Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 14,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет
+
Цена на пакета: 23,60лв.
Спестявате 6,40лв.!

Купи пакет

Любовта на великите мъже

Автор: Михаил Дубински
Код на продукта:102
Наличност:В наличност
Превод: © Христо Радевски
ISBN: 978-954-9535-99-0
Размери: 130x180
Брой страници: 352
Корица: Мека
Националност: Русия
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Кристина Димитрова
Цена: 14,00лв.
Кол-во:

Резюме

Любовта на великите мъже

 

.

Познаваме ги като майстори на перото и четката, гениални учени, дръзки мислители и безстрашни пълководци, ала дали великите мъже в историята са се ползвали със същия успех и на любовния фронт? Кои са били любящите музи и коварни унищожителки, разтърсвали съкровения им сърдечен мир? Михаил Дубински проследява над 2000 години от историята на любовта, за да разкаже за дамите, вдъхновявали творчеството и делата на мъжете, променили света.

Горделивият Наполеон неведнъж свежда глава и прощава аферите на невярната си съпруга Жозефин, Гарибалди открива в лицето на любимата Анита незаменим боен другар, Данте превръща Беатриче в свой най-светъл идеал, макар двамата да разменят само бегъл поздрав на улицата, Шекспир всякога прелива от щастие в компанията на ексцентричната си любовница Мери, а Микеланджело съчинява едни от най-красивите си сонети с мисълта за възхитителната Витория, която обаче не може да му предложи нищо повече от приятелска дружба.

Запаленият от стрелата на Амур плам се оказва наказание за едни и избавление за други, ала поуката от безсмъртните любовни истории на великите мъже си остава една – любовта винаги е била и винаги ще бъде онази монолитна сила, „що движи Слънцето и другите звезди“.

.

 

Отзиви (0)

Автор

.

Книгата на журналиста Михаил Дубински „Любовта на великите мъже“ излиза през 1900 г. в илюстрованото приложение към руския вестник „Чуждестранна литература“. Заради богатото си и малко известно съдържание книгата моментално изчезва от рафтовете на книжарниците и се превръща в библиографска рядкост.

Откъси

.

Вместо предговор

Не зная кой е казал, че жената е всичко. Може би това е преувеличение. Но жената наистина като че ли е всичко. Можем да си представим благоустроено семейство без деца, без роднини, без познати, но възможно ли е то без жена?
Тя владее над домашното огнище, законодателства в обществото и нерядко държи в ръцете си тайнствените пружини, които задвижват цели държави.
Жената е навсякъде. Лишена от права, без да има законна възможност в най-съществените области на човешката дейност, понякога тя гордо вдига глава над усърдните грижи на своя тиранин и той, който се смята за неин повелител, покорно пълзи в краката й, без дори да забелязва своя срам и унижение. Разтворете книгата на миналото, спомнете си историята на народите и царствата. Къде не е играла тя неограничена роля, тази унижена и оскърбена жена, която няма дори най-свещеното от благата – свободата да отиде там, където я влече нейният свободен ум? Познаваме личности, които не са прекланяли глави пред силните в света и в същото време безропотно са изпълнявали волята на слабото създание, чиято сила се състои само и единствено в неговата слабост. Историятa за Самсон и Далила не е легенда, а символ. Олицетворение на двете половини на човешкия род, от които едната действа с мощта на физическото си същество, а другата – с мощта на вътрешното си обаяние.
Не всички са споделяли това мнение. Волтер е бил готов да даде двете си жени на онзи, който му отнеме третата. Конфуций прогонил своята жена, тъй като пречела на заниманията му. Казват, че един философ от древността три години не вдигал очи, понеже се страхувал да не би да се спрат върху жена. Мюсюлманските мъдреци, позоваващи се на Корана и опита, почерпен от живота, смятат жената за нисше същество и дават следния съвет на мъжете: „Ако се намираш в крайно затруднено положение и не знаеш какво да правиш, събери приятелите си, нагости ги, изложи им цялата работа и постъпи така, както те посъветват. Ако нямаш приятели, посъветвай се с първия срещнат и изпълни неговия съвет. Но ако наоколо нямаш нито приятели, нито мъже, с които би могъл да се посъветваш, тогава изложи обстойно цялата работа на жена си, поискай нейния съвет, изслушай търпеливо всичко, което тя ще ти каже, и направи точно обратното“. И в цивилизования свят жената се е смятала и още се смята от някои за допълнително същество, нещо като домашна мебел. Учените изследвали нейния мозък и установили, че самата природа й е отредила роля, подчинена на властта на мъжете. Но може ли всичко това да измени общото положение? Жената е всичко не само в положителен, но и в отрицателен смисъл. Излезте на улицата. Ако насреща ви върви възрастен господин със спокойно лице и бавни движения, не си мислете, че е богат, че има добро положение в обществото, че няма от какво да се вълнува, тъй като утрешният ден няма да му донесе огорчения, нито грижи. Не, жената му е създала спокойствие. Тя му е внушила идеята за мирен живот под мирните небеса. Ако не жена му, то дъщеря му, ако не дъщеря му, ще да е била приятелката му. Обратно, ако мъжът, когото сте срещнали, е раздърпан, измачкан, неврастеничен, тогава смело вдигнете показалеца си и извикайте: „Ето следите на женското влияние“. Може в живота на този човек жената никога да не е играла роля, но в такъв случай „всичко“, което представлява жената по своята същност, ще се свежда до отсъствието на женския елемент при този човек. Колко мъже са загинали само защото в жизнения си път не са срещнали жената, която понякога обича, понякога мрази – това е все едно – но която винаги предава на живота жилавост, сила и движение! Благодарение на нея са се родили поетите, защото нима бихме слушали трелите на славея, ако недалеч oт него върху клончето не седеше друга птичка, за която са целият негов възторг и песнопение? Белетристите не биха създавали романи: къде ли биха срещнали повече внимание, ако не в обкръжението на жените, които представляват ядрото от почитателския кръг на таланта им? Има писатели за деца, за юноши, за лица от определено съсловие или класа, но няма писатели за жени, защото романът, написан за жена, е написан за всички. Ами художниците? Нима не е именно женската красота тази пътеводна звезда в океана от чувства, с които те се потапят в бездънното море на изкуството? Може смело да се каже, че ако нямаше жени, не би имало и поезия, литература, живопис, скулптура, музика, не би имало бои, звуци, думи – не би имало нищо.
Могат да се съберат цели томове само с възторжените отзиви и хвалебствия, с които видни представители на културата са наградили прекрасната половина на човешкия род. Гьоте, който много е обичал жените и самият той е бил обичан от тях, казвал: „Жената е венец на творението“. Шилер издигнал поклонението пред жената в особен култ, като извиквал в минути на високо душевно вълнение: „Почитайте жените, те вплитат небесни рози в земния живот“. Калдерон поставял жената необикновено високо. „Жената – казвал той – е небе, но това небе е също така далече от мъжа, както земята от небесния свод“. Винаги и навсякъде излиза на преден план благоговейното отношение към жената, навсякъде й кадят тамян и поставят жертвеници. Дори онези, които се отнасяли отрицателно към нея, са го правили, защото са осъзнавали неотразимостта на нейната власт. Бягали са от нея, но тя е тичала подир тях, като сянка, нечута, неосезаема, но неотстъпна. Монтен възкликвал: „Ако зависеше от мен, не бих се оженил дори за самата Мъдрост, макар тя да гори в огнена страст по мен. Ала напразна е борбата, мъжът трябва да се подчинява“. Тук става дума за законен брак, но за всички е ясно, че бракът е само една от многобройните форми на взаимоотношения с жената. Tе са многобройни, защото са многобройни и разнообразни сферите на духа и естеството, в които се разпорежда жената. Тя невинаги вплита небесни рози в земния живот на мъжа; вместо рози понякога се появяват и репеи, но радостите на живота са толкова разнообразни, а и малко ли поети са гледали на горчивата отрова, поднасяна от жените, като на небесен нектар?
Жената не само слага отпечатък върху съществото на мъжа, но в много случаи съставя цялото му съдържание. Може да се каже, че мъжът е резултат от взаимоотношенията си с жената. Тя му дава живот – най-висшето благо, без което всякакви други блага биха били немислими, а когато животът вече съществува, тя се явява при него като скъпа майчица, готова да пожертва всичко, стане ли дума за родното й дете. Затова тя идва при него като далечна мечта, бледа и неясна, озаряваща първите проблясъци на неговото самосъзнание, докато той още се намира на училищната скамейка, но вече мислено се увлича в лабиринта на чувствата. О, как небесни и невинни са тези мечти, обвити в дима на забраненото и тайното! А когато зарята на младостта изгрява в неговата душа, украсявайки я с най-капризни шарки и бои, тя се изправя на пътя му в образа на млада очарователна девойка и го дарява с нежна целувка, първата целувка, чието магическо действие той напразно търси в целувките на майка си. След това тя го съпровожда по жизнения му път като жена, сестра, дъщеря, приятелка. Той се грижи за нейния покой, подслушва нейните заветни мисли, охлажда излишната жар, отслабва излишния студ. Къде е онзи мъж, който, минавайки през изпитанията на женското влияние, не би пречистил сърцето и душата си, дори да е порочен, и не би поискал да се помири със света, не би поискал да обича, да се моли и да вярва в доброто, както е поискал лермонтовският демон след срещата си с Тамара? И нима този процес на духовно възраждане не се случва под влияние на жената, така ярко и живо описана от Пушкин – който също много е обичал на времето си – в неговото кратко, но удивително ярко и открояващо се стихотворение, отново посветено на жената?

То беше чудно мигновение:
яви ми се ти в младостта
като пленително видение,
като самата красота.

Сломяван в мъки безнадеждни,
в гнета на шумни суети,
аз чувах думите ти нежни,
сънувах милите черти.

След време поривът метежен
разся предишните мечти,
Забравих аз гласа ти нежен
и твойте ангелски черти.

Далече влачех в заточение
на дните тихия хомот
без божество, без вдъхновение,
без плач, без обич, без живот.

За мен настъпи изцеление:
яви ми се ти пак, мечта,
като пленително видение,
като самата красота.

И бий сърцето в упоение
с възкръснали за порив нов
и божество, и вдъхновение,
живот, и сълзи, и любов.

Има една прекрасна легенда. Слушал съм я още на младини и не знам на кой народ принадлежи, но тя така ярко обрисува значението на жената в живота на мъжа, че по-добра илюстрация за разкриване на идеите в най-нагледната им форма трудно може да се намери. Това било в най-стари времена, когато Божеството току-що било създало земята, триножника на своето величие, и човека, който да може да съзерцава това величие. Той не бил Адам, защото легендата се отнася до езически народ, но бил самотник като Адам и блуждаел по безцветните поля на пустинния Рай, равнодушен и унил, като напразно търсел предмет, който с нещо да привлече окото или ухото му. Всичко било пустинно и мъртво. Вселената току-що била излязла от великата работилница на Божеството и с нищо не радвала неговото незасегнато сърце. Дълго блуждал човекът и най-после се помолил:
– О, Всесилни, Ти ми даде очи, за да виждам, но наоколо е така мъртво и еднообразно! Уморих се да гледам безжизнения простор на полята, защото в него всичко е сиво и еднообразно. Няма нито една точка, върху която бих могъл да спра опечаления си взор.
Не успял още да изрече последната дума, когато около него се показал непознат предмет. Било роза. Нейните нежни листенца с лек трепет се накланяли към устата на човека. И човекът се съживил. Бил щастлив. Обожавал невижданото цветче с цялата сила на първобитните си чувства. Цели дни прекарал в съзерцание на неочаквания гост и устните му непрестанно шепнели благодарствени слова към Божеството, което величествено седяло върху своя трон.
Но това щастие не продължило дълго. Човекът се уморил от непрекъснатото си общуване с неземното създание – било прекрасно, но с нищо не могло да отговори на горещите му чувства. На него му трябвало същество, което да умее да гали слуха му, да изпълва въздуха със звуците на своя глас. И той отново се замолил:
– О, Всесилни, Ти ми даде слух и създаде у мен потребност не само да говоря, но и да слушам как говорят другите. Непълно е моето щастие, Всесилни.
И пак станало чудо: още не бил свършил, когато около него запърхала птичка. Чуло се весело чуруликане. Вълните на нечувани по-рано звуци затрептели във въздуха с жизнерадостни акорди, като вливали в сърцето му потоци от ново, непознато чувство. Човекът пак бил щастлив. Чудните бои на цветчето милвали зрението му, акордите на песента очаровали слуха му. Той бил изпълнен с блаженство и устните му шепнели думи на любов и признателност.
Но минали много години и човекът отново се замолил:
– О, Всесилни, Ти ми даде живот и благата на живота, но не ми даде същество, което би могло да сподели моята радост. Ласка ми трябва на мен, Всесилни, уморих се да съзерцавам безмълвната красота на цветчето и не ме радва веселото чуруликане на птичката, която страни от мен и отлита, щом протегна ръка към нея.
И изведнъж – о, чудо! – не бил смогнал да изрече последната дума, когато се появило кучето. С радостно скимтене и лай изтичало то към човека, хвърлило се на гърдите му и започнало да ближе лицето и ръцете му. Какъв възторг! Какво опиянение! Да, само това мило, добро и предано същество му липсвало по-рано! То не се отделяло дори на крачка от него, пазело съня му, топлело го с любовна жар. Сега той си имал всичко. Повече нищо не му трябвало, съвсем нищо...
Но Божеството, седейки върху трона на своето величие, със спокоен поглед съзерцавало радостта на първия човек и мислело за съдбата на първенеца, за когото още била настанала минутата на пълно щастие. То видяло, че човекът още не е доволен от живота, че около него го няма предмета, който би могъл да замени всички предишни, който би цъфтял като розата, би чуруликал като птичката и би се галил и би бил предан като това малко добро животно, което никога нито на крачка не се отделяло от него. Знаело, че на човека му е нужен още разумен приятел и съзнателен другар и че докато не получи този другар и приятел, той както преди ще се измъчва и ще скърби. И човекът наистина скоро се помолил:
– О, Всесилни, аз от всичко съм доволен и съм благодарен за всичко. Но не съм виновен аз, щом сърцето ми иска нещо друго, по-добро. Ти ми даде разум и свобода, Ти всели в мен потребността да се стремя и да желая. Но кога ще се успокои моят тревожен ум? Кога самият аз ще си кажа: „Стига“?
И с изпълнен с молба взор човекът погледнал към страната, където седяло Божеството на своя величествен трон. – О, чудо, Божеството вече го нямало!
То отлетяло в безкрайните пространства на Вселената, а на негово място, цяла в цветовете на небесната дъга, озарена от вълшебни сияния, светла като усмивката на дете и прекрасна като мечта седяла ЖЕНАТА.
Легендата добавя, че човекът нищо повече не поискал...
М. Дубински

.

 

Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs