Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

+
Цена на пакета: 23,60лв.
Спестявате 6,40лв.!

Купи пакет

"Любовта ми Африка"

Автор: Дафни Шелдрик
Код на продукта:31
Наличност:В наличност
Превод: © Цветелина Лакова
ISBN: 978-954-9535-48-8
Издадена на: 2013-02-18
Размери: 142x210
Брой страници: 408
Корица: Мека
Националност: Английска
Редактор: Елена Радинска
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

"Любовта ми Африка"

„Протегнах ръка, докоснах страните й и усетих хладните бивни, докато я галех под брадичката за поздрав. Очите й бяха мили и приветливи, обрамчени от дълги тъмни мигли.

Дафни Шелдрик със слонче в Африка

В тази трогателна и вълнуваща автобиографична книга Дафни разказва за изумителните си взаимоотношения със сираците, сред които са първата й любов, Буши, антилопа с влажни очи, малката мангуста джудже Рики-Тики-Тави, неуморната птица тъкач Грегъри Пек, палавата зебра Хъпети и величествената слоница Елинор, чиято дружба с авторката продължава повече от четиридесет години.

Тази книга обаче е също така вълшебна и трогателна история за любовта между Дафни и Дейвид Шелдрик, известния управител на парка Цаво. Именно силната и страстна любов, изключителните познания на Дейвид за природата и трагичната му и ранна смърт вдъхновяват Дафни за многобройни дейности, сред които най-впечатляващо е основаването на световноизвестния Тръст за диви животни „Дейвид Шелдрик“ и на сиропиталището за диви животни в националния парк Найроби, където Дафни живее и работи и днес.

Книгата описва не само неуморната борба на Дейвид и Дафни за прекратяване на бракониерството и опазване на дивите животни в Кения, но преди всичко тяхното умение да възприемат животните като равни и да отглеждат питомците си така, че те да могат да се върнат в естествената си среда. „Любовта ми Африка“ е творба, изпълнена с обич, състрадание и хумор, която разказва за живота на една от най-забележителните жени в света.

Дафни Шелдрик първа в света постига успех в отглеждането на новородени слончета в изкуствени условия. Благодарение на голямата си обич и разбиране към животните, на годините, прекарани сред богатия животински свят на Кения, и на работата си по усъвършенстване на методите за отглеждане и хранене тя спасява безброй слонове, носорози и други осиротели животни от сигурна смърт.

Отзиви (7)

Автор

Дафни Шелдрик е родена и израснала в Кения. Заедно със своя съпруг Дейвид, легендарен управител на националния парк Източен Цаво в Кения, тя отглежда и лекува осиротели диви животни, представители на различни видове.

След смъртта на Дейвид през 1977 г. Дафни придобива международна известност благодарение на работата си с осиротели слонове и носорози. В памет на съпруга си тя основава Тръста за диви животни „Дейвид Шелдрик“ с помощта на голямата си дъщеря Джил. Днес начело на тръста стои малката дъщеря на Дафни, Анджела.

През 2001 г. Дафни Шелдрик е удостоена с кенийския „Орден на горящото копие“, през 2002 г. получава наградата на Би Би Си „За заслуги“, а през 2006 г. става дама командор на Ордена на Британската империя. Това е първото рицарско звание в Кения от l963 г., когато страната получава независимост.

Откъси

“Посвещавам тази книга на Дивата природа и на всичко,

което тя обхваща, на паметта на Дейвид

и на първите директори на кенийските национални паркове,

на моето семейство и на моите внуци,

за да знаят какво беше едно време.”

 

 

Пролог

 


Денят беше започнал добре. С мой приятел бяхме в Националния парк Цаво и търсехме Елинор сред гъстата растителност и дивите стада. Горях от нетърпение да намеря любимата си осиротяла слоница. Занимавах се със слонове от много години, но нямаше съмнение, че от Елинор бях научила най-много за този вид. Заедно бяхме преживели много успехи и много трудности. Тя ми беше стара приятелка.
     Не беше лесно да я намерим. Площта на Цаво възлиза на 13 000 кв. км. В момента я търсехме на едно място, където знаех, че е била предния ден. Много пъти, когато подозирах, че Елинор е в някое диво стадо, ми се беше случвало просто да я извикам по име. Тогава тя тихо се отделяше от групата и идваше при мен. Често в прилив на нежност тя внимателно обвиваше шията ми с коравия си хобот и повдигаше огромния си крак за поздрав, а аз го прегръщах с две ръце.
     Познавах Елинор, откакто беше осиротяла на седем. Сега тя беше на четиридесет и няколко, също като голямата ми дъщеря Джил, и между нас цареше невероятно приятелство и доверие, които не бяха отслабнали дори и след като Елинор се беше върнала към естествения си начин на живот.
     Най-сетне вдясно забелязахме диво стадо. От разстояние никога не ми беше лесно да различа Елинор сред безредната тълпа на другите възрастни слонове, но и никога не бях изпитвала нужда да я търся; бях сигурна, че тя във всеки момент ще ме познае. За разлика от другите възрастни слонове в Цаво, които нямаха причина да харесват хората и да им вярват, Елинор винаги идваше с желание да ме поздрави, когато я повиках, просто така, заради старите времена. Научих много за слонската памет и за това, че слоновете, подобно на хората, се влияят от емоциите си, а да поздравиш стар приятел те кара да се чувстваш добър, важен и желан.
     Една голяма слоница пиеше от кална локва. Семейството й вече беше поело към храсталака. От такова разстояние слоницата не приличаше много на Елинор – макар и със същите размери тази женска беше по-набита. Споделих мислите си с приятеля си.
     – Какво разочарование – каза той. – Толкова се надявах да я видя.
     – Ще я повикам – отвърнах – и ако е Елинор, ще се отзове.
     Така и стана. Слоницата вдигна любопитен поглед към мен, като повдигна леко уши, после тръгна право към нас.
     – Здравей, Елинор – казах. – Напълняла си.
     Погледнах я в очите, които кой знае защо имаха цвят на светъл кехлибар. Мина ми през ум, че очите на Елинор са по-тъмни, но веднага прогоних тази мисъл. Това трябва да е Елинор. Дивите слонове в Цаво просто не се държат така, не се доближават така доверчиво до хората. След безмилостното преследване по време на „бракониерския холокост“ през 70-те, 80-те и началото на 90-те години стадата в Цаво изпитваха вродена подозрителност към човешкия род.
     – Да – обърнах се към приятеля си. – Това е Елинор.
     Протегнах ръка, докоснах страните й и усетих хладните бивни, докато я галех под брадичката за поздрав. Очите й бяха мили и приветливи, обрамчени от дълги тъмни мигли; поведението й беше дружелюбно.
     – Красива е – промълви приятелят ми. – Застани до нея, за да ви снимам.
     Застанах до единия от масивните предни крака и протегнах ръка, за да я погаля зад ухото – нещо, което обожавах да правя при срещите си с Елинор. Задната част на слонското ухо е мека и гладка като коприна и винаги е приятно хладна.
     Това, което се случи после, ми дойде като гръм от ясно небе.
     Слоницата направи стъпка назад, люшна огромната си глава и като ме повдигна с бивна, ме подхвърли високо във въздуха като безтегловен вързоп с такава сила, че отхвръкнах на двадесетина крачки и паднах върху огромен куп камъни.    Веднага разбрах, че е пострадал десният ми крак, защото когато се изправих с мъка, чух и усетих костите си да пукат. Видях също така, че на бедрото ми зее рана, която кърви обилно. За своя почуда поне за момента не изпитвах болка.
     Приятелят ми изкрещя. Слоницата, за която вече бях сигурна, че не е Елинор, се затича към мен и се възправи над осакатеното ми тяло. Мислех, че това е краят ми. Затворих очи и започнах да се моля. Имаше за какво да съм благодарна на съдбата, но не исках да умирам точно сега. Вътрешно изпитвах ужас, обърканите мисли се блъскаха в главата ми. Изведнъж обаче настана свещена тишина, сякаш Земята беше спряла да се върти и когато отворих очи, усетих как слоницата внимателно вкара бивните си между тялото ми и камъните. Осъзнах, че не иска да ме убие, а всъщност се опитва да ми помогне, като ме вдигне на крака и ме насърчи да се изправя. Помислих си: „Така слоновете се държат с малките си.“
     Но ако слоницата ме повдигнеше в този момент, това можеше да се окаже фатално за раненото ми тяло.
     – Не! – извиках и пернах с ръка върха на мокрия хобот, който докосваше лицето ми.
     Слоницата впери поглед в мен; разперените й уши имаха формата на африканския континент, очите й бяха изпълнени с доброта и загриженост. Тя вдигна огромния си крак и започна внимателно да ме опипва по цялото тяло, като едва ме докосваше. Лежах безпомощна на броени сантиметри от дългите, остри бивни, слоницата ме наблюдаваше, а огромните й уши бяха разтворени под прав ъгъл спрямо грамадната глава. Знаех, че няма намерение да ме убива – слоновете гледат в краката си и не стъпкват жертвите си. Ако искат да убият някого, те коленичат и използват върха на хобота си и челото си.
      И днес си спомням смайващата яснота, с която една мисъл ме прониза в този миг – мисълта, че ако оцелея, аз трябва да изпълня дълга си към Природата и към всички животни, които бяха обогатили живота ми. Защото въпреки счупените кости на сгърченото ми тяло, въпреки парещата болка и въпреки обстоятелството, че тези мъки ми бяха причинени от любимо същество, в онзи миг знаех, че е мой неотменен дълг да споделя със света своите задълбочени познания, своето разбиране за дивите животни в Африка и своята любов към Кения.
     Помислих си: „Ако сега оживея, ще напиша книга. Това ще бъде моето завещание. Ще опиша всичко, което съм научила, опитвайки се да допринеса за съхраняването, опазването и защитата на дивата природа в тази приказна страна.“
     Слоницата сякаш прочете мислите ми. Настъпи напрегната тишина. Животното ме погледна още веднъж и бавно се отдалечи. Бях спасена. Въпреки уплахата си приятелят ми беше успял да намери шофьора и да доведе помощ.
     След като часове наред лежах в подножието на каменния куп и изнемогвах от болка, каквато никога преди не бях изпитвала, на помощ ми се притекоха „Летящите лекари“* /*Международна организация, предоставяща здравни грижи в труднодостъпни области в различни краища на света – б. пр./. С това мъките ми съвсем не свършиха. Предстояха ми безкрайни операции, тежки инфекции, присаждане на кости и дълъг възстановителен период. Отне ми дълги месеци да проходя отново. Но нали бях жива и все още бях в Африка. Дължах оцеляването си на необикновената способност на слоновете да общуват помежду си на много високо ниво и да си предават информация, която често противоречи на природните им инстинкти. Установихме, че Елинор познава Кетрин – така нарекохме впоследствие моята нападателка – и по някакъв начин й беше обяснила, че съм приятелка на слоновете.
     Колкото до прозрението, което ме беше осенило – че трябва на всяка цена да опиша живота и делото си в книга – ето че няколко години по-късно резултатът е налице. Това е разказ за моите предци заселници, за детството ми във фермата на родителите ми, за сафарита и за нощи под звездите; моят спътник Дейвид, дъщерите ми Джил и Анджела, основаването на нашето сиропиталище за слонове – целият ми живот се преплиташе с пленителните истории за всевъзможни животни, които   безкрайно обогатиха битието ми, животни, за които съм се грижила и които съм обичала и познавала като свои деца.
     Моята история води началото си от величествената Африка, люлката на човечеството.

 

Глава 1: Заселници



„Това, което сме, е дар от Бога за нас; това, в което се превръщаме, е дар от нас за Бога.”

 

Неизвестен автор


Предците ми се заселили в Кения съвсем случайно.
     В самото начало на XX век моят правуйчо Уил, брат на прабаба ми, живеел сравнително заможно в Източен Кейп* /*Провинция в югоизточната част на Южна Африка – б. пр./ в Южна Африка. Семейството му напуснало шотландската провинция и се преселило в Африка в средата на 20-те години на XIX век.  Извънредно способен и находчив, Уил работил упорито въпреки тежките условия, обработвал земята, създал семейство и помагал на хората около себе си да преживеят последиците от Бурските войни. Бил приказлив и обаятелен, очите му искрели, обожавал да ходи на лов за едър дивеч и от време на време си позволявал да отскочи с параход до Кения, за да задоволи своята страст за земя и животни. С пищната си дива природа и равнини, покрити с буйна трева, Кения, този извор на живот, била мястото, където вуйчо Уил се променял коренно, мястото, където се извисявал духовно.
     По време на една такава ловна експедиция през пролетта на 1907 г. Уил се сприятелил със сър Чарлс Елиът, губернатор на нововъзникналата британска колония в Кения. Двамата мъже си допаднали. Като истински първопроходец Уил бил от хората, които карат света да се върти, а Елиът, като истински политик, бил от хората, които насърчават други хора да карат света да се върти. Един ден Елиът направил на вуйчо ми интересно предложение: ако Уил доведял двадесет семейства в Кения, правителството щяло да им предостави земя, на която да се заселят. Същата седмица Елиът бил получил нареждане от британските власти да ускори създаването на колония, да продължи строежа на жп линията, минаваща през Найроби, и да намери бели заселници, за да подхрани търговията и да осигури ресурси за линията. До този момент британското правителство било вложило тук пет милиона лири и искало да си върне средствата час по-скоро.
     Британците дошли в Източна Африка не заради самата Кения. Всъщност ги интересували Уганда и изворът на Нил. Правителството искало да попречи на германците и французите да получат достъп до Суецкия канал, тъй като оттам минавали търговските пътища от Британия до Индия, перлата в имперската корона. Изграждането на жп линията било мащабно начинание; хиляди сикхски работници от Британска Индия били докарани с кораби, за да работят на строежите. Линията се виела през многоликите земи на Кения – от пристанищния град Момбаса през негостоприемни полета, покрити с гъсти храсталаци, до просторните, обрасли с трева равнини, където някога местното население, масаите, пасели добитъка си. Числеността на това племе, което в миналото властвало тук, силно намаляла след епидемията от едра шарка в началото на XX век.
     Вуйчо Уил бил така поразен от девствената природа на Кения, така запленен от идеята да се засели в тази удивителна страна, че прекъснал пътуването си, за да се завърне у дома, решен да доведе семействата, за които го молел Елиът. Не се наложило да търси дълго; този клон на рода ми може да се похвали с доста плодовити издънки. Самият Уил се бил женил три пъти и имал седемнадесет деца, които от своя страна също имали многобройни наследници. Въодушевен и окрилен от предоставената възможност, той успял да убеди някои от най-близките си роднини да дойдат в Кения. Накрая отишъл при сестра си – прабаба ми Аджет. Тя и съпругът й, с тяхното внушително потомство от осем деца, били идеална мишена. На прадядо Аджет не му вървяло. Имал слабост към пиенето и хазарта; сдружил се не с кого да е, а с управителя на местната банка, който му позволявал да надвишава кредита си; благодарение на това прадядо ми затънал до шия в дългове. Старият чифлик, така скъп за нашето семейство и някога преуспяващо стопанство в Източен Кейп, бил разпродаден. Последиците от вредните му навици отрезвили прадядо Аджет. Макар да гонел шестдесетте, той горял от желание да се отърве от опетнената си репутация и да започне нов живот. Уил му предложил тази възможност и прадядо я приел с чувство на дълбока благодарност.
     Най-голямата дъщеря на семейство Аджет – Маргарет, овдовяла скоро след женитбата си. Заедно с двамата си невръстни синове Стенли и Браян тя се върнала да живее при родителите си. Елън била борбена млада жена, известна със силния си дух и находчивостта си, и изпитвала глад за приключения. Решението, което взела, е оказало голямо влияние върху живота ми: Елън беше моята баба, а седемгодишният й син Браян – моят баща.
Уил бил великолепен разказвач, чиито обаятелни слова обрисували красотата на Кения, като вдъхвали живот на описанията на земята, хората и дивата природа. С две думи, за него Кения била втори Едем, а възможността да заживее там – покана за рая. Само за няколко месеца благодарение на ораторските си умения той убедил двадесет семейства да напуснат Източен Кейп, да прекосят неизследваните земи на Източна Африка и да започнат живота си наново. Тези хора били потомци на жилави заселници, стоици и приключенци, влюбени в Африка, и способността да се справят с несгодите, да оцеляват и да градят живота си отново и отново била в кръвта им. Били слушали епичните разкази на родителите си за прекосяването на непознати земи и копнежът по предизвикателствата бил заложен у тях. Жалко, че не можем да се върнем назад във времето и да послушаме разговорите, които са се водели по време на легендарните сбирки, организирани от Уил. При съвременния усъвършенстван транспорт ние можем да отидем навсякъде по света и да се сдобием едва ли не с всичко, от което се нуждаем, и дори не можем да си представим колко дълго са обмисляли и планирали пътуванията си някога. Макар че пощенската станция в Момбаса все още била онази старинна крайбрежна постройка, която всички знаели, и макар жп линията да стигала до Найроби, пътниците трябвало сами да се погрижат за себе си във всяко отношение. Нямало кой да им помага по време на пътуването – нямало пътища, нямало магазини, нямало лекари, зъболекари и аптекари. Цялата отговорност по опазването на живота и здравето на преселниците, на техните деца и на живата стока падала върху самите преселници.


     Не ставало дума просто да вземат някакви провизии. Когато (и ако) пристигнели до крайната цел, щели да имат нужда от животни, които да развъждат, както и от земеделски сечива, семена, оръдия на труда, мебели и най-вече – от оръжия и амуниции, за да защитават себе си и имуществото си. Жените трябвало да се погрижат за вещи от първа необходимост като тенджери, одеяла, чаршафи, домашни потреби, шивашки материали, лекарства, дрехи и тоалетни принадлежности.  Предците заселници били оставили безценно наследство във вид на гъсто изписани бележки с практически съвети за водене на затворено стопанство, в които подробно се описвало как се леят свещи, как се вари сапун, как се консервира храна, как се шият дрехи, как се обучават деца по време на пътуване, как билките, горските плодове и дивите растения могат да се използват за предпазване и лекуване на заболявания и как трябва да се подхожда към емоционалните сривове и неизбежните промени в настроението. В онези времена жените били превъзходни готвачки и сръчни шивачки, издръжливи и обръгнали на несгодите на заселническия живот, но за техните потомци изпитанията на пътуването и трудностите, които ги очаквали в началото на новия им живот, представлявали истинско предизвикателство.
     Но ето че най-сетне приготовленията привършили. Вече нямало връщане назад. Германският кораб „Адолф Вьорман“, дошъл специално за целта, бил закотвен в Порт Елизабет, на източното крайбрежие на Южна Африка, в очакване да приеме семействата и тяхното имущество. А за какво имущество ставало въпрос само! Натовареният кораб сигурно е изглеждал (и звучал) като легендарния Ноев ковчег. Въображението ми рисува жива картина: баба ми с невръстните си деца на борда, оградена от най-различни животни: волове, ездитни коне, рогат добитък за месо и мляко, овце, кози, кокошки, патици, гъски и пуйки, всевъзможни домашни животни, а също огромни каруци, най-разнообразни земеделски сечива, ценни старинни мебели, сандъци с книги, бутилки, гърнета и шевни машини. Понятието свръхбагаж още било непознато!
     Децата и внуците ми до такава степен са се установили и са пуснали корени в тази страна, до такава степен са част от нея, че потръпвам от вълнение само като си представя как корабът бавно излиза от пристанището, а хората на борда със сълзи на очи махат за сбогом на близките си на брега. Никой не знаел какво бъдеще го очаква в новите земи и всички трябва да са били наясно, че следващите години ще бъдат изпълнени с големи опасности. Знаели също така, че за по-възрастните от тях тази раздяла е окончателна и те надали щели да видят отново родния край. Била е нужна огромна смелост, особено от страна на жените, за да се впуснат заедно с децата си в такова опасно приключение в непознати земи.
„Адолф Вьорман“ плавал в продължение на два месеца. Пътуването не минало безпроблемно – съпътствали го ужасната теснотия, болестите и неизбежната загуба на жива стока. Когато обаче пристигнали в живописното пристанище на Момбаса, потънало във великолепието на тропическия изгрев, преселниците трябва да са се чувствали като в обетованата земя. Докато възрастните пренасяли товара си от кораба на пристанището, децата очаровани търчали наоколо въпреки убийствената влажност и жега. Момбаса била оживено, шумно място, наситено с багрите на стоките на арабските и индийските търговци и с уханията на подправки, благовония и екзотични храни. Покрай улиците растели бели плумерии* /*Плумерия – тропически храст с красиви и ароматни цветове – б. пр./ и кокосови палми, а по залез слънце най-хубаво било човек да поспре и да хапне в старата част на града.
     Преди преселниците да се отправят към вътрешността на страната, всички животни трябвало да бъдат покрити със зеблени чулове с по три малки дупки за очите и носа, тъй като пътят минавал през печалноизвестната област Ника, където господар била мухата цеце. Тази страховита и негостоприемна местност, покрита със сухи храсти, била известна още като пустинята Тару, описана през 70-те години на XIX век от шотландския изследовател Джоузеф Томсън като „място странно, злокобно, призрачно и потънало в скръб, където властват смъртта и опустошението“. Едно-единствено ухапване от заразена муха можело да се окаже фатално, защото щяло да инфектира животните със смъртоносната болест трипанозомиаза, за която по онова време нямало лек. Няколко години по-рано това заболяване убило голяма част от животните, използвани за пренасяне на материали при строежа на жп линията, и хората се научили да вземат предпазни мерки. Рязането на зеблото и увиването на всяко животно трябва да им е отнело дни. Не им завиждам.
     Когато добитъкът бил готов и всичко било натоварено на влака, следващият етап от пътуването можел да започне. Дори подготовката за потегляне на влака от гарата обаче било сложно нещо. През онези времена парните локомотиви се нуждаели от солиден запас от дърва и вода. В Момбаса нямало чешми, така че водата трябвало да се вади от два кладенеца, дълбоки по 25 метра, или да се носи от реката, която била на няколко километра от града. Да се подкара влакът било голямо събитие. Когато бях дете, баща ми разказваше на брат ми, сестра ми и мен как семейството ни се заселило в Кения. Историята за пътуването, както я наричахме, ми беше любима. И до ден-днешен ми стига само да затворя очи, за да се пренеса сред заселниците и да усетя с какво вълнение очакват влакът да потегли от Момбаса. Някои от жените в групата сигурно са треперели от страх – линията била построена наскоро и макар че преселниците щели да слязат по средата на пътя за Найроби, нестабилните мостове с дървени подпори и дълбоките клисури, през които щял да мине влакът, без съмнение притеснявали майките. Всички възрастни пътници знаели за ужасната смърт на петдесетината индийски и африкански работници, които загинали при строежа на моста над река Цаво през 1898 година* /*През 1898 г. работниците при строежа на моста над река Цаво били нападнати от лъвове човекоядци. Въпреки отчаяните опити на хората да се защитят, двете животни убили голям брой работници (според някои сведения – над 130), преди да бъдат застреляни от полк. Джон Патерсън – б. пр./. След разигралата се трагедия лъвовете в областта си спечелили прозвището Човекоядците от Цаво – название, което сигурно е всявало страх у по-малодушните членове на моето семейство.
     Макар животът ми в Кения да се различава много от този на предците ми, когато са се събудили първата сутрин във влака, те са видели същия залез с неговата величествена красота и същото небе, окъпано в оттенъци на аленото, розовото, ръждивочервеното и златното, които аз виждам днес. Уморените им очи, подкръжени от червения прах на Ника, се разтворили широко също като моите, омагьосани от необятността на равнината Ати. Природата разкривала своята щедрост – през прозорците се виждало безкрайно море от зебри, антилопи, гну, газели и жирафи, огромни стада от африкански биволи и дори носорози. Променящите се гледки карали децата да треперят от вълнение. Пътуването отворило очите им за красоти, каквито не били виждали преди. Група лъвове лежали сити и лениви край линията под самотно дърво сред равнината; машинистът спрял влака, за да могат пътниците да се насладят на гледката. Всъщност през повечето време вуйчо Уил и още неколцина пътници стоели на специална платформа на локомотива, за да видят по-ясно преминаването на дивите стада. Вуйчо Уил бил страстен ловец и когато забележел някой наистина хубав екземпляр край линията, неведнъж спирал влака, за да си устрои ловен празник. Влакът просто изчаквал ловците да се върнат, а останалите пътници, вместо да се възмущават от закъснението, се радвали, че могат да бъдат свидетели на такова зрелище.
     С каква лекота нашите предци избивали животните! Ние, хора от друго поколение, сме наясно със заплахите, надвиснали над дивата природа, и се чувстваме благословени, ако можем само да зърнем животно в естествената му среда. За нас действията на прадедите ни са ужасяващи и непонятни. В онези дни обаче природата в Кения била почти непокътната. Пред погледа отново и отново се откривали безкрайни девствени поля, огрени от слънцето равнини, покрити със златистожълта трева, малки горички, тучни долини, кристалночисти води. Колкото до дивеча, той навсякъде бил в такова смайващо изобилие, че за човек, несвикнал с подобни гледки, би било трудно да си ги представи. По онова време никой не е предполагал, че ловът може да доведе до намаляване на дивеча, камо ли до пълното му изчезване.
     Когато влакът пристигнал в Найроби, пътниците трябвало да слязат, да се погрижат за някои административни формалности и да се подготвят за голямото пътуване във вътрешността на страната. Разположен в земи, обитавани някога от масаите, град Найроби бил основан през 1899 г. като снабдително депо на Угандийските железници, а няколко години по-късно станал столица на Британския източноафрикански протекторат. През l907 г. започнало обновлението на Найроби, което обаче било прекъснато от чумната епидемия, избухнала по същото време. При пристигането на семейството ми градът все още представлявал безпорядък от навеси, бараки и индийски магазинчета, през който минавал черен път, обрамчен с дървета и известен като Правителственото шосе. Повечето постройки били наколни, така че обитателите им да не затъват в заобикалящите ги блата. Всичко тънело в прах, която покривала всяко дърво и всяка видима повърхност. Градът обаче бил оживен и едва побирал индийците, които работели в железниците, амбулантните търговци, рикшите и магарешките каруци. Роднините ми били очаровани. Възрастните прекарали нощта в хотел „Норфолк“. Хотелът се намирал до едно блато, където безброй диви животни идвали, за да пият вода. Мястото било точно като за правуйчо Уил, който никога не изпускал удалата се възможност. През първата вечер, вместо да си пие аперитива на верандата на „Норфолк“, той излязъл и се върнал с чудесен трофей, който бил набелязал край блатото. Друг път дори не се наложило да се откаже от питието си – Уил отстрелял едно диво животно, както си стоял на верандата.
     Но ето че покритите волски каруци били натоварени и семейството било готово за тежкото и продължително пътуване във вътрешността на страната. Облечени в плътно каки (жените не се били отказали от дантелите и дългите чорапи) и с тежки колониални шлемове на главите, заселниците поели на път с известно безпокойство. Петте хиляди акра девствени земи били щедър подарък от страна на правителството; те обаче се намирали в областта Нарок, насред земите на масаите, и това обстоятелство тревожело членовете на групата. Всъщност нямало причина за притеснения. Наистина, масаите живеели в Източна Африка от шестстотин години и през това време си били изградили страховита репутация; техният вожд и знахар  Мбатиан обаче ги бил посъветвал да не се противят на белите и на „желязната змия“, чието пристигане по тези земи се присънило на местна девойка. Всъщност най-голямата опасност за семейството при заселването в новите земи се оказала самата дива природа.
     Пътуването продължило няколко месеца. Нямало пътища, керванът от покрити каруци си проправял пътека, следвайки дирите на дивите животни през гъсталаците. Около пасящите стада се носели мухи, които се завирали навсякъде и постоянно кацали по лицата на хората въпреки плътното и спарващо защитно облекло. Гъстата прах пълнела очите, гърлата и дробовете и причинявала продължителни пристъпи на кашлица у децата. Заселниците преминавали през области, обитавани от местни племена, повечето от които може би за пръв път виждали бели хора. При вида на приближаващия керван жените често надавали пронизителни писъци, а мъжете се спускали, въоръжени с тояги, лъкове, стрели и копия. Случвало се някой да метне копие по каруците. Тогава правуйчо Уил храбро излизал напред и усмирявал местните с успокоителни жестове. Хищниците представлявали постоянна опасност, макар че през повечето време безкрайните диви стада носели наслада за окото.  Заселниците се спуснали в долината Грейт Рифт по път, проправен от предишни пътешественици, който се виел сред гъсти гори, слизал по стръмните стени на клисурата и пресичал откритата савана на дъното на долината. Угасналите вулкани Лонгонот и Сусва стояли като стражи сред солени и сладководни езера, а западната стена на пролома, известна като клисурата Мау, всявала страх у онези, които трябвало да я изкачат, за да стигнат до своите земи.
     Понякога обаче пред очите на заселниците се разкривали приказни гледки, които им напомняли колко богата и разнообразна е природата. Любителите ботаници на всяка крачка откривали нови растения и цветя, които будели възхищението им – орхидеи, гладиоли, хибискус и изумително красиви гигантски лобелии, които в планинските части достигали височина до шест метра. Запалените орнитолози били смаяни от неописуемото разнообразие от птици: щрауси, които се движели на групи от по петдесет и повече екземпляра, скорци с блестящи синьо-черни пера и други, греещи в цветовете на дъгата, а също и нектарници с ярко оперение. От отдалечените села се носела острата миризма на домашни животни и на месо, печено на дървени въглища; пищните цветове на одеждите и мънистените огърлици радвали очите; ушите долавяли странни шумове и рев на магарета. Масаите носели яркочервени наметки, удължавали плитките си с вълна и ги боядисвали с глина с цвят на охра, с която мажели и телата си. Носели мънистени украшения на ръцете, краката и издължените си уши, а блясъкът на копията и ножовете им предизвиквал възторг у децата.
     Баща ми ясно си спомняше това пътуване. Никога не ми омръзваха разказите му за пъстрите стада, които се разделяли, за да пропуснат кервана, а после отново се събирали като жива завеса. Тропотът на препускащите копита и ревът на животните отмервали пулса на тази девствена земя. Баща ми обичаше да имитира гукането на гълъбите. Дълбокият, смразяващ кръвта лъвски рев всеки път карал заселниците да потръпват. Да се осигури месо за храна не било проблем, а ловът на лъвове бил почти ежедневие, както и дългите нощни бдения, чиято цел била лъвовете, хиените и леопардите да бъдат държани далеч от ценния домашен добитък. Всички деца обичали да гледат как Уил препуска на кон през необятните равнини редом с ориксите* /*Вид антилопи, обитаващи саваните и равнините на Източна и Южна Африка – б. пр./ и жирафите, за да провери дали конят може да надбяга тези животни.
     Това обаче бяха безгрижните спомени на баща ми, който бил дете по онова време. За възрастните пътуването било изпълнено с ежедневни, дори ежечасни трудности и препятствия. Керванът напредвал мъчително бавно сред гъсто залесените склонове на клисурата Мау, тъй като пътешествениците трябвало да проправят път за каруците си през труднопроходимата растителност. Всяка вечер преди мръкване, докато жените се приготвяли за лагеруване, мъжете правели заграждения от клони, за да опазят добитъка през нощта. А когато най-сетне пристигнали в Нарок, заселниците трябвало да пресекат потока Уасо Ниро, който в онези години бил дълбока, широка и бърза река. Единственият начин да се стигне до другия бряг бил животните да плуват, а каруците да се пуснат по водата. Това било логистичен кошмар, но пътешествениците били способни и решителни хора. И така, след четиримесечно пътуване, изпълнено с опасности, семействата най-сетне стигнали целта си.  Хората на правуйчо Уил се установили при езерото Елментеита, докато семейство Аджет се изправило пред доста по-обезсърчаващото предизвикателство да продължи напред. От новооснованото градче Нарок, което представлявало търговски и административен център на областта, до земите на семейство Аджет имало още много път.
     Разбира се, когато пристигнали, не намерили нищо. Трудно е да си представим, че тези хора са пътували месеци наред при почти невъзможни условия, мъкнейки със себе си цялото си движимо имущество, за да „пристигнат“ на място, където няма нищо освен дива природа. Често се питам как въобще са разбрали, че са стигнали където трябва. След като издигнали временни колиби от трева и здрави трънливи заграждения, за да опазят добитъка, мъжете се захванали с тежката задача да разчистят земята. Щяло да мине време, преди да се построят стабилни жилища и да се въведе някакъв домашен ред. На всичкото отгоре земите на семейство Аджет били разположени така, че роднините били пръснати и нямало да могат да си помагат, както им се искало. Прадядо ми, който със своите петдесет и девет години не бил в подходяща форма за физически труд, преживял много тежко заселването. Надеждите на семейството да получи помощ от местните били обречени – традицията и културата на масаите повелява с физически труд да се занимават само жените, докато мъжете се грижат за стадата и ги пазят. Масаите обаче не показали враждебност, а кротко и с голям интерес наблюдавали привичките на новодошлите. Особено ги впечатлил прадядо ми с упорството и смелостта си – качества, които местните ценели.
     Днес ние се разстройваме, ако трябва да пътуваме повече от половин час с кола, за да отидем до някой магазин. Когато пазарувам, винаги се сещам за прабаба Аджет, на която определено не й е било леко. По нейно време най-близките магазини били в Киджабе, на шест дни път с каруца. Така, докато се грижела за животните и денонощно отблъсквала нападенията на космати и пернати хищници, които се нахвърляли на всичко живо, прабаба намирала време да надникне в старите семейни тефтери. Варяла сапун от домашно приготвено масло, щраусови яйца, които събирала на полето, и содата каустик, която си била донесла от къщи; правела свещи, като топяла животинска мас и я изливала в калъпи, за да се втвърди; варяла помади и отвари от диви треви, смесени с пчелен восък. Осолявала месото и го сушала на слънце, за да направи пастърма. Събирала горски плодове, които консервирала. Работела неуморно, а наближавала шестдесетте.
     В началото семейството вложило цялата си физическа и психическа енергия, за да се установи на новото място. Един от синовете, Джордж, прекарал много време сред масаите и скоро научил езика им и опознал начина им на живот. Прабаба ми, чиито дълги и гъсти коси будели възхищението на местните жени, се прочула надлъж и шир като лечителка. Масаите дори я допускали да лекува болните и ранените от племето, мнозина от които били улучени с копие или ухапани от лъв, а други страдали от очни и кожни инфекции. Тайните й лекове представлявали смес от парафин и плесен от изсушени кравешки изпражнения, както и билкови тинктури, чиито рецепти се предавали от поколение на поколение.
     Когато животът им потекъл по що-годе установени правила, моите роднини изпитали изключително задоволство от факта, че са се справили сами и са оцелели. Не спирали да се възхищават на приказното великолепие на заобикалящата ги природа: безкрайните открити пространства, магията на необятното, ослепително синьо небе, изобилието от диви животни. Ежедневието им обаче било свързано със смазващи и изтощителни трудности. За първите заселници Африка била загадка, а земеделието работело на принципа „проба-грешка“. Почвата изглеждала плодородна, но била бедна на жизненоважни хранителни вещества; надморската височина и краткият ден на екватора влияели на растежа; дъждовете или предизвиквали свръхпроизводство, или съсипвали реколтата; добивът бил или твърде висок, или прекалено нисък; проливни бури и градушки често унищожавали посевите. Добитъкът боледувал от непознати болести. Към това се прибавяли щетите, нанасяни от дивите животни, скакалците и всевъзможните гъсеници, които нападали насажденията и ги опустошавали.

Подобни Заглавия
"Част от прайда"
В „Част от прайда“ Кевин Ричардсън разказва как от момче, което се е грижело за толкова много птици и животни...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
"Три дъщери на Тибет"
Кунсан вярва, че никога няма да напусне Тибет. Една от най-младите тибетски монахини, тя прекарва детството си...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
"Всички цветя на Шанхай"
За всяка млада китайка в Шанхай през 30-те задълженията надделяват над личните й желания. За Фън това означава ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 8,50лв.
"Огънят на пустинята"
Намибия, 1959 г.: фермата на Салден е пред фалит. Роуз не е особено тъжна от този факт, но за дъщеря й Рут това озна...
Цена: 15,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs