Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

Между Нирвана и Самсара

Автор: Атанас Куцев
Код на продукта:70
Наличност:В наличност
Снимка корица: Атанас Куцев
Цветно приложение: 32
ISBN: 978-954-9535-86-0
Издадена на: 2015-05-15
Размери: 142x210
Брой страници: 272
Корица: Meкa
Националност: България
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Диляна Георгиева
Цена: 15,00лв.
Кол-во:

Резюме

Между Нирвана и Самсара

В някои пътешествия губиш себе си, в други се откриваш. И понякога, само понякога намираш щастието по средата.

Планина в НепалАтанас Куцев ще направи мост „Между Нирвана и Самсара“ и ще ни покаже Непал и Индия в най-откровената неподправеност на тези странни светове. В Непал Атанас ще преподава английски на будистки монаси, които също има на какво да го научат. Там ще види света от гърба на слон, ще посети родното място на Сидхарта, ще се спусне с кану в джунглата и ще прекара Коледа в Хималаите. Културният шок в Индия ще го зашлеви като неочакван шамар. В продължение на един месец младият фотограф ще се гмурне в дълбините на непонятната за нас индийска логика и неусетно сам ще я открие в себе си. Пъстрата черга на Индия ще се разгъне в палитра от незабравими образи, докато Атанас овладява екстремното изкуство да се вози във влак и потъва в хаоса на преплитащи се емоции и сменящи се дестинации.

А ние ще усетим тези страни с небцето и обонянието си, ще се спуснем по малките улички, ще видим забележителностите, но и ще кривнем от туристическото за едно пълно потапяне. Между свещеното и злободневното, между духовното и материалното Атанас Куцев успява да попие онази истинска същина на хората в Азия, която понякога предизвиква объркване и недоумение, друг път – снизходителна усмивка, но най-вече едно безкрайно очарование към тази толкова простодушна различност. Без да търси, ще открие чистосърдечното щастие, каквото рядко съзираме в нашия свят.

Будистки монаси в редица8500 км, три месеца, две страни, 19 населени места

В манастири, храмове, свещени места, частни домове

Със самолет, слон, камила, влак, рикша, автобус, такси

През планини, реки, пустиня, джунгла, плажове

В сблъсъка на религии, традиции, съвременност

Между Изток и Запад

„Между Нирвана и Самсара“ 

Отзиви (5)

Автор

Атанас Куцев

Атанас Куцев е фотограф, видеооператор и визуален журналист на свободна практика. Зад гърба си има няколко документални филма и самостоятелна фотографска изложба със снимки от Непал и Индия – „Между Нирвана и Самсара“. Роден е през 1990 г. в Пловдив. Завършва журналистика в Софийския университет през 2013 г.

Откъси

ВЪВЕДЕНИЕ


Най-трудно е да се решиш

 

Пустинен музикант в ИндияКазват, че началото винаги е най-трудно. Да започнеш.
По този повод се връщам известно време назад – юни, 2013. Работех в офис от малко повече от година. Беше от онези центрове за поддръжка на „каквото-си-избереш“ (разбирайте голяма международна компания, избрала да базира в България офисите си). Не беше лошо, но не беше и мечтата на живота ми. Работех на непълен ден с доста гъвкави смени и със страхотен екип. И с добро заплащане. Тъкмо завършвах журналистика (в която пък не виждах перспектива, а още по-малко бе мечтата на живота ми – поне не в българската действителност). Освен всичко това някак намирах и време да се занимавам с фотография и видеозаснемане – нещата, които най-много ме привличаха и в които имах неистова нужда и желание да се развивам. Страстта ми, може би най-точно казано.
Един юнски ден получих съобщение във фейсбук от неправителствена организация, с която съм работил години наред. Съобщението беше адресирано до мен и до мой приятел, с когото през 2010 г. бяхме избрани да се включим в европейски проект на същата организация – едноседмична медийна работилница във Виена. Първото ми пътуване извън страната, спомням си. Колко ентусиазиран бях. Тогава не подозирах ни най-малко, че това пътуване ще доведе до много други. Че ще даде старт на един друг начин на живот.
„Хей, момчета, търсим си двама доброволци за ЕДС за два месеца в Непал в края на годината. Работата включва различни дейности като преподаване на английски в манастир или сиропиталище, организиране на младежки дейности, работа в екофабрика за хартия от слонски тор в природния парк „Читуан“.“
„Няма как“, отговорихме и двамата, здраво закотвени в София заради работата си. И наистина нямаше как. Особено след като си бях взел 27 дни платен отпуск до средата на годината, за да работя по други проекти. Предстоеше ми да си намеря нова квартира, да завърша университета. Не си представях да се моля за два месеца неплатен отпуск. А да напусна беше просто немислимо.
Писах на Моника.
Моника е най-добрата ми приятелка. Колега в университета, колега в работата. Дребничка, усмихната, общо взето, винаги позитивна, но и изненадващо сериозна, когато се налага. Човекът, с когото много съм се карал, но и същият, на когото мога да се обадя посред нощ, ако имам нужда. Темпераментна и принципна – две качества, които умело балансира. И това я прави чудесен приятел. Пътували сме доста заедно. Бяхме на бригада в Щатите, на кратко европейско пътешествие из Словения, Австрия и Чехия, из българските планини и по черноморските плажове. А само преди месец тя се беше върнала от поклонническия преход Камино де Сантяго в Испания, където извървя 800 километра пеша за 28 дни. За нея работата, която имахме, беше всичко останало, но не и мечтата на живота ѝ. И особено след тези 800 километра в главата й бяха само пътешествия и приключения.
„Ти луд ли си? Заминавай!“, ми написа тя. Започнах да се обяснявам – работата, отпуска, парите, как така ще зарежа всичко... „Айде стига глупости, винаги можеш да си намериш работа в офис, като се прибереш, а такъв шанс е един път в живота“, ядоса ми се Мони. И с право.
Аз ѝ казах – тогава хайде да заминем заедно. И двамата не ни свърташе на едно място, а и знаем, че се разбираме добре, докато пътуваме. На такова пътешествие е хубаво да си с човек, на когото си сигурен, че можеш да разчиташ. И така, леко спонтанно, го решихме – щяхме да се дипломираме от университета в края на ноември, а в началото на декември – да заминем.
И за да не оставате с впечатление, че сме взели безумни кредити от някоя банка или сме изстискали родителите си, ще ви кажа, че ЕДС е програма, финансирана от Европейския съюз и е насочена към хора до 30 години. Съчетава културен обмен и социални дейности. И още по-хубавото е, че за доброволците са покрити 90% от разходите за самолетни билети, 100% от настаняването и храната, полагат се и пари за джобни и за транспортни разходи. С няколко думи – липсата на средства не беше основателна причина да се откажа.

***

Цветни знаменца в НепалПризнавам си, докато не ни поканиха да се включим в проекта, нямах представа къде точно е Непал. След бърза справка с Google – отиваме в Азия, на север от Индия и в подножието на най-високите върхове на планетата. Уау. А на Мони ѝ хрумна, че щом така и така сме там, можем да пообиколим още малко. Поразпитахме и се оказа, че застраховката ни по програмата покрива два допълнителни месеца след доброволчеството, в които можем да пътуваме на собствени разноски.
Много искахме да отидем в Индия. Любопитството ни към тази толкова шарена страна идваше от времето, прекарано в САЩ, когато за пръв път ядохме индийска храна. И за пръв път се срещнахме с индийци. А по стечение на обстоятелствата Мони за кратко работи в индийски ресторант, където трябваше да научи всички техни ястия – странни имена, които на нас нищо не ни говореха. Но пък любимото ни си остана „пиле тика масала“, което е, най-общо казано, парченца пиле в ароматен млечен сос. Заради това с Мони на шега започнахме да си викаме „масала“, вместо поименно. И така до ден-днешен.
След доброволчеството щяхме да имаме цели два месеца. Трябваше да намерим баланса между това да прекараме достатъчно време в Индия и да отидем и до други места. Планирахме да бъдем там около месец, а последните три-четири седмици – в една или две други държави. Евентуалните дестинации бяха Тайланд, Малайзия и Индонезия. За цялото пътуване поканихме и един наш приятел словак – Майк, който предишната година бе направил двумесечна обиколка в Индия. Той щеше да види Непал и другите държави, в които щяхме да отидем, а ние с негова помощ – истинския облик на Индия.
И оттук насетне само това ни беше в главата. Започнахме да проучваме всичко, свързано с тази част на света. Катманду, столицата на Непал, изглеждаше приказно на снимките. Представяхме си как под единия ни прозорец улицата е осеяна с колоритни будистки и хиндуистки храмове, а от другия прозорец се виждат Хималаите. Но, честно казано, бяхме много по-ентусиазирани от идеята за Индия. Не че Непал не звучеше интересно. Но там малко или много нещата бяха ясни. И предопределени от организацията. Знаехме, че ще бъдем доброволци, че всичко ще ни бъде уредено, че ще получаваме подкрепа и помощ, ако имаме нужда. И затова не се притеснявахме. Но Индия ни беше... „тъмна Индия“.
Истинската подготовка започна. Първата дестинация – посолството на Индия в София. Не намерихме нищо особено полезно. Освен може би картата, закачена на стената. Не че я няма в Google. Но там и тогава си дадохме сметка КОЛКО ГОЛЯМА е всъщност Индия. От най-северната до най-южната точка са 3214 километра. За сравнение – разстоянието между София и Копенхаген е горе-долу ДВА пъти по-малко. Докато чакахме и разглеждахме картата, буквално ме побиха тръпки. Как така ще отидем сами на такова огромно и непознато място? И толкова различно от всички останали държави, в които сме били?
Разбира се, оказа се, че сме посетили посолството в грешния момент, приемното време е преди обед. Върнахме се. Хората бяха много мили, поговорихме си на развален английски с портиера, възрастен индиец. Зарадва се, че ще ходим към родната му страна, и ни прати секретарката на посланика. „Няма какво толкова да ви посъветвам. Няма задължителни имунизации за български граждани. Нито пък нещо друго важно. Виза за Индия по-добре си вземете от Непал, защото ако ви я дадем от тук, започва да тече веднага.“ А ние планирахме да влезем в Индия след повече от половин година. Добре, някакво начало е все пак.
Обърнахме интернет наопаки в търсене на съвети за пътуване в Непал, Индия, Тайланд, Малайзия, Индонезия, АЗИЯ. Има невероятно много сайтове с полезна информация, като започнеш от WikiTravel, минеш през всичките пътеводители (Lonely Planet, Trip Advisor, Rough Guide и др.) и стигнеш до сайтовете на посолствата на съответната страна. Пазете си ценностите и багажа, не пътувайте по тъмно, не се доверявайте на непознати, не участвайте в масови прояви, не яжте храна от улицата, не пийте вода от чешмата, не, не, не... Друг свят е там. Абсолютно задължителни и доста полезни бяха сайтовете на Световната здравна организация (www.who.int) и Центъра за контрол и превенция на заразите (www.cdc.gov) – едни от малкото места, на които можеш да намериш адекватна, актуална и достоверна информация. И знаеш, че няма да се натъкнеш на абсурдни материали като „Хиляди зарази те дебнат отвсякъде в Третия свят!!!“.
Според последния сайт, ако пътуваш в тези държави, е препоръчително да имаш всички редовни имунизации, включително и ваксини за хепатит А и Б, коремен тиф. Трябва да внимаваш за малария, жълта треска, бяс и какво ли още не... Звучеше страшно.
Отидох на консултация в Кабинета за паразитни и тропически болести на ул. „Кракра“ 3-А в София, както бях посъветван от личната си лекарка. Там хората си разбират от работата. Влязох и един приятен чичко ме покани да седна. Обясних му какви планове имаме, какво ще правим, къде ще ходим.
Най-важното е да внимаваме какво консумираме. Водата от чешмата не става за пиене. Поне не за хора, които не са от Азия. Не че е мръсна (навсякъде), но е пълна с микроорганизми, които не ни понасят. Затова – винаги трябва да пием бутилирана. Както и да си мием зъбите с такава. Поне няма проблем с къпането и миенето на ръцете. Храната трябва да е добре обработена термично. И в никакъв случай от улицата! Никога да не ядем изстинала храна. Плодовете и зеленчуците трябва да мием и белим сами.
„Хората отиват в луксозен хотел, като си мислят, че това го прави безопасен, насочват се към страхотния салатен и плодов бар. Точно на такива места се разболяват най-често. А ако отидеш в някое ресторантче, макар да не е луксозно, и храната ти е топла, значи ще си наред.“ Така можем да се предпазим от леки и тежки стомашни проблеми.
В този кабинет научих и за маларията. Не е никак приятна. В десетина вариации маларията е паразит, предаван от комари. И в този регион опасността от заразяване, макар и в някои периоди да е много ниска (като например зимните месеци, когато щяхме да ходим ние), е целогодишна. Не се среща на високо и студено и в големите градове. Но дори пътувайки между населени места, си изложен на риск. Маларията е сериозно заболяване – няма специфични симптоми, прилича на грип, но винаги протича с много висока температура. И ако вдигнеш такава, задължително отиваш да се изследваш – в рамките на 24 часа. Защото ако болестта се развие, става лошо. И колкото повече време минава, толкова по-голям е шансът да... Е, сещате се. Инкубационният период е една година, което значи, че дори и да си се прибрал преди шест месеца от рисков регион, вдигнеш ли температура – марш в Националния център за инфекциозни болести. И не в понеделник, веднага! (Лекарят ми разказа за един негов пациент, който вдигнал висока температура в събота, но не искал да пропуска мачовете през уикенда. В понеделник вече бил изпаднал в кома. И по-късно починал. „Чудно...“, мисля си.)
Още по-забавното е, че няма ваксина. Има няколко вида доста скъпи и никак нещадящи черния дроб лекарства за превенция. Които, на всичко отгоре, не дават 100% гаранция, че няма да се разболееш. Заради тази подробност с черния дроб не можеш да пиеш дори и грам алкохол, както и да прекаляваш с цитрусите (?!). Това, което помага да не прихванеш малария, а и е абсолютно задължително в Азия, са репелентите против комари. Които те пазят и от всякакви други ухапвания. И да не си правим труда да си носим от България, не действат там. Но пък тези, купени в Азия, са изключително ефективни.
И сякаш по-горе изброените гадинки не са достатъчни, разбрах, че ако ходиш бос, с джапанки или сандали по улиците или по плажа, можеш да си имаш друга компания – микроорганизми, които се загнездват в ходилото ти и се превръщат в червеи. Те могат да бъдат опасни, ако стигнат до вътрешните ти органи. „Не се притеснявай, някои хора дори не разбират, че са имали нещо такова, то обикновено си умира само“, успокоява ме лекарят. След това добави: „Като идват пациентите тук, ме питат: „Добре де, щом е толкова опасно, как живеят хората там?“. Истината е, че не живеят много. Продължителността на живота е доста ниска“. Онемях.
Излизам от кабинета пребледнял. Защо ми е да ходя в Азия, по дяволите?!
Поне едно знам със сигурност – няма да кажа нищо от тези неща на родителите си – мисля си, докато отивам да си платя таксата от 15 лева за консултацията. И се чудя дали ми се искаше да знам всичко това.
И Мони не беше много радостна от цялата тази информация.


***

Момичета правят йога по залез на плаж в ИндияМесец по-късно се видяхме с Ели и Ники.
Ели и Ники са приятели на моя позната. Индолози, преводачи, държат йога център в София, били са много пъти в Индия. Писах им, защото разказът от първа ръка е най-ценен. Колкото и необятен да е интернет. А и са били почти навсякъде в тази огромна страна.
Обясних им, видимо притеснен, какво научих по време на посещението си при лекаря. „Глупости“, беше първата им реакция. Е, не изцяло. Добре е човек да се пази, да не пие и яде всичко. Но най-важна е нагласата. В крайна сметка, ако се притесняваш, че всичко може да те нарани или убие, ти убиваш цялото удоволствие от изживяването.
Разказаха ни, че са били в малко селце в Индия в традиционно семейство. Предложили са им вода от чешмата. „Няма как да не пиеш, можеш страшно да ги обидиш“, обясниха. Такива неща се случват постоянно. Но те никога не са се разболявали. И цялата история с маларията им се стори доста пресилена, имайки предвид, че са ходили толкова пъти в Индия и не са имали проблеми. „Тези лекарства много жестоко ти прецакват черния дроб“, ни казаха и те. Така, общо взето, решихме да не взимаме никакви лекарства, с които да се предпазим от малария. Много репелент и се молиш късметът да е на твоя страна.
Разговорът с Ели и Ники доста ни поуспокои. Започнаха да ни разказват за какво ли не. Личеше си колко много обичат Индия. Говорeха разпалено, с пламъчета в очите. Като че ли Индия си беше тяхното място. И те възнамеряваха в един момент да се върнат там за по-дълго. Замислих се какво ли място е Индия, че да искаш да живееш там? Бас ловя, че не е за всеки. Но пък и със сигурност можеш да намериш нещичко за себе си.
Получихме много обстойно обяснение за железопътната система. Най-добрата в света (което ни се стори като шега, когато се озовахме там). Но, разбира се, „в Индия нищо не е лесно“ – отнема твърде много време, усилия и няколко висши образования, за да резервираш билет за влака онлайн. Всеки ден пътуват над 13 милиона индийци! И трябваше да забравим за идеята да отидем до гарата и да си вземем билет просто така. Освен ако не искахме да стоим прави. А там пет-шестчасово пътуване е от наистина кратките. Дори ни посъветваха да си резервираме билетите за цял месец напред от първото жп бюро в Индия. Което ни звучеше невъзможно. А ако искахме да променим плановете си? Е, ще го мислим, като му дойде времето.
Със сигурност сте чували за изнасилванията на туристки в Индия. На мен ми е известна една история, в която момче е пребито, а приятелката му – брутално изнасилена, след като просто се возили в автобус. Ужас. Ели и Ники ни увериха, че такива неща са рядкост. И изобщо не е толкова страшно. Разбира се, за да си спестим дори и разни дребни неприятности, Моника не трябва да носи дрехи с голи рамене, както и къси панталони и поли. Това показва уважение към техните традиции и култура. Иначе индийците били много милички, наистина.
И тъй като са свикнали винаги да са много и нагъсто, нямат голямо уважение към личното пространство. Обичат да ти говорят отблизо, да те дърпат, прегръщат и да се снимат с теб. Ники, който е с дълга коса, ни посъветва да носим винаги шапки – лесно е да хванеш въшки там. Но за онези гадинки в пясъка, които влизат под кожата, дори не бяха чували. А не е като да са избягвали плажовете.
Тази наша среща определено беше много полезна. И някак обнадеждаваща – че Азия може би няма да е най-страшното място на планетата. И ако Ели и Ники в момента четат това – благодаря ви още веднъж!
Успях да получа и друга история от първа ръка – на моя колега видеооператор Камен, който бил за няколко седмици там преди години. Той ми разказа почти същите неща. Добави, че трябва да си като кон с капаци по улиците на Индия, защото ако видят, че се заглеждаш, веднага ще те дръпнат настрани, ще влезете в някое дюкянче и ще те накарат да си купиш нещо, от което едва ли имаш нужда. Като килим например. От Камен запомних един много важен урок – ако искаш да разбереш нещо, питаш трима различни индийци. Ако те ти кажат едно и също, питай четвърти!

***

Индиец прави сапунени мехуриВремето за заминаване наближаваше. Купихме си самолетен билет за началото на март от Южна Индия (летището в Тиручирапали) до Куала Лумпур, Малайзия с AirAsia – най-голямата нискотарифна самолетна компания в света. А от там щяхме да видим накъде да се насочим. Само знаехме, че трябва да летим обратно за България от Катманду в края на месец март.
Все пак решихме да си направим най-основните ваксини – за тетанус (която е в задължителния имунизационен календар) и за хепатит А и Б. Последната се прави на три пъти, като втората е два месеца след първата, а третата – след половин година. И тъй като нямахме половин година, щяхме да си вземем само първите две дози. Което щеше да е достатъчно, за да създаде защита.
Сега оставаше само да се оборудваме. Четиридесет килограма позволен багаж за полета до Непал е страхотно! Много по-лесно се пътува с туристическа раница, но куфарът побира доста неща. Затова взехме и двете, като раницата щеше да влезе в употреба за последните два месеца, когато щяхме да се движим постоянно. И да не се връщаме назад.
Дъждобран (който може да те покрие целия, заедно с огромния ти багаж на гърба), непромокаеми и удобни дрехи, стабилни обувки (и сандали), джобно ножче (което внимавайте да не забравите в ръчния багаж в самолета!), челник (защото не знаеш кога и къде ще има ток), основен комплект с лекарства (за главоболие, за стомашни проблеми, за настинка, широкоспектърен антибиотик), както и термометър (заради проклетата малария) са, общо взето, задължителният арсенал. Козметиката се държи в малки опаковки, за да не тежи и за да не заема много място. Няколко копия на самолетния билет, паспорта (и на други лични документи), по един „комплект“ в големия багаж, в ръчния и в мен. Това се оказа доста полезно в един момент. А и става много неприятно, ако си на хиляди километри от къщи и си загубиш паспорта. Не че едно копие ти върши работа, но помага. И ви съветвам да изпратите на родителите си или близки приятели всякаква информация за пътуването и настаняването ви, не знаете кога може да бъде от полза.
Една раница за ръчен багаж, в която не знам как успях да събера лаптоп и голям фотоапарат (имах сериозното намерение да си водя фотоблог). А и кат дрехи в нея, понеже щяхме да пътуваме почти денонощие до Катманду (с прекачване в Истанбул). Малко пари в брой – в евро. Останалите – в кредитна карта в долари (с промоционални условия за почти целия ни престой, нямаше такса за теглене в цял свят, чак да не повярваш!). Ако не си намерите такава, по-евтино е да теглите от дебитна. Аз имах и двете, обичам да се презастраховам за всеки случай.
Дипломирахме се на 26 ноември. Полетът ни беше на 1 декември. Заминаваме. Няма връщане назад. И изобщо нямам идея какво ще ми се случи в следващите четири месеца. Отивам в Азия, за бога!!! Не съм си представял, че ще се впусна в нещо такова. Но някак си знаех, че имам нужда от това пътуване. Да се откъсна за малко от познатата си среда. Да изляза от зоната на комфорта. Кръстих блога си Runaway Paradise. Трудно ми е да го преведа на български – някак съчетава бягството и рая. Надявам се да бъде по малко и от двете.
Е, това е. Най-трудно е да се решиш. После идва истинското приключение.

 

* * * * * * 

 

Децата и монасите

Деца будистки монаси в НепалСедмица след като пристигнахме в Катманду, беше рожденият ден на дъщерята на Салве – Джанила. С известна радост очаквахме празненството вечерта – все пак се очертаваше да има много традиционна храна, а и щяхме да станем свидетели на непалски рожден ден (Салве всъщност е от Филипините, но съпругът ѝ е непалец). Приготвянето на храна започна от изгрев слънце, количеството беше впечатляващо, а из цялата къща се носеха хиляди аромати.
Качихме се на покрива, където се бяха събрали всички. Освен многото роднини бяха дошли и всички приятелки и съученички на Джанила, която в този ден ставаше на единайсет. Гледката обаче ме вцепени – всички тези малки момиченца бяха много гримирани – с молив за очи, сенки и спирала като жени. По-късно разбрах, че е съвсем нормално да гримираш дори и бебето си. Не знам дали това идва от силното влияние на западната култура, но момиченцата имаха корони като на принцеси, а тортата на Джанила беше с онова любопитно розово момиченце Дора Изследователката. Така че предполагам – да. А в един момент Салве се качи на високо и спусна пинята (кукла, пълна с лакомства), която децата трябваше да хванат и разкъсат, за да вземат бонбоните.
Като че ли вече нищо не можеше да ме изненада. Отправихме се към масата, отрупана с всякакви ястия – имаше къри с месо, традиционни непалски питки и други неща, които дори не мога да опиша. Имаше много странен десерт, който обаче се оказа доста вкусен – кисело мляко с царевица и ягоди. Но най-ексцентричната храна бяха шишчетата с желирани бонбони, маршмелоу и... кренвирш! „Децата ги обожават!“, ухили ми се Салве. Бяха наистина странни и изобщо не мога да реша дали ми харесаха.
Поне опитахме местната оризова ракия, която имаше вкус на узо или мастика, само че доста разредена. Не ми се понрави, и то не заради анасона.

***

Джанила ходи на училище. По шест дни в седмицата! Става рано сутрин и се връща чак в късния следобед. Майка ѝ ни разказваше, че в Непал изобщо не е лесно да си ученик – тежки раници, мъчни уроци и домашни, които са по-дълги дори и от безкрайните учебни дни. А аз си мисля колко е хубаво, че децата в такава развиваща се страна все пак ходят на училище.
В Катманду има много „светски“ училища – частни и държавни, където ходят голям процент от децата в града. Правителството осигурява безплатно образование до 10-и клас. И колкото и бедна държава да е Непал и да виждах нищета почти навсякъде около себе си, изключително силно впечатление ми правеха именно учениците – всички до един бяха спретнати и облечени в чисти униформи. Това е добър начин да се скрият социалните различия, които в Непал понякога стигат до крайности – и заради икономиката на страната, и заради кастовата система.

***

Малко момченце тича на улицата пред къщата ни. Пада, но става веднага. Дори не се изтупва. Продължава да гони кученцето, което търчи на два метра пред него, изплезило език и въртящо радостно опашка. Момченцето се засмива и продължава да преследва приятелчето си, докато то не се скрива в порутената кучешка колибка в двора. Детето се пресяга да бръкне вътре, а майка му се провиква от другата страна на улицата. Изтичва обратно при нея, тя го смъмря, а то изчезва нанякъде, за да играе я с някоя кокошка, я с някое козле.
Децата в Непал не плачат. Не се тръшкат, не мрънкат, не правят фасони. Така и не видях ревящо бебе. Нито пък родители, които бият отрочето си, задето си е нацапало тениската. Тези хора мислеха по съвсем различен начин от нас, бяха над нещата, особено що се отнасяше до мръсотията. Всички дечица си играят на улицата, сред прах и опаковки от бонбони и шоколадови десертчета. И са доста изобретателни и невзискателни към играчките си – може консервната кутия да е количка например. Всички са неимоверно спокойни. И дори жените, препичащи се на слънце пред дома си, не се впечатляват, когато край децата им профучават мотори.

***

Един следобед решихме да отидем до известния площад „Дурбар“ в центъра на града. Пътят от Тамел до там минава през многолюдни улички, пазари и малки площади, като на всеки от тях питахме: „Това ли е площад „Дурбар“?“ и всеки път ни отвръщаха: „Още напред. Като стигнете, ще разберете“. И наистина разбрахме.
Площад „Дурбар“ е огромно пространство, осеяно с храмове (в които, за съжаление, не може да се влезе). Чужденците плащат такса дори и просто да искат да преминат до другата част на града. Но пък непалците използват пространството и продават всякакви неща – от зеленчуци до сувенири. Нас ни научиха на малък трик – можеш да си вземеш такси и да му кажеш да влезете направо в площада (защото, да, и тук може да се минава с кола, независимо че има хиляди туристи). Така никой не те спира за входна такса.
Това място е може би символът на Катманду (снимките в интернет на хиндуистките храмове, от които бях придобил представа за престоя ни тук, са от площада „Дурбар“). Той е дом и на едно удивително явление – „Живата богиня“ Кумари. В Непал Кумари е младо неомъжено момиче, което не е полово съзряло, от клановете Шакия или Байрачария на кастата Неуари. Смята се, че то превъплъщава хиндуистката богиня на разрушенията и жертвоприношенията Дурга. Избира се по десетки критерии – трябва да е между четири- и седемгодишно, да има „врат като раковина“, „очи като крава“, „глас като на патица“ и прочее. Освен това то трябва да премине и тестове за смелост, в един от които влиза в тъмна стая, пълна с животински глави, а маскирани мъже се опитват да го изплашат. Невръстното момиче, което отговаря на всички изисквания, става „Живата богиня“ и заедно със семейството си заживяват в палат на площад „Дурбар“. Хората могат да я видят по време на някои религиозни празници, но не могат да я снимат. Момичето престава да бъде „Живата богиня“, когато загуби много кръв или започне първият й месечен цикъл.

***

Всяко туристическо място привлича и просяците. Тук се срещнах с пет-шестгодишно момче, което ме молеше за пари – с отворена длан, която после свиваше и насочваше към устата си, казвайки ми без думи „гладен съм“. Момчето беше особено упорито. Снимах го, а Майк му даде 10 рупии, след което то си тръгна и се скри някъде в тълпата.
Още от самото начало Санджу ни каза никога да не даваме пари на просещи хора. В началото си мислех, че причината е най-вече, за да ни предпази от това някой да ни ходи по петите или да ни досажда. Но впоследствие видях и другата страна на монетата. В заведение в центъра прочетох надпис на лист хартия, залепен на стената: „Молим ви, не давайте просия на бедните. Запазете и малкото ни останало достойнство“. Стана ми криво – явно беше, че непалците са горд народ и искат да изкарват прехраната си с труд. Макар някои местни да разчитат на милостинята на туристите, за които често не е проблем да се разделят с няколко рупии, други опитват да разрушат стереотипите за Непал, възприеман като бедна страна паразит, хранеща се от Запада.

***

Най-накрая дойде времето да започнем с доброволчеството. Първите няколко дни бяха изпълнени с невъобразимо много информация, емоции и случки. Но това, което предстоеше, щеше да е съвсем друг свят. Щяхме да живеем при будистки монаси, на които трябваше да преподаваме английски език. В ранния следобед от организацията ни осигуриха превоз, с който да отидем до манастира.
Стигнахме до края на града в подножието на планината, в района Нараянтан. Колата спря на самата улица, а шофьорът ни насочи към метална врата между две сгради. Чуваха се детски викове, а на мен ми се повдигаше, защото миришеше на риба – от „магазина“ в съседство, където на познатия тезгях, обкован с балатум, имаше рибешки вътрешности. А как мразех риба... Само се чудех колко често ще ми се налага да минавам през тази врата.
Влязохме в голям двор, а група дечица се разбягаха във всички посоки така, както се разпръскват врабчета, когато към тях се приближи котка. Смееха се силно. Едва успяхме да зърнем някои от тях. Пред нас имаше неголяма четириетажна сграда, върху която се виждаха много врати – входовете на стаите бяха откъм терасите, опасващи всеки етаж. Посрещна ни администраторът, симпатичен човек на средна възраст, с дръпнати очи, облечен в дънки и пуловер. Името му беше Танзин.
С известно притеснение ни показа стаята ни, която се намираше точно до кабинета му. Извини се, че условията са далеч от идеални, но са се погрижили да получим най-добрата от всички. Помещението беше тясно, с три легла и малка нощна масичка, на която лежаха няколко свещи. Личеше си, че се бяха постарали много – мокетът на пода бе чист, леглата – оправени. А стените бяха облепени с всевъзможни детски рисунки и изрезки от вестници. „От престоя на предишните доброволци са“, обясни Танзин. Връчи ни два ключа – един за стаята и един за тоалетната, която е специално отредена за нас – монасите използват други. Леко смутен съобщи, че има баня, но не и топла вода, а после шеговито добави: „Освежаващ леден душ сутрин е страхотно начало на деня“. И дори обясни, че се опитват да намерят безжичен рутер, за да може да ползваме интернет, но такъв бил доста скъп в Непал и затова няма как да гарантира; помоли да го извиним, че не може да ни осигури всичко.
Това леко ме натъжи. Виждах условията, в които се намирахме. В които децата живеят. Манастирът приличаше повече на училище с пансион, отколкото на онези величествени сгради високо в планината, които сме виждали по филмите. Монасите живееха, хранеха се и учеха в тази сграда. И въпреки всичко виждах как от ръководството се опитваха да достигнат поне част от западните стандарти. Да ни накарат да се чувстваме добре в дома им.

***

Въртящи се цилиндри с мантри в Непал„Всъщност все още няма да преподавате, тъй като монасите са заети с молитви, които стриктно изпълняват по календар“, заяви Танзин, докато слизахме надолу по стълбите. Щяхме да се върнем в неделя, след почивните дни. И въпреки че нямахме задължения днес, решихме да прекараме нощта в манастира и да се върнем обратно в къщата на организацията на следващия ден.
Танзин ни заведе в класните стаи, в които предстоеше да преподаваме. И макар да не очаквах нищо особено откъм условия, все си мислех, че ще има поне... чинове. Или нещо подобно. Имаше две помещения, отделени помежду си с висока дървена преграда. Във всяко от тях на стената висеше бяла дъска. И нищо повече. „Не се притеснявайте, децата седят върху черджета на земята“, обясни ни администраторът. „А за вас има по едно столче“, посочи ъгъла на лявата „класна стая“. Там имаше един олющен и много стар метален стол, върху който небрежно бяха поставени маркер и гъба. Във въздуха се носеше силна миризма подобна на тамян, а отблизо идваха много и различни шумове. „Елате да ви покажа“, каза Танзин, правейки движение с ръка да минем пред него.
Влязохме през една отворена врата в огромна стая. В ъгъла имаше олтар с някакъв портрет, а пространството отпред бе отрупано с множество предмети. Монасите бяха насядали по земята (вече със сигурност знаех, че това няма да представлява проблем за тях в предстоящите ни занятия), а на нисички банки пред тях имаше купчини листове, прилежно изписани със символи. Част от монасите повтаряха мантри, а други удряха чинели или надуваха рогове. В далечния край три деца биеха красиво оцветени тъпани. В средата на помещението момчета поднасяха граали, пълни с храна. Целият този ритуал изглеждаше неземен, за което допринасяха и лъчите светлина, прокрадващи се между пердетата и разсичащи прашния въздух. В този момент в стаята влезе куче. Започна да си играе с един от монасите, после се изтегна на мръсния под и задряма.

***

Дойде време за следобедния чай, който се сервира всеки ден в 15 часа. Придружаваха го хрупкави кнедли, пълнени със зеленчуци (подобни на онези от първата ни вечер в Непал), и пикантен сос. Всичко това ни беше сервирано в стаята от две монахчета, навели срамежливо глави, които се събуха, преди да влязат, и безмълвно оставиха таблите с храна и един голям син термос. Мони предложи да слезем на двора и да ядем с тях. Когато го направихме, децата пак се разпръснаха като врабчета, а ние седнахме на стълбите, напечени от яркото следобедно слънце. Към нас се приближи момче, приблизително на нашата възраст, и ни заговори. Английският му беше доста добър. Обясни ни, че освен че се срамуват, децата не могат да се хранят заедно с доброволците, защото трябва да пазят дистанция. Не могат да бъдат наравно с чужденци или главни монаси.

***

След почивката те продължиха с молитвите, а ние решихме да пообиколим наоколо. Нараянтан се намира в самия край на Катманду, като непосредствено след това започва природният парк „Шивапури“. Но под планината няма нищо особено интересно освен един хиндуистки храм със статуя на Спящия Вишну. Най-обикновен квартал, където, разбира се, има пазар. Разхождахме се и наблюдавахме ежедневието, което си течеше независимо дали ние бяхме там, или не. Две деца се бяха провесили на ръце от парапета на външно стълбище, смееха се с глас и се люлееха. С усмивка на лице забелязах недалеч от себе си на прага на една входна врата да седи невръстно момченце, награбило половин поничка, която беше голяма почти колкото него. Майка му (предполагам) продаваше обувки на метър от него. Замислих се колко простички са нещата тук. И колко безгрижно е всичко.

***

Върнахме се в манастира (през онази врата, където като валяк отново ме удари рибешката миризма). Залязващото и вече по-меко слънце падаше върху сградата, правейки я още по-оранжева. Дворът, мръсен и много прашен, започна да се пълни с деца. Едно от тях изскочи отнякъде с окаяна футболна топка в ръце. Всички я посрещнаха с радостни викове и без много да се мотаят, започнаха да тичат от единия край на двора до другия. Врати не им трябваха, за да вкарват голове, защото и без това бяха по 20 души в отбор. Ако изобщо имаше отбори. Онази вечер на лицата на тези монаси видях изписано истинско, неподправено щастие. Нещо, което днес не можеш да откриеш дори в очите на дете, получило най-скъпата и най-желаната играчка.
Посрещнахме залеза на покрива, от който се разкриваше страхотна гледка към по-ниските планини край Катманду и към част от града. Вечерята дойде скоро след това. Заедно с прекъсването на тока. Същите притеснени дечица от следобеда влязоха в полутъмната ни стая, като преди това се събуха. Оставиха таблите на масичката и запалиха две от свещите, които мързеливо се бяха търкаляли там цял ден. Ще се храним на свещи, мисля си, колко приятно. Стига поводът да не беше липсата на електричество. Вечерята ни се състоеше от дал бат с пържени картофи – всички в манастира знаеха колко любими са те на чужденците. И се стараеха да ни го направят като „у дома“. Беше наистина много мило.
И тъй като вече беше тъмно, а ток нямаше, нямаше и много какво да се прави. Докато си говорехме, неусетно сме заспали. Събудих се от чукане на вратата. Погледнах часовника на телефона си – 7.56. Станах да отворя, а две монахчета, различни от вчерашните, нахлуха в стаята, като пак събуха чехлите си отпред. Взеха снощната посуда (защото не ни позволяваха и сами да отсервираме) и изчезнаха. След малко се върнаха с пълен с чай термос, купички с картофи в ароматен сос и питки роти (подобни на арабските). Интересна закуска. Която беше и изненадващо вкусна.
Поостанахме в манастира още малко. Разбрахме се с Танзин да му се обадим след няколко дни, за да се разберем кога да се върнем. След това взехме раниците и потеглихме към малкия площад, от който тръгваха микробусите за центъра на Катманду. Качихме се, седнахме най-отзад (голяма грешка) и сложихме маските за прах. След малко повече от час слязохме, избутвайки половината пътници.

 

Подобни Заглавия
Погребани в небесата
Второ, преработено издание!   Когато Едмънд Хилари става първият човек, покорил Еверест, до него стои ...
Цена: 16,00лв.
С призрачния влак през ОРИЕНТА
Пол Теру се впуска в грандиозно пътешествие из Азия и ни я поднася в цялата ѝ загадъчност, пъстрота и многообр...
Цена: 17,00лв.
Към една планина в Тибет
В новата си книга Колин Таброн пътува до Тибет и поема по пътя на поклонниците към Кайлаш – най-свещената пла...
Цена: 16,00лв.
Древният път на чая
Oт Китай през Тибет и Непал до Индия Древният път на чая – един от най-важните търговски пътища в света в продъ...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs