Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

"На един черпак разстояние"

Автор: Ричард Морей
Код на продукта:84
Наличност:В наличност
Превод: © Цветелина Лакова
ISBN: 978-954-9535-72-3
Издадена на: 29.08.2014
Размери: 130х200
Брой страници: 272
Корица: Мека
Националност: Американска
Дизайн корица: © Сирея ЕООД
Редактор: Кристина Димитрова
Цена: 12,00лв.
Цена за Е-книга: 8,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

"На един черпак разстояние"

 

„На един черпак разстояние“ е вкусен и ароматен разказ за млад индиец, който заминава за Париж, за да стане майстор-готвач с три звезди „Мишлен“. Роден над скромния ресторант на дядо си в Мумбай, Хасан Хаджи от най-ранно детство възприема света чрез упойващия мирис на пикантно рибено къри и люта супа от агнешки крачета. Ала когато нещастието прогонва шумното семейство на Хасан от Индия в Люмиер, градче, сгушено във Френските Алпи, фамилията отваря собствен ресторант в близост до старомодно френско заведение. Семейство Хаджи донася в затънтеното градче подправките и уханията на Индия. Това променя живота на ексцентричните местни жители и води до куп забавни случки.

„На един черпак разстояние“ е разказ за тридесетте метра, които отделят новата индийска кухня от традиционната френска – разстояние, което като море разделя различни култури и народи от техните вкусове и желания. Ричард Морей е създал жив и пленителен разказ за семейството, националността, предразсъдъците и неизбежността на съдбата.

Отзиви (23)

Автор

Ричард Морей - На един черпак разстояние

Ричард Морей е дългогодишен директор на европейската секция и главен редактор на списание „Форбс“. Понастоящем живее във Филаделфия със съпругата си и дъщеря си.

Откъси

 

 

 

На един черпак разстояние

 

 

 

 

 

 

Съдържание

 

Първа част: Мумбай

 

Втора част: Лондон

 

Трета част: Люмиер

 

Четвърта част: Париж

 

 

 

Мумбай

 

                         Глава 1

Аз, Хасан Хаджи, второто от шест деца, съм роден над рес- торанта на дядо ми на „Напеан Сий Роуд“ в някогашен Западен

Бомбай, двайсет години преди големият град да бъде преименуван на Мумбай. Подозирам, че съдбата ми е била предначертана от самото начало, тъй като първото ми сетивно усещане беше уханието на мачли ка салан (пикантно къри с риба), което се процеждаше през гредореда до бебешкото креватче в стаята на родителите ми над ресторанта. И до ден-днешен си спомням това чувство – бебешкото ми лице е притиснато до студените пръчки на креватчето, а носът ми се опитва да стигне възможно най-далеч, за да изследва преплитащите се из въздуха миризми на кардамон, рибешки глави и палмово масло, които още в тази ранна възраст ми подсказват, че свободният свят отвън очаква да открия и вкуся несметните му богатства.

Но да започнем от самото начало. През 1934 г. дядо ми, тогава млад мъж, дошъл в Бомбай от Гуджарат – пристигнал в големия град на покрива на парен локомотив. В наши дни много заможни семейства в Индия като по чудо се оказаха наследници на знатни родове и се сдобиха с прочути роднини, които били работили с Махатма Ганди през ранните години в Южна Африка. Аз не мога да се похваля с такъв аристократичен произход. Ние бяхме бедни мюсюлмани, малоимотни земеделци от прашния Бхавнагар. През 30-те години на миналия век тежка болест засегнала памучните посеви. Гладът принудил седемнайсетгодишния ми дядо да замине за Бомбай – кипящ от живот метрополис, където малките хора се стичали от древни времена, за да си търсят късмета.

С две думи, животът ми в кухнята е започнал преди много години със страшния глад на дядо ми, който в продължение на три дни пътувал върху покрива на влака, пържейки се на жаркото слънце с риск за живота си, вкопчен в горещото желязо, което пъплело през равнините на Индия. Така необещаващо започнало пътуването на моето семейство. Дядо не обичаше да говори за първите дни в Бомбай. Баба Ами обаче ми е разказвала, че в продължение на много години той спял на улицата и работел като разносвач на храна за индийските чиновници, които се грижели за задния двор на Британската империя.

За да разберете онзи Бомбай, от който произхождам, трябва да отидете на „Виктория Терминус“ в час пик. Там ще откриете същината на индийския живот. Вагоните се пръскат по шевовете, а пътниците буквално висят от вратите и прозорците на влаковете, които влизат в гарите „Виктория“ и „Чърчгейт“. Влаковете са така претъпкани, че пътниците не могат да качат дори кутиите си за храна, които пристигат с други влако- ве след час пик. Веднъж изпратени от верните съпруги, тези кутии – над два милиона очукани тенекиени канчета, изпод чиито капаци се разнася уханието на дал, зеле с джинджифил и ориз с черен пипер – се разпределят, товарят се на двуколки и се доставят с изключителна прецизност на застрахователните агенти и банковите чиновници из цял Бомбай.

Ето с какво се е занимавал моят дядо. Разнасял е кутии с храна. Бил е даба-уала. Ни повече, ни по-малко.

Дядо беше много суров човек. Наричахме го Бападжи. Спомням си как по време на Рамазана приклякаше на улицата по залез слънце и пушеше биди с побеляло от глад и ярост лице. Пред очите ми все още са тънкият му нос и веждите, сякаш изплетени от желязна тел, мръсните шапка и курта5, рошавата бяла брада.

Макар и суров, дядо си вършел добре работата. На двайсет и три годишна възраст доставял близо хиляда кутии с храна на ден. Имал четиринайсет работници с мускулести крака, увити в лунги – традиционните поли, носени от бедните индийци. Тези мъже теглели двуколките по оживените улици на Бомбай и разнасяли тенекиени кутии с храна до сградите на „Скотиш Амика- бъл“ и „Ийгъл Стар“.

През 1938 г., ако не се лъжа, дядо най-сетне взел Ами при себе си. Двамата били женени от четиринайсетгодишна възраст. Баба ми, дребна селянка с лъснала черна кожа, пристигнала с влака от Гуджарат. Гарата се напълнила с пушек, хлапетиите пикаели по релсите, водоносците подвиквали, тълпа от уморени пътници и носачи се изсипала на перона. В един от последните трето- класни вагони седяла Ами с евтините си гривни и вързопите си.

Дядо й излаял нещо и двамата потеглили. Вярната селска съпруга почтително вървяла на няколко крачки зад бомбайския си съпруг.

В навечерието на Втората световна война баба и дядо се сдобили с дървена къща в бедняшкия квартал недалеч от „Напеан Сий Роуд“. За Съюзниците Бомбай бил задният вход към Азия и скоро един милион войници от цял свят минали през портите на града. За много от тях това били последните мирни дни преди ожесточените битки в Бирма и Филипините. Младите мъже се разхождали по крайбрежните булеварди на Бомбай с цигари в уста и отправяли похотливи погледи към проститутките на плажа Чоупати.

На баба ми й хрумнала идеята да продават закуски на войниците и дядо ми в крайна сметка се съгласил. Така към бизнеса с разнасянето на храна били добавени няколко щанда за закуски, теглени от велосипеди – подвижни лавки, които обслужвали както войниците на плажа Джуху, така и тълпата, която се събирала в петък вечер около час пик пред гара „Чърчгейт“. В лавките се продавали сладкиши, приготвени от ядки и мед, чай с мляко и най-вече белпури – фунийки от вестник, пълни с добре подправена смес от оризови пуканки, чътни, картофи, лук, домати, мента и кориандър.

Ястието е великолепно, уверявам ви, и не е чудно, че подвижните щандове са имали успех. Окуражени от споходилия ги късмет, баба и дядо разчистили един изоставен парцел в далечния край на „Напеан Сий Роуд“ и отворили примитивен крайпътен ресторант. Кухнята им представлявала американска военна палатка, в която били поместени три печки тандури и няколко огнища с въглища, върху които в железни съдове кадаи къкрело овче месо с масала. Под сянката на един банян поставили няколко груби маси и окачили хамаци. Баба наела Бапу, готвач от едно село в Керала, и северният й репертоар се обогатил с ястия като тиял с лук и пикантни скариди на грил.

Войниците, моряците и летците си миели ръцете с английски сапун в бензинов варел, изтривали се с предложената им кърпа, а след това се покатервали в хамаците, окачени под сенчестото дърво. Сервитьорите били млади мъже, наши роднини от Гуджарат, които били дошли да живеят в Бомбай. Те поставяли върху хамаците дъски, нещо като импровизирани маси, които бързо отрупвали с купички с пилешки шишчета, ориз басмати и сладкиши, приготвени от масло и мед.

Когато нямала много работа, баба ми, облечена в риза и панталон – дреха, която ние наричаме салвар камиз – излизала от кухнята, за да се разходи между хамаците и да си побъбри с войниците, които тъгували за дома и за родната кухня. „Какво обича яде? – питала баба. – Какво яде, кога у дома?“

Тогава британските войници й разказвали за пая с говеждо и бъбреци и за парата, която се вдигала, когато ножът се забивал в хрупкавата коричка и разкривал месната плънка. Всеки войник се опитвал да наддума останалите и скоро навесът се изпълвал с възклицания и въодушевено бърборене. Американците също се включвали; решени да не се дават на британците, те търсели най-подходящите думи, за да опишат изпечената на скара пържола от говедо, пасло по тучните поля на Флорида.

И така Ами, въоръжена с познанията, събрани по време на разходките между хамаците, се оттегляла в кухнята, при своята печка тандури, където пресъздавала и интерпретирала чутото. Така например нейният индийски пудинг с хляб и масло, поръсен с прясно индийско орехче, имал голям успех сред британците; американците пък давали мило и драго за хляб наан с плънка от мангово чътни с фъстъчен сос. Не след дълго славата на нашата кухня се разнесла от гурките до британските войници и от войнишките бараки до военните кораби, а пред шатрата на „Напеан Сий Роуд“ постоянно спирали джипове.

Ами беше забележителна жена. Аз съм това, което съм, благодарение на нея. Няма по-вкусно ястие от нейния зелен хромид

  • риба, която тя овалваше в масала със сладко чили, увиваше я в бананови листа и я запичаше с малко кокосово масло. За мен това просто и в същото време изтънчено блюдо е връх на индийската култура и цивилизация. Любимото ястие на баба ми е образец, с който сравнявам всяко свое творение в кухнята. Освен това Ами притежаваше невероятното умение да върши по няколко неща едновременно като истински професионален готвач. Като дете често гледах как дребната є босонога фигурка се стрелкаше из кухнята с пръстен под, сръчно овалваше парчета патладжан в брашно от нахут и ги пържеше в кадаи, шляпваше някой от готвачите, подаваше ми парче бадемов сухар и се караше на леля ми.

Крайпътната шатра на Ами бързо се превърнала в добър източник на доходи и баба и дядо изведнъж се замогнали; малкото състояние, което натрупали, материализирало спомена за един милион войници, моряци и летци, преминали през Бомбай.

Но успехът донесъл и нови грижи. Бападжи беше пословичен скъперник и постоянно ни се караше за най-малкото нещо – например че сме сипали твърде много мазнина в тигана. Беше леко чалнат по отношение на парите. И тъй като се отнасял с недоверие към съседите и към нашите роднини от Гуджарат, Бападжи започнал да крие спестяванията си в кутии от кафе и всяка неделя отивал до някакво тайно място извън града и закопавал припечеленото в земята.

Късметът се усмихнал на баба и дядо през есента на 1942 г., когато британската администрация, която се нуждаела от пари, за да продължи да функционира във военно време, обявила за продан известен брой недвижими имоти в Бомбай. Повечето от тях били на Салсете, големия остров, на който се намира Бомбай. Няколко празни парцела на малкия остров Колаба обаче също се продавали. Сред тях било и запуснатото парче земя на „Напеан Сий Роуд“, където живеело моето семейство.

Дълбоко в душата си Бападжи бил селянин и като всички селяни предпочитал земята пред книжните пари. И така, един ден той изкопал всичките скрити кутии и заедно с един грамотен съсед отишъл в банка „Стандард Чартърд“. С помощта на банката Бападжи купил парцел от шестнайсет декара на „Напеан Сий Роуд“, в подножието на хълма Малабар, за който платил 1016 английски лири, 10 шилинга и 8 пенса на търг.

Едва тогава баба ми и дядо ми били благословени с деца. Акушерките изродили баща ми Абас Хаджи в нощта, когато на пристанището в Бомбай станала прочутата експлозия на военни муниции. Огнени кълба озарили вечерното небе, мощни взривове разтърсили прозорците в целия град и именно в този миг баба ми надала смразяващ вик и татко излязъл от утробата й, като заглушил с плача си и експлозиите, и майка си. Всички се смеехме, когато Ами разказваше тази история, защото всеки, който познава баща ми, би се съгласил, че подобен фон е съвсем подходящ за идването му на бял свят. Две години по-късно леля ми се родила при доста по-спокойни обстоятелства.

После дошли Независимостта и Разделението – всяко чудо за три дни. Какво точно се е случвало със семейството ми в онези тежки времена остава загадка – татко никога не даде ясен отговор на въпросите ни. Когато станехме по-настоятелни, казваше: „Беше трудно, нали разбира. Но ние се справили. Стига с тези кръстосани разпити. Донесете ми мой вестник“.

Това, което знаем, е, че подобно на много други и семейството на баща ми е било разделено. Повечето ни роднини избягали в Пакистан. Бападжи обаче останал в Бомбай и укривал близките си в мазето на склада на свой съдружник индус. Веднъж Ами ми разказа, че спели през деня, защото нощем не можели да мигнат заради писъците и кланетата, които се извършвали буквално пред вратата на мазето.

Мисълта ми е, че тази Индия, в която израснал баща ми, била много различна от онази, която дядо ми познавал. Дядо беше неграмотен. Татко посещавал местното училище, което, по собствените му думи, не било кой знае колко добро. При все това обаче той успял да постъпи в Института по хранителни технологии – висше политехническо училище в Ахмедабад.

Образованието, разбира се, заличава старите племенни порядки. В Ахмедабад татко срещнал Тахира – студентка по счетоводство със светла кожа, която по-късно станала майка на децата му. Татко казва, че първо се влюбил в уханието й. Седял надвесен над книга в библиотеката, когато доловил упоителния аромат на чапати и розова вода.

Това била майка ми.

 

Един от първите ми спомени е как татко стиска здраво ръката ми, докато стоим на булевард „Махатма Ганди“ и се взираме в модерния ресторант „Хидерабад“. Членовете на безумно богатото бомбайско семейство Банаджи и техните приятели тъкмо слизаха от един мерцедес, каран от професионален шофьор. Жените кудкудякаха, целуваха се и коментираха фигурите си; зад тях портиерът сикх отвори стъклената врата на ресторанта.

„Хидерабад“ и неговият собственик Удай Джоши – нещо като индийска версия на Дъглас Феърбанкс-младши – често се появяваха на страниците за светски клюки на „Таймс ъф Индия“. Всяко споменаване на Джоши караше баща ми да ругае и да хвърля вестника. Макар че нашият ресторант не беше от класата на „Хидерабад“ – ние предлагахме хубава храна на достъпни цени – татко смяташе Удай Джоши за свой най-голям конкурент. И ето че сега цял куп представители на висшето общество се изсипаха в ресторанта за мехнди – предсватбена традиция, при която ръцете, дланите и краката на булката и нейните приятелки се украсяват със сложни рисунки с къна. За гостите празникът означаваше хубава храна, весела музика и пикантни клюки, а за Джоши – внимание от страна на медиите.
  • Виж – каза татко внезапно. – Гопан Калам.

Татко захапа крайчето на мустака си и стисна ръката ми в потната си лапа. Никога няма да забравя изражението му. Сякаш облаците изведнъж се бяха разнесли и сам Аллах беше застанал пред нас.

  • Той милиардер – прошепна татко. – Направил пари с нефтохимикали и телекомуникации. Виж, виж смарагдите на онази жена. Леле. Големи като сливи.

В този момент Удай Джоши изскочи иззад стъклените врати и застана сред елегантните прасковени сарита и копринени костюми а ла Джавахарлал Неру, сякаш им беше равен. Неколцина фоторепортери веднага го помолиха да се обърне първо на една страна, после на друга. Джоши беше известен с преклонението си към всичко европейско. Той позираше наперено пред щракащите фотоапарати в лъскавия си черен костюм „Пиер Карден“, а светкавиците се отразяваха в изкуствените му бели зъби.

Дори в онази крехка възраст прочутият ресторантьор пркова вниманието ми, сякаш беше боливудска легенда. Помня, че носеше пищен пластрон от жълта коприна, а сребристият му тупиран перчем беше сресан назад и фиксиран с няколко флакона лак за коса. Мисля, че никога преди не бях виждал някой толкова елегантно облечен.

  • Виж го – изсъска татко. – Виж го това малко петле.

Баща ми не можеше повече да гледа Джоши. Той се обърна ряз- ко и ме повлече към „Сурьодхая“ – супермаркетa, от който купувахме специални четиридесет и пет литрови варели с олио. Бях едва осемгодишен и трябваше да тичам, за да не изоставам от татко с неговите големи крачки и вееща се курта.

  • Слушай, Хасан – гласът на баща ми се извиси над шума на колите. – Един ден името Хаджи бъде известно надлъж и нашир, но никой няма помни този петел. Ти само чака и види. Питай хората тогава, питай ги кой Удай Джоши. „Кой това?“, казва те. „А, Хаджи?“ „Хаджи – казва те – Хаджи много известни, много знатно семейство.“

Накратко, татко обичаше да играе на едро. Беше дебел, но висок сто осемдесет и три сантиметра, което е много за индиец.

Имаше кръгло лице, къдрава, твърда като тел коса и гъсти мустаци, които мажеше с вакса. Винаги се обличаше старомодно, с курта и панталон.

Баща ми не беше изтънчен човек. Като всички мюсюлмани той се хранеше с ръце, по-точно с дясната ръка, докато лявата си почиваше в скута му. Вместо да поднася храната към устата си с изискан жест обаче, татко забиваше глава в чинията и се тъпчеше с мазно овнешко и ориз като за последно. Докато ядеше, баща ми се обливаше в пот, а на ръкавите му се появяваха мокри петна, големи като паници. Когато най-сетне вдигнеше глава, той гледаше с изцъклени очи като пиян, а брадичката и бузите му лъщяха, покрити с оранжева мазнина.

Обичах го, но трябва да призная, че представляваше страховита гледка. След вечеря татко се дотътряше до канапето, където рухваше, а после в продължение на половин час си вееше с вестник и уведомяваше всички за доволството си с шумно оригване и гръмовно изпускане на газове. Този вечерен ритуал караше майка ми, която произхождаше от семейство на уважавани държавни служители в Делхи, да затваря очи с отвращение. Докато баща ми се хранеше, мама постоянно му правеше забележки.

– Яж по-бавно, Абас – казваше тя. – Ще се задавиш. Мили боже.

Все едно имаме магаре на масата.

Татко обаче беше достоен за възхищение. Освен широк раз- мах той притежаваше обаяние и решимост. През 1975 г., когато съм дошъл на този свят, той управлявал семейния ресторант със здрава ръка. Дядо ми, който страдал от емфизема, можел са- мо да ръководи доставките на храна, седнал на своя стол с твър- да облегалка в двора – и това в дните, когато се чувствал добре. Шатрата на Ами беше заменена със сива постройка от тухли и бетон. Семейството ми живееше на втория етаж на голямата къща, над ресторанта. Баба, дядо и бездетните ми леля и вуйчо живееха през една къща. Семейният анклав завършваше с няколко двуетажни дървени бараки, където Бапу, нашият гот- вач от Керала, и останалите служители спяха на земята.

Дворът беше душата и сърцето на стария семеен бизнес. Количките за доставка на храна и подвижните павилиони бяха наредени до стената в дъното, а в сянката на провисналия брезент се мъдреха казани със супа от рибешки глави, купчини бананови листа и прясна самоса върху восъчна хартия. Край отсрещната стена бяха наредени огромни железни варели с ориз, ароматизиран с дафинов лист и кардамон. Около тези лакомства постоянно кръжеше рояк мухи. При задната врата на кухнята обикновено се- деше по някой прислужник, който внимателно почистваше ориза басмати от черните бучици пръст. Една жена с намазани с масло коси и със сари, прибрано между краката, неспирно метеше двора с къса метличка. Дворът ни беше винаги пълен с живот, някой постоянно идваше или си отиваше. Това караше петлите и кокошките да сноват насам-натам и нервно да кудкудякат в сенките на детството ми.

В горещите следобеди след училище намирах Ами да работи под стряхата на верандата, която се надвесваше над вътрешния двор. Покатервах се върху някоя щайга, за да вдъхна аромата на пикантната рибена супа. Разказвах на баба как е минал денят ми в училище, след което тя ми даваше да бъркам ястието. Спом- ням си как грациозно повдигаше края на сарито си и отиваше до стената, откъдето ме наглеждаше, докато пушеше желязната си лула – навик, който й беше останал още от дните в Гуджарат. Помня, сякаш беше вчера – бъркам ли, бъркам ястието в ритъма на града, изпадайки за първи път в оня магичен транс, който ме обзема винаги когато готвя. Лекият вятър свири на двора и донася в дома ни далечния лай на бомбайските кучета, шума на колите и неприятната миризма на канал. Ами седи в сенчестия ъгъл, а малкото й сбръчкано лице изчезва зад кълбата пушек. От верандата на горния етаж се носят младежките гласове на мама и леля, които пълнят банички с нахут и чили. Най-ясно обаче си спомням потракването на желязната бъркалка в ръцете ми, която стърже по дъното на съда и изважда на повърхността истински съкровища – костеливи рибени глави и бели очи, които изплуват насред рубиненочервения водовъртеж.

 

Все още сънувам това място. Щом човек прекрачеше прага на сигурното семейно жилище, той се озоваваше в подстъпите напечалноизвестното гето на „Напеан Сий Роуд“. То представляваше море от паянтови дървени бараки с импровизирани покриви и стени, набраздени с вади от мръсна вода. От гетото се носеше острата миризма на горящи въглища и гниещи отпадъци, а мръсният въздух тегнеше от кукуригането на петлите, блеене- то на козите и тракането на бухалките, които блъскаха проснатото върху циментовите плочи пране. В този квартал и децата, и възрастните се изхождаха на улицата.

От другата ни страна обаче се простираше една съвсем различна Индия. Аз растях, а с мен растеше и страната ми. Хълмът Малабар, който се издигаше над нас, бързо се изпълваше със строителни кранове. Между старите вили изникнаха белите не- бостъргачи „Мирамар“ и „Палм Бийч“. Не знам откъде се взеха всички тези заможни хора; имах чувството, че изведнъж са по- никнали от земята като богове. Навсякъде се говореше за едно и също – за новозавършили софтуерни инженери, за търговци на метални отпадъци, за износители на пашмина, за производители на чадъри и тем подобни. Милионерите прииждаха; първо бяха стотици, после станаха хиляди.

Веднъж месечно татко ходеше до Малабар. Обличаше чиста курта, хващаше ме за ръка и ме повеждаше нагоре по хълма, за да „изразим почитта си“ към могъщите политици. Боязливо пристъпвахме през задните входове на вилите с цвят на ванилия, където икономи с бели ръкавици безмълвно ни посочваха теракоте- ни делви досами вратите. Татко оставяше своята торбичка от кафява хартия върху купчината от подобни хартиени торбички, вратата безцеремонно се затръшваше под носа ни, а ние поемахме към дома на следващия член на Бомбайската регионална конгресна комисия, за да оставим поредната хартиена торбичка, пълна с рупии. Този ритуал си имаше строги правила. Имахме право да минаваме само през задния вход и никога – през главния.

Спомням си как веднъж, след като бяхме приключили обиколката си, татко купи сок от манго и печена царевица, като си тананикаше, и двамата седнахме на една пейка във „Висящите градини“ – обществения парк на хълма Малабар. Седяхме под пал- мите и бугенвилиите и наблюдавахме случващото се в „Бродуей“ – съвсем нова жилищна сграда, разположена отвъд обления от слънцето парк. Бизнесмени се качваха в мерцедесите си; деца в училищни униформи излизаха от зданието; съпруги отиваха на тенис или на чай. Непрекъснат поток от заможни джайнисти с копринени роби, космати гърди и очила със златни рамки минаваше покрай нас и се стичаше в Джайн Мандир – храм, където вярващите мажеха идолите с паста от сандалово дърво.

 

Баща ми впи зъби в царевицата и лакомо я загриза. Зърна царевица залепнаха по мустаците, бузите и косата му.
  • Много пари – каза той, като примлясна и посочи през улицата с оглозгания кочан. – Богати хора.

Момиче и бавачката му, които отиваха на рожден ден, излязоха от жилищната сграда и спряха такси.

  • Това момиче от мое училище. Виждал я на площадката. Баща ми изхвърли царевичния кочан в храстите и избърса лицето си с кърпичка.
  • Така ли? – каза. – Тя добра?
  • Не. Тя мисли, че много готина.

Спомням си, че в този момент един микробус се приближи до входа на жилищната сграда. Това беше легендарният ресторантьор Удай Джоши, който сега извършваше още една услуга – доставка на храна до дома, идеално решение за онези ужасни дни, когато прислугата е в почивка. Джоши ни намигаше от огромната снимка на микробуса, а от устата му излизаше балон като в комикс. „НЕ НА СУЕТНЯТА И БЪРКОТИЯТА В КУХНЯТА. НИЕ ГОТВИМ ВМЕСТО ВАС.“

Разносвачът, облечен в бял жакет, изскочи от микробуса, който беше пълен с тенекиени съдове, капаци и фолио. Портиерът отвори вратата. Спомням си ръмженето на баща ми.

  • Какво крои Джоши?

Баща ми отдавна беше махнал старата американска военна палатка и я беше заменил с тухлена сграда и пластмасови маси.

Зданието постоянно се огласяше от весела глъчка. Когато бях на дванайсет обаче, татко реши да мине в по-висока категория, за да се доближи до ресторанта на Удай Джоши, и превърна старата ни гостилница в ресторант с 365 места, наречен „Боливудски нощи“. Татко поръча каменен фонтан за ресторанта и окачи въртяща се огледална сфера над малкия дансинг в средата на салона. Накара майсторите да боядисат стените в златистожъл- то, след което ги покри със снимки с автографи на боливудски звезди. (Беше се вдъхновил от снимките на някакъв холивудски ресторант.) После баща ми плати на няколко млади актриси и техните съпрузи, за да идват редовно в ресторанта, и, като по чудо, фоторепортер на лъскавото списание „Хелоу Бомбай!“ винаги се оказваше наблизо в точния момент. През уикендите татко наемаше певци, които блестящо имитираха легендарните Алка Ягник и Удит Нараян.

Начинанията на баща ми имаха такъв успех, че няколко години след отварянето на „Боливудски нощи“ татко разшири биз- неса с китайски ресторант и истинска дискотека с машини за пушек, с които обаче, за мое голямо неудоволствие, само брат ми Умар имаше право да борави. Използвахме пълноценно земята си, върху която се издигаха китайският ресторант и „Боливудски нощи“ – две заведения с общо 568 места, постоянно заети от бомбайски новобогаташи.

Ресторантите ехтяха от смехове и диско ритми, а сочният аромат на люти чушлета и печена риба във въздуха се смесваше с мириса на бира „Кингфишър“. Татко, когото всички наричаха Големия Абас, беше роден за тази работа. Той по цял ден се разхождаше из владенията си като боливудски продуцент, викаше, раздаваше заповеди, шляпаше немарливите доставчици по вратовете и поздравяваше гостите. Приличаше на шофьор, който постоянно натиска педала за газта.

– Хайде, хайде – не спираше да крещи. – Защо се бавите като баби?

За разлика от баща ми, майка ми беше жизненонеобходимата спирачка – винаги готова да свали татко на земята, като му влее малко здрав разум. Помня как седеше невъзмутимо в една стаичка точно над главния вход на „Боливудски нощи“ и водеше сметките на семейното предприятие.

Над всички нас обаче стояха лешоядите, които се хранеха с трупове в Кулата на тишината – гробището на парсите на хълма Малабар.

Още помня тези птици, които кръжаха ли, кръжаха…

 

 

                        Глава 2

Искам да мисля за хубави неща. Когато затворя очи, си представям старата ни кухня, усещам аромата на карамфил и дафинов лист и чувам цвъртенето на кадаи. Газовите котлони и скарите на Бапу се намираха вляво от входа. Често го сварвах да сърба чай с мляко, а четирите основни масали на индийската кухня къкреха под зоркия му поглед. На главата си Бапу носеше висока готварска шапка, с която много се гордееше. Енергични хлебарки с мърдащи антенки пъплеха по подносите със сурови морски дарове и риба, разположени до лакътя на готвача. До върховете на пръстите му пък се намираха купичките с любимите му подправки – чеснова вода, зелен грах, кокосова каша с кашу, пюрета от джинджифил и чили.

Когато ме видеше да стоя на вратата, Бапу ми правеше знак да се приближа. Гледах го как изсипва голяма чиния агнешки мозък в кадаи. Розовата маса цопваше сред цвърчащия лук и лимоновата трева. Малко по-натам къкреше двеста и трийсет литров стоманен котел, пълен с извара със сминдух. Две момчета ритмично разбъркваха млечната маса с дървени бъркалки. Вдясно пък се тълпяха готвачите от Утар Прадеш. Според баба ми само северняците умеели да готвят добре в тандури – делви, пълни с въглища, от които готвачите вадеха шишчета от мариновани патладжани, пилешко и зелени чушки със скариди. На горния етаж чираците, малко по-големи от самия мен, работеха в помещение, украсено с гирлянди от жълти цветя и ароматни пръчици.

Работата на тези момчета беше да отделят неизяденото месо, останало по костите на печените пилета, да чистят фа- сул и да кълцат джинджифил, докато стане на каша. Когато не работеха, чираците пушеха в градината и закачаха момичетата. Тези юноши бяха мои кумири. Прекарах голяма част от детството си в тяхната компания. Седях на табуретка в студената кухня на втория етаж и си бъбрех с тях, а в това време някое от момчетата сръчно разполовяваше шушулки бамя с ножа си и мажеше бялата им вътрешност с люто чили. Надали има нещо по-изтънчено на този свят от черен като въглен юноша от Керала, който реже кориандър – енергичното движение на ножа, ударите му по дъската за рязане и бунтът на стърчащите листа и стъбла, които за миг се превръщат във фина зелена маса. Несравнимо изящество.

Едно от любимите ми занимания през ваканцията беше да придружавам Бапу при сутрешната му обиколка на пазара „Кро- уфърд“ в Бомбай. Ходех с него, защото ми купуваше джалеби – сладки, приготвени от ферментирала каша от нахут с брашно, изпържени в много мазнина и напоени със захарен сироп. По време на съвместните ни разходки обаче аз неусетно усвоих най-важното умение за един готвач – изкуството да избираш пресни продукти.

Тръгвахме между щандовете с плодове и зеленчуци на „Кро- уфърд“. Тесните пътеки минаваха между струпани една върху друга кошници. Продавачите на плодове сръчно издигаха пирамиди от нарове, а под тях диплеха лилава хартия във формата на лотосов цвят. Кошовете с кокосови орехи, карамбола и зелен фасул, подредени на няколко етажа, напомняха уханна гробница. Коридорите на пазара бяха винаги чисти и спретнати, подът беше пометен, а скъпите плодове бяха лъснати на ръка.

Момче на моята възраст клечеше на един от рафтовете и когато Бапу се спреше, за да опита нов вид грозде без семки, момчето вземаше бакърена кана с вода, сръчно измиваше три-четири зърна грозде и ни ги подаваше, за да ги опитаме.

– Без семена – викаше собственикът на щанда, който седеше на трикрако столче на сянка. – Нов стока. За теб, Бапу, с отстъпка.

Понякога Бапу купуваше, друг път – не, но винаги успяваше да насъска търговците един срещу друг. После свивахме към пазара за месо, покрай щандовете за домашни любимци и клетките със зайци и шумни папагали. Миризмата на пилета и пуйки напомняше селски нужник, птиците в клетките се блъскаха и кудкудякаха, розовееха се дупета с окапали пера. Продавачът на птици се обаждаше напевно иззад червената долина на своя тезгях, като не спираше да пълни кошницата в краката си с кървави глави и обрезки.

Именно тук Бапу ме научи как да проверявам кожата на пилето, за да се уверя, че е гладка, и как да познавам възрастта на птицата по гъвкавостта на крилете и клюна. Най-сигурният белег на вкусното пиле обаче бяха закръглените колене.

Когато влезехме в хладилното отделение на пазара за месо, аз настръхвах, а очите ми бавно свикваха с приглушената светлина. Първото, което различавах сред зловонния въздух, беше месарят, който кълцаше жилаво месо с голям нож. Острието се движеше ритмично, специално издълбаните улеи се пълнеха с кръв, а във въздуха се носеше сладката и тежка миризма на смърт.

В магазина на Акбар, който колеше животните според мюсюлманските правила, висяха ченгели с окачени на тях прясно заклани овце. Бапу си проправяше път сред тях, сякаш вървеше през някаква необикновена гора, и потупваше месестите буто- ве, докато не си харесаше някое животно. После Акбар и Бапу започваха да се пазарят, караха се и плюеха, докато накрая върховете на пръстите им се докосваха. Когато Акбар вдигнеше ръка, помощникът му забиваше брадвата си в избраното животно и на пода (и върху сандалите ни) изведнъж се изливаше поток от алена кръв и сиво-сини черва.

Помня как, докато месарят сръчно разфасоваше месото и увиваше краката във восъчна хартия, аз вдигах поглед към синьо-черните гарвани, които ни гледаха втренчено от покривните греди над главите ни. Птиците грачеха и размахваха криле, а белите им изпражнения се стичаха по колоните и върху месото. Дори днес, когато се опитвам да приготвя някое безумно „артистично“ ястие в парижката си кухня, чувам дрезгавите крясъци на кроуфърдските гарвани, които ме свалят на земята.

Любимото ми място в „Кроуфърд“ обаче беше рибният пазар. Бапу винаги го оставяше за накрая. Понесли покупките, направени до този момент, ние прескачахме улеите, задръстени от рибешки черва, които се изливаха в мазни сиви езера. Целта ни беше щандът на Анвар в дъното на покрития пазар.

Индусите окачваха жълти гирлянди и палеха ароматни пръчици под портретите на Ширди Сай Баба по бетонните колони, които поддържаха покрива на рибния пазар. Работниците с трясък внасяха сандъци с риба – сребриста маса от помфрети, хромиди и спариди. Тук-там се виждаха зловонни купчини от

„бомбайски патици“ – вид солена риба, широко използвана в индийската кухня. Към девет сутринта работниците от първа смяна свършваха работа. Те се събличаха дискретно зад опънато платно, миеха се в ръждясала кофа и жулеха изцапаните си с рибешки люспи лунги със сапун „Рин“. В черните ниши на пазара блещукаха огньове. Мъжете раздухваха жарта с отмерени движения и приготвяха прости ястия от ориз и леща, а след като се нахра- неха, лягаха един до друг върху конопени чували и парчета картон и дремеха, несмущавани от шума наоколо.

А колко беше хубава рибата на пазара! Минавахме покрай купчини от сочни сардини със сребристи тела и сплескани жълти глави. Харесваха ми калмарите с румена кожа, които лъщяха като главичка на мъжки член, а също и плетените кошници с морски таралежи, отворени така, че да се виждат месестите оранжеви яйца във вътрешността им. Навсякъде върху бетонния под на пазара се виждаха купчини лед, високи колкото човешки бой, от които стърчаха рибешки глави и перки. Врявата в „Кроуфърд“ беше оглушителна – звънът на металните ченгели се смесваше с шума на стъргалките за лед, граченето на гарваните на покрива и напевните гласове на продавачите. Нима можех да остана безразличен към този свят?

А в дъното на „Кроуфърд“ беше светът на Анвар. Продавачът на риба седеше с кръстосани крака върху висок метален тезгях сред десетина купчини от лед и риба, които стигаха до гърдите му. Беше облечен в бяло, а на тезгяха до него бяха подредени три телефона – един бял, един червен и един черен. При първата ни среща се вторачих в него, защото забелязах, че гали някакво същество в скута си, и ми отне няколко секунди, докато установя, че е котка. После нещо друго се размърда и аз изведнъж осъзнах, че върху металния тезгях лежаха половин дузина само- доволни котки, които лениво размахваха опашки, ближеха лапичките си и при появата ни надменно надигнаха глави.

Едно ще ви кажа: Анвар и неговите котки знаеха всичко за рибата и зорко следяха работата на носачите. Достатъчно беше Анвар само да помръдне глава или да цъкне с език и ето че хамалите се втурваха да изпълняват поръчки или да приемат пристигащата стока. Работниците на Анвар бяха от булевард „Мохамед Али“; фанатично предани, те по цял ден превиваха гръб в краката на работодателя си, сортираха раци, режеха риба тон и настървено чистеха люспите на шараните.

Анвар се молеше пет пъти дневно върху молитвеното килимче, опънато зад една колона. През останалото време седеше с кръстосани крака върху очукания метален тезгях в дъното на пазара. Пръстите на краката му завършваха с дълги и извити жълти нокти. Анвар имаше навик по цял ден да масажира босите си стъпала.

– Хасан – казваше той, докато мачкаше палеца си – ти още много малък. Кажи на Голям Абас да дава тебе повече риба. Тук има хубав тон от Гоа, братле.

– Това не добра риба, братле. Това храна за котки.

В този момент от гърдите на Анвар се изтръгваше стържеща кашлица и съскане. Това означаваше, че продавачът на риба се забавлява на дързостта ми. В дните, когато телефоните звъняха и бомбайските хотели и ресторанти поръчваха риба, Анвар любезно черпеше мен и Бапу с чай с мляко. През останалото време описваше поръчките и строго и съсредоточено следеше работниците, които пълнеха щайгите със стока. В дните, когато нямаше много работа обаче, Анвар ме отвеждаше до някоя току-що пристигнала кошница с риба и ми показваше как да преценя дали стоката е добра.

  • Трябва ти бистро око, братле, не като това – казваше Анвар и потупваше мътното око на някой помфрет с черния си нокът. – Виж тук. Тази е прясна. Виж разликата. Бистри, широко отворени очи.

Анвар се насочваше към друга кошница.

  • Виж тук. Това стар трик. Риба отгоре много прясна. Е? Ама виж, виж.

Анвар бъркаше на дъното на кошницата и измъкваше по някоя смачкана риба за перките.

  • Виж. Пипни. Месо меко. Хриле не червени като на прясна риба, а бледи, сивкави. А като обърнеш перката, трябва твърдо, а не като тази.

Анвар махваше с ръка и младият рибар си вземаше кошницата.        
– Виж това. Вижда? Вижда този тон? Лошо ,братле. Много лошо.

– Смачкан, сякаш ял бой, а? Някой лош носач изпуснал от камиона.

– Аха – казваше Анвар и поклащаше глава, очарован, че съм си научил урока.

 

Един следобед през дъждовния период с баба ми и баща ми седяхме на маса в дъното на ресторанта. Татко и Ами бяха наредили пред себе си купчини бележки, нанизани на метални шишове. Това бяха сметките, които показваха кои ястия са се поръчвали през последната седмица и кои не. Бапу седеше срещу нас на стол с облегалка като подсъдим и нервно поглаждаше полковнишките си мустаци. Този ритуал, който се провеждаше всяка седмица в ресторанта, целеше да стимулира Бапу да подобри старите рецепти. Така беше при нас. Може по-добре, винаги може по-добре.

Предметът на спора, бакърена купа с пилешко, се намираше на масата между тях. Протегнах ръка, потопих пръсти в съда и захапах парче червено месо. Масалата – мазна паста от фин червен пипер, омекотена с щипка кардамон и канела – погъделичка гърлото ми.

– Само трима души поръча това ядене минала седмица – каза татко, като гледаше ту към Бапу, ту към баба. Той отпи от любимата си напитка – чай, подправен с една лъжица гарам масала.

  • Или поправяме, или изхвърляме от меню.

Ами взе черпака и сипа малко сос върху дланта си, след което внимателно го облиза и примлясна. После размаха пръст към Бапу, а златните є гривни задрънчаха заплашително.

  • Какво това? Аз не учила теб готви така.
  • Как? – възрази Бапу. – Минал път казали да променям. Сложи още анасон. Сложи още ванилия. Прави това, прави онова. А сега казва не учили готви така. Как може готви, кога вие не знае какво иска? Все се кара и не дава мене мира. Може стана готвач при Джоши…
  • Лелеее – изпищя баба ми възмутено. – Ти мене заплашва? Това, кое ти днес, ти дължи на мен, а сега казва мене стане готвач при оня? Аз изхвърли теб и цяло семейство на улица…
  • Успокой се, Ами – извика татко. – И ти, Бапу. Спрете. Не говорете глупости. Никой няма вина. Само трябва направи ястие по-хубаво. Може сготви по-добре. Съгласни?

Бапу оправи готварската си шапка, сякаш за да си възвърне достойнството, и отпи от чая си, след което отрони едно:

  • Ъхъ.
  • Аха – додаде баба.

После всички се вторачиха в несполучливото ястие и неговите недостатъци.

  • Направете го по-сухо – казах аз.
  • Какво? Моля? Сега и това момче нарежда мене?
  • Остави го, нека каже.

 

  • Много мазно, татко. Бапу махне масло и олио. Ако пържи на сух тиган, много по-добре. Стане леко хрупкаво.
  • Не харесва как пържа, така ли? Това момче разбира повече…
  • Тихо, Бапу – викна татко. – Ти не млъква. Защо винаги говори така, като някоя баба?

След като татко приключи с тирадата си, Бапу последва моя съвет. Явно кулинарният ми талант си е проличал още тогава, защото въпросното ястие стана един от най-продаваните ни специалитети, а баща ми го преименува на „сухо пиле а ла Хасан“.

 

         – Хайде, Хасан.

Мама ме хвана за ръка, двамата се измъкнахме през задния вход и се запътихме към спирката на автобус №37.

  • Къде отиваме?

Разбира се, и двамата знаехме къде отиваме, но се преструвахме. Това беше нашата игра.

  • Не знам. Може би по магазините. Малко разнообразие. Майка ми беше стеснителна и тихичко си седеше в стаята,

където въртеше счетоводството. Когато баща ми се самозабравеше обаче, тя винаги успяваше да го озапти. Не шумният ми баща, а именно кротката ми майчица внасяше стабилност в смейството.

Тя се грижеше ние, децата, винаги да сме добре облечени и да сме си написали домашните. Това обаче не означава, че мама не е имала своя тайна страст.

Обект на страстта й бяха шаловете. Мама много обичаше дупата.

По някаква неясна причина майка ми понякога ме вземаше със себе си по време на тайните си обиколки из града, сякаш само аз можех да разбера манията є за пазаруване. Всъщност тези излизания бяха съвсем безобидни. Мама си купуваше по един-два шала, а може би и чифт обувки, и само от време на време по някое скъпо сари. На мен купуваше книжки за оцветяване или комикси. Набезите ни по магазините винаги завършваха с обилно хапване някъде навън.

Това беше нашата тайна, приключение, в което участвахме само ние двамата. Мисля, че така тя ми помагаше да не се изгубя сред суматохата на ресторанта, нарежданията на татко и врявата на останалите деца в семейството. (А може би не съм бил толкова специален, колкото ми се ще да вярвам. Години по-късно Мехтаб ми разказа, че мама тайно я водела на кино, а Умар – на картинг.)

Понякога мама имаше нужда не просто да напазарува, а да утоли някакъв друг, много по-дълбок глад. В такива моменти тя заставаше пред някой магазин, примляскваше замислено, а после ме повеждаше в съвсем различна посока – към Музея на принца на Уелс, където разглеждахме моголски миниатюри, или към плане- тариума „Неру“, който отвън ми напомняше гигантски филтър от промишлена турбина, забоден ребром в земята.

През онзи ден мама тъкмо беше приключила финансовата година. Изготвянето на документите за данъчните є беше отне- ло две седмици къртовски труд и след като се беше справила успешно със задачата си и бе изпратила още една добра година, тя награди себе си и мен с обиколка с автобус №37. Този път обаче сменихме няколко автобуса, стигнахме до центъра на града и навлязохме в онази част на Бомбай, където булевардите бяха широки като река Ганг, а от двете страни на улиците се редяха магазини с големи витрини, портиери и полици от тиково дърво, полирани до блясък.

Магазинът за сарита се казваше „Моден писък“. Майка ми гле- даше топовете плат – кула от сиво и електриковосиньо, стигаща до тавана. Сплела ръце под брадичката си, тя наблюдаваше продавача парси, който се беше покатерил на стълба и подаваше най-ярките топове коприна на помощника си. В очите на майка ми имаше сълзи, сякаш не можеше да понесе красотата на платовете – все едно беше вперила поглед в слънцето. През онзи ден мама ми купи невероятно елегантно синьо памучно сако, което, кой знае защо, беше украсено със златния герб на Хонконгския яхтклуб.

По полиците на близката парфюмерия бяха наредени сини и кехлибарени стъклени шишенца с елегантна форма и дълги шии като на лебеди. Жена в бяла престилка капна върху китките ни масла с аромат на сандалово дърво, кафе, иланг-иланг, мед, жасмин и рози. В крайна сметка уханията ни замаяха до такава степен, че ни прилоша и се наложи да излезем на чист въздух. После отидохме в скъп магазин за обувки, където се разположихме върху златни канапета с позлатени облегалки за ръце и крачета с формата на лъвски лапи. Зад украсената с диаманти витрина на магазина се виждаха стъклени полици, върху които подобно на редки бижута бяха подредени обувки с остри токове, пантофки от крокодилска кожа и лилави сандали. Спомням си как продавачът на обувки коленичи в краката на мама, сякаш беше Савската царица, а тя кокетно завъртя глезена си, за да мога да видя зла- тистия сандал в профил, и попита:

  • Е? Какво ще кажеш, Хасан?

Преди всичко обаче си спомням, че по пътя обратно към автобусната спирка минахме покрай висока сграда с офиси, на чийто партер имаше шивашко ателие, магазин за канцеларски материали и някакъв чудноват ресторант на име „Ла Фуршет“. Над ресторанта се беше надвесила циментова козирка, от която стърчеше унило френско знаме.

  • Ела, Хасан – каза мама. – Хайде да пробваме.

Кикотейки се, двамата се втурнахме нагоре по стълбите, понесли торбите с покупки, и минахме през тежката врата. Веднага след това обаче застинахме на място. Отвътре ресторантът беше тъмен и мрачен като джамия. Във въздуха се носеше киселият мирис на вносни цигари и говеждо, мариновано във вино. Единственият източник на светлина бяха мъждивите сферични лампи, които висяха ниско над масите. В едно от сепаретата се виждаха силуетите на мъж и жена. Неколцина висши служители в бели ризи с навити ръкави обядваха и си посръбваха червено вино. (По онова време виното беше екзотична рядкост в Индия.) Никога не бяхме сядали във френски ресторант и салонът ни изглеждаше страшно изискан, така че разумно се настанихме в едно сепаре в дъното и си шепнехме под медния абажур, все едно бяхме в библиотека. Посивяла от прах дантелена завеса спираше и малкото светлина, която се процеждаше през тъм- ните стъкла на ресторанта, придавайки на помещението леко долнопробен вид. Двамата с мама бяхме силно развълнувани.

Болезнено слаба възрастна жена, облечена в кафтан и с ръце, покрити с гривни, се дотътри до нашата маса. От пръв поглед си личеше, че е от онези застаряващи европейски хипита, които посещават някое индийско светилище и никога повече не се завръщат у дома. Индийските паразити и времето обаче си бяха казали думата и в моите очи жената приличаше на изсъхнал бръмбар. Спомням си, че хлътналите є очи бяха дебело очертани, но от жегата гримът се беше разтекъл в гънките на лицето й. Личеше си, че по-рано през деня си беше сложила червило с несигурна ръка. В зле осветеното помещение сервитьорката изглеждаше доста плашещо. Все едно ни обслужваше мъртвец.

Жената имаше дрезгав глас, но говореше добре хинди. Донесе ни менюта, след което се затътри обратно към кухнята, за да ни приготви мангово ласи. Бях смаян от причудливостта на ресторанта. Не знаех откъде да подхвана менюто с неговите ястия с екзотични имена като bouillabaisse и coque au vin. Погледнах уплашено към мама, която ми се усмихна мило и каза:

  • Никога не се страхувай да опиташ нещо ново, Хасан. Това е много важно. Това е солта на живота.

Мама посочи лист хартия.

  • Дали да не си поръчаме специалитета за деня? Искаш ли? Десертът е включен. Много добра цена. Добре ще ни дойде след пазаруването.

Ясно си спомням, че започнахме обяда със салата от цикория и винегрет с горчица, продължихме с frites и пържола, поднесена с Café de Paris (апетитно масло с чесън и подправки), и завършихме със сочен крем брюле. Сигурен съм, че обядът е бил посредствен

  • пържолата беше жилава като новите обувки на майка ми – но благодарение на магията на онзи ден той веднага намери място в моя пантеон на незабравимите ястия.

В паметта ми сладкият карамелен пудинг, който се топеше в устата ми, завинаги ще остане свързан с изражението на ма- миното лице, мило и озарено от вътрешния блясък на безгрижието. Все още виждам пламъчето в очите й, когато се наведе напред и прошепна:

  • Да кажем на баща ти, че френската кухня е новата мода. Ще му кажем, че е много по-добра от индийската. Това ще го разтърси! Какво ще кажеш, Хасан?

 

Бях на четиринайсет години.

Прибирах се от училище, превит под тежестта на учебниците по математика и френски, и похапвах белпури. Когато вдигнах очи от фунийката, видях чернооко момче на моята възраст, което ме гледаше втренчено измежду мърлявите бараки край пътя. Момчето се плискаше с вода от спукана кофа. На места мократа му мургава кожа беше избледняла от ослепителното слънце. В краката му лежеше крава. Сестрата на момчето клечеше в пълната с вода канавка наблизо. Малко по-натам жена с чорлави коси подреждаше оскъдните си вещи в една цименто- ва канализационна тръба.

За миг погледът ми срещна този на момчето, после то се подсмихна подигравателно и ми показа гениталиите си. Това бе- ше един от онези мигове, когато разбираш, че светът не е такъв, какъвто си си го представял. Изведнъж осъзнах, че има хора, които ме мразят, без дори да ме познават.

Една сребриста тойота внезапно профуча край нас на път за хълма Малабар и ме освободи от злонамерения поглед на момчето. С благодарност извърнах очи към лъскавата кола. Когато се обърнах, момчето го нямаше. Видях само кравата, която лежеше в калта и помахваше с опашка, и момичето, което се ровеше в пълните с глисти изпражнения, които току-що беше изходило.

От вътрешността на канализационната тръба се носеха тайнствени шумове.

 

Бападжи беше уважаван човек в гетото. Беше преуспял и бедняците го поздравяваха с притиснати една о друга длани, когато минаваше между бараките им с горделивата си походка и пляскаше най-здравите млади мъже по главите. Избраните си проправяха път през шумната тълпа и се струпваха около спря- ната край пътя триколка на дядо. Бападжи винаги набираше разносвачите на храна измежду момчетата от гетото и местните много го уважаваха заради това.

  • Това най-евтина работна ръка, която може намери – обясняваше ми той с дрезгавия си глас.

Когато обаче баща ми започна да обслужва по-заможни клиенти, той спря да наема млади мъже от бедняшкия квартал. Татко казваше, че средната класа иска чисти сервитьори, а не мърлявата паплач от копторите, и точка. Те обаче продължаваха да идват и да молят за работа. Притискаха изпитите си лица към задната врата на ресторанта, а баща ми ги гонеше с крясъци и ритници.

Татко беше сложна личност, от онези, които не се побират лесно в рамка. Не мога да го определя като ревностен мюсюлманин, но по някакъв начин се стремеше да изпълнява волята на Аллаха. Така например всеки петък преди молитвата родителите ми изнасяха казани с храна при задната врата на ресторанта и я раздаваха на бедняците от гетото. Но това беше застраховка за оня свят. Когато станеше дума за подбор на персонал, баща ми беше безмилостен.

  • Те боклуци – казваше той. – Измет и нищо повече.

Един ден някакъв индуски националист нахлу в нашия свят на червения си мотоциклет и изведнъж между богаташите от хълма Малабар и бедняците от „Напеан Сий Роуд“ зейна пропаст. По онова време шовинистичната организация „Шив Сена“ се опитваше да се „реформира“, а няколко години по-късно на власт щеше да дойде партията „Бхаратия Джаната“. Не всички крайни екс- тремисти обаче бяха готови да се оттеглят. През един горещ следобед татко се прибра с мрачно изражение, стиснати устни и куп листовки в ръка и се качи в стаята си, за да говори с мама.

Двамата с брат ми Умар разгледахме жълтите листчета, които татко беше оставил върху плетения стол. Листовките посочваха мюсюлманите като основна причина за бедността и страданията на народа. На хартийките бяха нарисувани карикатури, на които въздебелият ми баща пиеше кравешка кръв.

Събитията от онези дни се редят в главата ми като филмови кадри. Спомням си как с баба седяхме на верандата и чупехме орехи. Чувахме как отвън въоръжените с мегафони националисти скандират лозунги. Вдигнах поглед към хълма Малабар и видях две момичета в бели екипи за тенис да пият сок на една тераса. Беше много странен момент, защото по някакъв начин предчувствах как ще свърши всичко. Ние не бяхме бедняци от гетото, нито богаташи от хълма Малабар. Семейството ни жи- вееше на границата между тези два свята.

Все още си спомням приятните вкусове от онова последно лято на моето детство. През един късен следобед баща ми заведе всички ни на плажа Джуху. Нарамихме плажните чанти, топките и одеялата и се затътрихме по алеите, осеяни с плумерии и кравешки изпражнения. Накрая стигнахме до нагорещената пясъчна ивица и се запромъквахме между богато украсените конски впрягове, които оставяха след себе си буци от горещи ек- скременти. Татко постла три карирани одеяла на пясъка, а ние, децата, се втурнахме към платиненосинята вода.

Мама беше по-красива от всякога. Беше облечена в розово сари. Седна на земята, като подви обутите си в златисти сандали крака. По лицето є се разля усмивка, мека и блага като разтопено масло. Над главите ни шумно пърхаха хвърчила с формата на риба. Гримираните очи на мама се насълзиха от силния вятър. Докато ровеше из чантата си за кърпичка и се оглеждаше в джобно огледалце, аз потърсих меката топлина на скута й.

Татко заяви, че отива при амбулантните търговци, за да купи боа от пера за най-малката ми сестра Зайнаб. Мухтар, Зайнаб, Араш и аз хукнахме след него. Пълни възрастни мъже се опитваха да си припомнят младостта с игра на крикет. Най-големият ми брат Умар, вече юноша, правеше задни салта на пясъка, за да се покаже пред приятелите си. Продавачите на лакомства мъкнеха подвижните си хладилници и скари по плажа и с напевни гласове хвалеха сладкишите, ядките, оранжадата и балоните.

–  Защо ти купува подарък само на Зайнаб? –  изхленчи Мухтар.

  • Защо, татко?
    • Само по едно – извика татко. – По едно нещо на човек. Не повече. Чухте ли?

Изопнатите канапи на хвърчилата свистяха във въздуха.

Мама седеше на одеялото, сгушена като розов нар. Леля ми є каза нещо, което я разсмя, и мама се обърна развеселена, показвайки белите си зъби, и протегна ръце, за да помогне на сестра ми Мехтаб да закичи косите си с гирлянда от бели цветя. Това е най-скъпият ми спомен от мама.

 

Беше горещ и влажен августовски следобед. Двамата с дядо играехме на табла в двора. Огненочервеното слънце се спускаше над баняна в задния двор. Комарите жужаха настървено. Тъкмо щях да предложа на дядо да влезем в къщата, когато той рязко вдигна глава и изхриптя: „Не искам да умирам“, след което тежко се строполи върху паянтовата масичка. Тялото му потръпна и се разтресе. Масичката падна.

 

Със смъртта на дядо окончателно изгубихме уважението на хората от гетото. И ето че една вечер, две седмици след погребението на Бападжи, те дойдоха. Не помня нищо освен изкривените и безформени лица, притиснати във витрината на ресторанта, и ужасните писъци. Баща ми изведе нас, децата, и паникьосаните гости на ресторанта през задната врата, към „Висящите градини“ и хълма Малабар. През това време под светлината на факлите тълпата извлече майка ми от малкия й кабинет. Татко се втурна да є помогне, но в този миг ресторант „Боливудски нощи“ избухна в пламъци и парлив пушек.

Обляна в кръв, мама лежеше в безсъзнание под една от масите в ресторанта, обгърната от пламъци. Татко се опита да влезе, но куртата му се запали и той трябваше да отстъпи. Чувахме го да вика за помощ, докато сновеше напред-назад пред ресторанта и безпомощно гледаше как мамината плитка гори като фитил. Никога не споделих с никого, защото е възможно да е било плод на бурното ми въображение, но съм готов да се закълна, че докато стоях на хълма, усещах мириса на горящата й плът.

Единственото, което си спомням след това, е вълчият глад. Обикновено не ям много, но след смъртта на мама в продължение на няколко дни се тъпках с овнешко с масала, млечни бухти и биряни с яйца.

Отказвах да се разделя с шала на мама. В продължение на няколко дни бях в ступор. Седях увит в любимия копринен шал на майка ми и ядях супа от агнешки крачета. Това беше последният ми отчаян опит да запазя спомена за мама и нетрайното ухание на розова вода и пържен хляб, което се носеше от ефирното парче плат, увито около главата ми.

Както повелява мюсюлманската традиция, мама беше погребана броени часове след смъртта си. Въздухът се изпълни със задушлив червен прах, който влезе в синусите ми и ми пречеше да дишам. Спомням си как се взирах в червените макове и амброзиите край гроба, който погълна майка ми. Не изпитвах нищо. Нищо. Татко се блъскаше в гърдите, докато кожата му се зачерви, куртата му подгизна от пот и сълзи, а въздухът се изпълни с отчаяните му викове.

Вечерта след погребението на мама двамата с брат ми лежахме в леглата си и се взирахме в тъмното. В съседната стая татко се разхождаше напред-назад и люто кълнеше всичко и всички. Вентилаторите скърцаха. Отровни стоножки се надбягваха по напукания таван. Двамата с брат ми се стряскахме всеки път, когато татко плеснеше с ръце. През онази нощ чухме тат- ко да се поклаща напред-назад, приседнал на ръба на леглото си, и да шепне, да стене, да припява и да повтаря отново и отново едни и същи думи: „Тахира, кълна се в гроба ти, че ще изведа децата ни от тази проклета страна, която те уби“.

През деня атмосферата вкъщи стана нетърпима. Домът ни заприлича на котел, който ври и кипи, но никога не пресъхва. Двамата с малката ми сестра Зайнаб се скрихме зад стоманения шкаф на горния етаж, сгушихме се и се притиснахме един в друг, търсейки утеха. От долния етаж се носеха страшни стонове. В желанието си да не чуваме целия този шум ние влязохме в шкафа и се скрихме сред стотиците шалове – невинната страст на нашата майка.

Опечалените заприиждаха като лешояди. Стаите се изпълниха с тежката воня на потни тела, евтини цигари и препарат против комари. Гостите говореха един през друг на висок глас, ядяха фурми с марципан и изказваха съболезнованията си.

Надменните мамини роднини от Делхи, натруфени в копринени одежди, стояха в един ъгъл с гръб към останалите гости и дъвчеха хрупкав папад и печени патладжани. Роднините на татко от Пакистан сновяха из стаята, вдигаха шум и си търсеха белята. Един от набожните ми чичовци сграбчи ръката ми с кокалестите си пръсти и ме дръпна настрани.
 

  • Това е Божие наказание – изсъска той и поклати побелялата си глава. – Аллах наказва семейството ти, задето остана в Индия след Разделението.

Накрая търпението на татко се изчерпа, той извлече една от лелите си през вратата и грубо я избута на двора. Старицата пищеше, а кучетата наостриха уши и почнаха да вият. След малко татко се върна, за да изхвърли и багажа на лелята.

  • Само да си се върнала, дърта вещице, аз закара тебе с ритници до Карачи – изкрещя той от верандата.
  • Аууу! – изпищя възрастната жена.

После притисна длани в слепоочията си и взе да снове край овъглените останки от ресторанта. Слънцето все още печеше силно.

  • Какво направила аз? – хленчеше лелята. – Какво направила аз?
  • Какво направила ти? Идва в моя къща, яде моя храна и обижда моя жена! Мисли, че като стара може говори каквото иска? – баща ми се изплю в краката й. – Проста селянка. Махай се от мой дом. Върви си. Не иска повече вижда твоя муцуна.

Изведнъж писъците на Ами прорязаха въздуха като нож. В ръцете си тя стискаше снопчета от белите си коси, прилични на коренища, и дереше лицето си до кръв. Разнесоха се викове, настъпи суматоха. Леля и вуйчо Маюр се хвърлиха върху баба и я хванаха за ръцете, за да спре да се наранява. Последва задъхана борба, ризите и шалварите се сляха в неясно петно. След като леля и вуйчо изведоха пищящата Ами, в стаята настъпи неловка тишина. В този момент нервите на баща ми не издържаха и той изхвърча от къщата, всявайки смут по пътя си.

През цялото това време аз седях на канапето до готвача. Бапу беше обгърнал раменете ми с ръка, а аз се притисках в месестото му тяло. Спомням си как тълпата в дневната застина за миг, когато татко и Ами избухнаха. Ръцете, които поднасяха самоса към устата, замръзнаха. Имах чувството, че възрастните играят някаква игра, защото щом татко излезе от стаята, гостите се огледаха плахо с крайчеца на очите и след като се увериха, че няма опасност още някой побъркан Хаджи да им се нахвърли, продължиха невъзмутимо да дъвчат, да дърдорят и да сърбат чай, сякаш нищо не се беше случило. В този момент мислех, че ще полудея.

 

Няколко дни по-късно на вратата ни похлопа пълен мъж със зализана назад коса, който носеше очила с черни рамки и ухаеше на люляк. Беше строителен предприемач. След него дойдоха и други мъже, които приличаха на бръмбари и плюеха бетел. Често тези хора идваха по едно и също време, заставаха на предната веранда и започваха да наддават, като всеки отчаяно се опитваше да се докопа до дядовите шестнайсет декара, за да издигне отгоре им поредната многоетажна сграда.

По ирония на съдбата нещастието сполетя семейството ни в момент, когато пазарът на недвижими имоти в Бомбай беше изключително оживен и имотите бяха по-скъпи от тези в Ню єорк, Токио или Хонконг. А ние имахме шестнайсет декара земя.

Баща ми беше студен като камък. Прекара няколко следобеда, седнал на спареното канапе на верандата, като от време на време се навеждаше напред, за да налее чай на предприемачите. Татко почти не говореше, само гледаше мрачно и потракваше с броеницата си. Колкото повече си мълчеше, толкова по-разгорещено предприемачите удряха по масата и украсяваха стената с червени струи сдъвкан бетел. Накрая обаче предприемачите се умориха. Тогава татко стана, кимна на мъжа, чиито коси ухаеха на люляк, и влезе в къщата.

В рамките на няколко дни мама си отиде завинаги, а ние станахме милионери.

Странно нещо е животът, нали?

Качихме се на самолета на „Еър Индия“, който излиташе през нощта. Усещахме знойния бомбайски въздух с гърбовете си, а косите ни замирисаха на бензин и канализация. Готвачът Бапу и братовчедите му притискаха длани в прозорците на летището като гущери, без да крият сълзите си. Тогава не подозирах, че никога повече няма да видим Бапу, нито ще получим вест от него. Не си спомням самия полет, но помня, че Мухтар не спря да повръща цяла нощ и всички го слушахме как се напъва.

Трябваше ми известно време, за да се съвзема от шока след смъртта на мама, затова и спомените ми от следващите дни са доста объркани. Свързвам този период с ярки и необикновени емоции, но цялостната картина ми се губи. Едно нещо обаче е сигурно – татко изпълни обещанието, което беше дал край гроба на мама. Така само за няколко дни ние изгубихме не само обичната си майчица, но и дома си.

Ние – това ще рече шест деца на възраст от пет до деветнайсет години, овдовялата ни баба, леля и нейният съпруг вуйчо Маюр – седяхме с часове на ярко осветените пластмасови седалки на летище „Хийтроу“, докато татко се караше и размахваше банковите си извлечения в лицето на изстрадалия служител от имиграционните власти, който трябваше да реши съдбата ни. Именно тук за първи път вкусих Англия под формата на охладен и мокър сандвич с яйчена салата, поставен в триъгълна пластмасова опаковка. Най-ясно си спомням хляба, който се разтвори в устата ми.

Никога преди не бях ял нещо толкова безвкусно, мокро и бяло.

 

 

Лондон

 

 

 

Глава 3

Напускането на Бомбай напомняше лова на октоподи, упраж- няван в португалските села на брега на Атлантическия океан.

Младите рибари окачват парчета риба треска на големи трой- ни куки, прикрепени към триметрови бамбукови пръти. По време на отлив те издирват каменисти участъци и мушкат с прътите под скалите, които по друго време са непристъпни. Октоподите изскачат измежду скалите и се вкопчват в рибата. Следва чутовна битка, по време на която рибарите се опитват да измъкнат октоподите на брега с помощта на куките в края на прътовете. Най-често рибарят е този, който губи битката и бива окъпан с мастило. Ако обаче рибарят има успех, заше- метеният октопод се озовава на голата скала. Рибарят сръчно хваща главоногото за отвора, който се намира отстрани на главата, и го преобръща, така че вътрешните органи на октопода остават незащитени. Животното умира за секунди.

Ето така се чувствахме ние в Англия. Нямаше я вече скалата, която ни даваше сигурност, а главите ни бяха като обърнати наопаки. Разбира се, двете години, прекарани в Лондон, без съмнение ни бяха много необходими. През това време успяхме да превъзмогнем загубата на мама и на „Напеан Сий Роуд“ и да продължим напред. Мехтаб с право нарича онзи период „дните на траур“. Мисля, че Саутхол – малък град, който не е в Индия, но не е и в Европа – беше идеалното място, където успяхме да се приспособим към новите условия. Така мисля сега, когато се обръ- щам назад. Тогава обаче имах чувството, че сме попаднали в ада. Бяхме изгубени. Може би дори бяхме на път да полудеем.

* * *

На летище „Хийтроу“ ни посрещна вуйчо Сами, най-малкият брат на мама. Седнах на задната седалка на микробуса, притиснат между леля и братовчедка ми Азиза, която виждах за първи път. Азиза беше родена в Лондон. Макар да беше на моите години, тя не ме заговори, нито ме погледна, просто сложи слушалките на уокмена в ушите си и се заслуша в кънтящата денс музика, като отмерваше такта и гледаше през прозореца.

  • Саутхол много хубав квартал – извика вуйчо Сами от предната седалка. – Пълно с индийски магазини. Най-добри азиатски магазини в цяла Англия. Намерил вас къща близо до нашата. Много голяма. Шест стаи. Трябва пооправи, но няма безпокои се. Хазяин казал той оправи всичко.

Азиза не приличаше на никое от момичетата, които познавах в Бомбай. Престорените усмивки и кокетството є бяха чужди. Поглеждах я крадешком. Беше облечена много секси, с протрити дънки, черно трико и кожено яке. Силното ухание на свежа плът и масло от пачули също беше възбуждащо. Всеки път, когато Азиза пукаше балон с дъвката си, ние подскачахме като при пистолетен изстрел.

  • Само още две кръгови – каза вуйчо Сами, докато спирачките скърцаха при поредното кръгово движение на „Хейс Роуд“.

На завоя усетих топлото коляно на братовчедка ми да се опира в бедрото ми и в миг панталоните ми отесняха. Леля ми, от чийто ястребов поглед не убягваше нищо, явно разчете мислите ми, защото направи кисела физиономия и ме притисна от другата страна.

  • По-добре Сами останал в Индия – изсъска тя в ухото ми. – Виж дъщеря му, толкова млада и вече покварена.
  • Шшшт, лельо.
  • Не ми шъткай! Ти стои далеч от нея. Чу ли? Това момиче беля на глава.

 

Саутхол – предградие, разположено недалеч от летище „Хийтроу“ – неофициално беше кварталът на индийската, пакистанската и бангладешката общност в Британия. Булевард „Бро- дуей“ представляваше блестящ наниз от бомбайски бижутерии, калкутски магазини за търговия на едро и дребно и ресторанти, където се сервираше балти. Чувахме познати звуци под сивото английско небе и това страшно ни объркваше. Къщите близнаци на съседните улици бяха разделени на апартаменти, а по скъсаните чаршафи, окачени на изпочупените прозорци, бързо ставаше ясно кой е пристигнал наскоро от Майка Индия. Нощем глобусите на уличните лампи в Саутхол светеха призрачно в мъглата, а откъм мочурищата около летище „Хийтроу“ се носеше влага с мирис на къри и дизел.

По онова време някои райони на Саутхол вече бяха започнали да се замогват. Там се подвизаваха амбициозните имигранти от второ поколение, които баща ми наричаше „английски фукльовци“. С масивните си пристройки с прозорци в тюдорски стил, със сателитните си антени и стъклените си оранжерии санираните им къщи, измазани в бяло, изглеждаха така, сякаш бяха напомпани със стероиди. Пред много от тези домове имаше паркирани ягуари и рейнджроувъри, закупени на старо.

Роднините на мама, които живееха в Саутхол от трийсет години, ни бяха намерили голяма къща само на две пресечки от булевард „Бродуей“. Къщата беше собственост на пакистански генерал, който я беше купил, за да я използва като убежище, ако му се наложи да напусне страната си. Междувременно обаче той я даваше под наем. Къщата, която скоро започнахме да наричаме

„Убежището на генерала“, беше издигната с идеята да подслони някой от по-заможните „английски фукльовци“, но някак си не бе съумяла да се домогне до собствения си идеал. Постройката беше грозна и разкривена, с тясна фасада, а зад нея имаше малка градина с ръждясало барбекю и провиснала ограда. На улицата пред фасадата растеше хилаво кестеново дърво, а когато се нанасяхме, пред и зад сградата имаше купища боклук. Спомням си, че къщата се намираше в сянката на местното водохранилище и вътре винаги беше сумрачно, подовете бяха покрити с окъсан балатум и протрити килими, а мебелите от стъкло и хром и нестабилните лампи не разведряваха обстановката особено.

„Убежището на генерала“ никога не се превърна в наш дом. Винаги ще си спомням студените и влажни стаи и шумовете, които караха сградата да прилича на затвор: дрънченето на радиаторите, тревожното бучене на тръбите в цялата къща всеки път, когато някой пуснеше водата, постоянното пукане и скърцане на дюшеметата и стъклата.

 

Татко беше обсебен от идеята да започне бизнес в Англия, като на всеки няколко седмици си измисляше ново поприще. Първо искаше да се занимава с внос и износ на пиратки и дребни подаръци; после – с търговия на едро с бакърени кухненски съдове, произведени в Утар Прадеш; след това пък реши да снабдява веригата супермаркети „Сейнсбъри“ със замразени белпури.

Последната предприемаческа идея му хрумна, докато седеше във ваната с лелината шапка за баня на главата, а торсът му се подаваше над млечнобялата вода като космат айсберг. До лакътя му бе сложена чаша с любимия му чай с гарам масала, а от лицето му се лееше пот.

  • Трябва направи проучване, Хасан. Проучване.

Седях върху коша за пране и гледах как татко трескаво си мие краката.

  • Какво ще проучваме, татко?
  • Как какво? Нов бизнес… Мехтаб! Ела тук! Ела. Гърба.  Мехтаб влезе в банята и послушно седна на ръба на ваната.

Татко се наведе напред и погледна през рамо.

  • Вляво – каза той. – Под плешката. Не. Не. Ох! Точно там. Още от юношеските си години татко беше прокълнат с доста неприятен козметичен дефект – широкият му космат гръб беше покрит с черни точки и гнойни пъпки. Докато мама беше жива, почистването на татковия гръб беше нейно задължение.
  • Стискай! – викаше татко на Мехтаб. – Стискай!

Татко се мръщеше, Мехтаб стискаше пъпката между лакираните си нокти и когато гнойта проби, двамата възкликнаха облекчено.

Татко изви глава в опит да си види гърба.

  • Много бяха?
  • Но какъв бизнес, татко?
  • Мисля си за сосове. Топли сосове.

От този момент нататък вкъщи се говореше само и единствено за мадраски сосове.

  • Гледай как се прави, Хасан.

Татко се опитваше да надвика колите по булевард „Бродуей“.

  • Преди да започне бизнес, винаги проучва конкуренция. Ясно?

Проучва пазара.

Супермаркет „Шахи“ беше най-добрият магазин в Саутхол. Собственост на заможно индийско семейство от Източна Африка, супермаркетът заемаше целия партерен етаж на една бизнес сграда, построена през 70-те години в края на булевард

„Бродуей“. Магазинът имаше няколко нива. На едното бяха раз- положени фризерите със замразени чапати и грах с мента. На другото имаше платформи с петкилограмови чували с ориз басмати с начупени зърна. Всеки сантиметър от магазина беше зает от стигащи до тавана стелажи, наблъскани с кутии, чували и кашони, пълни с какво ли не. Именно оттук индийските имигранти като нас си купуваха уханни спомени от дома – зрял фасул, бутилки „Тъмс Ъп“, кокосова сметана, сироп от нар, както и цветни пакетчета с ароматни пръчици от сандалово дърво „за молитва и удоволствие“.

  • А това какво? – попита татко, сочейки някакъв буркан.
  • Мадраска къри паста „Патак“, сър.
  • А това?
  • Туршия „Раджах“ от зелени лимони и люти чушлета, сър.

 

Татко обиколи всички стелажи, като се секнеше и играеше по нервите на нещастния служител.

  • Какво пише тук? „Шарде“?
  • Не, сър, „Шърууд“. Това не е туршия, това е балти къри паста.
  • Така ли? Отвори буркан. Иска опита.

Служителят потърси с поглед управителя сикх. Последният обаче беше застанал пред входа на магазина и охраняваше току-що доставената пратка от розова тоалетна хартия. Като видя, че няма кой да му помогне, младият служител се окопа сред няколко щайги с консервиран нахут и едва тогава се осмели да отговори:

  •  Съжалявам, сър – каза той. – Не може да опитате. Трябва да купите буркана.

 

* *

–Трябва ни добро обслужване – заяви татко на вуйчо Сами.

Азиза ми даде знак с очи, че е време за по цигара.

  • Не тия простаци от Източна Африка – продължи татко и потупа вуйчо Сами по лакътя, така че горкият човек беше принуден да вдигне поглед от вестника си.
  • Мили боже. Това глупаво момче в „Шахи“ пълен дивак.
  • Да, да. Много добре – промърмори вуйчо Сами. – „Ливърпул“ бие с два на един.

Татко обаче беше като куче следотърсач. Под предлог, че търсим „добро обслужване“, ние посетихме едно тайнствено място, за което татко беше слушал много, а именно отдела за хранителни стоки на „Хародс“. Помня как един ден всички вкупом слязохме в Уест Енд, а суматохата и блъсканицата в Найтсбридж ни напомниха за уличното движение в Бомбай и ни накараха да се почувстваме като у дома си. В продължение на няколко минути стояхме смаяни пред иззиданата от червеникави камъни сграда на магазина и зяпахме емблемата „Дворцов достав- чик“, която красеше една от стените на зданието.

  • Това много важно – каза татко с благоговение. – Значи, че английско кралско семейство купува чътни оттук.

После влязохме в „Хародс“ и минахме покрай кожените чанти и порцелана и покрай бутафорните сфинксове, като през цялото време се взирахме с възхищение в златистия таван, инкрустиран със звезди.

В отдела за хранителни стоки се носеше миризма на печено птиче месо и туршия. Под таван, който би подхождал на някоя джамия, се ширеше хранителен магазин с размерите на футболно игрище, огласян от глъчката, присъща на всеки пазар. Около нас се редяха викториански нимфи, приседнали в огромни раковини, керамични глигани и лилав паун, изработен от керамични плочки. Край щанда за стриди висяха пластмасови късове месо. Щандовете от мрамор и стъкло сякаш нямаха край. Спомням си един щанд, на който се предлагаше само и единствено бекон – пушен шарен бекон, стриди в бекон и сладко-солен съфолкски бекон.

  • Вижте – възкликна татко със смесица от възторг и отвращение при вида на подносите със свинско. – Свинско месо. Уха. Вижте и тук.

Когато стигнахме до добре почистените и изкусно подредени моркови с дълги зелени стъбла, татко гръмко се присмя на глупостта на англичаните.

  • Виж, връзка от четири моркова на цена от една лира и 39 пенса. Ха-ха-ха. Те плаща за листата и яде цялото, като зайци.

Минавахме от едно помещение в друго и разглеждахме продуктите, доставени от разни кътчета на света, за които не бяхме чували. Татко все по-рядко избухваше в смях. Спомням си смутеното изражение на лицето му, когато почука с пръст по витрината с трийсет и седем различни вида козе сирене с екзотични имена като „Пулини-Сен-Пиер“ и „Сен-Мор Дьо Турен“.

Изведнъж осъзнахме колко голям е светът. Доказателствата за това бяха пред очите ни – пушено щраусово месо от Австралия и италиански ньоки, черни картофи от Андите, финландска херинга и акадийски наденички. Може би най-стряскаща, но и най-красноречива беше английската кухня, която щедро предлагаше творения със звучни имена като „пай от патешко месо с ябълки и калвадос“, „заешко филе в бирена марината“ или „наденички от дивечово месо с гъби и червени боровинки“.

Чувствахме се страшно объркани. Един пазач, облечен в жилетка и с кабели, които стърчаха от ушите му, се доближи до нас.

  • Къде индийски сосове, моля? – попита татко учтиво.
  • На долния етаж, сър, в отдел „Подправки“.

Минахме покрай планините от желирани бонбони в отдел

„Захарни изделия“, слязохме на долния етаж с ескалатора, прекосихме отдел „Вина“ и стигнахме до отдел „Подправки“. Тук татко за миг се разведри, но надеждите му бързо рухнаха при вида на космополитните етикети – френска мащерка, италианска майорана, холандска хвойна, египетски дафинов лист, английски черен синап и дори – това преля чашата – сибирски лук от Германия.

Татко въздъхна и от тази въздишка сърцето ми се сви.

Сбутани в ъгъла, скрити зад пакети с японски водорасли и розов джинджифил, стояха скромните представители на индийската кухня – няколко бутилки къри и няколко пакета чапати. Светът на баща ми рухна.

– Да вървим – промълви той едва чуто. Това беше краят на английските му мечти.

„Хародс“ смаза баща ми и скоро след това той изпадна в депресия. Досега се беше борил с мрачните настроения, като трескаво търсеше нови възможности. От този момент обаче, чак докато не напуснахме Англия, татко прекарваше времето си, седнал неподвижно на канапето в къщата в Саутхол, и гледаше видеоклипове на урду, без да обели дума.

Рецензии и новини

За "сблъсъка и събирането на кухни и култури" в "На един черпак разстояние"
Елеонора Гаджева забърква кулинарно пиршество из вкусната кухня на "На един черпак разстояние" в предаването на Ива Дойчинова по радио FM+ - "Ива от сутрин до обед".
Подобни Заглавия
Улична храна
Живеете, за да ядете? Пътувате, за да се радвате на кулинарни шедьоври от цял свят? С помощта на този сборник с ...
Цена: 22,90лв.
"Случаят с изчезналата прислужница"
Запознайте се с Виш Пури, „най-добрия детектив” на Индия. Едър, упорит и непогрешим, той непоколебимо се спра...
Цена: 15,00лв.
Цена за Е-книга: 8,50лв.
Happy
Тайни към щастието от културите по света. Време е за щастие! По целия свят хората намират начини, с които д...
Цена: 18,00лв.
Отвъд Рая
Отвъд рая има само ад Един плаж, една жена, едно убийство...   След шестмесечна раздяла Георги опитва да в...
Цена: 8,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs