Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

+
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 31,95лв.
Спестявате 6,00лв.!

Купи пакет
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 19,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
+
+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 33,95лв.
Спестявате 6,00лв.!

Купи пакет
Explorer 1/2016
Explorer 1/2016
4,95лв.
+
Цена на пакета: 19,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

Постигни невъзможното

Автор: Ерик Ортън
Код на продукта:103
Наличност:В наличност
Превод: © Наталия Янева
ISBN: 978-954-9535-00-6
Размери: 142x210
Брой страници: 288
Корица: Мека
Националност: Американска
Редактор: Елена Можолич
Цена: 19,00лв.
Кол-во:

Резюме

Постигни невъзможното

.

Треньорът от „Родени да тичат“ Ерик Ортън разкрива как да извлечем най-доброто от бягането

Естественото бягане е нещо повече от босо бягане. То въплъщава в себе си радостта от тичането, с която сме се родили и която можем да пробудим отново. С програма, фокусирана върху правилното бягане, силовата подготовка и кардиоваскуларната тренировка, Ортън ще помогне на начинаещи, състезатели и издръжливи ветерани да достигнат „страхотното невъзможно“ – вярата, че сме способни на всякакви постижения, спортни или не.

На страниците на тази книга ще откриете:

* Упражнения за силни стъпала, с които бегачите ще подобрят резултатите си, ще се справят с контузиите и ще преобразят техниката си

* Програма за повишаване на цялостната сила на тялото, предназначена за бегачи

* Тренировъчна програма за изграждане на издръжливост, сила и бързина

* Разумен хранителен режим за бегачи

* Визуализация и тактики за тренировка на ума

* И още много други практични съвети.

АТЛЕТИЗМЪТ Е ОСЪЗНАВАНЕ – осъзнаване на формата и техниката, осъзнаване на степента ни на натоварване и най-важното – осъзнаване на мислите ни. А с осъзнаването идва безкрайният потенциал за майсторство и постижения отвъд всичко, което сте смятали за възможно.

 

 

Отзиви (2)

Автор

.

Ерик Ортън е треньор по бягане и мотивационен презентатор, превърнал в своя мисия изследването на човешкия потенциал и безграничните възможности на тялото и ума. Той е сертифициран специалист по функционално трениране и сертифициран треньор на асоциациите по триатлон и колоездене на САЩ. Под негово ръководство протичат тренировките на десетки атлети от целия свят – от бегачи любители до елитни ултрамаратонци.

Кристофър Макдугъл, авторът на бестселъра „Родени да тичат“, е едно от многото доказателства за треньорските качества на Ерик. Треньорът помага на Макдугъл да се подготви за ултрамаратон с индианците от племето тараумара в Медните каньони на Мексико и също взема участие в състезанието.

Тренировъчните методи на Ерик са отразявани от списания като Men’s Health, Esquire, Men’s Journal и Ski Magazine.

Откъси

Предговор

От Кристофър Макдугъл

 

Неловко ми е, но чак сега наистина разбирам какво ми е повтарял Ерик Ортън още от деня, когато се запознахме. Класически пример за това как дърветата ти пречат да видиш гората, само че за мен гората беше доста странна, а имаше и гола жена, която тичаше из нея, което допълнително усложняваше нещата.
Първо опознах жената. През лятото на 2005 г. един приятел, който е служил като горски рейнджър, ме покани да се присъединя към него и четирима негови познати на тридневно 80-километрово бягане в пресечена местност през пустошта на Айдахо. За екипировката и храната ни щеше да се погрижи местен мулетар, така че за нас шестимата оставаше да се концентрираме върху пробягването на 24 километра на ден от един лагер до друг.
Предложението беше твърде примамливо, за да го отхвърля, макар че не бях кой знае какъв бегач. Всъщност почти можех да бъда описан като бивш бегач. През последните няколко години бях претърпял поредица от травми и трима различни лекари ме бяха предупредили, че стресът върху ставите е неизбежен за хора, високи 193 сантиметра и тежащи 109 килограма като мен. По ирония на съдбата по това време пишех за списание Runner’s World, така че не ми липсваха съвети за тренировки и предотвратяване на травми. Бях опитвал всеки съвет, който може да се намери в списаниe за бягане – разтягане, крос тренировки, подмяна на 150-доларовите ми маратонки с нов чифт на всеки четири месеца, специално изработени за мен стелки, дори потапяне в леденостудена река след бягане – независимо от всичко обаче беше въпрос на време, преди пареща болка да започне да пулсира в коленете, петите, подколенните или ахилесовите ми сухожилия.
За щастие бях в един от периодите си на добро здраве, когато получих поканата за Айдахо, затова отговорът ми беше: „Бройте ме“. През първата сутрин поддържах темпо зад бивша рейнджърка на име Джени Блейк. Тя се прехвърляше през стволовете на повалени дървета плавно като вода, едва докосвайки дънерите с леко тупване на маратонката, докато ги прескачаше и се носеше напред, без да забавя темпото. Подходът й към бягането, който включваше цялото й тяло, беше откровение. Тя разперваше ръце, за да пази равновесие по нанадолнища, извиваше ханш като салса танцьорка по стръмни зигзаговидни пътеки, силно присвиваше колене, когато се натъкнеше на сипей, и стремително изскачаше от другата му страна. Пъргавостта и базовата й сила бяха толкова впечатляващи, че бях изненадан да разбера как през по-голямата част от живота си Джени изобщо не е поддържала спортна форма.
„Не знаех абсолютно нищо за горите, докато не дойдох в Айдахо – каза ми Джени, когато спряхме да си поемем дъх. – В колежа страдах от булимия и имах ужасно мнение за себе си, докато не се озовах тук.“
Дошла като доброволец през лятото и веднага била хвърлена в дълбокото: връчили й трион, пожарникарска брадвичка и лиофилизирана храна за две седмици и я изпратили в пустошта да разчиства пътеки. Тя почти се сгромолясала под тежестта на раницата си, но не изказала съмненията си на глас и потеглила сама към гората.
След няколко дни Джени с изненада установила, че тялото, което винаги е мразила, било достатъчно силно да размахва брадва и да избута повален бор от пътеката. Трудно й било да сдържи усмивката си, докато стояла на върха на високия 1500 метра хълм, който току-що била изкачила. А когато се озовала на пътя на безчинстващ северноамерикански лос, установила още нещо – била бърза! Огромният звяр изскочил от храстите изневиделица, така че преди Джени да се усети, краката й вече я носели надолу по пътеката пред втурналите се към нея рога. Когато лосът накрая се отказал, Джени се чувствала ужасена, изтощена... и преродена.
След това вече нямала търпение да се измъкне от палатката си при пукването на зората. Нахлузвала си гуменките и нищо друго и се отправяла на дълги бягания през гората, а изгряващото слънце затопляло голото й тяло. „Изкарвах сама по няколко седмици наведнъж – обясни ми Джени. – Никой не ме виждаше, така че просто продължавах напред и все напред. Беше най-прекрасното чувство, което можеш да си представиш.“ Нямала нужда от часовник или маршрут – преценявала скоростта си по гъделичкането на вятъра по кожата си и тичала по застланите с борови иглички пътеки, докато краката и белите й дробове започнели да я умоляват да се върне в лагера. Джени си плащала за голите сутрешни километри по-късно през деня, когато бедрата й започвали да треперят по време на дълги походи, но бяганията й станали дори по-дълги. Новата й любовна история със собственото й тяло била твърде вълнуваща, за да се откаже от нея.
Оттогава Джени непрестанно следва порива си да бяга. Тя и най-добрата й приятелка, Нанси Хетфийлд, са водачи на група неудържими бегачки; те кръстосват пътищата около родния им Маккол, Айдахо, преди да са минали снегорините, и си проправят собствени пъртини през натрупалия сняг.
„Зимното бягане е върхът!“, вметна Нанси, която беше с нас по време на прехода. Подобно на Джени, Нанси е живото опровержение на схващането, че двайсет години ежедневно изминаване на километри осакатява. На четиридесет и седем тя все още бяга така, както русалките плуват – кестенявата й коса се спуска по гърба, бързите й крака се движат без напрежение, а на пъпа й дори намига морскосиня обица.
За мен обаче тази бегова ваканция се оказа осакатяваща. Докато с мъка се движех по едно нанадолнище по време на финалния етап в края на третия ден, усещах бодежи в петите и ахилесовите ми сухожилия бяха възпалени. Докуцуках до рекичката и седнах на брега, чудейки се какво не ми е наред. Как така две жени на средна възраст гълтаха километър след километър, година след година, през прах, сняг и асфалт, а аз не можех да изкарам няколко месеца, без да се разпадна?
Отговорът, разбира се, беше точно пред очите ми. Точно там, в гората. Просто не знаех какво да търся.

Няколко седмици след провала ми в Айдахо списание Men’s Journal ми възложи да интервюирам треньор по екстремни спортове, който живее в Джаксън Хол, Уайоминг. Редакторът ми беше заинтригуван, тъй като специалността на Ерик беше да разчленява спортове, подлагащи на изпитание издръжливостта, до съставните им движения и да открива широко приложими умения. Ерик е изучавал скално катерене, за да открие техники за движение на раменете за каякарите, и прилага плавното оттласкване при ски северните дисциплини в планинското колоездене.
Когато се срещнах с Ерик в Денвър, разбрах, че това, което всъщност търси, са основни инженерни принципи; той е убеден, че следващият голям напредък в областта на добрата физическа форма ще дойде не от тренировки или технологии, а от техники: спортистът, който избягва травмите, ще изпревари конкуренцията. Любопитното е, че никоя дейност за поддържане на добро здравословно състояние не се нуждае от толкова подобрения като бягането. При положение че това е най-старият и популярен спорт на света, бихте си помислили, че досега трябва да сме го усъвършенствали, но той се е превърнал в доста рисковано начинание. Повече от 50% от всички бегачи претърпяват травми всяка година – тенденция, която се наблюдава, откакто събирането на данни за травми при бягане е започнало през 70-те години на XX век – което означава, че аз бях правилото, а не изключението. Ако някой можеше да елиминира този рисков фактор, щяха да са възможни невъобразими скокове напред, не само в резултатите, но и в броя на практикуващите спорта. Милиони хора, които са искали да бягат, но са им попречили травми, и милиони други, които са чували историите за съсипани колене и са се страхували дори да опитат, биха били освободени от болка и страх.
За Ерик обаче единствената загадка беше какво му е толкова загадъчното: промени това, което прави тялото ти, и ще промениш онова, което се случва с него. Той вярваше, че ако получаваш травми при бягане, следващата стъпка е логична: трябва да промениш начина, по който бягаш.
„Всички си мислят, че знаят как да тичат, но всъщност и тук има толкова тънкости, колкото при всяка друга дейност – каза ми Ерик. – Повечето хора ще ти кажат: „Всеки бяга както може“. Това е нелепо. Да не би всеки да плува както може?“ За всеки друг спорт уроците са основата; не излизате и не започвате да размахвате стика за голф, нито пък се спускате по планински склон на ски, докато някой не ви покаже стъпките и не ви научи на правилното положение на тялото. В противен случай липсата на ефективност е гарантирана, а травмите – неизбежни.
„Така стоят нещата и с бягането – обясни Ерик. – Научи го погрешно и никога няма да разбереш колко хубаво може да бъде.“
Момент! Защо никога преди не бях чувал за това? След като той го каза, вече ми се струваше болезнено очевидно. Разбира се, че има правилен и грешен начин да се тича. Има добри и лоши начини за извършването на всяко биомеханично движение – от хвърлянето на топка до храненето с китайски пръчици. Защо бягането да е единствената дейност на планетата, върху която законите на физиката не действат? Но никога преди не бях чувал това твърдение. Списанията за бягане ме учеха какво да купувам – маратонки, коригиращи движението, стелки, компресионни чорапи – но не и какво да правя.
След това Ерик допълни нещо, което ми прозвуча като странна и прекрасна музика.
„Тялото на всеки от нас е създадено за бягане.“
От години чувах точно обратното: лекари и физиотерапевти твърдяха, че бягането е вредно за тялото, особено за тела с характеристики като тези на Шрек. И аз им вярвах, тъй като усещах доказателството в болезнените си ахилесови сухожилия. Ерик предложи да ми демонстрира гръмкото си изказване на практика: нагърби се доброволно да ме обучава по имейла и да ме превърне от страдащ бивш бегач не просто в маратонец, а в ултрамаратонец. Той обеща, че след девет месеца ще съм в състояние да се справя с 80-километрово състезание през мексиканските Медни каньони с легендарните индианци тараумара.
Поблазних се, разбира се, но така бе станало и с екскурзията до Айдахо, а видях какво се случи тогава. Изминах 80 километра за три дни и накрая се кълнях никога повече да не правя нещо толкова глупаво. Сега Ерик не просто предлагаше да пробягам 80 километра за един ден, но и да увелича изминатото разстояние доста по-бързо от правилото за 10-те процента на седмица, проповядвано от списанията за бягане. Няма начин да стигна до състезанието, мислех си; тренировките ще ме довършат първи.
– Всеки път, когато увелича броя на километрите – отвърнах – се сривам.
– Този път няма да стане така.
– Да си взема ли ортезите?
– Забрави за ортезите.
Все още се колебаех, но абсолютната увереност на Ерик ме спечелваше.
– Вероятно трябва първо да отслабна, за да улесня работата на краката.
– Хранителният ти режим ще се промени от само себе си. Почакай и ще видиш.
– А какво ще кажеш за йога? Това ще помогне, нали?
– Забрави за йогата и йога стречинга. Мускулното напрежение не се оправя със стречинг. Всички бегачи, които познавам и практикуват йога, получават травми.
Това, което чувах, ми допадаше. Без диета, без йога, без ортези. Започвах да се замислям.
– Наистина ли смяташ, че мога да го направя?
– Ще ти кажа истината – отговори Ерик. – Нямаш място за грешки. Но можеш да се справиш.

Дотолкова се бях вглъбил в опасенията си за предизвикателството пред мен, че така и не се замислих за предизвикателството, пред което се изправяше самият Ерик. Той не просто трябваше да реабилитира човек, който е бил обявен за негоден от поне трима лекари, но трябваше и с мъка да си проправи път през твърда като скала стена от поведенческо съпротивление. Както всички хора, и аз обичам да правя някои неща, а за други казвам, че ще свърша, но най-вероятно няма. Нямаше смисъл да ми бъде изготвен тренировъчен план, който щях да спазвам едва отчасти, така че Ерик трябваше да определи каква физическа активност обичам. Нямаше представа с какво се захваща.
– Ходиш ли на фитнес?
– Не.
– Какви тренировъчни уреди имаш вкъщи?
– Никакви. Не мога да понасям вдигането на тежести. Не мога да търпя нищо, което трябва да се брои или да се повтаря. Твъъърде монотонно ми е.
Не зная защо Ерик не се отказа именно в този момент, но той упорито продължи.
– Добре – настояваше той – какво обичаш?
Замислих се за секунда, питайки се дали истината ще прозвучи прекалено налудничаво, или просто напълно безполезно.
– Сещаш ли се за онези стари триони? – казах. – От оня тип, които са ползвали през XIX век, за да секат секвои?
– Да... ?
– Вманиачен съм по тях. Вкъщи отопляваме с дърва и преди няколко години спрях да използвам електрически трион и започнах да режа всички дърва с обикновен. Би трябвало да го ненавиждам – наричат го „бич на нещастието“ – но мога да режа дърва по цял ден. Имам поне шест такива триона.
– Добре – отвърна Ерик. – Можем да го използваме...
Следващата стъпка на Ерик беше просто брилянтна; всъщност толкова брилянтна, че едва сега успявам да си дам сметка за това. Така се бях въодушевил от дърветата – от тренировъчния план на Ерик, от неговата преобръщаща живота техника за бягане и от възгледа му, че бегачите трябва да бъдат преди всичко спортисти – че не съзрях великолепието на гората. Освен това, както вече споменах, я имаше и онази гола жена. Убеден съм, че той се е опитал да го формулира, но дори и да бях слушал, идеята е била твърде радикална за мен, за да я схвана в онзи момент. Сега, след като съм имал на разположение няколко години, за да осмисля случващото се, и вече съм свикнал с удивителната промяна, която подходът на Ерик оказа върху мен, най-сетне мога да оценя онова, което се е опитвал да ми каже той и което Джени Блейк е открила сама в пустошта на Айдахо.
А то е просто: хората обичат да се движат. Движението ни е в кръвта; то ни е превърнало в най-успелия и пътуващ вид на планетата (и отвъд нея). За съвременните хора обаче тази идея е подозрителна. От раждането ни учат да сме подозрителни към всичко, което ни доставя удоволствие, всичко, което твърде много прилича на забавление, така че вземаме онова, което е било удоволствие и игра, и го превръщаме в поредното задължение. Никой не казва, че отива във фитнеса да играе, нали? Всички казват, че отиват да „се поизпотят“.
Но Ерик знае, че атлетизмът и постиженията не са свързани със силата на волята. Той е умен и достатъчно честен, за да разбере, че ако се насилваш да правиш нещо, в определен момент ще спреш. Моделът „без болка няма победа“ просто не действа, така че той е намерил начин да замени болката с удоволствие. Помогнал е за привнасянето на творчество в упражненията и за мен това промени всичко. Днес ще изляза от вкъщи, ще се огледам и ще избера посока, която изглежда примамлива. След това ще започна да бягам, продължавайки толкова дълго и стигайки толкова далеч, колкото искам – както когато бях дете. Няма да се притеснявам от травми и ще знам, че свободното ми време и водата ще се изчерпят преди енергията ми. Когато приключа, ще съм нетърпелив да продължа отново на следващия ден.
Ако ми бяхте казали това преди пет години, щях да отвърна, че е невъзможно.

.

.

Подобни Заглавия
Родени да тичат
  „Родени да тичат” е приключенски епос, изпълнен с невероятни герои, смайващи атлетически постижения и ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
Яж и тичай
  БЕСТСЕЛЪР НА “НЮ ЙОРК ТАЙМС” Почти двайсет години Скот Юрек е сред водещите имена в жестокия свят на ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
Родени герои
Авторът на бестселъра „Родени да тичат“ този път посещава Средиземноморието, за да открие, че на остров Крит...
Цена: 17,00лв.
Ултрамаратонецът
Дийн Карнасис е преуспял специалист по маркетинг през деня и ултрабегач през нощта, истински супергерой с ми...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs