията и чужденци. Прекосих задръстена от коли улица. Пътниците на минибус крещяха името на крайната си дестинация, за да привлекат и други клиенти, което се смесваше в какофония от бръмчащи мотори, клаксони, радиа и пискливи гласове.
Градоустройството на Улан Батор ми действаше като пъзел: от една страна, ми бе необходимо време, за да го разбера, но от друга, ходенето ме привличаше. Усещах по-добре постсъветската атмосфера на градския хаос и виждах всичко, което се случваше през зимата, когато част от населението страдаше от глад и студ. Излъчваното през лятото чувство на спокойствие беше изчезвало и „Червеният герой“ беше придобил съвсем друго лице. Парченцата от пъзела започваха да се подреждат. Улан Батор се простира върху номадска земя. Той е едновременно архаичен и футуристичен град, тържествено осветен, но и разкопан, строг и объркващ. Някои от чертите му са по-скоро европейски, отколкото азиатски, но в същото време е ужасно несправедлив и почти средновековно безпощаден в ежедневната си строгост. За щастие присъствието ми тук не беше свързано с желанието да преоткрия парфюма на Урга. Целта на монголското ми приключение не бе удивление и подвизи, а непрекъснато търсене на отговори и съмнения, в резултат на което неизбежно бе и разочарованието. През 2001 г. бях положил шестмесечни усилия да прекося пеша цяла Монголия от изток на запад. Бях видял сред 2300-те извървени километра пустинята Гоби през пролетта, високото плато Хангай през лятото и подножието на Алтай през есента. През 2003 г. за два месеца изминах 350-те километра, които разделят границата на Бурят с предградията на Улан Батор, но бидейки недостатъчно подготвен, начинанието ми завърши с измръзнали пръсти. Познанието ми за страната нямаше да е пълно без познанието на столицата й, където се установих впоследствие. Спомням си много ясно тези мои бродения из града, вероятно защото те следваха самотните ми седмици, прекарани сред бурите.

Поех след сянката си на изток по булевард „Мир“, който разделя града на северна и южна половина. Ето я тази част, която правителството обновява – принадлежаща на туристите и журналистите. Нищо учудващо. По тези места плодовете на картезианската мисъл и капитализма зреят толкова лесно, че човек би си помислил, че се намира в Европа. Разнородна тълпа залива тротоарите: увити в шафран монаси, студенти с изрусени коси, пеещи рап парчета на „Лумино“, облечени в кожа бизнесмени с мобилни телефони, просещ акордеонист, офицери в парадна униформа... Ако човек се вгледа в снимките от периода 1970–1980 г., с просто око се забелязва, че комунизмът е дал началото на два нови феномена, един от които забавен, а другият по-скоро тъжен: от една страна, стремежът да изповядваш свои идеи и да демонстрираш собствената си индивидуалност, израз на което са цветните, закачливи и екстравагантни дрехи, чиято мода след 1991 г. е символ на правото да си различен, и от друга – развитието на паралелна икономика с хиляди нелегални търговци, амбулантни продавачи на цигари или техните доставчици – все сенчести занаяти, родени в лоното на капитализма.
Трудно си представях на фона на рекламните табла и автомобилния трафик как преди няма и век тук са минавали кервани с камили. Монголците са почитатели на модерното. Прилагат бързо новостите и висшите технологии в ежедневния си бит, следвайки без притеснение дивата либерализация. Западните ценности са ориентализирани и извъртени по монголска мода. Така новите богаташи – тази социална категория, натрупала богатствата си след 1990 г. – се хвалят, че притежават състезателни коне и се фукат с дрехи на европейски дизайнери, особено ако инициалите на „Кевин Клайн“ съвпадат с тези на Чингис хан… В луксозните барове се разминават парадиращо с чужденци, съпровождани от елегантни жени, взети под наем срещу приличен стандарт на живот. И всичко това под отвратените погледи на народа.
Градът е широк десетина километра от север на юг и трийсетина от изток на запад, разположен върху 135 хиляди хектара земя. Отегчен от монотонния булевард, осеян с помпозни сгради, строени след 1940 от японски военнопленници, поех по скромен път, който никога не бе познал асфалта. Тук скъпите фасади бяха рядкост. Френетичното множене на магазини обаче го превръщаше на места в лабиринт. Тротоарите бяха покрити със стърчащи от сградите тухлени или дървени пристройки. Лабиринт, който доближаваше Улан Батор до другите азиатски градове и напомняше в известна степен на Близкия изток. Анархия от постройки, дължаща се на размитата граница между обществено пространство и частна собственост. И сред изобилието от претъпкани магазини всеки намира своя интерес, с което съществуването на незначителна част от населението се подобрява. Но градоустройството не печели от това. По думите на някои архитекти непоследователността в проектирането издава липса на мисъл за бъдещето на града. Без да споменаваме за безсрамното раздаване на рушвети при определяне на правото на строеж…

Трябваше да си проправям път през циментови стъпала, метални парапети и навеси от разковани дъски, разкъсани мрежи, ъгли и ями, а след това през осеян с локви от застояла вода терен, ограден от изпочупени улични лампи. Допълнителна заплаха под формата на висящо скеле дебнеше безразсъдните. Понякога се чудех на техниката си за придвижване, която бях изобретил в тайгата, с тази разлика, че не трябваше да избягвам дънери или замръзнали реки, а строителни отпадъци или пробита канализация, от която бликаше гореща пара. За мен това бе като вход към почти подземен свят, увод във фотоалбум, посветен както на съвременното човечество, така и на варварите, странен съюз между антични и съвременни селища.
В края на 50-те години на ХХ век степта е започвала на два километра източно от площад „Сухе Батор“. Безупречни на вид сгради са очертавали силуета на града, без да крият гледката на стръмните, покрити с борове и елхи склонове на планинския масив Богдахан, нито плачещите върби покрай коритото на река Тола. През 1960 г. върху поляните изникнали дълги линии от блокове, тъжни като военни бараки. Петдесет години по-късно човек трябва да върви с часове, за да стъпи върху трева, при това без да броим ежемесечно никнещите все нови и нови сгради. Стилът на постройките, техният цвят, брой етажи и входове варират като в набързо и зле сглобена детска конструкция. Независимо на коя улица се намират, общото между допрените една до друга сгради, струпани без каквато и да било хармония, са само тухлите и бетона. А тъй като терасите са остъклени или опасани с набързо запоени решетки, за да защитят хиляди струпани неща, включително и скеле за юрта, автомобилни гуми или овен, то фасадите изглеждат още по-грозни.
Пътищата са толкова зле поддържани, че туристите се чувстват като във воюващ град. С прираст от порядъка на 5% годишно бързината да се строи изпреварва желязната социалистическа строгост, с която градът се е развивал. Но усещането за гигантски строителен обект не е отскоро. По-голямата част от сградите в центъра датират от края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век. Един от журналистите, поканени да отбележат тогавашния икономически напредък, е бил датският писател и пътешественик Йорген Бич, който с типичната си безпристрастност и откровение заявява в репортажа си: „Беше ни трудно да намерим къде живеем. Блоковете в Улан Батор никнеха толкова бързо, че дори и собствените им обитатели се затрудняваха да се ориентират. Попитахме седем души един след друг, които с типичната за монголците любезност се опитаха да ни упътят. Шест от тях ни заблудиха и едва седмият знаеше къде се намира къщата“.

Бях спрял да се учудвам на никнещите в пространството, което считах за булевард, сгради южно от Баян Цурх, където бях отседнал. Със сигурност празната площ не фигурираше в плана с миш-маша от къщи, но движещите се по нея коли я бяха превърнали в първостепенна пътна артерия. Изведнъж коловозите бяха прекъснати от кратер, от който изникнаха съмнителните основи на единайсететажна бетонна постройка. За да се премине, трябваше да се направи обиколка от три километра – иначе бяха останали само алеи. Една от тях служеше за бунище, а друга приютяваше просяци, които си палеха огън. Вече не се вълнувах от непрекъснатите промени на кварталите. В Монголия дори градското пространство е ефимерно и в непрекъсната промяна. Пропастта между разсипаните останки от социализма и капиталистическите конструкции е толкова голяма, че е трудно да се използва думата „прогрес“, колкото и неоправдана или самоизключваща се да е тя.
Подритнах с крак бирен кен. Тропотът му по цимента привлече хлапе, чиято мръсна кожа ме впечатли – напомни ми на болна земя или на разложен хумус. Хлапето прибра под изтърканото си яке кенчето, както и фас от цигара. По улиците на Улан Батор нищо не остава непотърсено. Всяка вещ влиза в употреба безброй пъти, намира нови притежатели, преминава от ръце в ръце, преди да бъде окончателно изоставена на парчета. Един чужденец с джип, който повечето монголци не могат да си позволят да си купят, ми се бе похвалил, че никога не давал нищо на просяците, добавяйки: „Като са бедни, поне да не замърсяват!“. Онеправданите в Улан Батор наистина са измислили, по силата на лишенията и липсата на пари, форма на рециклиране, поправяйки всичко, което може да бъде поправено, докато не бъде превърнато в прах. Стотици обикалят улиците в търсене на предмет за поредна употреба или препродажба… Понякога предметите си имат собственици, но въпреки това преминават в чужди ръце. Кражби и взлом стават пред очите на всички. Не е необходимо много време, за да се ориентираш на входа на пазарите кои са крадци. Обирджии разбиват гаражи или крадат крушките или електромерите на блоковете.
По-нататък дете протягаше ръка. Оставих му банкнота. Давах често, нито повече, нито по-малко от това, което бих давал във Франция. Улан Батор имаше прекалено малко влияние върху характера ми, за да успее да го промени. Пък и аз се стараех статутът ми на европеец да ме краси и да не уврежда личността ми. Феноменът на просещите деца (през 90-те години на миналия век са били между 2000 и 4000) намаляваше, но неправителствени организации биеха тревога: 35 000 жители на столицата са уязвими. Бездомните нямаха право на социални помощи. Безработицата и бедността нарастваха, а редуващите се едно след друго правителства не оценяваха достатъчно последствията от неравната приватизация. Понякога се чувствах сломен от нечистия социален климат в града през зимата и неговата безперспективност. Противоречиво действие, лекомислена страст, екзистенциална глупост... Тъгата ми не беше оригинална, но пък я борех мъчително вечерно време с чаша водка и лист хартия. На сутринта всичко изглеждаше нормално, с изключение на оскърбеното ми лице, а поривът, който ме беше разтърсил на смрачаване, сякаш бе стихнал. И така поемах отново, скитайки из града.

Когато температурната разлика между претоплените сгради и ледения студ навън беше прекалено голяма и главата ми се замаеше, въпреки че не бе препоръчително за чужденци отивах на пазара в Нарантуул – широко оградено пространство за търговия. Избягвах главния вход и прилежащите му крадци, сменях 50 тугрика („кръга“) – монголската валута, въведена в обращение през 1925 г. – с входен билет, който ми подаваше скрита под планина от дрехи пазачка, и поемах под навесите. Мотаех се, след което поглъщах в непретенциозна гостилница порция разварена супа, типична за почти всички пазари. Николай Пржевалски твърди, че на пазара в Урга се е търгувало основно с чай, който е служел за разменна монета при сделките. Китайците го продавали на монголците и руснаците и с чай плащали дори платовете, велура, сапуна и кинкалерията, които купували. Кервани камили и волове превозвали чая до Кяхта – търговско средище на границата с Руската империя – намиращо се в края на дълъг път, изискващ дванайсет смени на коне. Днес, както и тогава, монголската столица се възползва от статута си на „междинен етап“ между Руската федерация и Китай и приютява множество китайски търговци. Въпреки икономическите трудности Улан Батор вибрира с нова енергия и воля. Дейността е възобновена след стопанския застой от 1990 г. В сърцето на бедняшкия квартал Нарантуул, зад високата цветна ограда на това, което хората наричат Черния пазар, се продава свободно абсолютно всичко – от седла до автомобилни карбуратори, от мляко на як до електрически самовари, от сладкарски изделия до копринен брокат, от овчи кожи до ботуши за езда, минавайки през медни статуи на Буда и елементи от конструкцията на юрта. През април 2003 г. полицията бе задържала дори търговец на ракети земя-въздух „Зенит“, откраднати от руски военни складове.
Нощта се спускаше бързо. Процеждаше се през хиляди малки прозорци, зад които се виждаха шетащи майки. Изтощените от игри в студа деца висяха на престилките им. Колите се придвижваха бавно по тесните улички, покрай алеите, които напомняха за изгубения свят. И аз се прибирах в квартирата си. Бързо бях открил тайни преки пътеки, по които се промушвах с устрема на свикнал човек. Вече познавах кварталните разбити улички на Далечния изток с олющените стени, които бяха перфектно огледало на царящия социален безпорядък. Сутринта чертаех уверено пътя си, а вечер се прибирах по-полека като работник, завръщащ се от смяна. В началото си набелязвах лесни за запомняне ориентири като военен паметник, изба от миналия век, табелки в крещящи цветове или зали за билярд, които приютяваха весели играчи въпреки температурата от -20С. След това започнах да се забавлявам, като се движа по „полски“, а не по „градски“ пътища. Сякаш бях опитомил пространството, което ме изпълваше със спомени. Когато прекосявах улици, се поздравявах със съседи в една атмосфера, която на мнозина навярно би се сторила враждебна, но за мен тя се превръщаше в необходимост. „Ти си най-добрият гид в Улан Батор“, ми беше казала една монголка, развеселена от страстта ми към „безинтересните къщи“.

Бях си забранил да мързелувам и ставах преди изгрев слънце. Хвърлях поглед на часовника си – едва минаваше пет часа. Изгревът никога не ме изненадваше. Изпреварвах го, за да се насладя с чай с подправки в ръка на събуждането на „Червеният герой“. С будно съзнание се отварях към града. Когато се страхувах от студения вятър, сгушен зад прозореца, прихващах видения от тротоара и мисли, които отбелязвах под формата на хроника. С перото си подчинявах Улан Батор и го превръщах в спомени. Развих фотографска памет и свикнах да записвам всичко – все необходими според мен дисциплини за самотния ми престой. Без съмнение това е единственият период от живота ми, в който разбрах що е то поезия, тъй като живеех с едничкото желание да улавям природата на бягащите дни.
Кварталът в Улан Батор, в който живеех, имаше тази особеност, че при изгрев слънце излъчваше спокойствие, типично за махала. Замърсяването беше в допустими размери. Когато денят започнеше да се вдига, слънцето го накичваше със светлина и викове, наставаше истинска врява – сякаш зората изненадваше задрямалите обитатели. Редките звуци, които се отронваха от тишината толкова ясно като в степта, бяха точно тези от близката природа. Имаше толкова малко светлина в небето и по улиците, толкова слабо оживление, че ми беше трудно да повярвам, че в съседство живеят хиляди хора. Мрачният силует на планината, тревата между бараките, неразораната целина, гроздовете гарвани и прегръдката на студа подсилваха усещането, че живея някъде другаде. Преди изгрева, докато слънцето се провираше през закритите с филц или скоч прозорци, мястото напомняше за градската си гордост. Чакълът скърцаше под гумите на първото такси. Хлопна се врата. Таванът резонираше от повтарящи се удари. Фасадите се озаряваха от снопове светлина. Светлинни табла огряваха с примигваща белота празнотата на ветровити площадчета. Лесно разпознаваеми по жълтите си якета общински служители разчупваха леда по тротоарите или събираха в подножието на блоковете сметта, която жителите им изхвърляха. Ученик с чанта на гръб тръгваше за училище, докато отправил се на юг влак провираше туловището си между два блока. Слънцето най-после покри мозайката от покриви, а нощните господари на улицата, кучетата, все още мародерстваха.
Зимата не може да уплаши монголците дори и денят да се сведе само до леко изсветляване на нощта. Какво ли може да стопи усмивката им? Колкото повече живакът пада, толкова повече се смеят! Когато температурата достигне -50С забързват едва доловимо ход и скъсяват разходките, които обожават. През последните дни при -20С красавиците носеха безгрижно къси поли, юношите играеха с голи глави и ядяха сладолед, колоездачният отбор тренираше по шосето въпреки заледения път, а преподаватели се упражняваха по джудо върху заснежената трева на едно училище.

 

                                                         Глава втора
                                                          МЕДУЗА


За да прогоня зимния ужас на тайгата, който бе сковал душата ми и вледенил плътта ми, бях поел из уличките в предградие на Улан Батор, с надеждата поне там по височините да доловя първите признаци на пролетта, след като това бе невъзможно в градската тъмница в долината. Не ме притесняваше да се шляя сам из потайностите на града с недотам добра репутация. Чужденец, който се вълнува истински от Париж, би посетил само „Монмартр“ и „Сен Жермен де Пре“.

Любопитно ми бе да се върна на север, в посока връх Шингелтрей, по заоблените хълмове, които се издигаха над река Селба. Трябваше да вървя дълго на юг от квартала със замъците на новобогаташите. Златистожълтите им портали, караулките и цветните им лехи изглеждаха сюрреалистично на фона на остатъка от страната. Построени в странен стил и обитавани от звезди или бързо забогатяла буржоазия, занимаваща се с туризъм, търговия на цигари, алкохол или кашмир, или пък с минно дело, което представлява една трета от брутния вътрешен продукт на страната, те илюстрираха многообразието на обществото и социалната йерархия, започнала да се оформя след 1990 г. В Париж, въпреки че не обичам 15 и 16 арондисман, стилът е еднороден – безкрайно скъпи квартали, обитавани от богати хора. В Улан Батор луксозните болиди се блъскат с агонизиращи просяци. Екстравагантно богатство и абсолютна мизерия се разминават необуздано. Но все пак тече трансформация: средната класа постепенно попълва редиците на мизерстващите и преминава към въшлясалата периферия.
Слънцето едва се вдигаше, когато се насочих към полето от юрти, но вкусът на зелен чай, агнешко и водка изпълваше устата ми. Цареше пълна тишина, с изключение на свенливите стенания на една двойка в съседство. Преглъщайки воднистата си храна, осъзнах един невидим феномен – в степта можех да наблюдавам как тревата се поклаща на талази, как пясъкът образува вихрушки или как скотовъдците прибират стадата си. В кварталите с юрти щях да чуя тряскане на врати или камшични удари, щях да доловя тревогата на съседите и мълчаливото присъствие на кучета. А тук, от бетонната си кула не можех да видя нищо.
Час по-рано, изневиделица, се изви буря – нещо обичайно за пролетта. Стълбищната клетка резонираше като дъх на диво животно. Двете врати, които ме деляха от външния свят, скърцаха. Сякаш ме зовяха. Студена тръпка премина през раменете ми и ме накара да изляза. Изоставих комфорта на апартамента си и като всеки ден се оставих Улан Батор да ме погълне. Плъзнах се из улиците с нахлупена до очите шапка и потънали дълбоко в джобовете ми ръце в ръкавици.
От преддверието на сградата хвърлих поглед към антрацитното небе в търсене на някакъв знак. Небето беше злокобно, птици прелитаха за кратко през ледения въздух, някакъв силует на минувач се бореше с вихрушката, а пясък се сипеше по фасадите на сградите... Време беше да поема към предградията с юрти, за да присъствам на разгръщането на бурята. Реших да тръгна на север, обратно на течението на река Селба. Градът в тази посока придобиваше формата на безкрайно пипаловидно село, което познавах добре. Палатките и къщите бяха така гъсто разположени, че не бе трудно да се скриеш от вятъра, нито пък да се загубиш. Изкачвах се покрай кипящите води на Селба, носещи многобройни отпадъци. Седмица по-рано планината все още не се бе освободила от снежната си прегръдка и тогава бях вървял директно по леденото й корито.
Бурята се разгръщаше. Сибирски вятър брулеше столицата и вихрушки прах, примесени със смрадливи газове, шибаха минувачите. Стигнах до булевард „Мир“, който преминава през града от изток на запад успоредно на река Тола. Това е монголският „Шан-з-Елизе“, където животът е привилегирован и изпълнен с блестящи реклами, скъпи магазини и барове. Хиляди японски и корейски коли – покрай азиатската криза цената им беше паднала – заместваха вече редките съветски автомобили от средата на 80-те години. Но нито една от тях не оставаше без надзор. Под наем се даваха, вместо гаражи, стотици бетонни бункери и солидно опасани с катинари контейнери. Автомобилът се беше превърнал в добре охранявана от чуждата лакомия емблема на собственост. Зад волана на джиповете стояха чужденци и новобогаташи – барони, които дръзко афишираха успеха си. Тези клетки, първоначално подредени на групи, които са служили също и за магазинчета или складове за кожа и празни бутилки, днес се простират в цели безименни, несъществуващи според плановете на града улици.
Първата монголска статия, която бях прочел през април 2001 г., беше посветена на бума на автомобилите в Монголия и нарастващите фатални катастрофи с пешеходци (десет убити само за първите четири месеца от годината). Пресичайки булеварда, последван от притичваща жена, си спомних за една история, която една приятелка ми беше разказала: спрели някакъв шофьор за нарушение и открили в багажника на колата му момиче в безсъзнание, което джипът току-що бил бутнал сред концерт от клаксони и ръмжане на мотори.
Зад бялата пелена от автомобилни газове на отсрещния тротоар се простираше преграда, която човек можеше да срещне из цял Улан Батор – изградена от арматурни железа и старомодни тръби. Възрастната жена се подпря на мен, за да я прескочи, докато тролейбус №2 зад нас едва не ни забърса. Върху корпуса му беше нарисувано японското знаме и надпис „Кооперация 1995-1997“. Япония е най-големият спонсор на Монголия. Към Улан Батор прииждат международни помощи: дарение от Япония на противопожарни коли и финансиране за възстановяването на пътната и железопътната инфраструктури, инсталирано от Франция медицинско травматологично оборудване, англосаксонски инвестиции в социалната област, подарени от САЩ локомотиви... В страната работят повече от 3000 неправителствени организации! Трудно е да се говори за Монголия, без да се спомене външната помощ, която представлява една трета от бюджета на страната.
Закопчах плътно дрехите си и продължих на север. След бурята заваля тежък сняг и се спусна ледена мъгла. Зимата беше във вихъра си. Разположените на едва три километра върхове, покрити с купчини скали и украсени с дарове, станаха невидими. Това, което забелязвах в жилищните квартали, беше небето и по-точно елементите, които го обграждаха. Противно на широката и свободна синева в предградията – също толкова чиста и безгранична като в степта – небето в модерните квартали не стига до хоризонта. Крие се зад високи фасади, ограничено е зад съзвездия от антени, набраздено е от тролейбусни жици или от кабели, простиращи се между покривите на блоковете. Небесният свод се бе променил под паякообразната мрежа от рекламни знаменца, промотиращи марка козметични продукти или салон за маникюр – виждах не бляна за свобода на селяните, а долния стремеж на гражданите да обсебят пространството, да го преобразят и да извлекат полза от него. Улан Батор убива обширното монголско небе.
След моста на булевард „Мир“ подминах университетските сгради и мястото на букинистите, където за всеобщо учудване скоро щяха да се появят обществени тоалетни – преди това бе достатъчно само да приклекнеш зад някоя стена или дърво. Минах покрай бляскавата пирамида от стъкло и мрамор на корейски супермаркет, граничещ с хотел „Чингис хан“. Както храната, така и продаваните там дрехи са недостъпни за голяма част от монголците, а цената на стаята възлиза на десет средни месечни заплати. Не се спрях. Трябваше да стигна до моста, който позволява на един километър от Тоару – „голямата обиколка“ или околовръстната северна дъга – да се прекоси река Селба. След това трябваше да извървя още известно разстояние, преди да навляза в онази част на Улан Батор, която ме интересуваше и в която въздухът е планински. Океанът от юрти, покриващ хълма, стигаше до последните четириетажни блокове. Отвъд демаркационната линия на последните бетонни конструкции не се губех никога, независимо дали вървях на север, на изток, или на запад. Достатъчно бях обхождал криволичещите коридори, очертани с недодялани дънери, в този край на града, така че да се чувствам като у дома си.
Реших да спра по навик в съседна на манастира „Мамба Дацан“ гостилница. Преди да се потопя в предградията, обичах да пия чай с мляко и да наблюдавам дефилирането на лами, които преподават традиционна медицина, и пациенти, дошли от далечни краища да се консултират с тях. Глъчката на града изчезваше в снега и в далечината дочух цвилене на кон. Животът в центъра и животът в предградията са коренно противоположни един на друг, а свързващата ги брънка е потокът от безработни, просяци и обикновени работници. Бях загърбил блоковете, за да се гмурна сред юртите – там, където няма чужденци. Пейзажът се преобрази дотолкова, че дори походката ми спонтанно се смени, така както летовниците обикновено придобиват акцента на района, в който отсядат. Край на лежерната походка, типична за булевард „Мир“! Край на тротоарите. Хлъзгавата почва изобилстваше с капани. Улиците се оформяха не спрямо редиците жилищни сгради, а спрямо анархистичното струпване на постройки. Настилката бе рехава степна растителност, пропита с екскременти и отъпкана от пешеходци. Представляваше тесен изкоп сред стобори – тъмни канавки, в които минувачите падаха. Бетонът, ламарината и електрическите кабели се смесваха с дърво, глина, камъни и филц. И тъй като тук овехтяването се вижда повече от всякъде другаде, редом до купчините с дърва, мухлясалия филц и мръсната земя бетонът се рони, ламарината ръждясва, а корабните въжета приличат на наредени скалпове. Една важна част от града изглеждаше като през тридесетте години на миналия век.
Движението на коли и каруци бе прокопало канали, в които се събираше безотточна отпадна вода. Границата на улиците беше относителна, включително и според плана на града. Оттук и усещането, че човек е попаднал в неконтролирана територия. Не съществуваха нито абсолютни правила, нито окончателни забрани. Всяко ограничение, било то архитектурно или духовно, бе неясно. Какво ли знаем ние за това маргинално пространство, освен че в него живеят около 40 000 семейства? Немислимо число за номад-скотовъд, чийто ориентир са единствено двете хиляди глави добитък на богатите семейства или четирите хиляди жители в неговия район. Екскурзоводите не препоръчват на туристите да се разхождат в това, което те наричат безинтересния „втори град“, описвайки тези разнообразни зони като неясно, мръсно, зловредно и опасно място. Впрочем четирите нападения, на които станах жертва, се бяха случили в центъра на града.
Руският офицер Жорж Федорович Тимковски, който е пропътувал през 1820-1821 г. разстоянието от Кяхта до Пекин и обратно, описва улиците на Урга като „толкова тесни, че двама ездачи трудно могат да се разминат“. Това описание остава валидно и до днес по отношение на лабиринта по стръмните склонове, до който не достига нито една улица, или блатата с плачещи върби в близост до наводненото корито на реката, които подслоняват без всякакви удобства безимотно население. В резултат на икономическата криза от 1990 г. и студените зими на 1999-2000 и 2000-2001 години, които бяха покосили стадата на хиляди животновъди, предградията се бяха размножили като гъби до такава степен, че достигаха до градските сметища и гробища. В този момент се запитах дали през 1990 г. Монголия се е отворила към пазарната икономика, или просто се е оставила в ръцете й, дали капитализмът е трамплин към бъдещето, или задънена улица. Предградията са смесица от едва скроени правоъгълни къщи, опасани с пътеки отъпкана земя, по които се движат каруци. Всеки ограден парцел е номериран и може да бъде идентифициран.
С навлизането в предградията булевардният асфалт и автомобилният шум изчезват едновременно. Зад плетовете понятието „тълпа“ губи смисъла си. Над градските юрти тегне тежка тишина и типично азиатско мистериозно спокойствие. Когато нощта се спусне и миризмата на вкиснало, прясно изгорен боклук, автомобилни газове, суха прах и урина се смеси с тази на варено месо, човек се замисля над вечността на „градските“ юрти, в които понякога цари щастие и които са израз на културна съпротива срещу урбанизацията на Улан Батор – една странна комбинация от номадски и уседнали традиции.
Вятърът прехвърляше лудостта си на предградията и завихряше вихрушки от снежни облаци. Стоборите вибрираха. Поривите бяха толкова силни, че хвърляха минувачите срещу дървените стени. Тази част от града се тресеше, прегъваше се под небесното свистене, но ми позволяваше и да съзерцая част от живота на обитателите, които, за да се предпазят, бяха натрупали камъни по юртите си.
Бутнах вратата на един магазин и влязох, за да се стопля за малко. Без да се пазаря, си купих сухи сладки. Въпреки че не разполагах с големи ресурси, избягвах да съм дребнав. Знаех цените, но действах като във Франция. Дълги години търговската мрежа бе продавала продукти от първа необходимост (брашно, чай, захар, сол, текстил) на фиксирана от държавата цена, доставяйки всичко от големия държавен магазин на две крачки от площад „Сухе Батор“. Сега малките магазинчета никнат по тротоарите, до оградите или във входовете на блоковете под формата на къщурки. В стотици идентични павилиони се продават едни и същи стоки на сходни цени. Тези бакалии са точно толкова високи, колкото е необходимо, за да може съдържателят им да стои прав вътре, заобиколен от бутилки сода, шоколади, хляб или картофи, в зависимост от личното му финансово състояние и случайността на снабдяването. Бях си създал навици в един от тези магазини – „При Батнасан“. Думата „при“ в наименованието беше лъжовна, защото клиентите не можеха да влязат при него. Магазинът представляваше дървена стена около къща, зад която грееше мръсна печка. Имаше отвор, през който беше достатъчно да се подадеш, за да дотича Батаа – така ме беше помолил да го наричам. От лицето му си спомням само очите – блестящи, уморени, приличащи на захаросани плодове. Преди 1991 г. Батаа е бил преподавател, чиято преданост е била възнаградена с медал, добро заплащане и апартамент. Краят на съветския режим обаче и инфлацията от 400% през 1990 г. го пратили в нищета. Беше преживял разпада на структурите, които са давали смисъл на живота му: идеите за общност, работа за всички, пенсия и фиксирани от държавата цени. Но по подобие на много бивши функционери вече не притежаваше нищо. Работеше към общината в околия Цилнеглетей Ул, като метеше улиците и ги почистваше от сняг. Съпругата на Батаа работеше също към общината. Впрочем някои работодатели смятат жените за по-надеждни служители, тъй като са по-малко застрашени от употреба на алкохол. Заплатите им, които по никакъв начин не ги издигат над прага на бедност, ги принуждават да отварят дюкянчета, в които да заработват по нещо след работа, при това без разрешително и без да плащат данъци. Виждах ги как зъзнат и пушат долнопробни цигари в очакване на клиент за нещо сладко, което те продаваха за 50 тугрика.
Батаа не беше единственият монголец, който си спомняше с носталгия за ерата на комунизма, изтъквайки хубавите моменти и забравяйки лошите (например годините след 1940 г.). Друго, което възмущаваше Батаа освен лишенията, беше професионалният му провал, отричането на социализма, на чийто строеж бе посветил младостта си, и утвърждаването на нова ера, от която самият той бе изключен. Даваше ми за пример съдбата на танка Т-34, който беше поставен царствено на ъгъла на улиците „Зайсан“ и „Чингис хан“. Символизирал е подкрепата, която Монголия е оказала на Червената армия по време на Втората световна война с предоставянето на танкова бригада. Този паметник щеше скоро да се окаже в периферията на града, в подножието на друг паметник, възхваляващ руско-монголската дружба. Объркан, но изразяващ тревогите на много граждани, Батаа се скандализираше и от факта, че много улици бяха преименувани: улица „Карл Маркс“ се бе превърнала в булевард „Олимпиец“, а булевард „Нацагдорж“ бе станал „Сеул“. По ирония на съдбата преходът към капитализъм се бе възползвал от бившите комунистически управници. „Ние сме дива демокрация“ – пишеше в монголската преса. Редица скандали маркираха периодично липсата на граници между политическата и икономическата сфера. Политиците са често бизнесмени, които се възползват от бюрокрацията и клиентелизма.
Един ден, докато с Батаа гледахме телевизия, той ми написа на листче какво казваха: добър начин за отклоняване на пари било да работиш с неправителствена организация. Богатството на някои монголци се дължи до голяма степен на чуждестранната помощ, било то финансова или техническа, която е възлизала през 1990 г. на 4.7 милиона долара, през 1991 г. на 80.8 милиона, а през 1992 г. на 299.2 милиона! Батаа продължи: 70% от 22-те хиляди престъпления в страната били извършени от безработни. Ако се окажел без работа, и Батаа щял да влезе в статистиката.

Рецептите на Международния валутен фонд и либерализацията на пазара не бяха помогнали на градския пролетариат, който тънеше в бедност. Батаа беше песимист за бъдещето. Нямаше да може да осигури на децата си място в добро, частно училище. Децата на преподавател нямаше да могат да посещават дълго училище… Поне не страдаха от хронично недохранване, както често се случва в Улан Батор, и не се редяха на опашка за безплатна супа. Въпреки трогателното си желание за оцеляване Батаа беше подвластен на националния порок – алкохолизма. С годишна консумация от 34 литра водка на глава от населението и с редовна употреба на алкохол от половината население в активна възраст можеше да се каже, че цяла Монголия се клатеше. Нямаше монголец, който да не познава поне един човек починал от алкохол, но всички се оправдаваха, че порокът им бил донесен от руснаците. На 360 града и села се падаха 200 спиртоварни, а в градовете на всеки 100 метра се продаваше алкохол.
Социалните служби, които не разполагаха с никакъв бюджет, не правеха нищо за хората като Батаа. За сметка на това долнопробна водка се продаваше навсякъде, при това на ниски цени. Една неделя забелязах приятеля си на булевард „Мир“. Беше пиян и съзерцаваше глуповато една лъскава витрина. Как ли е можел да пренебрегва луксозните предмети, които се продаваха и които привличаха младежта – тази младеж, която отрича социалистическите времена? Всеки контакт с Батаа събуждаше у мен редица въпроси: кога страната ще излезе от стопанския си застой? Кога бъркотията, корупцията и политическото надприказване ще спрат? В очите на Запада историята на съвременна Монголия се свързва с две дати: 1921 г. – когато Монголия е била впримчена в хватката на комунизма, и 1990 г. – когато е излязла от него. За Батаа и за много други това е датата, на която е започнал адът.
Дюкянчетата като това на Батаа бяха заплашени от не толкова скромни магазини, които никнеха като гъби, изградени набързо от тухли и боядисани в крещящи цветове, украсени с натрапчиви тривиални надписи върху разголени женски тела и бутилки с алкохол, коне и степ с хамбургери. Въпросните магазини обикновено са собственост на някой китайски стоик или религиозен кореец, или на монголци, взели пари на кредит от банка или от мрежа от познати. Впрочем вземането на пари назаем е разпространена практика сред семейства и приятели, като молбата не се счита за нелюбезност. Споделих с един монголец учудването си с каква бързина изникват и изчезват въпросните магазини, на което ми бе отговорено, че ако не са разположени в централните части на града, не биват проверявани от данъчните служби. Търговците, които работеха без разрешително от държавата, бяха легиони. Всеки се опитваше да оцелява по свой си начин.
Усядането на номадите всъщност не е прогрес, а културно бедствие, социална трагедия и алиенация. Няма асимилация, а заробване. Селската азиатска концепция за живот – номадство, будизъм, шамански вярвания, суеверия – линее, но не губи актуалност. Също като непредвидимите климатични условия в степта, лабилната икономическа ситуация свежда съществуването до търсене на винаги крехко равновесие. Един монголец никога не би съжалявал за търговия, в която е инвестирал, но която е принуден да затвори след няма и две години. Дългосрочната перспектива е без значение, стига предприятието да носи някакви приходи в настоящето. В Монголия решението „за мига“ е свещено. „Няма нищо по-постоянно от промяната“ – е казал Буда. Всичко в Монголия преминава през разбирането на тази философия, която изглежда на западняка абсурдна и някак детска.

Като се абстрахираме от лекотата на материалите, с които са построени домовете, хаотичното градоустройство и мръсотията на тесните улички, топографията на предградията е друго нещо, което изненадва. Ако централните градски части се развиват по равното на долината на река Тола, то кварталите с юрти се нижат по стръмни склонове, където скотовъдците от степите никога не лагеруват. И така, често се случва в края на някоя улица да стигнеш до пропаст, покрай която, въпреки опасността, живеят хора. Липса на място! Тези, които не успяват да получат от общината парцел, колонизират оставащите свободни площи, мръсните покрайнини на заводи или периферията на гробища. „Улан Батор е свръхнаселена столица на страна, която въпреки бързото си развитие остава слабо населена“ – констатира през 1962 г. американският специалист по Китай и Монголия Оуен Латимор. Градът е привлекателният полюс на страната. Само през 2002 г. населението му е нараснало с 24 000 пришълци. През следващата година са пристигнали поне още толкова, като в същото време едва 1300 семейства са получили апартамент. И затова прибягват до юрти.
Дори и през годините на благоденствие (1950-1960) предградията на Улан Батор са били изградени от юрти. Според Йорген Бич по това време едва половината от 160-хилядното население е обитавало блокове с централно отопление. През 1992 г. 44% от населението е продължавало да живее в юрти. Числото е намалено до 30%, откъдето идва привидното впечатление за подобрение, но предвид факта, че населението е нараснало с една трета между 1990 и 2000 г., то условията за живот като цяло са се влошили. Настанилите се без разрешение в предградията на Улан Батор селяни нямат право да се свържат с електрическата мрежа, нито пък да ползват медицинска помощ за децата си. Бедните представляват 57% от градското население, като една четвърт от тях се намират в столицата. Гладните и бездомните са се увеличили в сравнение с времето на комунизма, което води от своя страна до носталгия по епохата на редовните заплати, работа за всички, пенсии, безплатно образование и медицински грижи.
Познанството с хора като Батаа изисква да ги последваш в предградията, където са заточени. През зимата основната им грижа е да намерят гориво – не е рядкост да изгарят дори пластмасови отпадъци, които отделят токсичен дим. Човек може да издържи дълго гладен, но не може да устои на монголския студ, който бързо убива. Аргал (сухи говежди изпражнения, които се използват за горене) се намира трудно, а дървата и въглищата струват цяло състояние. Как ли се топлят бездомните? Дали си топлят вода, която, докато бъде пренесена от отдалечената на няколко километра общинска помпа, се трансформира в лед? Нищо не съм забравил – нито наситения с газове въздух, стелещ се в юртите около заводите, нито мръсната вода, наточена сред отпадъците, нито труповете на кучета, нито болните от туберкулоза, пневмония или краста, нито мириса на спарено, който се издигаше от сивите долчинки.
През юли 1966 г. в деня на националния празник столицата е била наводнена. Реката отнесла мост и загинали стотици. Тола била излязла от коритото си и заляла топлоелектрическа централа и няколко южни квартала. Днес коритото на Селба, която тече от север на юг, е бетонирано и са издигнати диги, но опасността в предградията не намалява. В кварталите с юрти нищо не е направено за предпазване от наводнения. Всеки по-силен дъжд крие риск от преливане на реката, последвано от свлачища, отнасящи стотици палатки или бараки по нестабилните склонове към пълните с боклуци канали. Едва върнал се във Франция, прочетох в един вестник, че двайсетина души са намерили смъртта си при наводнение в столицата. Статията цитираше коментари на отговорни политици, които определяха нивото на хигиена в града като задоволително, въпреки че изтичането на отпадни води във водоизточници и бактериалното им заразяване е бич… През последните години централните градски части наистина се бяха променили, но по една проста икономическа причина: бидейки икономическия мотор на града, центърът е мястото, което обикновено чужденците посещават.
Урбанистите, които виждат в периферията на Улан Батор бидонвил, или във вековните колиби – безполезни реликви от миналото, остават със спомена за една необикновена столица. По този повод проектите за развитие на предградията предвиждат – ако парите се използват правилно и не се загубят в лабиринтите на администрацията – да се построят колективни бетонни жилища. Впрочем някои жители предпочитат вместо да им налагат „градско“ развитие и изкореняване на юртите, да обитават индивидуални къщи в квартали с подобрени хигиенни условия, оборудвани с колективни структури като обществени бани, детски ясли, училища и кладенци с електрически помпи. Трудно би било да се пренебрегне културният аспект при решаване на проблема със свръхнаселението в градските райони и в този случай на помощ идват юртите. През 1990 г. списъкът с желаещи да получат жилище в Улан Батор е наброявал 200 000 имена. Тринайсет години по-късно числото се бе променило незначително, въпреки че населението в предградията се бе увеличило с 30%, а самите те се разширяваха.
Ако се бях поддал на съблазънта за удобства, Улан Батор щеше да бъде за мен само спирка между два прехода през океана от степ. Но запленен от тези грозни квартали, открих местообитания, които някога са били виждали изгрева на слънцето сред степта, а сега се адаптираха към градската среда. Хората, притежаващи юрта, които нямат възможност да си купят апартамент – в Улан Батор всичко, което се продава или наема струва цяло състояние – имат поне къде да живеят. Ако за късмет мястото е оградено, то обитателите му вече разполагат с пространство, в което могат да майсторят по нещо, да режат дърва, да се занимават със занаятчийство, рециклиране на отпадъци и дори градинарство. Въпреки прекъсването на номадските им корени, което е неизбежно при градския живот, тези хора се чувстват монголци, защото обитават юрти. Не наричаха ли Чингис хан главатар на „народите, които живеят в палатки“?

Рецензии и новини

Марк Ало и страстта му към Монголия
Авторът изследва Монголия във всеки смисъл на думата, като изминава повече от 6000 км пеша по териториите ѝ.
Подобни Заглавия
Стени
Какво е чувството да живееш срещу стена? С това смело съчетание от пътепис и репортаж Марчело Ди Чинтио ни дав...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
"В Сибир"
През 80-те Колин Таброн пише бестселър за пътуванията си из Съветския съюз. В края на 90те, след падането н...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
"Да прекосиш Хималаите"
Шест месеца поход в митичния и същевременно непознат свят на Хималаите те тръгват от Бутан през месец май, чу...
Цена: 16,00лв.
"Сенки по Пътя на коприната"
„Сенки по пътя на коприната“ е пътуване из най-грандиозните места по света. Пътешествие през сърцето на Кита...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs