Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 17,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

"Живот без ограничения"

Автор: Ник Вуйчич
Код на продукта:95
Наличност:В наличност
Превод: © Кристина Димитрова
Снимка корица: © Aaron Hallstrom
Цветно приложение: 8
ISBN: 978-954-9535-85-3
Издадена на: 07.04.2015
Размери: 142x210
Брой страници: 288
Корица: Мека
Националност: Австралийска
Редактор: Татяна Трифонова
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

"Живот без ограничения"

„Обикновено именно предизвикателствата по пътя ни показват кои сме всъщност.“

Роден без крака и ръце, още от дете на Ник Вуйчич му се налага да преодолява невъобразими  трудности. И не само успява да превъзмогне физическия недъг, но се впуска в живота с такова настървение, че днес води едно динамично, щастливо и пълноценно съществуване, с каквото малко хора могат да се похвалят. Липсата на крайници не пречи на Ник да бъде напълно самостоятелен, да лови риба, да свири на барабани, да плува и дори да кара сърф.

Ник се изявява като мотивационен говорител и обикаля цялото земно кълбо с мисията да вдъхне вяра и сили на тези, които ги нямат. Чрез своята история цели да докаже, че ограниченията са единствено в ума ни. Вуйчич невинаги  е бил толкова уверен, колкото е днес. Като всеки човек и той е изпадал в трудни моменти на самота и съмнения, но именно неговата различност го дарява с търпение, борбеност и мъдрост. Той се опитва да приема това, което не може да промени, и да се съсредоточава върху онова, което може.

В „Живот без ограничения“ Ник Вуйчич ни повежда по безкрайните препятствия на своя живот и ни разказва уроците, които са го превърнали в тази жизнена и забележителна личност, която е. Кален с изключително чувство за самоирония, с доброта, вяра и целеустременост, Ник ни учи как да поемем отговорност за собственото си щастие. Кара ни да си представим какъв би бил животът ни, ако всичко беше възможно, а после ни доказва, че наистина е така. Всяко ограничение, което си поставяме, е наше собствено дело. И няма по-сигурно доказателство за думите на Ник Вуйчич от собствената му невероятна история. 

Отзиви (6)

Автор

Без каквото и да било медицинско обяснение Ник Вуйчич се ражда лишен от крака и ръце през 1982 г. в Мелбърн, Австралия. Въпреки всичко Вуйчич не позволява на физическото си състояние да ограничава живота му. През детството и юношеството освен с обичайните проблеми на подрастващите Ник се бори с дълбока депресия и самота. Твърди, че това, което му помага в крайна сметка и го дарява с днешната сила и любов към живота, е вярата му в Бог.

На 19 години Вуйчич за първи път говори пред публика и оттогава пътува по света, за да споделя своята история с милиони хора, понякога и на препълнени стадиони. Ник се обръща към най-разнородна публика – ученици, учители, младежи, бизнесмени и църковни паства. Днес този енергичен млад евангелист е постигнал толкова, колкото повечето хора не успяват за цял живот. Той е писател, музикант, актьор, а хобитата му включват риболов, рисуване и плуване. През 2007 г. Ник поема по дългия път от Австралия към Калифорния, където оглавява международнaта неправителствена организация „Живот без крайници“, основана през 2005 г. 

Откъси

Въведение

Името ми е Ник Вуйчич и съм на 27 години. Роден съм без нито един крайник, но това не е пречка за мен. Пътувам по света, като насърчавам милиони хора да превъзмогнат злощастията чрез вяра, надежда, любов и кураж, за да се впуснат в преследване на мечтите си. Чрез настоящата книга ще споделя с теб опита, който съм натрупал от срещите си с нещастия и перипетии, като някои от тях касаят единствено мен самия, но по-голямата част са общовалидни. Целта ми е да ти вдъхна куража да превъзмогнеш премеждията и трудностите, за да откриеш собственото си предназначение и пътя към невероятно хубав живот.
Често ни се струва, че животът е несправедлив. Неприятните моменти и лошото стечение на обстоятелствата могат да доведат до неувереност и отчаяние. Библията обаче гласи: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения“. Това е урок, който години наред се мъчих да усвоя. Най-накрая успях и благодарение на натрупания опит мога да ти помогна да прозреш, че повечето трудности, пред които се изправяме, ни предоставят възможността да разберем кои сме всъщност и с кои от дарбите си можем да направим добро на останалите.
Родителите ми са ревностни християни, но след като съм се родил без ръце и крака, те започнали да се чудят какво ли е имал предвид Бог, като ме е създавал. В началото си мислели, че няма надежда и бъдеще за човек като мен, че никога няма да водя нормален и ползотворен живот.
Днес обаче животът ми надминава дори най-смелите представи на хората. Всеки ден непознати се свързват с мен по телефона, по електронната поща, чрез съобщения или Туитър. Приближават ме на летища, в хотели и ресторанти и ме прегръщат, като ми казват, че по един или друг начин съм оставил отпечатък в живота им. Несъмнено съм благословен. Невъобразимо щастлив съм.
Нито семейството ми, нито аз обаче бяхме способни да предвидим, че увреждането ми – иначе казано моето „бреме“ – може да бъде и благословия, която ще ми предостави изключителната възможност да достигам до останалите, като бъда съпричастен, проявявам разбиране към болката им и им предлагам утеха. Да, вярно е, че съм изправен пред предизвикателства от различно естество, но също така съм и благословен с любвеобилно семейство, достатъчно бистър ум и силна, непоклатима вяра. Нека обаче бъда честен с теб – както в този момент, така и до края на книгата – и споделя, че нито вярата, нито целеустремеността ми бяха така непоклатими, преди да премина през някои много тежки периоди.
Когато навлязох в онези юношески години, през които всички се чудим къде точно ни е мястото, аз изпаднах в отчаяние заради положението си и се боях, че никога няма да съм „нормален“. Нямаше как да пренебрегна факта, че тялото ми не е като на съучениците ми. Колкото и да се стараех да се занимавам с обичайни дейности като плуване и каране на скейтборд, все повече осъзнавах, че просто има неща, които никога няма да съм способен да правя.
Фактът, че няколко жестоки деца ме наричаха изрод или извънземно, не правеше нещата по-розови. И аз съм човек и, разбира се, исках да съм като всички останали, но не таях особени надежди, че ще го постигна. Исках да ме приемат. Чувствах обаче, че не се получава. Исках да си намеря мястото, но очевидно не успявах. Бях в задънена улица.
Душата ми бе ранена. Бях в депресия, в главата ми се въртяха само мрачни мисли и не виждах смисъл от съществуването си. Чувствах се самотен дори когато бях заобиколен от семейството и приятелите си. Страхувах се, че вечно ще съм бреме за онези, които обичах.
Само дето напълно грешах. Нещата, които в онези мрачни дни все още не съзнавах, са толкова много, че може да се напише цяла книга – всъщност тази, която е в ръцете ти. В следващите страници ще ти предложа начини, чрез които да намериш надежда дори и в най-тежките изпитания. Ще ти покажа как да преминеш през мъката и да станеш по-силен, по-непоколебим и способен да преследваш живота, който искаш, а може би дори и да откриеш нещо, което надхвърля най-дръзките ти мечти.
Ако имаш желание и хъс да постигнеш нещо и то не е в разрез с Божията воля, ще го постигнеш. Силни думи. Честно казано, невинаги съм бил убеден в правотата им. Щастието, което излъчвам от видеоклиповете в интернет – в случай че си гледал някой от тях – е резултат от пътя, който съм изминал. В началото нямах всичко необходимо, затова се наложи в движение да се сдобия с няколко важни качества. Установих, че за да живея без ограничения, се нуждаех от:

Ясна цел

Надежда, която е толкова силна, че не може да бъде сломена

Вяра в Бог и неограничените възможности

Любов и да се приемам какъвто съм

Положителна нагласа за напредък

Борбен дух

Желание за промяна

Сърце, склонно да се довери

Жажда за нови възможности

Способността да преценявам рисковете и да се смея на живота

Призванието да помагам първо на другите

Всяка глава от настоящата книга е посветена на едно от тези качества, които, надявам се, са обяснени така достъпно, че да можеш да ги приложиш в собствения си жизнен път към пълноценен и смислен живот. Предлагам ти ги, защото споделям Божията любов към теб. Искам да изпиташ радостта и удовлетворението, които Той е предвидил за теб.
Ако си един от многото хора, които всеки ден се борят с трудностите, не забравяй, че освен перипетии за мен бе отредена и определена мисия. И се оказа, че тя надхвърля и най-смелите ми представи.
Може да изпиташ трудности. Може да паднеш и да ти се струва, че нямаш сили да се изправиш. Познавам усещането, приятелю. Всички ние го познаваме. Животът невинаги е лесен, но след като преодолеем изпитанията, ставаме по-силни и признателни за шансовете, които ни се предоставят. От истинско значение са животите, до които се докосваш, и начинът, по който ще завърши пътят ти.
Обичам живота си точно толкова, колкото обичам и твоя. Заедно възможностите ни са просто невероятни. Какво решаваш? Ще се пробваме ли, приятелю?

Първа глава

СТАНИ ЧУДОТО, КОЕТО ЧАКАШ

В един от най-популярните ми клипове в YouTube карам скейтборд и сърф, свиря на музикални инструменти, удрям топка за голф, падам, ставам, говоря пред публика и най-хубавото – прегръщат ме много прекрасни хора.
Общо взето, това са нормални дейности, които всеки може да извърши, нали така? Защо тогава този клип е гледан милиони пъти? Моята теория е, че на хората им харесва да го гледат, защото аз живея така, сякаш физическите ми ограничения не съществуват.
Хората обикновено очакват човек, който има тежки увреждания, да е пасивен, може би дори гневен и затворен в себе си. Обичам да ги изненадвам, като им демонстрирам колко вълнуващ и пълноценен живот водя.
Ето един типичен коментар от стотици подобни под видеото: „Като гледам, че такъв човек е щастлив, се питам защо, за бога, понякога се самосъжалявам... или пък си мисля, че не съм достатъчно привлекателен, или достатъчно забавен, или КАКВОТО И ДА Е. Как въобще ми хрумват такива мисли, при положение че този човек няма крайници и въпреки това е ЩАСТЛИВ?!“.
Често ми задават именно този въпрос: „Ник, как успяваш да си толкова щастлив?“. Предполагам, че и ти се бориш с трудности, затова веднага ще ти отговоря:
Открих щастието, когато осъзнах, че колкото и несъвършен да съм, все пак съм перфектният Ник Вуйчич. Аз съм Божие творение и съм създаден така, както Той ме е замислил.
Това обаче далеч не значи, че не мога да бъда усъвършенстван. Постоянно се старая да ставам по-добър, за да служа по-добре и на Него, и на света!
Наистина вярвам, че в живота ми няма ограничения. Искам и ти да гледаш така на собствения си живот, без значение пред какво си изправен. Тъй като започваме пътешествието си заедно, моля те, замисли се за миг за границите, които сам си си поставял, както и за онези, които са ти поставяли другите. А сега си помисли как би се чувствал, ако се освободиш от тях. Какъв би бил животът ти, ако всичко беше възможно?
Официално съм инвалид, но всъщност съм облагодетелстван. Моите необикновени проблеми ми предоставят възможността да достигна до много хора в нужда. Само си представи докъде се простират твоите възможности!
Твърде често си повтаряме, че не сме достатъчно умни или привлекателни, или пък достатъчно талантливи, за да преследваме мечтите си. Допускаме, че това, което хората говорят за нас, е вярно. Често сами си поставяме граници. Проблемът е, че когато се подценяваш, пречиш на Бог да те направлява!
Когато се отказваш от мечтите си, все едно Му обръщаш гръб. Въпреки всичко ти си Негово творение. Създал те е с определена цел. Следователно животът ти, точно както и Божията любов, е необятен.
Аз имам право на избор. И ти имаш право на избор. Можем да изберем да се съсредоточим върху разочарованията и недостатъците си, да сме огорчени, гневни или тъжни. Или пък, когато сме изправени пред тежки моменти и враждебни хора, да си вземем поука от преживяното и да продължим напред, като поемем отговорността за собственото си щастие.
Тъй като си Божия рожба, ти си красив и безценен и струваш повече от всички скъпоценности на Земята. Ти и аз сме точно такива, каквито е било предопределено да бъдем! Въпреки това винаги трябва да се стремим да сме по-добри и да преодоляваме границите, като даваме воля на мечтите си. Понякога е нужно да се приспособяваш, защото животът невинаги е идеален, но във всеки един момент си струва да го живееш. Тук съм да ти кажа, че в каквото и положение да се намираш, трябва да бъдеш полезен.
Не мога да сложа ръка на рамото ти, за да ти вдъхна вяра, но думите извират от сърцето ми. Независимо от това колко безнадежден изглежда животът ти, надежда винаги има. Може всичко да ти се вижда сиво, но те очакват по-хубави дни. Колкото и обречено да е положението ти, ти си способен да се справиш. Ако само копнееш за промяна, няма да промениш нищо. Ако пък решиш да вземеш нещата в свои ръце, и то сега, ще промениш всичко!
Нещата се случват за добро. Убеден съм в това, защото съм го изпитал на гърба си. Какво му е хубавото на живот без крайници? Достатъчно е хората да ме видят, за да разберат, че съм се сблъсквал с безброй препятствия. Това ги кара да се вслушват в думите ми, които за тях са източник на вдъхновение. Позволяват ми да споделя вярата си, да им кажа, че са обичани и да им вдъхна надежда.
Ето това е моят принос. Важно е човек да съзнава стойността си. Знай, че и ти също можеш да бъдеш полезен с нещо. Ако точно в този момент си изпълнен с огорчение, то това е в реда на нещата. Означава, че просто искаш от живота нещо повече от това, което имаш сега. Обикновено именно предизвикателствата по пътя ни показват кои сме всъщност.


Стойността на живота

Отне ми много време да прозра положителната страна на обстоятелствата, при които се бях родил. Майка ми била на 25 години, когато забременяла с мен – първото й дете. Била акушерка и работела като медицинска сестра в педиатрия, където отговаряла за родилното и се грижела за стотици майки и техните бебета. Знаела какви мерки трябва да вземе, докато е бременна, спазвала диета, внимавала с лекарствата, не пиела алкохол и аспирин, нито други обезболяващи. Ходела при най-добрите лекари, а те я уверявали, че всичко върви гладко.
Въпреки това предчувствията не я напускали. Когато терминът й наближил, майка ми няколко пъти споделила с баща ми тревогите си, като казвала: „Надявам се, че всичко с бебето ще е наред“.
На нито един от двата прегледа с ултразвук лекарите не забелязали нещо нередно. Казали на родителите ми, че бебето е момче, но не споменали нищо за липсващи крайници! При раждането ми на 4 декември 1982 г. майка ми не могла да ме види веднага, затова първият въпрос, който задала на лекаря, бил следният: „Бебето добре ли е?“. Настъпило мълчание. Секундите се нижели, а никой не й носел бебето и това подсилило предчувствието й, че нещо не е наред. Вместо да ме оставят в обятията на майка ми, те повикали педиатър и се оттеглили в отсрещния ъгъл, като ме преглеждали и обсъждали нещо. Когато майка ми чула силен, здрав бебешки плач, тя изпитала облекчение. Обаче на баща ми, който по време на раждането бил забелязал, че ми липсва една ръка, му прималяло и го извели от стаята.
Шокирани от вида ми, медицинските сестри и лекарите бързо ме повили.
Не било лесно да заблудят майка ми след стотиците раждания, при които била помагала. Забелязала покрусата, изписана по лицата на медицинския си екип, и си дала сметка, че нещата никак не са наред.
– Какво има? Какво му е на бебето ми? – попитала тя.
Лекарят не й отговорил веднага, но когато майка ми настояла да й кажат, той успял да пророни единствено медицинския термин:
– Фокомелия.
Понеже имала медицинско образование, майка ми разпознала термина като състояние, при което бебетата се раждат с деформирани или липсващи крайници. Не можела да приеме, че това е истина.
В същото време потресеният ми баща бил отвън и се чудел дали наистина е видял това, което му се е сторило, че вижда. Когато педиатърът излязъл да говори с него, той възкликнал: „Синът ми няма ръка!“.
– Всъщност – започнал педиатърът колкото се може по-внимателно – синът ви няма нито ръце, нито крака.
На баща ми му прималяло от ужас и мъка.
Седнал поразен, като за момент бил неспособен да пророни и дума, преди защитните му инстинкти да се задействат. Втурнал се с идеята да говори с майка ми, преди да ме е видяла, но за свой ужас установил, че тя лежи в леглото и плаче. Персоналът вече й бил съобщил новината. Предложили й да ме занесат при нея, но тя отказала да ме вземе в обятията си и им казала да ме отнесат.
Медицинските сестри плачели. Акушерката плачела. И, разбира се, аз съм плачел! Накрая ме положили до нея, все още повит, но майка ми просто не можела да понесе гледката пред очите си: детето й нямало крайници.
– Махнете го – казала тя. – Не искам нито да го докосвам, нито да го гледам.
До ден-днешен баща ми съжалява, че медицинският екип му е отнел възможността да подготви майка ми за новината. По-късно, докато тя спяла, той дошъл при мен в стаята за новородени. Върнал се обратно и казал на майка ми:
– Красив е.
Тогава я попитал дали иска да ме види, но тя отказала, понеже все още била прекалено разстроена. Той разбрал и се съобразил с чувствата й.
Вместо да отпразнуват раждането ми, родителите ми, както и цялата им църква, скърбели. Ако Господ е бог на любовта, защо тогава позволява да се случи нещо подобно, чудели се те.

 

Болката на майка ми

Бил съм първородната рожба на родителите си. Във всяко друго семейство това би бил сериозен повод за веселие, но когато аз съм се родил, никой не изпратил цветя на майка ми. Това я наранило и още повече задълбочило отчаянието й.
Натъжена и с влажни очи, тя попитала баща ми:
– Не заслужавам ли цветя?
– Съжалявам – казал баща ми. – Разбира се, че заслужаваш.
Той се отбил до цветарския магазин в болницата и скоро се върнал с букет цветя.
Нямах ни най-малка представа за тези неща, докато не станах около 13-годишен и не започнах да разпитвам родителите си за подробностите около раждането ми, както и за първоначалната им реакция, когато са видели, че нямам крайници. През този ден бях имал неприятности в училище и когато разказах на майка ми, тя заплака с мен. Казах й, че ми е писнало да съм без ръце и крака. С плувнали в сълзи очи ми каза, че с баща ми са осъзнали, че Бог има план за мен и един ден ще разкрие какъв е той. Продължих да задавам въпроси от време на време, като разпитвах ту единия, ту другия. От една страна, исках отговори, понеже си бях любознателен по природа, но от друга, това бе и резултат от настойчивите въпроси на по-любопитните ми съученици.
В началото мъничко се страхувах от това, което могат да ми кажат родителите ми, а и не исках да ги притискам, понеже виждах колко им е тежко да се ровят в някои спомени. През първите ни разговори майка ми и баща ми бяха доста внимателни и съобразителни в отговорите си. Когато поотраснах и станах по-настоятелен, те ми обясниха с подробности какво са изпитвали и какви страхове са ги глождили, защото знаеха, че вече мога да го понеса. Въпреки всичко, когато майка ми ми каза, че не е искала да ме докосне, след като съм се родил, меко казано, ми беше трудно да го преглътна. И така си бях достатъчно неуверен, но да ми кажат, че собствената ми майка не е можела да ме гледа, беше... хм, представи си как би се чувствал ти самият. Бях наранен, чувствах се отритнат, но после се замислих за всичко, което родителите ми бяха направили за мен от онзи момент насетне. Неведнъж са ми доказвали любовта си. По времето, когато водехме тези разговори, вече бях достатъчно голям, за да мога да се поставя на нейно място. Като изключим интуицията й, по време на бременността й не е имало никакви други предупредителни сигнали. Била е шокирана и изплашена. Как бих реагирал аз в ролята си на родител? Не съм сигурен, че бих се справил така добре като тях. Казах им именно това и с времето все повече навлизахме в подробностите.
Радвам се, че изчакахме, докато придобия увереност и почувствам със сърцето си, че ме обичат. Продължихме да споделяме чувствата и страховете си и с помощта на родителите си научих как посредством вярата си те са осъзнали, че съдбата ми е да служа на Бога. Бях много решително и лъчезарно дете. Учителите ми, други родители и непознати често казваха на майка ми и баща ми, че поведението ми ги очарова. Аз от своя страна осъзнах, че колкото и трудно да е положението ми, много други хора носеха на плещите си далеч по-тежко бреме.
Днес, по време на пътуванията си по света, често ставам свидетел на неимоверни страдания, които ми помагат да оценя какво имам, както и да не се съсредоточавам толкова върху онова, от което съм лишен. Виждал съм сирачета, страдащи от парализа. Млади жени, превърнати в сексуални робини. Мъже, попаднали в затвора, защото са били прекалено бедни, за да изплатят дълговете си.
Страданието е всеобщо и често невероятно жестоко, но дори в най-пропадналите гета и след най-ужасяващите трагедии съм бил обнадежден от факта, че има хора, които не просто оцеляват, а процъфтяват. Със сигурност не очаквах да видя радост на място, наречено „градът на боклука“, най-пропадналото предградие на Кайро, Египет. Квартал „Маншият Насир“ е заобиколен от високи скали. Печалното, но подходящо наименование, както и непоносимата воня, която се носи сред общността, произхождат от факта, че повечето от 50-те хиляди жители се издържат, като щателно претърсват Кайро, довличат отпадъците тук и ровят в тях. Всеки Божи ден те тършуват из планините от боклуци, докарани от град с 18-милионно население, с надеждата да открият нещо, което да продадат, рециклират или въобще да оползотворят по някакъв начин.
Човек би помислил, че сред улици, задръстени от купчини с отпадъци, свинарници и вонящи боклуци, ще се сблъска с отчаяние, но въпреки това по време на посещението си през 2009 г. установих, че нещата далеч не стоят така. Животът на хората там със сигурност не е лек, но онези, с които се срещнах, бяха много чистосърдечни, изглеждаха щастливи и изпълнени с вяра. Деветдесет процента от населението на Египет е мюсюлманско. „Градът на боклука“ е единственият квартал, чието население се състои предимно от християни. Почти 98% от тях са копти.
Бил съм в много от най-бедните квартали в различни краища на света. Този беше един от най-западналите по отношение на околната среда, но пък настроението на жителите му истински стопляше душата. Побрахме близо 150 души в малка бетонна сграда, която служеше за църква. Когато започнах да говоря, бях поразен от радостта и щастието, които струяха от публиката. Лицата им направо сияеха. Рядко съм се чувствал така озарен. Отправих благодарности за това, че вярата им ги е извисила над положението им, докато им разказвах как Христос е променил и моя живот.
Разговарях с тамошните духовни водачи за това как Божията сила е променила съдбите на хората в селото. Надеждите им се простираха далеч отвъд тази земя – чак във вечността. А дотогава щяха да вярват в чудеса и да благодарят на Бога за това, че го има, и за делата му. Преди да си тръгнем, дадохме на няколко семейства ориз, чай и малко пари, с които да си подсигурят храна за около месец. Раздадохме и спортно оборудване, футболни топки и въжета за скачане на децата. Те веднага поканиха групичката ни да играе с тях и си прекарахме чудесно, като се смеехме и се радвахме едни на други, въпреки че бяхме заобиколени от мизерия. Никога няма да забравя тези деца и усмивките по лицата им. Те просто за пореден път ми показаха, че щастието може да се появи при най-различни обстоятелства, стига само да вярваме истински в Бог.
Как успяват тези бедни деца да се смеят? Как така песните на затворниците са пълни с радост? Те се извисяват, като приемат, че дадени събития са извън техния контрол и са непонятни за тях, а вместо това се съсредоточават върху нещата, които могат да разберат и контролират. Родителите ми са направили именно това. Продължили са напред, като са решили да се доверят на Божието Слово, което гласи: „При това знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро“.


Семейство със силна вяра

И двамата ми родители са родени в стабилни християнски семейства в онази част от бивша Югославия, която днес заема Сърбия. Семействата им поотделно имигрирали в Австралия заради комунистическите репресии, когато те били още деца. Техните родители били апостолски християни и вярата им ревностно се противопоставяла на носенето на оръжие. Комунистите ги дискриминирали и преследвали заради това. Налагало им се е да провеждат литургиите си тайно. Били притиснати финансово, понеже отказали да се присъединят към Комунистическата партия, която управлявала всеки аспект от живота им. Когато баща ми бил млад, често стоял гладен по тази причина.
Бабите и дядовците ми от двата рода се присъединили към хилядите сръбски християни, които имигрирали в Австралия, САЩ и Канада след Втората световна война. Семействата на родителите ми се преместили в Австралия, където те и децата им щели да имат свободата да изповядват християнската вяра. Горе-долу по същото време някои членове на семействата им заминали за САЩ и Канада, като по тази причина имам много роднини и в тези страни.
Родителите ми се запознали в една църква в Мелбърн. Майка ми Душка била вече за втора година в учебното заведение за медицински сестри към Кралската детска болница във Виктория. Баща ми Борис се занимавал с бизнес администрация и счетоводство. По-късно станал и пастор дилетант в допълнение към работата си. Когато бях на около седем години, родителите ми започнаха да обмислят дали да не се преместим в Съединените щати, защото там щяхме да имаме по-богат избор на усъвършенствани протези и медицинско обслужване, които да облекчат уврежданията ми.
Чичо ми Бата въртеше бизнес за строителство и управление на недвижими имоти в Агура Хилс, само на 55 километра от Лос Анджелис. Бата все повтаряше на баща ми, че ще му даде работа, ако той получи работна виза. Голямата общност от сръбски християни с множество църкви из Лос Анджелис също привличаше родителите ми. Баща ми установи, че процедурата за получаване на работна виза се проточва дълго време. Реши да кандидатства, но едновременно с това се преместихме с 1600 километра на север, в Бризбейн, Куинсланд. Там климатът беше по-подходящ за мен, понеже наред с останалите си дефекти имах и алергии.
Скоро щях да стана на десет години и вече бях в четвърти клас, когато всичко около пътуването ни до Съединените щати най-сетне се нареди. Родителите ми бяха на мнение, че по-малките ми брат и сестра – Аарон и Мишел, както и аз бяхме на подходяща възраст да се интегрираме в американската образователна система. В продължение на повече от 18 месеца чакахме в Куинсланд, докато татко получи тригодишната си работна виза, и през 1994 г. най-накрая се преместихме.
За жалост нещата с идването ни в Калифорния не се получиха по ред причини. Когато заминахме от Австралия, аз вече бях започнал шести клас. Училището в Агура Хилс беше претъпкано. Успяха да ме запишат единствено в класове за напреднали, които и без това бяха достатъчно трудни, а на всичко отгоре и самият учебен план се различаваше драстично. Винаги съм бил добър ученик, но полагах неимоверни усилия да се адаптирам към промените. Заради разликите в програмата аз буквално бях изостанал дори преди да започна часовете в Калифорния. Костваше ми много да наваксам. В прогимназията, където учех, се налагаше учениците да се местят в различна стая за всеки предмет, което бе нещо ново за мен и допълнително усложняваше приспособяването ми.
Нанесохме се в дома на чичо Бата, съпругата му Рита и шестте им деца, което ще рече, че у тях стана твърде пренаселено, макар и жилището им в Агура Хилс да бе просторно. Бяхме дошли с идеята да се преместим в собствен дом колкото се може по-бързо, само че цените на имотите бяха много по-високи от тези в Австралия. Баща ми работеше в компанията за недвижими имоти на чичо Бата. Майка ми прекъсна кариерата си на медицинска сестра и не кандидатства за правоспособност в Калифорния, понеже главната й грижа бе да свикнем с новите училища и среда.
След като в продължение на три месеца живяхме в дома на чичо Бата, родителите ми стигнаха до заключението, че планът им да дойдем в Съединените щати не е проработил според очакванията им. Едва напредвах в училище, а и родителите ми изнемогваха, за да покрият здравната ми осигуровка, както и разходите от скъпия живот в Калифорния. Тревожеше ги също и фактът, че може би никога няма да получим американско гражданство. Един адвокат им каза, че здравословното ми състояние може да възпрепятства одобрението ни, в случай че възникнат съмнения относно възможността на родителите ми да покриват медицинските такси, както и останалите разходи, свързани с уврежданията ми.
При наличието на толкова много контрааргументи само след четири месеца в Съединените щати родителите ми решиха да се върнем обратно в Бризбейн. Дори успяха да намерят къща на същата улица, на която бяхме живели преди това, така че ние, децата, се върнахме в предишните си училища и при старите си приятели. Баща ми отново започна да преподава счетоводство и управление в Техническия колеж. Майка ми посвети времето си на брат ми, сестра ми и най-вече на мен.


Проблемно дете

Напоследък родителите ми са съвсем откровени, когато ми разказват за страховете и кошмарите, които са ги преследвали непосредствено след раждането ми. Докато бях още малък, те, разбира се, добре прикриваха факта, че не съм точно детето, за което са си мечтали. През първите месеци след раждането ми майка ми се страхувала, че няма да е способна да се грижи за мен. Баща ми не виждал нищо хубаво за бъдещето ми и се тревожел що за живот ме чака. Понеже съм безпомощен и никога нямало да водя нормален живот, той смятал, че щяло да е по-добре Бог да ме прибере при себе си. Обмислили вариантите, които имали, включително и възможността да ме дадат за осиновяване. Бабите и дядовците ми от двата рода предложили да ме вземат и да се грижат за мен. Родителите ми отказали. Решили, че на тях се полага да ме отгледат, както могат.
Тъгували известно време и после се заели да направят недъгавия си син „нормален“ поне доколкото е възможно. Родителите ми са хора с непоклатима вяра, затова не преставали да мислят, че Бог навярно си е имал причина да ги дари с такова дете.
Някои травми се лекуват по-бързо, когато има движение. Същото важи и за спънките в живота. Може да изгубиш работата си. Връзката ти да се разпадне. Сметките да се трупат. Не оставяй живота си в застой, за да имаш възможност непрестанно да се връщаш към старите рани и тяхната несправедливост. Вместо това намери начин да продължиш напред. Може би те чака по-добра работа, която си струва повече и носи по-голямо удовлетворение. Връзката ти навярно се е нуждаела от освежаване или пък партньорът, подходящ за теб, е някой друг. Може би финансовите ти притеснения ще те подтикнат да намериш нови находчиви начини да пестиш и да се замогнеш.
Невинаги можеш да контролираш това, което ти се случва. В живота има събития, които не са станали по твоя вина, и такива, които не си способен да предотвратиш. Вариантите са два – или да се предадеш, или да продължиш да се бориш за по-добър живот. Аз съм на мнение, че за всичко си има причина и в крайна сметка нещата се случват за добро.
Като малък живеех с мисълта, че съм дете за чудо и приказ, очарователно по природа и точно толкова приятно, колкото всяко друго. На този етап блаженото ми невежество се явяваше благословия. Не осъзнавах, че съм различен, нито пък, че ми предстоят редица изпитания. Знаеш ли, мисля си, че ни се дава точно толкова, колкото можем да понесем. Гарантирам ти, че за всеки твой недостатък ти си благословен и с многобройни качества, с които да преодолееш изпитанията.
Бог ме е подсигурил с невероятна доза решителност, както и с други дарби. Бързо показах, че макар и да нямам крайници, аз съм атлетичен и с добра координация. Бях просто едно тяло, но също така и момченце – търкалящ се и гмуркащ се палавник. Научих се да заставам в изправено положение, като опирах чело на стената и се набирах нагоре. Родителите ми дълго време ми помагаха, като се опитваха да ме насочат към по-удобен начин, но аз все държах да правя всичко, както си знам.
Майка ми пробва да нареди възглавнички по пода, за да мога да се подпирам на тях, когато се изправям, но по някаква причина реших, че е по-добре просто да забия глава в стената и да се надигам сантиметър по сантиметър. Да правя нещата по мой си начин дори и той да бе по-трудният, се превърна в моя запазена марка!
Да използвам главата си бе единственото решение в онези първи дни – факт, който спомогна да развия внушителния си интелект (шегувам се!), така вратът ми заякна като на бик и челото ми стана твърдо като зид. Родителите ми, разбира се, непрестанно се тревожеха за мен. Да си родител си е шокиращо преживяване дори когато детето ти има крайници. Неопитните майки и бащи често се шегуват, че им се иска първото им дете да се появи с наръчник с указания. Дори доктор Спок не бе посветил нито една глава за бебета като мен. Въпреки всичко аз упорито ставах все по-здрав и дързък. Заплашително наближавах етапа на „ужасните две години“ и вече имах капацитета да докарам на родителите си повече главоболия от цяла детска градина.
Как ще се храни? Как ще ходи на училище? Кой ще се грижи за него, ако ни се случи нещо? Как ще може някога да живее независимо?
Способността на хората да разсъждават може да бъде както благословия, така и проклятие. Подобно на родителите ми навярно и теб са те измъчвали мисли за бъдещето. И все пак неведнъж се е оказвало, че това, от което си се страхувал, въобще не е чак такъв проблем. Няма нищо лошо в това да гледаш напред и да кроиш планове, но не забравяй, че най-лошите ти страхове може да се окажат и най-хубавата изненада. Често нещата в живота се случват за добро.
Една от най-приятните изненади от детството ми бе контролът, който имах върху малкото си ляво ходило. Интуитивно го използвах, за да се претъркулвам, да ритам, бутам и да се подпирам. Родителите ми, както и лекарите, смятаха, че удобното малко ходило би могло да ми служи още повече. Имаше два пръста, но те се бяха слели при раждането ми. Родителите ми и лекарите решиха, че ако пръстите се разделят чрез операция, ще мога да ги използвам, за да държа химикалка, да обръщам страница или да извършвам други дейности.
По това време живеехме в Мелбърн, поради което имахме на разположение най-доброто медицинско обслужване в Австралия. Аз обаче безспорно бях предизвикателство, което се простираше отвъд подготовката на повечето здравни специалисти. В дните преди операцията майка ми непрестанно повтаряше на лекарите, че през повечето време имам висока температура и че трябва много да внимават да не стана прекалено горещ. Бе чула за друго дете без крайници, чиято температура се е повишила прекалено по време на операция, и вследствие на мозъчен удар е причинила трайни увреждания. Склонността ми да се самоизпичам бе вдъхновение за една често повтаряна от роднините ми закачка: „Щом на Ники му е студено, птиците сигурно замръзват“. Не е шега обаче това, че когато прекаля със спортуването, когато съм под напрежение или прекарам твърде дълго време под горещи светлини, телесната ми температура се повишава застрашително. Едно от нещата, за които винаги трябва да съм нащрек.
„Моля ви, следете температурата му внимателно“, казала майка ми на хирургическия екип. Макар и лекарите да знаели, че майка ми е медицинска сестра, те не обърнали особено внимание на думите й. Операцията преминала успешно и пръстите ми били разделени, но се случило онова, за което ги предупреждавала майка ми. Появил съм се от операционната вир вода, понеже не били взети никакви мерки температурата ми да не надвишава нормите, а когато лекарите си дали сметка, че вече излиза извън контрол, опитали да ме охладят с мокри чаршафи. Засипали ме и с кофи лед, за да предотвратят удар.
Майка ми била бясна. Не се и съмнявам, че лекарите са изпитали гнева на Душка!
Въпреки всичко, след като се охладих (и то в буквалния смисъл), качеството на живота ми рязко се повиши в резултат на току-що освободените пръсти. Не функционираха точно както се бяха надявали докторите, но аз успях да се адаптирам. Удивително е колко много значи едно малко ходило с няколко пръста за човек без ръце и крака. Тази операция и новите технологии ме освободиха, като ми дадоха възможността да управлявам създадена по поръчка електронна инвалидна количка, компютър, както и мобилен телефон.

***

Не бих могъл да знам какво точно е твоето бреме, нито пък бих могъл да се преструвам, че някога ми се е случвало подобно нещо, но обърни внимание на това, през което са преминали родителите ми, когато съм се родил. Представи си как са се чувствали. Замисли се колко ли мрачно им се е струвало бъдещето.
Точно в този момент може и да не успяваш да видиш ярката светлина в края на собствения си тъмен тунел, но знай, че и родителите ми също не са можели да си представят колко прекрасен ще е животът ми един ден. Дори не са имали идея, че синът им не просто ще е пълноценен и отдаден на кариера, но и щастлив и целеустремен!
Повечето от най-големите страхове на родителите ми никога не станаха реалност. Със сигурност не им беше лесно да ме отгледат, но мисля, че ако ги попиташ, ще ти кажат, че въпреки изпитанията сме прекарвали времето си в смях и веселие. Имах напълно нормално детство и точно като всеки голям брат обичах да тормозя по-малките си брат и сестра Аарон и Мишел!
Точно сега животът може да те мачка. Може да се чудиш дали някога щастието ще ти се усмихне. Уверявам те, че дори не можеш да си представиш хубавите неща, които те чакат, ако откажеш да се предадеш. Съсредоточи се върху мечтата си. Направи каквото е нужно, за да не отпаднеш от играта. В твои ръце е възможността да промениш положението си. Преследвай това, за което жадуваш, каквото и да е то.
Животът ми е приключенска сага, която се пише в момента – такъв е и твоят. Започни да пишеш първата глава още сега. Изпълни я с приключения, любов и щастие. Преживявай историята, докато я пишеш!


В търсене на смисъл

Трябва да призная, че дълго време не вярвах, че съм способен да направлявам собствената си история. Мъчех се да разбера какво бих могъл да направя за света или по какъв път трябва да поема. Докато растях, бях напълно убеден, че няма нищо положително в скъсеното ми тяло. Да, никога не се налагаше да ставам от масата, защото не съм си измил ръцете, и, естествено, не знаех колко боли, като си удариш пръста на крака, но тези предимства някак не ми носеха особена утеха.
Брат ми, сестра ми, както и побърканите ми братовчеди никога не допускаха да изпадам в самосъжаление. Въобще не ме разглезиха. Приемаха ме какъвто съм, но също така ме каляваха със закачките и шегите си, за да мога да погледна на положението си с чувство за хумор вместо с горчивина.
„Вижте това дете в инвалидната количка! То е извънземно“, крещяха братовчедите ми из търговския център и ме сочеха. Всички истерично се смеехме на реакциите на хората, които нямаха и представа, че децата, които се заяждат с момчето с увреждания, всъщност са най-силните му съюзници.
С течение на времето все повече осъзнавам какво невероятно богатство е да те обичат така. Дори и понякога да се чувстваш самотен, трябва да си наясно, че и ти си обичан, и да приемеш, че си създаден с любов. Следователно никога не си сам. Божията любов към теб е безусловна. При нея няма „ако…“. Той винаги те обича. Припомни си тези думи, когато те обземат самота и отчаяние. Те не са истински, за разлика от Божията любов, и Tой те е създал, за да го докаже.
Важно е сърцето ти да е изпълнено с Неговата любов, защото ще има моменти, в които ще се чувстваш уязвим. Голямото ми семейство не можеше винаги да е до мен, за да ме пази. След като тръгнах на училище, вече нямаше как да си затварям очите пред факта, че съм различен от останалите. Баща ми ме уверяваше, че Бог не прави грешки, но на моменти не можех да се отърся от усещането, че аз бях изключението от това правило.
„Защо не можа да ми дадеш поне една ръка? – питах аз Бог. – Замисли се колко неща щях да мога да правя с нея!“
Сигурен съм, че си имал подобни мигове, когато си се молил или просто надявал да настъпи промяна в живота ти. Няма причина да се паникьосваш, ако чудото не се случва или ако желанието ти не се сбъдва на мига. Помни, че Бог помага на онзи, който сам си помага. Отново от теб зависи дали ще насочиш талантите и мечтите си в най-добрата посока на света, който те заобикаля.
Дълго време смятах, че ако тялото ми беше „по-нормално“, животът ми щеше да е песен. Не проумявах обаче, че не бе нужно да съм нормален – достатъчно бе просто да съм себе си, дете на баща си, изпълняващо Божия план. В началото отказвах да приема, че истинският ми проблем не бе тялото, а границите, които сам си поставях, както и ограничената представа за възможностите в живота ми.
Ако не се намираш там, където ти се иска, или ако не си постигнал всичко, на което си се надявал, най-вероятно трябва да потърсиш причината не около теб, а вътре в себе си. Поеми отговорност и после предприеми действие. Преди всичко обаче трябва да вярваш в себе си и в стойността си. Не може да се надяваш някой друг да открие това, което е скрито вътре в теб. Не може да чакаш да се случи чудо или пък да се появи „идеалната възможност“.
Като малък прекарвах многобройни нощи в молитви за крайници. Лягах си с мокро от сълзи лице и сънувах, че се събуждам и те като по чудо са се появили. Разбира се, това никога не се случи. Не се приемах такъв какъвто съм и в резултат на това, когато на следващия ден отидех на училище, установявах, че и на другите им е трудно да ме приемат.
Като повечето деца аз бях най-уязвим в годините, предшестващи тийнейджърството, тоест времето, когато всеки се опитва да намери мястото си, да разбере какъв е всъщност и какво му готви бъдещето. Често се случваше онези, които ме нараняват, всъщност да не са се стремели към жестокост – бяха просто деца, лишени от чувство за такт.
„Защо нямаш ръце и крака?“, питаха те.
Желаех да се впиша в колектива също толкова силно, колкото и всеки друг от съучениците ми. В добрите си дни успявах да ги спечеля с остроумието си и охотата да се самоиронизирам. В лошите си дни се криех в храстите или в празни класни стаи, за да не ме нараняват и осмиват. Проблемът донякъде се коренеше в това, че бях прекарвал повече време с възрастни или с по-големите си братовчеди и по-малко с деца на моята възраст. Бях по-зрял и понякога сериозните мисли ми показваха мрачни перспективи.
Никога няма да намеря момиче, което да ме обича. Дори нямам ръце, с които да прегърна приятелката си. Ако имам деца, и тях няма да мога да взема в обятията си. С каква ли работа бих могъл да се захвана? Кой ли би ме наел? В повечето случаи ще трябва да наемат втори човек, който да ми помага с това, което се предполага, че е мое задължение. Кой би наел един за цената на двама?
Недостатъците ми бяха предимно физически, но несъмнено влияеха и на емоционалното ми състояние. Преминах през много тежък период на депресия в ранна възраст. След товa навлязох в тийнейджърските си години и с голяма изненада и безкрайна благодарност установих, че постепенно бях приет – първо от себе си и после от останалите.
Всеки преминава през периоди, в които се чувства отритнат, отчужден или лишен от обич. Всеки има моменти, когато се чувства несигурен. Повечето деца се страхуват, че ще им се подиграват, задето имат големи носове или прекалено къдрава коса. Възрастните се страхуват, че няма да могат да си платят сметките или че няма да отговорят на нечии очаквания.
Ще се сблъскаш с моменти на съмнение и страх. Случва се на всеки. Нормално е понякога да се чувстваш потиснат – това е част от човешката природа. Подобни чувства представляват опасност само ако позволиш на отрицателните мисли да се застоят, вместо да отшумят.
Когато вярваш, че си благословен с таланти, познание, любов, които да споделиш с останалите, ти поемаш по пътя към самоприемане дори и дарбите ти все още да не са така очевидни. След като направиш първата крачка, останалите ще те намерят и ще вървят редом с теб.


Говори смело

Открих пътя към призванието си, докато се опитвах да достигна до съучениците си. Ако някога си бил новото хлапе в ъгъла, което обядва само, то навярно си даваш сметка, че е още по-трудно да си новото хлапе в ъгъла, настанено в инвалидна количка. Местенето от Мелбърн в Бризбейн и после в Съединените щати ме принуди да се адаптирам, което за мен бе допълнително изпитание.
Съучениците ми често мислеха, че освен физически имам и психически увреждания. Обикновено спазваха дистанция, освен ако не съберях кураж да ги заговоря в стола или в коридора. Колкото по-често го правех, толкова повече се убеждаваха, че не съм извънземно, пуснато сред тях.
Знаеш ли, понякога Бог очаква да му удариш едно рамо. Може да желаеш нещо. Може да мечтаеш. Може да се надяваш. Но трябва и да положиш усилия за тези желания, мечти и надежди. Трябва да се постараеш, за да постигнеш това, което искаш. Исках децата в училище да знаят, че вътрешно съм точно като тях, но трябваше да изляза от черупката си, за да го постигна. Бях стократно възнаграден за куража си.
С времето от разговори със съученици относно оцеляването в свят, създаден за хора с ръце и крака, се стигна до покани да говоря пред ученически колективи, младежки църковни общности и други юношески организации. Има една прекрасна истина, която е фундаментална за съществуването ни. За мен е непонятно защо не я преподават в училище. Тя гласи, че всеки от нас притежава някаква дарба – талант, умение, занаят, вещина – която ни доставя удоволствие и ни увлича и ключът към щастието ни често се крие именно в тази дарба.
Ако все още търсиш, ако все още се опитваш да намериш мястото си и да разбереш какво те прави пълноценен, предлагам да си направиш самооценка. Вземи лист и химикалка или седни пред компютъра и направи списък с нещата, които обичаш да правиш. Кое те привлича? Какво можеш да правиш с часове, като загубиш представа за времето и пространството? А сега си помисли какво е нещото, което другите виждат у теб? Дали те хвалят заради организационните или аналитичните ти умения? Ако не си съвсем сигурен какво виждат другите у теб, попитай семейството и приятелите си в какво си най-добър.
Това са дирите, които ще ти покажат твоята пътека – пътеката, която е дълбоко скрита в душата ти. Всички се явяваме на бял свят голи и носещи надежда. Идваме с дарове, които чакат да бъдат отворени. Когато откриеш нещо, което те влече толкова силно, че си готов да го правиш безвъзмездно по цял ден, всеки ден, значи си на прав път. Когато откриеш някой, който е готов да плати за него, значи имаш професия.
Първоначално неформалните ми беседи с други млади хора бяха просто начин да достигна до тях, да им покажа, че сме еднакви. Бях съсредоточен върху вътрешния си свят, като бях благодарен за възможността да го споделя и да се сближа с останалите. Знаех какво значат за мен разговорите, но ми отне време да осъзная, че това, което казвам, би могло да окаже влияние и върху околните.


Намери начин

Един ден говорих пред група, която се състоеше от около 300 ученици в тийнейджърска възраст – вероятно най-голямата публика, пред която съм заставал. Споделях им чувствата и вярата си, когато се случи нещо прекрасно. От време на време ученици или учители се просълзяваха, когато им разказвах за премеждията, с които съм се сблъсквал, но в този конкретен случай едно момиче от публиката буквално избухна в плач. Не бях съвсем сигурен какво се е случило – навярно бях извикал на повърхността някакъв болезнен спомен. Бях удивен, когато тя събра кураж и вдигна ръка да каже нещо въпреки мъката и сълзите си. Смело попита дали може да се приближи и да ме прегърне. Леле! Бях като онемял.
Казах й да се приближи, а тя се отправи към предната част на залата и пътьом избърса сълзите си. После ми даде топла прегръдка – една от най-хубавите в живота ми. В този момент вече почти всички в залата се бяха просълзили, включително и аз. Бях още по-объркан обаче, когато тя прошепна в ухото ми: „Никой никога не ми е казвал, че съм красива такава каквато съм. Никой никога не ми е казвал, че ме обича. Ти промени живота ми и също си красив“.
До този момент непрекъснато се съмнявах в стойността си. Бях възприемал себе си като човек, който просто изнася беседи, за да достигне до други тийнейджъри. Първо, тя ми каза, че съм „красив“ (без да ме заболи от това), освен това ме накара за първи път наистина да си дам сметка, че думите ми биха могли да помогнат на някого. Това момиче преобърна мирогледа ми. „Може пък и наистина да има с какво да допринеса“, помислих си.
Случки като тази ми помогнаха да осъзная, че именно защото съм „различен“, бих могъл да дам нещо специално на света. Установих, че хората ме слушат с охота, понеже само един поглед им бе достатъчен да си дадат сметка, че съм се преборил с много премеждия. Звучах правдоподобно. Хората интуитивно усещаха, че може би ще кажа нещо, което би им помогнало да разрешат собствените си проблеми.
Чрез мен Бог е достигал до хората в много училища, църкви, затвори, приюти, болници, стадиони и конферентни зали. Нещо повече, хиляди хора са ме прегръщали по време на подобни срещи, което ми позволява лично да им кажа колко са ценни. С радост ги уверявам, че Той има план за съдбите им. Бог изпълни необичайното ми тяло със способността да нося облекчение на хората и да им вдъхвам кураж точно както Той казва в Библията: „Защото само Аз зная намеренията, които имам за вас… намерения за добро, а не за зло, за да ви дам бъднина и надежда“.


Направи така, че да се случи

Няма съмнение, че животът може да изглежда жесток. Понякога неприятностите се нижат една след друга, а ти не виждаш изход. Думите ми може и да не ти се понравят, но вероятно това е така, защото все още не си убеден, че е възможно да ти се случи точно сега.
Въпросът е в това, че и ти, и аз сме хора, поради което не можем да надникнем в бъдещето. Няма начин да разберем какво ни чака занапред. Това е едновременно и лошо, и хубаво. Нека те окуража с думите, че това, което те чака някъде там, може би е много по-хубаво от онова, което си си представял. От теб зависи дали ще се вземеш в ръце и ще продължиш напред!
Независимо дали животът ти е хубав и искаш да го направиш още по-хубав, или пък е толкова лош, че нямаш желание за нищо, истината е, че оттук нататък нещата зависят от теб и Създателя. Вярно е, че не можеш да контролираш всичко. Много често добри хора са сполетявани от беди. Може и да не е честно, че ти се е паднал тежък живот, но при положение че това е твоята действителност, трябва да се пребориш с нея.
Може да се препънеш по пътя. Вероятно хората ще се съмняват в теб. Когато обмислях да превърна ораторството в професия, дори родителите ми погледнаха на решението ми с недоверие.
„Не смяташ ли, че частна практика като счетоводител би била по-подходяща за положението ти и би ти осигурила по-стабилно бъдеще?“, попита баща ми.
Да, до известна степен счетоводството може би бе по-подходящо за мен, понеже сметките ми се отдават. От много малък обаче съм силно увлечен от това да споделям вярата и надеждата си за по-добър живот. Когато откриеш истинското си предназначение, се появява и страстта. Тогава започваш да живееш единствено заради нея.
Ако все още търсиш посоката, знай, че е нормално да изпитваш леко разочарование. Животът е маратон, а не спринт. Копнежът ти да намериш смисъл е знак, че израстваш, преминаваш отвъд ограниченията и развиваш талантите си. Разумно е от време на време да обръщаш внимание на това докъде си стигнал и да се замисляш дали действията и приоритетите ти служат в името на висшата ти цел.


Освети пътя

На 15-годишна възраст се помирих с Бог, като го помолих да ми прости и да ме напътства. Помолих Го да освети пътя към целта ми. След кръщенето ми, което се състоя четири години по-късно, започнах да говоря на другите за вярата си и разбрах, че съм открил своето призвание. Кариерата ми на оратор и евангелист се разрасна до световен мащаб, като само преди няколко години, и то съвсем неочаквано, се случи нещо, което изпълни сърцето ми с още повече радост и затвърди убеждението ми, че съм избрал верния път.
По нищо не личеше, че ще се случи нещо необичайно, когато през онази неделна сутрин влязох в една църква в Калифорния, където бях поел ангажимент. За разлика от повечето ми изяви, които се провеждаха в отдалечени кътчета на света, тази тук бе близо до дома ми. Християнската църква на „Нот авеню“ в Анахайм се намира на края на улицата, на която живея.
Когато влязох с инвалидната си количка, хорът бе запял встъпителната си песен и службата започваше. Седнах на една пейка отпред, докато голямата църква се пълнеше с народ, и психически започнах да се настройвам за речта си. За първи път щях за говоря пред хората от „Нот авеню“ и не очаквах да знаят много за мен, затова се изненадах, когато някой извика: „Ник! Ник!“, като гласът му се извиси над хора.
Не го разпознах и дори не бях сигурен, че съм този „Ник“, към когото се обръща. Когато се извърнах обаче, видях възрастен господин, който ръкомахаше в моята посока.
„Ник! Погледни насам!“, извика той отново.
След като вече бе привлякъл вниманието ми, той посочи по-младия мъж, който стоеше до него в претъпканата църква, и, изглежда, носеше дете. Толкова много хора се бяха скупчили на едно място, че първоначално съзрях единствено светлите очи на детето, лъскава кестенява косица и голяма беззъба усмивка.
В този момент мъжът вдигна малкото момченце високо над тълпата, за да го видя по-добре. Гледката предизвика толкова силна емоция у мен, че (стига да ги имах) биха ми омекнали коленете.
Светлоокото момченце изглеждаше точно като мен. Без ръце. Без крака. Дори също като мен си имаше малко ляво ходило. Въпреки че беше само на 19 месеца, бе съвсем същото като мен. Разбрах защо двамата мъже толкова искаха да го видя. Както по-късно научих, името на това момче е Даниел Мартинес, синът на Крис и Пати.
Налагаше се да се подготвям за реч, но при вида на Даниел – все едно виждах себе си в това момче – у мен забушува такъв ураган от чувства, че не бях способен да мисля трезво. Първоначално изпитах състрадание към него и семейството му. После обаче ме заляха ярки спомени и болка, когато ясно си припомних как се бях чувствал на неговата възраст, и си дадох сметка, че навярно и на него му се случват подобни неща.
Знам какво му е, си помислих. Вече съм минал през това, което тепърва му предстои. Като гледах Даниел, почувствах, че между нас съществува неразривна връзка и у мен се надигна вълна на съпричастие. Заляха ме старите усещания – неувереност, разочарование и самота, които ме оставиха без дъх. Сякаш се топях под прожекторите. Бях замаян. Не беше паника – срещата с Даниел извика момчето в мен.
След това ме споходи прозрение, което внесе спокойствие в душата ми. Докато растях, не познавах някого, който да е в същото положение и да ме напътства, но сега Даниел ще има такъв човек до себе си. Мога да му помогна. Родителите ми могат да помогнат на неговите родители. Не е нужно и той да преминава през всичко, което аз съм преживял. Навярно бих могъл да му спестя част от болката, която аз трябваше да понеса. В този миг ясно осъзнавах, че колкото и да е трудно да се живее без крайници, все пак някой щеше да има полза, ако му споделя опита си. Не ми липсваше нищо, което да ми попречи да оставя промяна след себе си. Щеше да е удоволствие за мен да насърчавам и вдъхновявам другите. Дори и да не успея да променя тази планета толкова, колкото ми се иска, поне със сигурност ще знам, че не съм живял напразно. Бях и още съм твърдо решен да допринеса с нещо. Трябва да вярваш в способността си да направиш същото.
Животът, лишен от смисъл, е обречен. Живот без надежда е и живот без вяра. Ако намериш начин да дадеш своя принос, ще откриеш и смисъл, а надеждата и вярата ще се появят от само себе си и ще те съпътстват и занапред.
Появата ми на „Нот авеню“ целеше да вдъхнови и насърчи останалите. Въпреки че в първия момент момчето, което толкова приличаше на мен и се носеше над тълпата, ме шокира, то недвусмислено затвърждаваше, че бих могъл да променя живота на много хора, особено на онези, изправени пред сериозни премеждия като Даниел и родителите му.
Срещата бе толкова емоционална, че изпитах нужда да споделя това, което виждам и чувствам, с насъбралите се хора, затова поканих родителите на Даниел да го донесат на подиума.
„В живота няма случайни неща – казах аз. – Всеки наш дъх, всяка стъпка, която правим, е предначертана от Бог. Не е случайност, че още едно момче без ръце и крака се намира в това помещение.“
При тези думи Даниел се усмихна лъчезарно, с което заплени всички в църквата. Хората се умълчаха, докато баща му го държеше в изправено положение до мен. Гледката, която представлявахме – млад мъж и пеленаче с еднакви препятствия пред себе си и усмихващи се един на друг – предизвика ридания и подсмърчане на пейките около нас.
Не се разплаквам току-така, но когато всички около мен плувнаха в сълзи, нямаше как и аз да не се поддам. Спомням си, че същата вечер не пророних и дума, когато се прибрах. Не спирах да си мисля за това дете и как то навярно изпитва същото, което съм изпитвал и аз на неговата възраст. Замислих се още и за това как ще се чувства, когато започне да осъзнава нещата, когато се сблъска с жестокостите и отрицанието, които аз бях преживял. Мъчно ми беше за него и за страданието, което навярно щеше му се наложи да преживее, но после се ободрих, защото знаех, че родителите ми и аз бихме могли да снемем товара от плещите му поне донякъде и дори да запалим искрица надежда в сърцето му. Нямах търпение да споделя с тях, защото бях наясно, че ще искат да се запознаят с момчето и с родителите му и да ги окуражат. Майка ми и баща ми бяха преминали през толкова много, без да има кой да ги напътства. Знаех, че ще оценят възможността да помогнат на това семейство.


Момент на пълноценност

За мен този момент бе сюрреалистичен и изпълнен с благоговение. Бях като онемял (което се случва рядко), а когато Даниел вдигна очи към мен, сърцето ми се разтопи. Все още се смятах за хлапе и понеже никога не бях виждал друг като мен, отчаяно исках да знам, че не съм сам, че не се различавам от абсолютно всички хора на тази планета. Чувствах, че никой не може да проумее напълно през какво точно преминавам или да разбере болката и самотата ми.
Размишлявайки над детството си, бях поразен от цялата болка, през която бях преминал, просто защото съм осъзнавал, че съм различен. Когато околните ми се подиграваха или ме изолираха, болката ставаше още по-осезаема. Но като я съпоставих с неизмеримите Божии милост, величие и всемогъщество, които изпитвах заради срещата с Даниел, тя внезапно ми се стори незначителна.
Не бих пожелал на никого да има моите увреждания, затова ми бе мъчно за Даниел. Въпреки това осъзнавах, че Бог ми е пратил това дете, за да облекча страданията му. Все едно ми намигваше с думите: „Ето! Видя ли, че наистина имах план за теб!“.


Събери смелост

Разбира се, че не знам всичко. Не знам точно пред какви страдания и трудности си изправен. Появил съм се на бял свят ощетен физически, но никога не съм бил малтретиран или пренебрегван. Никога не съм бил част от разбито семейство. Не съм губил родител, брат или сестра. Много неприятни обстоятелства са ми били спестени. Убеден съм, че в редица отношения животът ми е бил по-лесен от този на мнозина.
В онзи съдбоносен момент, когато видях Даниел да се издига над тълпата в църквата, осъзнах, че съм се превърнал в чудото, за което се бях молил. Бог не го предостави на мен. Затова пък ме бе превърнал в чудо за Даниел.
Бях на 24 години, когато се запознах с него. По-късно същия ден майка му Пати ме прегърна и ми каза, че все едно се е пренесла в бъдещето и прегръща порасналия си син.
„Не можеш да си представиш какво означава това за нас. Молех се на Бог да ни даде знак, че не е забравил мен и сина ми – каза тя. – Ти си чудо. Нашето чудо.“
Едно от най-хубавите обстоятелства около срещата бе фактът, че през онази неделя родителите ми пътуваха от Австралия и щяхме да се видим за първи път, откакто предходната година се бях преместил в Съединените щати. Няколко дни по-късно те се запознаха с Даниел и семейството му. Не е трудно да си представите колко неща имаха да си кажат.
Крис и Пати може и да гледаха на мен като на благословия за Даниел, но родителите ми бяха още по-голяма благословия за тях самите. Кой друг би ги подготвил и наставлявал по-добре, когато става дума за отглеждането на дете без ръце и крака? Можехме да им дадем не само надежда, но и веществени доказателства, че Даниел има шанс да води, общо взето, нормален живот, както и че и той има какво да сподели с останалите. Бяхме получили благословията да споделим опита си с тях, да ги насърчим и да им докажем, че за живота без крайници не съществуват граници.
В същото време Даниел е един генератор на енергия и моята собствена благословия. С жизнеността и веселието си той ми дава много повече, отколкото аз бих могъл да му дам, а това е още една, и то съвсем неочаквана награда.


Животът е, за да го споделяш

Покойната Хелън Келър е загубила зрението и слуха си, преди да навърши две години, вследствие на заболяване, но въпреки това е станала световноизвестен автор, оратор и обществен активист. Тази велика жена е казала, че истинското щастие идва в резултат на „предаността на една достойна цел“.
Какво ли значи това? За мен лично означава да си верен на дарбите си, да ги развиваш, да ги споделяш и да им се наслаждаваш. Значи да преодолееш стремежа към наслада и да се впуснеш в по-зрялото търсене на смисъл и удовлетворение.
Най-хубавите награди идват, когато дадеш нещо от себе си. Например, когато подобриш живота на другите, когато си част от нещо по-голямо от теб самия или когато направиш добро. Не е нужно да си Майка Тереза, за да го постигнеш. Възможно е дори да си „инвалид“ и пак да оставиш следа. Ако не вярваш, попитай младата госпожица, която е изпратила този имейл до уебстраницата на организацията ни „Живот без крайници“.

 

Скъпи Ник,

Леле, дори не знам откъде да започна. Предполагам, че е най-добре първо да се представя. На 16 години съм. Пиша ти, защото изгледах твоето дивиди „Без ръце, без крака, без тревоги“ и то имаше невероятен ефект върху живота и възстановяването ми. Казвам „възстановяване“, защото се възстановявам от хранително разстройство – анорексия. През последната година бях хоспитализирана в редица медицински центрове и това бяха най-тежките 12 месеца в живота ми досега. Наскоро ме изписаха от психиатрична клиника, която се намира в Калифорния. Изгледах дивидито ти, докато бях там. През целия си живот не се бях чувствала така вдъхновена и мотивирана. Наистина ме впечатли. Ти си толкова прекрасен и положително настроен човек! Всяка дума, която изрече, достигна до мен по един или друг начин. Никога през живота си не съм изпитвала толкова силна благодарност към някого. В живота ми е имало моменти, когато ми се е струвало, че съм стигнала до дъното, но сега осъзнавам, че всеки има определена мисия и заслужава уважение за това, че е такъв какъвто е. Леле, наистина – дори не мога да ти опиша колко съм благодарна, че ми вдъхна толкова увереност чрез това дивиди. Иска ми се някой ден да се срещна с теб – това е едно от нещата, които мечтая да направя, докато съм жива. Няма човек с по-силно присъствие от теб – накара ме да се смея толкова много (което се постига изключително трудно, когато си на рехабилитация). Благодарение на теб сега съм много по-силна, много по-ясно осъзнавам коя съм и вече не съм вманиачена какво мислят хората за мен, нито пък се подценявам. Ти ми показа как да превърна недостатъците си в качества. Благодаря ти, че спаси живота ми и му даде ново направление. Безкрайно съм ти благодарна – ти си моят герой!

 

Използвай ме максимално

Благодарен съм, че получавам още много такива писма, макар и да звучи нереално, при положение че като дете не вярвах, че ще изпитам удовлетворение от собствения си живот въобще, какво остава да помагам на другите. Вероятно ти все още търсиш смисъл. Аз обаче наистина не смятам, че можеш да живееш пълноценно, без да помагаш на останалите. Всеки от нас таи надеждата, че ще използва талантите и познанията си за нещо повече от това да си плати сметките.
Днес, макар и да си даваме сметка за духовната празнота на материалното, все пак се нуждаем от неща, които да ни напомнят, че да се реализираш не значи да притежаваш. Хората определено избират все по-нелепи начини да се докажат. Изпиват цяла каса бира. Надрусват се безпаметно. Модифицират телата си така, че да отговарят на нечии разбирания за красота. Възможно е да се трудят цял живот, за да достигнат върха, а в следващия миг някой безпощадно да ги бутне в бездната. Повечето здравомислещи хора обаче осъзнават, че няма пряк път до истинското щастие. Ако се стремиш към временни удоволствия, ще си задоволен само за известно време. Ако живееш за тръпката, ще получиш това, което си заслужил – днес си тук, а утре те няма.
В живота не е важно да имаш, а да бъдеш. Може да се заобиколиш с всичко, което се купува с пари, и пак да останеш нещастен. Познавам хора с перфектно тяло, които не са дори наполовина толкова щастливи, колкото съм аз. По време на пътуванията си съм виждал повече радост в предградията на Мумбай и в африкански сиропиталища, отколкото в богаташки квартали, отделени с огради, или в огромни имения за милиони.
Но защо е така?
Ще изпиташ удовлетворение, когато намериш начин да използваш талантите и интересите си пълноценно, до краен предел. Приеми моментната наслада докрай. Не се поддавай на изкушението да се целиш към материални неща като перфектната къща, най-яките дрехи или най-готината кола. Синдромът „само ако имах Х, щях да съм щастлив“ е масова заблуда. Ако търсиш щастието в предмети, никога няма да го намериш.
Огледай се. Насочи поглед към душата си.


***

Като бях дете, вярвах, че ако Бог просто ми даде крака и ръце, ще съм щастлив до края на живота си. Едва ли е било егоистично от моя страна, при положение че крайниците са нещо, което всеки притежава. Все пак, както знаете, установих, че мога да бъда щастлив и без съответните атрибути. Даниел ми го потвърди. Когато се докоснах до него и семейството му, си припомних защо ме има въобще.
След като родителите ми пристигнаха в Калифорния, ние се срещнахме със семейството на Даниел и станах свидетел на нещо изключително. В продължение на часове разговаряхме, като обменяхме опит и обсъждахме как сме се справили с трудностите, които тепърва му предстояха. Още през онези първи дни между нас се породи силна връзка, която съществува и до днес.
Около година след първата ни среща ние отново се събрахме и по време на разговора родителите на Даниел вметнаха, че лекарите смятали, че той не е готов за собствена електрическа инвалидна количка.
„Защо да не е? – попитах аз. – Аз бях на неговата възраст, когато започнах да управлявам моята.“
За да затвърдя думите си, скочих от седалката и позволих на Даниел да заеме мястото ми. Ходилото му перфектно пасваше на джойстика. Бе очарован! Справяше се страхотно с управлението на количката. Понеже се случи в тяхно присъствие, Даниел имаше възможността да докаже на родителите си, че е способен да се справи с електрическа инвалидна количка. Това бе един от многото случаи, в които знаех, че мога да му подам ръка и благодарение на опита си да внеса светлина в живота му. Не мога да ти опиша какво е чувството да си наставник на Даниел.
През онзи ден той получи изключителен подарък, но неописуемото удовлетворение, което предизвика у мен радостта му, бе още по-голям дар за мен. Не луксозна кола. Не огромно имение. Нищо не може да се сравни с това да следваш съдбата си, а наред с това и Божия план.
Този дар не спира да ме радва. По време на друга среща с Даниел и семейството му родителите ми споделиха някогашните си опасения, че лесно мога да се удавя във ваната, след като нямам ръце и крака, с които да се задържа над водата. Ето защо били много внимателни, докато ме къпели тогава, а когато поотраснах, баща ми ме придържаше лекичко, за да ми покаже, че и сам мога да се задържа над водата. С течение на времето станах по-уверен и дързък и установих, че лесно мога да изплувам, стига само да си поема дълбоко въздух. Дори си дадох сметка, че е възможно да използвам малкото си ходило като перка, за да се придвижвам във водата. Като се има предвид колко са се тревожели родителите ми при такива обстоятелства, и то с основание, само си представи изумлението им, когато станах запален плувец, готов да се хвърли във всеки воден басейн, който му се изпречи.
Вече бяхме разказали тази история на семейството на Даниел, когато по-късно със задоволство узнахме, че една от първите му фрази, когато проговарял, била: „Плува като Ник!“. Сега Даниел също е запален плувец. Не мога да ви опиша колко невероятно се чувствам. Да гледам как опитът ми служи на Даниел придава още по-голям смисъл на живота ми. Дори и историята ми да не докосне никого, решимостта на това момче да „плува като Ник“ би била достатъчно доказателство, че животът ми, както и трудностите в него, са си стрували.
Най-важно от всичко е да узнаеш каква е мисията ти. Уверявам те, че и ти можеш да допринесеш с нещо. Дори все още да не знаеш с какво, но нямаше да си на тази планета, ако не беше така. Знам със сигурност, че Бог не прави грешки, но прави чудеса. Аз съм едно от тях. Ти си друго.

Подобни Заглавия
Кривата на щастието
  Вече повече от 20 години странните, завладяващи и непредвидими истории на Иво Иванов прелитат над океана...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs