Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Отвъд Рая

Автор: Владимир Стоичков
Код на продукта:71
Наличност:В наличност
ISBN: 9-789-549-535-761
Издадена на: 2015-07-02
Брой страници: 272
Корица: Мека
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Диляна Георгиева
Цена: 8,00лв.
Кол-во:

Резюме

Отвъд Рая

Отвъд раяОтвъд рая има само ад

Един плаж, една жена, едно убийство...  

След шестмесечна раздяла Георги опитва да възроди любовта си с Елена. Двамата се отправят към Рая – луксозен комплекс край бреговете на Еквадор. Ала там на територията на плажа Палестина действат други правила, често необясними за чужденеца.

Георги пише историята на въображаемата Елена, докато реалната бавно му се изплъзва. Две двойки и една размяна в нощ, която посява само въпроси и съмнения. Загадките от настоящето се преплитат с тези от миналото, за да удавят Георги в объркания му емоционален водовъртеж. Ще успее ли да изплува невредим от спомените, чувството за вина и тайните? Ще събере ли всички парченца от пъзела, пръснати като песъчинки по плажа? И дали някоя частица не липсва, за да може цялата картина да се подреди? 

Призракът на чичовите думи ще преследват Георги в безспирния диалог на паметта и мисълта:

Понякога само лъжата ни спасява, Георги. 

Отзиви (3)

Автор

Владимир СтоичковВладимир Стоичков е журналист, писател и университетски преподавател. Създател е на документалната серия „Другата България“, с която обикаля света в продължение на три години. През 2002 г. се установява трайно в Латинска Америка. Автор е на романите „Последна спирка Барселона“ и „Ачупая“, както и на издадените само в Латинска Америка сборник с разкази „В морето обичам да се къпя гола“ и биографичната „ОМ“, която е сред победителите на конкурса на Министерството на културата на Еквадор (2008 г.). Година по-късно авторът й е сред специалните гости на Панаира на книгата в Хавана, гостува на множество литературни мероприятия в цяла Латинска Америка.

„Отвъд Рая“ е написана в оригинал на испански и бе представена на последния Панаир на книгата на Буенос Айрес. Предстои да бъде издадена в Еквадор и Коста Рика.

Откъси

Глава 1

 

Помня мириса на мокър асфалт, на пръст и на бензин. Дъждът си беше отишъл, оставяйки деформирани сиви стъпки по небето. Помня изобилието от зеленина, шевролета в средата на нищото и две лица, които надничаха през стъклото, две потни лица, чужди сред толкова много природа: моето и на Елена. Тя, замислена за кой знае какво, и аз – почти сигурен, че някъде тук се намира Раят.

От палмовите листа висяха едри капки, сега ги виждам на забавен кадър, блещукащи и прозрачни са като човешки души. Морето, невидимо от пътя, плискаше вълни и заедно с мотора на автомобила произвеждаха единствения шум в онзи момент, в онази самота за двама, за нас двамата... която само след миг щеше да бъде прокудена от друго човешко присъствие: от два слаби, разфокусирани силуета, две чернокожи момчета с любопитни очи, появили се изневиделица в този недовършен щрих, сюрреалистичен, сякаш въображаем.

 

Помня, четвърт век назад във времето, кухнята на нашата къща в Сантяго де Чиле, помня масата, върху която се отразяваха клоните на дървото отвън, и майка ми, тъжна и шепнеща: Чичо ти има проблеми. И аз, едва десетгодишен, току-що завърнал се от училище, неспособен да разбера думите й, защото в един толкова слънчев ден никой не можеше да има проблеми, още по-малко пък чичо ми, който винаги се усмихваше. Да, тогава не приех неговото нещастие – което се прожектираше в тъгата на майка ми, също както се прожектираха клоните на дървото върху покривката на масата. Отрекох го в себе си, без да си дам сметка, без дори да подозирам, че когато в тази част на света властва лятото, там, в България, в моята родина, царуват зимата, студът, тъмата и затова на хората там можеха да им се случват други неща, съвсем различни от тези, които се случваха на мен.

Тогава майка ми – може би засрамена от проявената слабост, от опита си да ме направи съпричастен – повтори думите, които вече бях чувал многократно: Ти си нашето съкровище, Георги, толкова дълго чакахме да... И преди да завърши изречението, влезе баща ми – мъжът с вратовръзка в нашето семейство.

 

Пристигнах в Еквадор шест месеца преди онова издирване на Рая. Дойдох, за да живея като героя от моята първа книга. Първа, казвам, защото после наченах още три, всичките недовършени, изоставени далеч от желания резултат. Ала не живях като него, нито като друг персонаж от която и да е книга. Живях като скучен университетски преподавател: сам, придружаван единствено от чантата със студентски текстове, които ми служеха за оправдание да отлагам собствените си планове.

Половин година по-късно дойде Елена, моята годеница. Разполагахме с три седмици, за да възстановим пропуснатото през последните шест месеца, да си кажем премълчаното по скайпа, ненаписаното по електронната поща и сетне да се разделим отново, защото моят договор в Еквадор приключваше чак след три семестъра, а животът на Елена се намираше от другата страна на океана, в Барселона, града свидетел на нашата любов. Три седмици бяха прекалено малко време, за да си позволим грешки, но грешките винаги идват по собствен каприз, без да чакат покана или позволение.

 

Двете чернокожи момчета се приближиха с походката на господари на терена. Главата на по-високия бе с формата на папая, крива и продълговата. Другият, вероятно негов брат, бе слаб, но с коремче като на бебе или вечно недохранено дете. Фланелките им бяха овехтели и прокъсани. Върху тази на по-високия пишеше: Щастието е скучно. А другият носеше на гърдите си номер седем, изписан под шарена емблема. Бермудите им, широки като поли, стигаха до под коленете. Шляпаха боси, бавно, право към нас.

(Никога не съм мислил, че ще започна книга, която не описва чичо ми с костеливите ръце или моята въображаема Елена, ами две непознати чернокожи момчета.)

Спряха се на няколко метра от колата. Изглеждаха разколебани. Не сваляха очи от нас. По-високият се наклони към другия и прошепна нещо в ухото му, закривайки уста с длан, за да подчертае секретността на посланието си. Онзи с бебешкото коремче се изсмя пресилено. Проточих врат през отворения прозорец, опитах да се усмихна: Ей, момчета... но те не дочакаха въпроса ми. Като по даден знак свърнаха от пътя и високата растителност моментално ги приюти в обятията си. Бяха два призрака от Рая, които един ден щяха да се появят отново.

Елена гледаше вцепенено напред. Напрегната, замислена, концентрирана в нещо, което не бях поканен да споделя. Очевидно не беше възхитена от решението ми да я доведа тук, насред дивия еквадорския бряг. В подобни моменти на разочарование или душевен дискомфорт бузите ѝ хлътват, устните ѝ губят цвета си, а очите ѝ заприличват на монети от стъкло. През шестте месеца на раздялата бях забравил това нейно типично изражение. Странно нещо е паметта, все бърза да трие, докато другия го няма. Забравяме детайлите на нашия отдалечен партньор, приятел или роднина, а всъщност именно те идентифицират човека, правят го различен, уникален и любим.

Часовникът върху мобилния ми телефон показваше единадесет и нещо сутринта.

Бяхме пътували шест часа по виещо се шосе, лишено от упътващи знаци и изпълнено с мълчаливи опасности. Пътят от Кито до Есмералдас. Завъртях ключа и моторът послушно заглъхна.

– Сигурен ли си, че е тук? – попита тя с тъмни нюанси в тона.

Бунгала с бамбукови покриви, уютни, пълни със светлина, оборудвани с климатик, топла вода, масажиращ душ, хладилник, минибар, кабелна телевизия и легло с императорски размери. Ресторант с тераса, дискретно осветен бар, басейн в центъра на двора на комплекса, декориран с палми и екзотични цветя, зала за развлечения с билярд и маса за пинг-понг. Всичко това – опаковано в една весела многоцветна ограда, върху която, сред обилната растителност, надничаше надписът: Добре дошли в Рая.

Това беше мястото. Бяхме пристигнали.

Бяхме дошли да възкресим любовта един към друг, защото на тридесет и пет човек все още вярва, че е способен да обича отново. На тридесет и пет може би не е късно за едно ново начало. На тридесет и пет, кой знае защо, се чувстваш по-близко до младостта, отколкото до кризата на средната възраст.

Нашето предишно съжителство функционираше практично и в един дълъг период си мислех, че това е предостатъчно: рутината винаги създава илюзорен мир. Вероятно бях прекалено вглъбен в себе си, за да си дам сметка, че скуката и душевните лутания не са само моя привилегия, че у Елена също можеха да се появят колебания относно връзката ни.

Всяка борба си има своите анонимни войници, Георги, и понякога само лъжата ни спасява, казваше моят чичо с костеливите ръце, моят чичо, когото никога не превърнах в литературен герой.

 

Падна ни се бунгало от първата редица, сиреч от най-близките до плажа. Изглеждаше като картичка, обработена с фотошоп. Нямаше номер, а обозначително име: „Швеция“, изписано сякаш от детска ръка. По средата на вратата бе окачена керамична плочка с шведското знаме. Изглеждаше като шега сред толкова слънце и бикини наоколо.

Без да свали раницата от гърба си, Елена се доближи до прозореца и положи длан върху стъклото. Между пръстите є проникваше слънчева светлина. Приличаше на сцена от теленовела. Същевременно аз се изправих пред огледалото, откъдето ме погледна един корабокрушенец. Възпалени от прахта очи, кисело изражение, потно и зачервено лице, пресъхнали устни, двудневна брада, коса със собствен характер. От известно време не харесвах отражението си в огледалото и не правех никакво усилие да променя ситуацията или поне да се приспособя към гледката. Върху фланелката ми, вече не толкова бяла след шест часа път, се открояваха няколко мокри петна. Чувствах се мръсен, лепкав, обсебен от желанието да бъда сам.

– Страхотно, нали? – казах.

– Изморена съм – отвърна Елена и свали раницата на пода.

 

Запознахме се благодарение на един общ приятел на име Мариано. Аржентинец, шегаджия, типичният кучи син, който ти развеселява живота, по собствените му думи. Мариано присъстваше във всичко, беше на всяка снимка и нямаше как да не се появи – като едно професионално дежа вю – в интродукцията на нашия романс.

Първата сцена се разигра по време на фиеста в къщата на Мариано. Знаете как е: отраженията в чашите, блясъкът на усмивките, свещите, музиката и вечерта, която напредваше с шумни стъпки. Седмица по-късно преспахме заедно. Месец след това вече деляхме общ апартамент (нейния) в самия център на Барселона, на пресечката на „Валенсия“ с „Рокафорт“. Спалня и хол с размерите на цигарена кутия, една ивица, наречена кухня, друга с името коридор, баня и нещо като килер, което Елена бе превърнала в свой работен кабинет – единственото място, където не се пушеше поради липсата на прозорец. Всичко това достигна цената от 600 евро на месец. Отделно разходите за електричество, вода, интернет, телефон и перманентните оплаквания на хазяйката, че ни прави голяма услуга с наема, защото сме ѝ симпатични.

Беше едно лесно съжителство. Деляхме разходите наполовина и уважавахме личното пространство на другия, заедно с всичките му предпочитания, ритуали и невинни лудости. Тя работеше в местен вестник с насоченост към имигрантското съсловие. Винаги заета, преследваше часовниковите стрелки. Аз преподавах литература във вечерен колеж, където също си имах вземане-даване с много имигранти или с техните деца. Първо ни плащаха в песети, после в евро – никога много, винаги достатъчно, за да стигнем до следващия месец. Когато тя излизаше за работа, аз все още спях. А когато се връщаше, аз тепърва тръгвах към колежа. Така че бяхме типичната уикенд двойка.

Също бяхме и една ООН двойка според прозвището, дадено ни от Мариано. Елена: руса, атлетична, подредена австрийка. И аз: продукт на родители българи с всичките съответни последствия от това. Тя бе израснала във Виена, а аз – в българското посолство в Сантяго де Чиле. Бях свикнал да се чувствам чужденец навсякъде дори в родината си. Обичахме се на испански, но се карахме на майчините си езици – тя изстрелваше недоволствата си на немски, аз на български – така никой не оставаше обиден. Темата за децата бяхме отложили за неопределено време, а официалния брак възприемахме като нямото кино – едно изкуство, излязло от мода. Беше лесно да се живее с Елена.

И така лесно изминаха седем години, една малка вечност. Тогава се обади Алехандро, мой близък и колега от вечерния колеж. Той е испанец, троснат в говора и жестовете, ала иначе щедър. На втората ми година в колежа Алехандро се ожени за еквадорка, Каролина, и скоро след това се преместиха в Еквадор. Това го превърна в бивш член на моя приятелски кръг. Затова беше истинска изненада, когато гласът му се появи изневиделица от другата страна на линията. И този троснат, хремав глас ми разказа чудеса за Еквадор. Ама нека да вървим право към целта, мачо, рече и ми предложи преподавателски договор в университета, където се бе издигнал до декан, „Универсидад де Кито“. Трябвали му хора, обясни, та се бил сетил за мен. Обеща ми пълна независимост в учебния план. Каза сумата. Минималният срок на договора бе за две години. Тук направо хълцат по чужденците, мачо, сам ще видиш, добави. И аз, без да му мисля много, приех. Даже за момент си представих, че Елена ще ме последва. Но жените винаги имат други планове.__

Подобни Заглавия
"Всички цветя на Шанхай"
За всяка млада китайка в Шанхай през 30-те задълженията надделяват над личните й желания. За Фън това означава ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 8,50лв.
"Ачупая"
След големия успех на "Последна спирка Барселона", еквадорският писател Валдана Мора се завръща с още по-интр...
Цена: 10,00лв.
Цена за Е-книга: 8,00лв.
"Последна спирка Барселона"
Те са шест жени, различни по възраст, националност, религия и социален статус, но и шестте имат една крайна цел...
Цена: 5,00лв.
Цена за Е-книга: 5,00лв.
"На един черпак разстояние"
  „На един черпак разстояние“ е вкусен и ароматен разказ за млад индиец, който заминава за Париж, за да ...
Цена: 12,00лв.
Цена за Е-книга: 8,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs