Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

"Пазители на наследството"

Автор: Робърт М. Едсъл и Брет Уитър
Код на продукта:64
Наличност:В наличност
Превод: © Влади Райчинов
ISBN: 9789549535662
Издадена на: 10-02-2014
Размери: 142x210
Брой страници: 432
Корица: Meka
Националност: Американска
Дизайн корица: © Twentieth Century Fox Film Corporation and Columbia
Редактор: Цветелина Лакова
Цена: 18,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

"Пазители на наследството"

КНИГА ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ  
ЗА СПЕЦИАЛЕН ОТРЯД, КОЙТО СПАСЯВА
СЪКРОВИЩАТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО ОТ
РЪЦЕТЕ НА ХИТЛЕР!

Докато Хитлер окупира западния свят, неговите войски методично присвояват културното наследство на Европа. Една след друга безценни творби на Микеланджело и Да Винчи, на Ван Ейк и Вермер преминават в колекциите на фюрера.
Пазителите на наследството са група експерти, натоварени с мандат от президента Рузвелт и с личната подкрепа на генерал Айзенхауер, но изпратени на полева мисия без автомобили, без гориво, без пишещи машини и без авторитет. Те не разполагат с никакво време, а се очаква да работят за спасяване на безценните съкровища на човешката цивилизация от ръцете на фанатичните нацисти. С помощта на откъслечни изрезки и доловени слухове всеки от тях си съставя своя карта за търсене на съкровища. Информацията се събира от разрушени катедрали и музеи, от записките на французойката Роз Валан, потайно описвала нацистките грабежи в Париж, и дори от разказите на зъболекар по време на стоматологичен преглед.


Всеки от тези неочаквани герои, повечето от които на средна възраст, е оставил зад гърба си преуспяваща кариера, за да замине в епицентъра на войната, рискувайки (а в някои случаи дори и жертвайки) собствения си живот. Подобно на други представители на онова велико поколение тези хора въплъщават дръзкия дух, с чиято помощ човечеството съумява да надвие злото.
Това е тяхната история.

 

Отзиви (3)

Автор

Робърт М. Едсъл - Пазителите на наследствотоРОБЪРТ М. ЕДСЪЛ е автор на монументалните изследвания Rescuing Da Vinci, The Monuments Men и Saving Italy. Последният от тези трудове описва драматичната история на пазителите на наследството по време на италианската кампания, когато “Тайната вечеря” за малко не е унищожена, а едно нацистко предателство поставя под въпрос цялостното културно наследство на страната. Едсъл е също и съпродуцент на впечатляващия документален филм “Поруганието на Европа”. Той е основател и президент на Фондацията за опазване на изкуството Monuments Men и носител на Националния медал за хуманитаристика на САЩ. Освен това Робърт Едсъл е лауреат на наградите “Тексаски художествен медал”, “Президентски призив за служба” и “Надежда за човечеството”, връчени му от Музея на Холокоста в Далас. Понастоящем е член на управителния съвет на Националния музей на Втората световна война в Ню Орлеънс.

 

БРЕТ УИТЪР е съавтор на шест бестселъра в класацията на “Ню Йорк Таймс”. Негови книги са преведени на повече от тридесет езика и се продават в над двумилионен тираж по цял свят. Днес той живее в град Дикейтър, щата Джорджия.

Откъси

БЕЛЕЖКА ОТ АВТОРА

Повечето от нас са наясно, че Втората световна война е най-опустошителният военен конфликт в човешката история. Запознати сме с ужасяващия брой на човешките жертви. Виждали сме кадри на съсипани европейски градове. Ала колко от нас са пристъпвали във величествени музеи като Лувъра, наслаждавали са се на величествени катедрали като тази в Шартр или са се захласвали пред превъзходни платна като „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи, задавайки си въпроса: „По какъв начин толкова много паметници и велики творби са оцелели през войната? Кой и как е успял да ги опази?“
     Ключовите събития в хронологията на Втората световна война – Пърл Харбър, Десантът в Нормандия или Арденската офанзива – са се превърнали в част от споделената ни историческа памет. Подобно нещо можем да кажем и за заглавията на велики книги и филми като „Братя по оръжие“, „Най-великото поколение“, „Спасяването на редник Райън“, „Списъкът на Шиндлер“, както и за имената на авторите, режисьорите и актьорите зад тях – Стивън Амброуз, Том Брокау, Стивън Спилбърг, Том Ханкс – на които дължим възстановения в съзнанието ни образ на всички тези исторически мигове.
     Ала ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че зад Втората световна война съществува и една друга история, която до този момент още не е била разказвана – една силна история в сърцевината на бушуващите военни действия, включваща най-невероятни и немислими герои? Ами ако ви кажа, че е имало хора на самата фронтова линия, които съвсем буквално са опазили облика на съвременния свят; които не са носели автомати и не са управлявали танкове; които не са били нито държавници, нито политически дейци; които не само са споделяли общо съзнание за тежката надвиснала опасност над културните и художествените постижения на човешката цивилизация, но и са отишли буквално на предната линия, за да сторят нещо по въпроса!
     Историята познава тези неизвестни герои като „пазителите на наследството“. Това са войници, служили в редиците на западните Съюзнически сили между 1943 и 1951 г. Тяхната първоначална отговорност е била да свеждат до минимум щетите от военните действия най-вече върху здания и сгради – църкви, музеи и други важни паметници. В хода на войната и с пробива на германските граници вниманието им се насочва към това да издирват движими произведения на изкуството и други културни артефакти, които са били плячкосани или са липсвали по някаква друга причина. При продължителната окупация на Европа нацистите са осъществили „най-мащабната кражба в историята“, заграбвайки и изнасяйки за Третия райх повече от пет милиона предмета на човешката култура. С усилията на тези пазители на наследството западните съюзници на свой ред провеждат „най-мащабното търсене на съкровища“ в историята на света, съпроводено от всевъзможни смайващи разкази, каквито се пораждат единствено във военно време. Налага се освен това операцията да се провежда в надпревара с времето заради високата стойност на скритите из най-невероятни кътчета на континента десетки хиляди художествени шедьоври, вдъхновили съвременни икони като Замъка на Спящата красавица в Дисниленд или бродуейската класика „Звукът на музиката“. Сред плячкосаните от нацистите артефакти са безценни картини на Леонардо да Винчи, Йоханес Вермер и Рембранд, както и скулптури от Микеланджело и Донатело. А сред фанатичните нацисти има и такива, които са твърдо решени, че щом като тези творби не могат да красят Третия райх, останалият свят също няма да им се наслаждава.
     В крайна сметка около триста и петдесет мъже и жени от тринадесет различни националности са мобилизирани в състава на Служба „Паметници, изящно изкуство и архиви“ (ПИИА). Техният брой е забележително малък на фона на многомилионните армии, които по това време кръстосват континента. Към края на военния конфликт на 08.05.1945 г. обаче от пазителите на наследството са оцелели едва около шестдесет души, повечето от които са от американски или британски произход. Притежаващата най-много скъпоценни артефакти Италия се отчита само с двадесет и двама служители на отдела. Само през първите няколко месеца след Десанта в Нормандия (на 06.06.1944 г.) в региона на десанта са останали едва десетина представители на ПИИА. Други двадесет и петима изкуствоведи и експерти се присъединяват до края на военните действия, като основната им отговорност е да покрият цяла Северна Европа. Задачата им изглежда непосилна.
     Първоначалните ми намерения за тази книга бяха да разкажа историята за дейността на пазителите на наследството из цяла Европа, съсредоточавайки се върху събитията между юни 1944 г. и май 1945 г. Бях намислил да разгледам премеждията на осем от тези герои, служили на фронтовата линия (плюс още две ключови фигури, едната от които е жена), позовавайки се на техните записки, дневници, военновременни доклади и най-вече на личната им кореспонденция с близки, съпруги и деца. Заради огромния обем на начинанието и заради моето желание да отразя събитията възможно най-пълноценно крайният вариант на ръкописа ми стана толкова обемен, че за съжаление се видях принуден да изключа от настоящата книга историята за пазителите на наследството, които са работели в Италия. Вниманието ми е насочено върху Северна Европа – и по-конкретно върху случващото се във Франция, Нидерландия, Германия и Австрия. Надеждата ми е, че техните истории ще предоставят платформа за разбиране на огромните усилия на всички тези безименни герои.
     Служители на ПИИА като Дийн Келър и Фредерик Харт (и двамата американци) и като Джон Брайън Уорд-Пъркинс (британец) ще останат в историята с невероятните преживявания по време на тежкия си мандат по земите на Италия. Нашето изследване успя да се сдобие с копия на техни изключително съдържателни и трогателни писма до близки. В тази кореспонденция личи понякога непосилната отговорност, легнала на техните плещи, за съхраняването на редица незаменими произведения от люлката на нашата цивилизация. Възнамерявам да опиша в отделна книга паметните преживявания на тези герои в Италия, прибягвайки до собствените им думи.
     Позволявал съм си свободата да съчинявам диалози в името на сюжетната последователност. В нито един случай обаче те не касаят въпроси от съществена важност, а и освен това съм се старал да ги основавам на конкретиката в наличната документация. През цялото време съм изхождал от стремеж да разбирам и да предавам не само познатите факти, а и характера и мирогледа на въпросните личности, както и техните собствени възприятия по онова време. Заради предимствата на различната епоха, в която живеем ние, всичко това може да ни се стори доста различно от днешните ни становища и светоусещане. Но това по принцип е едно от големите предизвикателства пред всеки историк. За всяка погрешна преценка отговорността е изцяло моя.
     По своята същност „Пазители на наследството“ е изключително личен разказ за конкретни фигури. Затова моля да ми позволите на това място да включа и една лична история. На 11.11.2006 г. заминах за град Уилямстаун, щата Масачузетс, за да интервюирам един от тези герои на име Лейн Фейсън-младши, служил в Отдела за стратегически служби – организацията предшественик на ЦРУ. Лейн пристига в Германия през лятото на 1945 г. и веднага заминава за австрийското градче   Алтаусзее. Задачата му е да присъства и да помага при разпитите на висши нацистки офицери, попаднали в ръцете на западните съюзници. Конкретният му ангажимент е да събере възможно повече информация за личната художествена колекция на Адолф Хитлер и за неговите планове за изграждането на прословутия Фюрермузеум. След края на войната в продължение на тридесет години Лейн преподава изобразително изкуство към колежа „Уилямс“. Там той споделя опита и наблюденията си както сред по-слаби, така и сред отлични студенти. Професионалното му наследство до ден днешен продължава да живее чрез неговите ученици, много от които ръководят водещите музеи на Съединените щати: Томас Кренс (Фондация „Соломон Р. Гугенхайм“, 1988-2008 г.), Джеймс Ууд (Фонд „Дж. Пол Гети“, от 2004 г. до днес), Майкъл Гоувън (Градски художествен музей на Лос Анджелис, от 2006 г. до днес), Джак Лейн (Художествен музей на Далас, 1999-2007 г.), Ърл А. „Ръсти“ Пауъл III (Национална художествена галерия, Вашингтон, от 1992 г. до днес) и легендарният Кърк Варнедоу (Музей на съвременното изкуство, 1986-2001 г.).
 Макар по време на интервюто ни Лейн вече да бе на деветдесет и осем години, той все още изглеждаше в доста добро здраве. Въпреки това един от неговите синове, Гордън, ме предупреди: „Татко не успява да се задържи буден за повече от трийсетина минути. Затова не оставайте разочарован, ако не научите твърде много при това интервю.“ Разговорът ни обаче продължи цели три часа, докато Лейн заинтригувано прелистваше първата ми книга „Спасяването на Да Винчи“ – фотографски очерк за съдбовното дело на пазителите на наследството. От време на време той се спираше и се заглеждаше в някои от кадрите, които видимо го връщаха назад във времето. Отново и отново у него се събуждаха конкретни спомени, в очите му просветваше някаква искрица и ръцете му се раздвижваха развълнувано, докато той преразказваше поредната удивителна история. Накрая и двамата бяхме безкрайно изтощени. Отстрани Гордън наблюдаваше невярващо, а впоследствие всичките му братя изразиха не по-малко учудване от случилото се.
     Когато най-сетне се изправих, за да се сбогувам, пристъпих до фотьойла му и протегнах ръка да му благодаря. Лейн се пресегна и здраво сграбчи китката ми с две ръце. После ме придърпа към себе си и каза: „Цял живот съм чакал да се запозная с Вас!“
     Десет дни по-късно, само седмица преди деветдесет и деветия си рожден ден, той почина. Това се случи точно в Деня на ветераните.

 

ЧАСТ I

         Мисията
        1938-1944

Пътят пред нас е дълъг. Че по-способните хора ще бъдат търсени, това е толкова сигурно, колкото че слънцето изгрява сутрин. Фалшивите репутации, склонността към многословие и остроумие, както и повърхностният блясък ще бъдат изхвърлени зад борда. Силното и здраво лидерство [...] и желязната решителност въпреки разочарованията, опасностите и тежкия труд винаги ще характеризират човека, който е готов да върви напред. В добавка той трябва да има и доста силно въображение (а аз непрекъснато се удивявам на поразителната липса на творческо мислене!). [...] И най-сетне, човекът следва да е способен да забравя и себе си, и личните си копнежи. Вече освободих двама души тук, понеже се притесняват прекалено много за неща като „несправедливост“, „неправда“, „престиж“ и тем подобни...
— Върховният главнокомандващ генерал Дуайт
Дейвид Айзенхауер в писмо до генерал Върнън Причард, 27.08.1942 г.


Струва ми се, че свършихме немалко работа още в началото, понеже никой не ни познаваше и никой не ни пречеше. А и тогава нямахме пари.
— Джон Гетенс, Отдел за съхранение към
музея „Фог“, описва научните пробиви, които е отбелязал съвместно с Джордж Стаут, 1927-1932 г.

 

Пазителите на наследството

 

Пазителите на наследството са група мъже и жени от тринадесет националности, повечето от които се включват като доброволци в новосъздадената Служба „Паметници, изящно изкуство и архиви“ (ПИИА). Ранните участници в това звено са най-вече директори на музеи, куратори, преподаватели по изобразително изкуство, архитекти, художници и архивисти. Задачата им е проста. От тях се очаква да опазят възможно повече от европейската култура в условия на ожесточени бойни действия.
     Създаването на ПИИА е забележителен експеримент. То бележи първия опит на една войска едновременно с военните действия да се стреми да ограничава до максимум щетите върху културното наследство. Извършва се без адекватна транспортна техника, без необходимите приспособления и персонал, както и без никакъв исторически прецедент. Натоварените с тази мисия хора на пръв поглед изобщо не изглеждат като герои. От първоначалните шейсетина служители на бойното поле в Северна Африка и Европа до май 1945 г. (това е периодът, който покриваме с нашето изследване) повечето са на средна възраст от около 40 години. Най-опитният от тях е бил на шестдесет и шест години – „стар и неунищожим“ ветеран от Първата световна война. Едва петима са били под тридесетгодишна възраст. Мнозина от тези доброволци са имали и семейство, и обещаваща кариера. Ала всеки един от тях взема лично решение да се присъедини към делото на Служба „Паметници, изящно изкуство и архиви“. И всеки един е бил готов да даде живота си за каузата. С изключителна гордост представям пред вас имената и забележителните истории на тези герои!

 

ГЛАВА 1

       Бягство от Германия
        Карлсруе, Германия
                  1715-1938

Град Карлсруе в Югозападна Германия е основан през 1715 г. от маркграф Карл III Вилхелм фон Баден-Дурлах. Според местните предания един ден Карл Вилхелм се разхождал през местната горичка, полегнал да отпочине и сънувал дворец, заобиколен от градче. В действителност той напуска предишната си резиденция в Дурлах след кавга със съгражданите си. Като непоправим оптимист Карл Вилхелм скоро осъществява намерението си новото селище да се устрои като голямо колело. В центъра му се издига неговият дворец, а от него във всички посоки се простират тридесет и две улици като спици на колело. Досущ като в съня му скоро около двореца изниква цял град.
     С надеждите, че новото селище скоро ще се превърне в регионален център, Карл Вилхелм дава позволение на всекиго да гради къщата си където си поиска – независимо от раса и религия. Това се оказва рядка възможност най-вече за евреите, които през онези времена се установяват в обособени еврейски квартали из цяла Източна Европа. Към 1718 г. в Карлсруе вече има еврейска общност. През 1725 г. един евреин търговец на име Зелигман се премества тук от близкото градче Етлингер, където предците му са живели още от началото на XVII век. Зелигман бързо преуспява в Карлсруе. Вероятната причина за това е, че антиеврейските закони идват на мода едва след 1752 г., когато Карлсруе се реално се налага като регионален икономически център. От началото на XIX век влиза в сила нов закон, според който всички жители на Германия са задължени да се регистрират с фамилно име. Така наследниците на Зелигман приемат фамилията Етлингер по името на градчето, от което е дошъл техният дядо.
     Главната улица в Карлсруе се нарича „Кайзерщрасе“. Именно на нея през 1850 г. семейство Етлингер откриват магазинче за женски дрехи с наименование „Гебрюдер Етлингер“* /* „Братя Етлингер“ – б. р./. По онова време евреите нямат право да притежават своя собствена земеделска земя. Професии като медицина, право или обществени служби са достъпни за тях, ала със значителна степен на дискриминация. Различните занаятчийски гилдии като тези за водопроводчици или дърводелци при никакви условия не приемат членството на евреи. В резултат повечето еврейски семейства се виждат принудени да се занимават с търговия на дребно. „Гебрюдер Етлингер“ се намира само на две пресечки от двореца и по тази причина през последното десетилетие на XIX век редовните посещения на внучката на Карл Вилхелм дукеса Хилда фон Баден, съпруга на Фридрих II фон Баден, придават на магазинчето славата на едно от най-модните места в града. През първите години на новия век магазинът на Етлингер вече разполага с четири етажа и осигурява заетост на четиридесет работници. През 1918 г., след загубата на Първата световна война, херцогинята губи положението си. Независимо от загубата на нейното покровителство обаче бизнесът на семейство Етлингер продължава да се радва на добри времена.
     Към 1925 г. Макс Етлингер се жени за Сузи Опенхаймер, чийто баща е текстилен търговец на едро от недалечното градче Брухзал. Той търгува основно с униформени платове за държавни служби като органите на реда и митническите работници. Еврейската фамилия Опенхаймер, които могат да проследят корените си до 1450 г., е известна надлъж и нашир със своята почтеност, милосърдие и филантропия. Наред с други неща майката на Сузи е председател на местния Червен кръст. Затова когато през 1926 г. на Макс и Сузи се ражда първият им син Хайнц Лудвиг Хайм Етлингер (накратко наричан Хари), семейството не само се радва на добри финансови години, но и вече има изградена репутация в района на Карлсруе.
     Децата обикновено живеят в свой затворен свят и младият Хари смята, че познатият му живот винаги си е бил такъв. Той няма приятели извън общността на евреите. Но същото се отнася и за родителите му, така че това не е твърде странно. С неевреи той се среща в училище и из парковете и дори ги харесва, ала някъде дълбоко у него се таи трайното усещане, че сред тях той винаги ще бъде аутсайдер по някаква причина. Той няма представа, че светът тепърва навлиза в икономическа депресия, нито че тежките времена ще донесат напрежение и взаимни обвинения. Родителите на Хари изпитват тайни опасения не само заради икономическите проблеми, а и заради зараждащата се вълна от националистически и антисемитски настроения. Хари забелязва само, че тънката линия между неговия свят и по-големия свят на Карлсруе става все по-лесно забележима и все по-труднопреодолима.
     И тогава, през 1933 г. седемгодишният Хари внезапно бива изгонен от местното детско спортно дружество. През лятото на 1935 г. леля му напуска Карлсруе и заминава за Швейцария. Когато Хари подхваща пети клас няколко месеца по-късно, сред четиридесет и петте деца в неговия клас само две момчета са от еврейски произход. Баща му е ветеран от Първата световна война, удостоен с медал за храброст и ранен с шрапнел край френския град Мец, и затова Хари получава временна амнистия от приетите през същата година Нюрнбергски наредби, лишаващи евреите от германско гражданство и съответно от повечето им права. Принуден да седи на последния чин в клас, Хари влошава успеха си сериозно. Това не е резултат от отлъчване или унижения от страна на околните деца. Лошо отношение към него по принцип не липсва, но той така и не става жертва на физическо или психическо насилие от съучениците си. Причината за влошения успех са предразсъдъците на преподавателите.
     Две години по-късно, през 1937 г., Хари е прехвърлен в еврейско училище. Скоро след това заедно с двамата си по-малки братя получават изненадващ подарък – лични велосипеди. Магазинът „Гебрюдер Етлингер“ фалира заради бойкот на всякакви видове бизнес, притежание на евреи. По това време бащата на Хари вече работи заедно с опа („дядо“) Опенхаймер в неговото текстилно предприятие. Хари се научава да кара колело, за да може да се оправя по-лесно в Нидерландия, където семейството се надява един ден да се премести. Близките на най-добрия му приятел възнамеряват да се завърнат в Палестина. Почти всички познати на Хари впрочем сериозно обмислят варианти да се махнат от Германия. Тогава пристига вестта, че искането на семейство Етлингер е отхвърлено. Не им се разрешава да заминават за Нидерландия. Скоро след това Хари пада от колелото си и се наранява. От болницата обаче отказват да го приемат.
     В Карлсруе има две синагоги, а семейство Етлингер, които не са строго ортодоксални, посещават по-малко консервативната – тази на „Кроненщрасе“. Тя представлява огромна, богато украсена стогодишна сграда. Извисява се нависоко с комплекс от красиви куполи на максимално допустимата височина като четириетажно здание заради специална градска наредба, според която нито една сграда в Карлсруе не може да бъде по-висока от двореца на Карл Вилхелм. Мъжете в синагогата носят строги черни костюми и малки черни шапчици на главата. Седят на дълги пейки на нивото на първия етаж. Жените се подреждат на балконите. Зад тях слънчевите лъчи се процеждат през огромни високи прозорци, къпейки помещението в светлина.
     През петъчните вечери и съботните сутрини Хари може да наблюдава цялото събрание от балкончето на хористите. Познатите му лица малко по малко започват да изчезват, принудени да търсят в чужбина спасение от беднотията, дискриминацията, заплахата за надвиснало насилие и държавната стратегия, според която емиграцията е най-доброто „разрешение“ както за евреите, така и за германската държава. Въпреки всичко синагогата непрекъснато се пълни. Докато целият свят се свива икономически, културно и социално, синагогата сякаш привлича все по-голям брой от маргиналните групи сред еврейското малцинство. Тя сякаш остава последното уютно и спокойно място за тези хора в целия град. Никак не е била необичайна гледката от петстотин души, струпали се в голямата зала, за да пеят заедно и да се молят за мир.
     През март 1938 г. нацистите анексират Австрия. Радушният обществен прием на това действие циментира позициите на Хитлер и заздравява неговата идеология Deutschland über alles (или „Германия над всичко“). Според собствените му думи сега той поставя началото на една нова Германска империя, която ще устои цели хиляда години. Германска империя ли? Германия над всичко?! Евреите в град Карлсруе предусещат, че войната е неизбежна. И не просто срещу самите тях, а срещу целия европейски континент.
     Месец по-късно, на 28.04.1938 г., Макс и Сузи Етлингер се качват на влака до намиращото се на около осемдесет километра от тях американско консулство в Щутгарт. В продължение на години те подават документи за емиграция в Швейцария, Великобритания, Франция и САЩ, но молбите им всеки път срещат отказ. Този път те не търсят документи, а само отговори на някои от въпросите си. Консулството обаче е претъпкано с хора и вътре цари пълен хаос. Двамата съпрузи биват отпращани от канцелария в канцелария, без да са наясно къде и защо отиват. Задават им десетки въпроси, подписват се куп формуляри. Няколко дни по-късно се получава писмо. Молбата им за емиграционна виза за Съединените щати е приета за разглеждане. Оказва се, че 28.04. е последната дата, на която Съединените щати приемат молби от желаещи да емигрират. Десетките попълнени формуляри от семейство Етлингер всъщност са били тяхната молба за виза. И консулството ги одобрява.
     Преди това обаче на Хари му остава да отбележи своя бар мицва. Церемонията е планирана за януари 1939 г., а семейството се готви да замине веднага след това. Цяло лято Хари изучава иврит и английски, докато притежанията на семейство Етлингер постепенно изчезват. Част от тях се изпращат на приятели и роднини, но повечето се опаковат в подготовка за дългото пътуване до Америка. На евреите не им се позволява да изнасят пари от страната, но пък все още имат право на определени лични притежания – лукс, който ще им бъде отнет до края на същата година.
     През месец юли се взема решение, че церемонията бар мицва на Хари ще бъде изтеглена за октомври 1938 г. Придобил смелост след успешната операция в Австрия, Адолф Хитлер отправя заплаха, че ако Судетската област, дадена на Чехословакия след Първата световна война, не бъде върната на Германия, той ще предприеме военни действия за нея. Настроенията на Стария континент са все по-мрачни. Войната изглежда не само неизбежна, но и все по-близка. В синагогата в Карлсруе молитвите за мир зачестяват и в тях зазвучават все по-отчаяни нотки. През август семейство Етлингер решават да изтеглят с още три седмици церемонията на сина си и заминаването от Германия.
     През септември дванадесетгодишният Хари и двамата му братя за последен път изминават разстоянието от двадесет и пет километра до Брухзал, където живеят баба им и дядо им. Текстилното предприятие вече е фалирало и възрастното семейство се кани да се премести в Баден-Баден. Опа („баба“) Опенхаймер приготвя скромен обяд за момчетата. След това опа Опенхаймер им показва за последен път любимата си колекция от репродукции. Широко скроена и всестранно развита личност, той цял живот е бил ценител на хубавото изкуство. Неговата колекция съдържа почти две хиляди репродукции, сред които предимно екслибрис графики и произведения на второстепенни немски импресионисти от последните години на XIX век и началото на XX век. Една от най-забележителните сред тях е репродукция от местен художник на автопортрета на Рембранд, който е изложен в музея на Карлсруе. Самата творба е голямата гордост на музея. Опа Опенхаймер често пъти й се е възхищавал при посещенията си в музея за лекции или срещи, ала сега вече от цели пет години не е имал възможност да я види. Самият Хари никога не я е виждал, независимо че живее само на четири преки от музея. През 1933 г. достъпът на евреи до изложбените зали е забранен.
     След дълго разглеждане опа Опенхаймер най-сетне оставя репродукциите и се обръща към глобуса. „Момчета, вие ще ставате американци – с тъга им казва той. – А вашите врагове ще бъдат – той завърта глобуса и поставя пръст не върху Берлин, а върху Токио, – японците.“
     Седмица след тази среща на 24.09.1938 г. Хари Етлингер отпразнува своя бар мицва във величествената синагога на „Кроненщрасе“. Службата продължава три часа. Хари се изправя, за да чете от Тората и да изпее няколко песнопения на староеврейски – както се е правело от хиляди години. Синагогата е претъпкана. Церемонията отбелязва неговото възмъжаване и надеждата му за бъдещето, ала за мнозина около него тя представлява и рядката възможност да се върнат към един живот от миналото на Карлсруе, който изглежда безвъзвратно изгубен. Работните места вече ги няма; юдейската общност е притискана и мачкана; Хитлер провокира Западните сили да му се противопоставят. След края на церемонията равинът стиска ръцете на Макс и Сузи и сетне насаме им прошепва повече да не отлагат. Най-добре да заминат не утре, а още днес следобед, с влака от 13:00 ч. за Швейцария. Родителите на Хари го гледат невярващо. Равинът им препоръчва пътуване с влак посред шабат – денят за задължителна почивка! Това е нечувано.
     Десетте пресечки до дома им се струват безкрайни. Празничният обяд от студени сандвичи се изяжда мълчаливо в опразнения апартамент. Единствените гости са опа и опа Опенхаймер, другата баба на Хари ома Йени и нейната сестра танте („леля“) Роза. И двете са се преместили при семейството непосредствено след фалита на „Гебрюдер Етлингер“. Когато Сузи казва на опа Опенхаймер какъв съвет им е дал равинът, ветеранът от Първата световна война се отправя към прозореца, поглежда към „Кайзерщрасе“ и известно време наблюдава как десетки войници кръстосват улиците напред-назад в лъскавите си униформи.
     „Ако войната започваше днес – казва тихо старият ветеран – всички тези войници щяха да са прибрани в казармите. Не, войната няма да започне днес.“
     Бащата на Хари, който също е горд ветеран от германската армия, изразява съгласието си. Семейството отпътува за Швейцария не същия следобед, а на следващата сутрин. На 09.10.1938 г. те благополучно пристигат на нюйоркското пристанище. Точно месец след това – на 9.11. – нацистите се възползват от убийството на някакъв дипломат, за да приведат в действие своя кръстоносен поход срещу германските евреи. Така наречената Кристалнахт („Кристална нощ“) става свидетел на унищожаването на повече от седем хиляди еврейски предприятия и двеста синагоги. Всички мъже евреи от Карлсруе, включително и опа Опенхаймер, са събрани и изпратени в близкия концентрационен лагер в Дахау. Величествената вековна сграда на синагогата на „Кроненщрасе“, където броени седмици преди това Хайнц Лудвиг Хайм Етлингер е отпразнувал своя бар мицва, е изгорена до основи. Церемонията на Хари Етлингер е последната, която се провежда в старата синагога на Карлсруе.
     Настоящата история обаче не е посветена на синагогата на „Кроненщрасе“, нито на концлагера в Дахау, нито дори на Холокоста срещу евреите. Тя изследва един друг вид акт на отрицание и агресия от страна на Хитлер срещу древните европейски цивилизации – неговата война срещу културното наследство. Защото, когато редник Хари Етлингер от Седма американска армия се завръща в Карлсруе, причината не е за да издирва изгубени роднини, нито заради остатъците от неговата еврейска общност. Той пристига тук, за да установи каква е съдбата на един друг аспект от неговото наследство, на което безцеремонно е посегнал националсоциалистическият режим – а именно любимата колекция на неговия дядо. Междувременно на около двеста метра под повърхността на земята той ще открие погребано и едно друго съкровище, което никога не е очаквал да види със собствените си очи – автопортрета на Рембранд от Карлсруе.
 

Подобни Заглавия
"Eреван"
НЕПОНОСИМАТА ИСТИНА Когато историята се отрича, ампутира и забравя, единствено художествената литература ...
Цена: 16,00лв.
"Абажурът"
Като кантор, Шия Рибовски от цели три десетилетия почти ежедневно произнасяше юдейската заупокойна молитва ...
Цена: 18,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.
"Изгубени в Шангри-Ла"
На 13 май 1945 година двайсет и четирима военнослужещи и жени от Женския армейски корпус се качват на транспорте...
Цена: 16,00лв.
"Сент-Екзюпери. Последната тайна"
Разследване на едно изчезване Летище Бастия-Борго. Понеделник 31 юли 1944 година. 8,45 ч. Антоан дьо Сент-Екзюпери ...
Цена: 12,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs