Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

ЕБОЛА

Автор: Дейвид Куомън
Код на продукта:66
Наличност:В наличност
Превод: © Александра Лозанова
ISBN: 978-954-9535-83-9
Издадена на: 03.2015
Размери: 142x210
Брой страници: 144
Корица: Мека
Националност: Американска
Редактор: Кристина Димитрова
Цена: 11,90лв.
Кол-во:

Резюме

ЕБОЛА

През 1976 г. един смъртоносен вирус изпълзява от гората на Конго. Появява се така внезапно, както и изчезва, без да остави дори следа.

През следващите четири десетилетия Ебола спорадично се появява, като всеки път оставя след себе си опустошение. Може да убие до 90% от жертвите си. Между епидемиите вирусът се крие дълбоко в дебрите на джунглата и е невъзможно да бъде проследен. В ход е търсенето на неуловимия животински резервоар на Ебола. А докато не го открием, вирусът ще продължава да вилнее.

Утвърденият писател и изследовател Дейвид Куомън се сблъсква за пръв път с Ебола, докато пътува из джунглите на Габон, придружаван от местни хора, чието село е покосено от скорошна епидемия. Тук той разказва историята на вируса – миналото, настоящето и неизвестното му бъдеще.

Отзиви (7)

Автор

Дейвид Куомън, автор на "Ебола"

Дейвид Куомън (р. 1948) е американски журналист, писател и изследовател. В продължение на петнайсет години списва рубриката „Природни закони“ в списание „Аутсайд“. Негови статии се появяват и на страниците на „Нешънъл Джиографик“, „Харпърс“, „Ролинг Стоун“, „Ню Йорк Таймс Бук Ревю“ и други периодични издания. Работата му включва пътувания из джунгли, планини, отдалечени острови и блата.
Живее в Монтана със съпругата си.

Откъси

Въведение

Карта на разпространението на Ебола в Африка

През пролетта и лятото на 2014 г. хората по целия свят с безпокойство, тих ужас, съчувствие и известен страх за самите себе си следяха как епидемия на вируса Ебола се разпространява в три размирни държави в Западна Африка – Гвинея, Либерия и Сиера Леоне, а след това се пренася със самолет в Нигерия. След като се бе спотайвала с месеци и бе взела десетки жертви, болестта се разрази през август същата година и започна да трупа стотиците си жертви седмица след седмица. Дотогава вече бе прераснала в най-сериозната епидемия в цялата история на тази странна и смущаваща болест. Разказите за ебола от 2014 г. бяха така интригуващи и ужасяващи, че се състезаваха със заглавията за скорошните събития в Сирия, Украйна и Ивицата Газа.
Но епидемия на болестта ебола е много по-различна от потресаващите събития в политиката и войната – тя е по-трудна за описание, по-зловеща. Вирусът на ебола се вижда само под електронен микроскоп или когато патогенното му действие се прояви. Вирусът няма лице. Няма политически пристрастия. Той като че ли убива чрез ангела на смъртта по подобие на десетата библейска напаст от втора книга на Стария завет.
Последната представа е подвеждаща. Ебола не се причинява от ангел на смъртта – вирусът е обвит в тайнственост, но не е свръхестествен. Това е просто вирус, който е незабележим извън човешкото тяло, но веднъж попадне ли в него, става изключително пагубен.
Всяка новопоявила се инфекциозна болест, включително и ебола, започва по тайнствен начин. Загадките са няколко. Каква е причината за внезапното избухване на това смъртоносно нещастие? Ако е вирус, то какъв? Досега науката сблъсквала ли се е с нещо подобно? Откъде идва? Всеки вирус трябва да живее в живо същество, за да се възпроизвежда и оцелява, така че... кое е живото същество? И как от това същество е прескочил върху хората? Може ли новият вирус да се контролира? Ще го надвият ли лекарства или ваксини? Може ли да бъде спрян? Или тази епидемия ще бъде Следващата Голяма Катастрофа – опустошителна пандемия, която ще вилнее по света, убивайки значителна част от човешкото население по подобие на Черната смърт от XIV век или испанския грип от 1918 г.? Учените и здравните работници са дръзки детективи като Сам Спейд, Филип Марлоу и главен инспектор Джейн Тенисън, които се мъчат да разплетат тези загадки. В случая на ебола някои от мистериите са разкрити, но не всички.
Това изследване включва адаптирани извадки от книгата ми от 2012 г. „Разпространение“, както и допълнителни материали, и е опит да се представи епидемията на болестта ебола от 2014 г. в Западна Африка в един по-широк контекст, който да разплете загадките и отчасти да предложи разрешение на тази, както и на съвсем отделна епидемия, която наскоро пламна в Демократична република Конго. Това, което предлагам в книгата, е просто частичен поглед върху историята и изследването на ебола, а също така и своеобразни лични виждания, породени от собствените ми пътувания в ареала на болестта, както и от случайна среща в гората с двама мъже, видели най-лошата страна на вируса, който бе отнел живота на техни приятели и близки. (Уточнение: Аз лично никога не съм преживявал това нещастие, нито съм бил в Западна Африка да наблюдавам или докладвам за настоящата епидемия.) Тук включвам и малко за лечението на марбургската хеморагична треска поради две причини: защото е тясно свързана с ебола в рамките на семейството на филовирусите и защото някои съществени въпроси, които все още не са намерили отговорите си по отношение на ебола, са вече изяснени за марбургската треска и, както ще видите, предлагат ценни (макар и колебливи) заключения за самата ебола.
Поне засега вирусът на ебола е главно африканско бедствие и въпреки че е уникален, той не е някаква аномалия. Просто е израз на особено драматичен вариант на глобален феномен.
Всичко тръгва отнякъде, а странните нови инфекциозни заболявания, които внезапно се появяват сред хората, идват предимно от животните. Болестта може да се предизвика от вирус или бактерия, или от едноклетъчни организми, или някакъв друг вид опасен микроорганизъм. Този микроорганизъм може да живее незабелязано в някакъв вид гризач, прилеп, птица или маймуна. Преминавайки по случайност от животинското си скривалище на първата си човешка жертва, микроорганизмът може да намери благоприятни условия, може да се реплицира активно и в изобилие, може да причини болест, дори смърт. А междувременно би могъл да премине от първата си човешка жертва на друга такава. Учените, които изследват инфекциозните болести от екологична гледна точка, използват една сложна дума за този феномен: „зооноза“.
Това е почти технически термин, непознат на повечето хора, но помага да се изяснят биологичните особености на свинския грип, птичия грип, тежкия остър респираторен синдром (ТОРС), западнонилската треска, новопоявяващите се заболявания като цяло и заплахата от глобална пандемия. Терминът ни помага да разберем защо медицинските и обществените здравни кампании са успели да победят някои страховити болести като например едрата шарка и детския паралич, но не са успели да надвият други като денгата и жълтата треска. Това е дума от бъдещето, на която е предопределено да се използва често през XXI век. Зоонозата е животинска инфекция, която може да се пренесе върху хората.
Бубонната чума е зооноза. Всички щамове на грипа са зоонози. Такива са и вариолата при маймуните, туберкулозата при едрия рогат добитък, лаймската болест, марбургската треска, бяс, хантавирусен белодробен синдром и странна болест, наричана нипа, която е убила свине и фермери, работещи в свинeферми в Малайзия, както и хора, които са пили сок от финикова палма (понякога заразен с вируса от екскременти на прилепи) в Бангладеш.
Всяка от тези болести отразява действието на патоген, който може да се пренесе от други видове върху хората. Тази форма на междувидово прескачане не е рядка – около 60% от всички инфекциозни заболявания, познати досега, преминават редовно или наскоро са преминали върху нас от животни. Някои от тях – по-специално бясът – са познати, разпространени и все още ужасяващо смъртоносни, като убиват хиляди хора въпреки усилията, които от векове се полагат, съгласуваните международни опити да се изкоренят или контролират и доста ясното научно обяснение как точно протичат. Други са нови и необяснимо спорадични, като вземат няколко или няколкостотин жертви тук и там, а след това изчезват за години напред.
Като пример за болест, която не е зооноза, мога да посоча едрата шарка. Тя се причинява от Вариола вирус, който при естествени условия засяга само хора. Това помага да се обясни успехът на глобалната кампания от 1980 г., предприета от Световната здравна организация (СЗО) с цел да се изкорени едрата шарка. Едрата шарка е унищожена, тъй като нейният вирус, неспособен да съществува и да се възпроизвежда извън човешкото тяло (или във внимателно наблюдавано лабораторно животно), не може да се скрие.
Зоонозите могат да се крият. Тъкмо това ги прави толкова интересни, сложни и проблематични. Тези патогени, разбира се, не се крият съзнателно. Те живеят и се пренасят по съответния начин, защото тези случайни варианти са тяхната възможност за оцеляване и възпроизвеждане. По строгата логика на Дарвин за естествения подбор еволюцията превръща случайността в стратегия.
Най-недоловимата „стратегия“ е спотайването в т. нар. резервоарен гостоприемник. Това е вид, който носи патогена, крие го постоянно, понасяйки малка или никаква вреда. А когато една болест като че ли изчезва между отделните епизоди, то нейният причинител се намира някъде, нали така? Е, има малка вероятност да е изчезнал от лицето на Земята, но по-скоро истината е друга. Може в района да е измрял и да се появи отново едва когато ветровете или случайността го довеят отнякъде другаде. А може и все още да се спотайва наблизо в някакъв резервоарен гостоприемник. В гризач? В птица? В пеперуда? В прилеп? Да пребиваваш в гостоприемник вероятно е по-лесно, когато биологичното разнообразие е голямо, а екосистемата – сравнително стабилна. Обратното също е вярно – екологичните проблеми са причина за появата на болести. Разтърсете дърво и от него ще паднат листа или плодове. Хванете прилеп, за да го изядете, и може да хванете и нещо друго. Заколете шимпанзе, за да нахраните семейството или селото си, и кой знае какви зловещи изненади ще се появят. Пренасянето на болести, когато един патоген премине от един вид приемник на друг, се нарича разпространение.
Сега вече сте наясно с основните понятия. Ето това е отправната точка към всичко, което следва – вирусът на ебола е зооноза.

Глава 1

Около горната част на река Ивиндо в Североизточен Габон, близо до границата с Република Конго, се намира малкото селце Меибот 2 – нещо като сателитно селище само на километър и половина по-нагоре от съименника си – село Меибот. В началото на февруари 1996 г. селото е застигнато от страховита и смущаваща серия от събития. В Меибот 2 по едно и също време се разболяват 18 души, след като участват в разфасоването и изяждането на шимпанзе.
Симптомите им включват треска, главоболие, повръщане, кръвясали очи, кървене на венците, хълцане, мускулни болки, възпалено гърло и диария с кръв. По решение на вожда на селото всичките 18 заболели са откарани по реката до болница в областната столица – град, наречен Макоку. Разстоянието между Меибот 2 и Макоку по въздух е по-малко от 80 километра, но с пирога по змиевидната Ивиндо пътуването отнема седем часа. Лодките, превозващи жертвите, се клатушкат напред-назад между стените от дървета по бреговете на реката. Когато пристигат, четирима от пострадалите са в изключително тежко състояние и умират през следващите два дни. Четирите тела, върнати в Меибот 2, са погребани на традиционна церемония, без да се вземат специални мерки да се предотврати разпространението на това, което ги е убило. Една друга жертва избягва от болницата и със сетни сили се добира обратно до селото, където умира. Скоро хората, които са се грижили за болните си близки и приятели или са се занимавали с погребенията на телата, също започват да се разболяват. В крайна сметка 31 души заболяват, а от тях 21 почиват, което значи, че нивото на смъртност достига почти 68 процента.
Тези факти и числа са събрани от екип от медицински изследователи, които отиват в Меибот 2 по време на заразата – някои от тях са от Габон, а други от Франция. Сред тях е и енергичен французин на име Ерик М. Лирой – вирусолог и ветеринар, получил образованието си в Париж, който по това време работи в Международния център за медицински изследвания в скромното градче Франсвил в Югозападен Габон. Лирой и колегите му идентифицират болестта като „хеморагична треска ебола“ (наименованието сега е заменено от „вирусно заболяване ебола“, което отразява схващането, че кървенето не е основен симптом) и заключават, че разфасованото шимпанзе е било заразено с ебола. Разследването им установява, че шимпанзето не е било убито от ловци от селото, а е било намерено мъртво в гората и донесено, за да бъде изядено.
Това е просто едно доказателство, последвано от много други, че шимпанзетата и горилите, подобно на хората, са силно податливи на ебола. И ако вирусът ги убива бързо и мъчително, както Лирой и другите учени допускат, то те не могат да бъдат резервоарен гостоприемник – организмът, в който тихо се спотайва заразата. Смъртта на шимпанзето от Меибот 2 е ключ към разрешаването на загадката. Случайната роля на тази човекоподобна маймуна като междинна жертва, заразена с вируса, впоследствие предала го на хората, вероятно би могла да ни помогне да установим самия резервоарен гостоприемник. Дали това е голямо, или малко животно, с което шимпанзетата са имали контакт?
Четири години по-късно седях край огъня в гъста гора около горното течение на река Ивиндо – на 65 километра западно от Меибот 2. Вечеряхме с 12 местни мъже, които помагаха в преминаването през горите по време на поход. Мъжете, голяма част от които бяха от селата в Североизточен Габон, вече бяха вървели със седмици, когато аз се присъединих към тях. Работата им включваше пренасянето на тежкия товар през джунглата и строенето на лагер всяка вечер за биолога Дж. Майкъл Фей, който със страстната си отдаденост на мисията тласкаше напред цялото начинание. Дори по стандартите на полевите биолози Майк Фей е чудноват мъж: физически издръжлив, упорит, свободомислещ, умен и яростно отдаден на защитата на околната среда. Неговото начинание, което сам наричаше „Мегатрансект“, беше биологическо изследване, включващо 3200-километров поход през най-дивите райони на Централна Африка. Той записваше данни на всяка крачка от пътуването, отбелязваше къде има купчини от слонски изпражнения и леопардови следи, както и къде се срещаха шимпанзета и на какви биологични видове се натъкваше. Надраскваше всички тези хиляди малки означения във водонепромокаемите си жълти тефтери, докато мъжете от екипа му влачеха компютрите, сателитния телефон, специалните му инструменти и допълнителните батерии, както и достатъчно палатки, храна и медицински принадлежности за него и за тях самите.
Фей вече беше вървял 290 дни, преди да стигне до тази част на Североизточен Габон. Беше прекосил Република Конго с екипа си от издръжливи мъже, предимно бембендиели (етническа група от ниски на ръст хора, понякога наричани „пигмеи“), но неговите другари не бяха допуснати да преминат габонската граница. Затова Фей беше принуден да сформира нов екип в Габон. Беше събрал хората главно от лагери на златотърсачи по горното течение на река Ивиндо. Изискваше от тях здрава, упорита работа като прокарване на пътеки и мъкнене на торби с багаж, но това явно беше за предпочитане пред ровенето за злато в екваториалната кал. Един от хората беше и готвач, и носач и всяка вечер забъркваше огромни количества ориз или „фуфу“ (нишестена суровина, направена от маниоково брашно, нещо като ядливо лепило за тапети) и го гарнираше с някакъв неопределен кафяв сос. Съставките на соса всеки път варираха и включваха доматено пюре, сушена риба, сардини от консерва, фъстъчено масло, лиофилизирано телешко и „пили-пили“ (лют пипер) – всичко това бе смятано от готвача за съвместимо и се комбинираше, както на него му хрумнеше. Никой не се оплакваше. Всички винаги бяха гладни. Единственото нещо, което бе по-лошо от огромна порция от тази смес в края на изтощителен ден препъване из джунглата, беше малка порция. Назначението ми за „Нешънъл Джиографик“ изискваше да вървя по стъпките на Фей и да пиша истории, които да разказват за работата и пътуването. Трябваше да го придружавам десет дни тук, две седмици там, а след това да избягам отново в Щатите, за да оздравеят краката ми (носехме сандали) и да напиша следващата статия от поредицата.
Всеки път, когато отново се присъединявах към екипа, нашите пътувания следваха различен логистичен план в зависимост от отдалечеността на мястото и доколко наложително бе да снабдим Фей със запаси. Той никога не се отклоняваше от зигзагообразната линия на похода си. Аз сам трябваше да измисля как да стигна до него. Понякога се качвах на самолет или моторизирана лодка от дънер заедно с верния на Фей логистичен мениджър и отговорник по снабдяването – японския еколог Томо Нишихара. С Томо се пъхахме в кануто сред багажа за следващата част от експедицията на Фей, който се състоеше от торби със свежо фуфу, ориз и сушена риба, щайги със сардини, олио и фъстъчено масло, пили-пили и батерии клас АА. Но дори кану от издълбан дънер невинаги можеше да стигне до мястото, където Фей и екипът му, прегладнели и мокри, ни чакаха. В конкретния случай пътешествениците прекосяваха голям горски масив на име Минкебе, а ние с Томо се спуснахме от небето с един хеликоптер Бел 412 – голям, с 13 места, нает прескъпо от армията на Габон. Короните на дърветата, другаде гъсти и непрекъснати, тук бяха надупчени от няколко огромни гранитни конуса, които се издигаха на стотици метри над всичко останало и се извисяваха като Ел Капитан над „зелената мъгла“. На едно от тези остатъчни възвишения се намираше зоната за кацане, към която ни беше насочил Фей. Това беше единственото място на километри наоколо, където можеше да се приземи хеликоптер.
Този ден беше сравнително лек за екипа – нямаше блата, които да се пресичат, нито режещи кожата гъсталаци, нито нападения на слонове, предизвикани от опитите на Фей да заснеме видеоклип отблизо. Бяха си направили лагер и чакаха хеликоптера. Най-накрая запасите пристигнаха – имаше дори и малко бира! Около лагерния огън се възцари спокойна и приятелска обстановка. Бързо научих, че двама от екипа – Тони М’Бот и Софиано Етък – имаха корени в Меибот 2, известното с нещастията си село, за което бях чел. Те бяха присъствали, когато вирусът Ебола бе покосил селото.
Тони, екстроверт със слабо телосложение и доста по-бъбрив от спътника си, беше склонен да разказва за случилото се. Той говореше на френски, докато Софиано – притеснителен мъж с тяло на културист, козя брадичка, свъсени вежди и нервно заекване, мълчеше. По думите на Тони Софиано беше видял как брат му и голяма част от семейството на брат му умират.
Тази вечер не беше възпитано да разпитвам повече двамата мъже, тъй като току-що се бяхме запознали. След два дни поехме към следващия етап от експедицията на Фей през гората Минкебе, на юг от възвишенията. До падането на нощта бяхме заети с преминаване през непроходими терени в джунглата и бяхме изтощени (особено те, защото работеха повече от мен). На половината път обаче, след една седмица труден преход, общи несгоди и споделена храна, Тони се отпусна достатъчно, за да ми разкаже повече. Спомените му в общи линии съвпадаха с доклада на Международния център за медицински изследвания от Франсвил, с изключение на някои дребни подробности. Неговата гледна точка обаче беше по-лична.
Тони я наричаше l’épidémie – епидемията. Той разказа, че това се случило през 1996 г. по времето, когато някакви френски войници дошли в Меибот 2 с лодка „Зодиак“ и си направили лагер край селото. Не е ясно дали войниците са имали сериозна причина – като възстановяване на стара самолетна писта, или просто са дошли да се забавляват. Стреляли с пушките си. А може би, предположи Тони, са имали и някакво химическо оръжие. Той отбеляза тези подробности, защото беше сметнал, че може да имат връзка с епидемията. Един ден момчета от селото излезли на лов с кучетата си. Плячката трябвало да бъдат бодливите свинчета. Но вместо това те се сдобили с шимпанзе. Не го убили кучетата обаче. Намерили шимпанзето мъртво. Занесли го обратно в селото. Тони си спомняше, че шимпанзето било разложено, подпухнало и с изгнил стомах. Това било без значение, хората били доволни и гладни за месо. Разфасовали шимпанзето и го изяли. А после бързо, за два дни, всички, докоснали се до месото, започнали да се разболяват.
Повръщали, страдали от разстройство. Някои били откарани по реката с моторна лодка до болницата в Макоку. Но нямало достатъчно гориво и лодки да се транспортират всички болни. В Макоку починали 11 души. Осемнайсет други издъхнали в селото. От Франсвил бързо дошли специални доктори с бели костюми и каски, но те не успели да спасят никого. Софиано изгубил шестима души от семейството си. Държал в ръцете си една от племенниците си, докато тя умирала. Самият Софиано обаче така и не се разболял. „Не, нито пък аз“, каза Тони. Причината за болестта била неясна, била като загадъчна мълва. Тони подозираше, че френските войници с техните химически оръжия са убили шимпанзето и безотговорно са оставили месото му да отрови селяните. Във всеки случай той и останалите оцелели били научили урока си. „Оттогава – каза той – никой в Меибот 2 не яде шимпанзета.“
Попитах го и за момчетата, които били тръгнали на лов. Всички тези момчета, каза Тони, починали. Кучетата не умрели. Дали някога преди това беше виждал подобна болест, подобна епидемия? „Non – отвърна Тони. – C’etait le premier fois.“ Никога.
Попитах как бяха сготвили шимпанзето. В обикновен африкански сос, отвърна Тони, все едно задавах глупав въпрос. Представях си месото от бутовете на шимпанзето във фъстъчен сос с пили-пили върху фуфу.
Освен яхнията от шимпанзе в главата ми се въртеше и друга зловеща подробност. Нещо, което Тони беше споменал при предишния ни разговор. Сред цялата паника и ужас в селото Тони и Софиано бяха забелязали нещо странно – наблизо в гората имало купчина от 13 горили, всичките мъртви.
Тринайсет горили? Аз не бях питал за мъртви диви животни. Тази информация ми беше дадена доброволно. Естествено, ненаучните показания могат да бъдат изкривени, неточни, понякога напълно неверни, дори и когато ги дават свидетели. Като казват „13 горили“, може да става дума за 12 или 15, или просто за много – толкова много, че един изтерзан човек да не успее да ги преброи. Думите „Аз ги видях“ може да означават тъкмо това или нещо малко по-различно. „Приятелят ми ги видя, ние сме близки приятели, вярвам му, както вярвам на очите си.“ Или пък: „Чух за това от надежден източник“. Стори ми се, че описанията на Тони принадлежаха към първата епистемологична категория – надеждна, макар и не непременно точна. Повярвах, че е видял тези горили, около 13, на едно място, не задължително на купчина, а може и дори да ги беше преброил. Картинката с 13 трупа на горили, разпръснати върху сухата горска шума, беше злокобна, но звучеше правдоподобно. По-нататъшните доказателства сочат, че горилите са силно податливи на ебола.
Научните данни са друго нещо. В тях не се прокрадват хипербола и колебание. Те се състоят от множество елементи и са измерими и стабилни. Биват старателно събирани и строго подреждани и могат да разкрият нещо неочаквано. Ето защо Майк Фей обикаляше из Централна Африка с жълтите си тефтери – целта му беше от малките частици информация да сглоби голямата картина.
На следващия ден продължихме през гората. Все още бяхме на седмица разстояние от най-близкия път. Намирахме се в отличен хабитат за горили – добре структуриран, богат на любимите им храни и почти недокоснат от човешка ръка. Нямаше пътеки, лагери, нито следи от ловци. Би трябвало да гъмжи от горили. А някога, в недалечното минало, наистина е било така – преброяване, направено две години по-рано от учени от Центъра за медицински изследвания във Франсвил, показва приблизително 4171 горили в гората на Минкебе. Въпреки всичко за седмиците, в които си проправяхме път през пущинака, не видяхме нито една. Липсата на горили или следи от тях беше нещо необичайно. Предполагаше се, че методиката на Фей трябва да хвърли светлина тъкмо върху такива особености. По време на цялата си експедиция „Мегатрансект“ той беше отбелязвал в тефтерите си всяко гнездо на горила, което беше видял, всяка купчинка горилски изпражнения, всеки стрък, отхапан от горила, а също така и слонски изпражнения, леопардови стъпки и подобни следи от други животни. В края на пътешествието ни из Минкебе той обобщи данните. Това му отне часове, в които се беше скрил с лаптопа в палатката си, като събираше и подреждаше последните плодове на наблюденията си. Накрая се появи.
През последните 14 дни, уведоми ме Фей, се бяхме натъкнали на 997 купчини слонски изпражнения и на нито едно изпражнение на горила. Минали бяхме сред милиони клонки на тревисти растения, включително и някои видове (спадащи към семейство Marantaceae) с хранителна сърцевина, която горилите поглъщат все едно е стрък целина, но по нито едно от тези стъбла не бе забелязал следи от зъби на горила. Не бяхме чули нито едно биене в гърди на горила, нито бяхме видели тяхно гнездо. Беше като странната случка с кучето през нощта – когато кучето с бездействието си подсказва на Шерлок Холмс, че нещо не е наред. Многобройните някога горили на Минкебе бяха изчезнали. Неизбежното заключение – нещо ги беше изтребило.

Глава 2

Заразата в Меибот 2 не е единичен случай. Тя е част от поредица епидемии от ебола в Централна Африка – поредица, чийто характер все още е обект на противоречия и дискусии. Всичко започва през 1976 г. в Централна Африка (първи регистриран случай на вируса на ебола) и продължава до днес от единия край на континента (Гвинея, Либерия, Сиера Леоне) до другия (Судан и Уганда). Четирите основни вируса, които се проявяват при тези случаи, са общоизвестни като „вируси на ебола“. Само в рамките на Габон има значително струпване на случаи на ебола – три за по-малко от две години, като всички са близки по местоположение. Меибот 2 е вторият от трите случая.
По-рано, през декември 1994 г., започват да заболяват хора в златотърсаческите лагери около горното течение на река Ивиндо в Габон – това е същият район, от който по-късно Майк Фей щеше да наеме хора за екипа си. Тези лагери се намират на около 40 километра от Меибот 2, нагоре по течението на реката. Поне 32 души се разболяват, проявявайки обичайните симптоми (треска, главоболие, повръщане, диария и кървене), които предполагат наличие на болестта ебола. Източникът на заразата трудно може да се установи, макар един от пациентите да признава, че е убил шимпанзе, което било влязло в лагера и се държало необичайно. Вероятно това животно е било заразено и изгладнелите хора, които са яли от месото му, са се разболели. Според друг спомен първият случай бил мъж, който се натъкнал на мъртва горила, занесъл части от нея в лагера си и ги поделил с останалите. Всички, които се били докоснали до месото, починали. Горе-долу по това време се появяват данни за наличието на мъртви шимпанзета и горили в гората. По-общо казано, миньорите и техните семейства (тези лагери са били на практика села) със самото си присъствие и нуждата си от храна, подслон и гориво са внесли смут в гората.
От златотърсаческите лагери жертвите от 1994 г. са пренесени надолу по реката до болницата на Макоку, както по-късно се случва и с тези от Меибот 2. Впоследствие се надига вълна от вторични случаи, намиращи се около болницата или в близките селца. В едно от тези села има „нганга“ – народен лечител, чиято къща може да е била част от пренасянето на заразата между някой болен от златотърсаческия лагер, дошъл да се лекува с народна медицина, и някой злощастен местен човек, който е бил при лечителя за нещо друго, не толкова смъртоносно колкото ебола. Не е изключено и вирусът да е бил предаден от ръцете на самия лечител. Във всеки случай, докато трае този процес, са диагностицирани 49 случая, като 29 от тях са с фатален край, което прави нивото на смъртност близо 60 процента.
Година по-късно избухва втората епидемия – тази в Меибот 2. Осем месеца след това учените от Международния център за медицински изследвания във Франсвил реагират на трета епидемия, този път край град Буе, Централен Габон.
Случаят в Буе вероятно е започнал три месеца по-рано, през юли 1996 г., със смъртта на ловец в лагер на дървосекачи, на около 65 километра северно от Буе. Впоследствие симптомите на ловеца са разпознати като типични за вируса на ебола, макар че по това време този случай не притеснява никого. Шест седмици по-късно друг ловец мистериозно умира в същия лагер на дървосекачи. След това и трети ловец. Какво месо са носили в лагера? Вероятно това са били най-разнообразни диви животни като маймуни, дукери, речни свине, бодливи свинчета, може би дори човекоподобни маймуни въпреки законовите ограничения за лова им. И тук има данни, че в гората са видени мъртви шимпанзета – тоест умрели, а не застреляни. Трите ранни заболявания на хора, изглежда, нямат връзка, тъй като всеки ловец се заразява с вируса от гората. Третият ловец влошава проблема, след като освен жертва става и преносител.
За кратко е приет в болницата в Буе, но я напуска, измъквайки се от властите, и отива в близко село при друг нганга. Въпреки усилията на лечителя ловецът почива, както и самият нганга, и племенникът му. Поставено е началото на лавина от заболявания. През октомври и следващите месеци в Буе и околностите има все повече случаи на болестта, с предполагаемо пренасяне от човек на човек. Няколко пациенти са прехвърлени в болници в столицата на Габон, Либървил, където почиват. Лекар, извършил процедура върху един от тези пациенти, започва да се чувства зле и съмнявайки се в здравната система на собствената си държава, отлита за лечение в Йоханесбург. Този лекар оцелява, но една медицинска сестра от ЮАР, която се грижи за него, се разболява и почива. Така вирусът на ебола се пренася от Централна Африка към другите части на континента. Крайният брой от тази трета епидемия, обхванала Буе, Либървил и Йоханесбург, е 60 заболели, от които 45 са починали. Сами можете да сметнете какъв е процентът на смъртност в този случай.
Няколко общи фактора изпъкват сред хаоса от случаи на болестта – разрушаване на гората около мястото на епидемията, мъртви маймуни, както и мъртви хора, вторични случаи, свързани с болнични контакти или народни лечители, висока смъртност, варираща от 60 до 75 процента. Шейсет процента е много за каквато и да е инфекциозна болест (освен бяс) и вероятно надхвърля нивото на смъртни случаи от бубонна чума във Франция през Средновековието в най-тежките периоди на Черната смърт.
В района около Меибот 2 след 1996 г. са избухвали още епидемии от ебола сред хора и горили. Един от силно засегнатите райони се намира до река Мамбили, точно на габонската граница в Северозападно Конго, и представлява друга гъста гора, която обхваща няколко села, национален парк и наскоро създадения резерват за горили „Лоси“. С Майк Фей бяхме посетили тази област през март 2000 г., само четири месеца преди да тръгна на поход с него сред възвишенията на Минкебе. Докато бяхме в Мамбили, там, за разлика от Минкебе, имаше много горили. Но две години по-късно, през 2002 г., екип от изследователи в „Лоси“ започва да открива трупове на горили, като някои от тях дават положителни резултати при тестовете за антитела на ебола. (Положителният тест за антитела не е толкова убедително доказателство, колкото наличието на жив вирус, но все пак е показателен.) За няколко месеца 90% от горилите, които те изследват (130 от 143 животни), са изчезнали. Колко от тях просто са избягали? Колко са мъртви? Учените правят заключение на базата на потвърдените смъртни случаи и броя на изчезналите, както и на цялостната статистика в изследваната от тях област, и публикуват материал в сп. Science с въздействащото (макар и самонадеяно) заглавие: „Епидемия от ебола убила 5000 горили“.

Глава 3

През 2006 г. се върнах край река Мамбили, този път с екип, воден от Уилям Б. (Били) Кареш – директор на Полевата ветеринарна програма към Обществото за опазване на дивата природа, който и сега заема подобна длъжност в ЕcoHealth Alliance – организация, посветена на изучаването и превенцията на зоонозните епидемии по света. Били Кареш е ветеринарен лекар и специалист по зоонози. Той е неуморно бродещ полеви изследовател, израснал в Чарлстън, Южна Каролина, закърмен с Марлин Пъркинс, а обичайната му работна униформа е синя лекарска тениска и шапка с козирка, има и брада. Емпирик по природа, той говори тихо, едва отваряйки устата си, и избягва категорични твърдения, все едно биха могли да наранят езика му. На лицето му често е изписана закачлива усмивка, което може би значи, че се забавлява с чудесата на света и разнообразните прояви на човешкото безразсъдство. Но по отношение на мисията му в Мамбили нямаше нищо смешно. Беше дошъл да отстрелва горили – не с куршуми, а с упойващи стрелички. Възнамеряваше да взема кръвни проби и да ги изследва за антитела на вируса на ебола.
Нашата дестинация беше място, известно като комплекс Моба Баи – група от горски поляни до източния бряг на горното течение на Мамбили, недалече от резервата „Лоси“. Думата „баи“ във франкофонската част на Африка се използва за заобиколена от гори заблатена ливада, в която често има солища – нещо като тайна градина. До Моба Баи, дал името на този комплекс, имаше още три или четири подобни места. В тези баи често се срещаха горили и други диви животни, защото местата са слънчеви и заблатени, а под открито небе растат астра и острица, които са богати на натрий. Дойдохме в Моба, плавайки нагоре по течението на Мамбили, в претоварена дънерова лодка, задвижвана от външен двигател с 40 конски сили.
В лодката бяхме 11 души и огромен куп оборудване. Носехме газов хладилник, два хладилни контейнера с течен азот (за съхраняване на пробите), внимателно опаковани спринцовки и игли, както и ампули и инструменти, медицински ръкавици, гащеризони за химическа защита, палатки и брезенти, ориз, фуфу, консерви риба тон, консервиран грах, няколко кутии некачествено червено вино, много бутилки с вода, няколко сгъваеми масички и седем сложени един в друг бели пластмасови стола. С тези инструменти и луксозни провизии установихме полевия си лагер от другата страна на реката срещу Моба. Екипът ни се състоеше от експерт следотърсач на име Проспър Бало, ветеринари на диви животни, горски водачи и готвач. Проспър беше работил в „Лоси“ преди и по време на епидемията. С неговите напътствия щяхме да бродим из групата от баи, които гъмжаха от сочна растителност и в миналото бяха известни с многото горили, идвали тук всеки ден да се хранят и да си почиват.
Били Кареш вече беше посетил района два пъти, преди да избухне епидемията, в търсене на информация за здравето на горилите. При едно пътуване през 1999 г. в рамките на 24 часа той видял тук 62 горили. През 2000 г. се върнал, за да се опита да отстреля няколко със стрелички. „Всеки ден във всеки баи имаше поне едно семейство“, каза ми той. За да не ги обезпокои твърде много, той упоил само четири животни, претеглил ги и ги прегледал за видими болести (като бактериална кожна инфекция фрамбезия) и взел кръвни проби. И четирите маймуни дали отрицателен резултат за антитела на ебола. Този път положението беше друго. Той искаше да вземе кръвен серум от оцелелите след епидемията от 2002 г. И така, силно обнадеждени, ние започнахме. Минаха дни. Доколкото можехме да видим, оцелели нямаше.
Следенето в Моба продължи повече от седмица. Рано всяка сутрин пресичахме реката, отивахме тихо до един или друг баи, скривахме се в гъстата растителност покрай брега и търпеливо зачаквахме да се появят горили. Не се появи нито една. Често клечахме в дъжда. Когато грееше слънце, четях някоя дебела книга или дремех на тревата. Кареш стоеше със заредените стрелички, напълнени с тилетамин и золазепам – предпочитаните съставки за упояване на горила. Друг път крачехме из гората, плътно следвайки Проспър Бало в търсенето му на следи от горила, без да намерим нито една.
На сутринта на втория ден, покрай една блатиста диря към баи, видяхме стъпки от леопард, от слон, от бивол и от шимпанзе, но нито една следа от горила. На третия ден все още не бяхме срещнали нито една горила и Кареш каза: „Мисля, че са мъртви. Ебола е минала оттук“. Той допусна, че са останали само няколко щастливци, незаразени с болестта или пък достатъчно резистентни да я преодолеят. После допълни, че „нас обаче ни интересуват точно те“, защото, ако имаше такива, те може би носеха антитела. На четвъртия ден Кареш и Бало се отделиха от нас, но впоследствие докладваха, че успели да открият една-единствена заблудена мъжка горила, която се биела в гърдите и ревяла, и да пропълзят на десет метра от нея в гъсталака. Изведнъж животното се изправило пред тях. Само главата му се виждала. „Можех да го убия – каза Кареш. – Да го надупча.“ Можел да го гръмне между очите, но не и да го обездвижи с изстрел в хълбока. Затова Кареш не стрелял. Горилата изревала още веднъж и избягала.
Бележките ми от ден шести включват следното: „Nada nada nary gorilla nada“. При последната ни възможност, ден седми, Бало и Кареш с часове следваха из мочурливата гора две животни, без да могат да ги огледат добре. Горилите се срещаха отчайващо рядко във всички части на Моба Баи, а скитащите наоколо бяха страшно плашливи. Междувременно дъждът не спираше, палатките тънеха в кал, а реката се покачваше.
Когато не бяхме в гората, разговарях в лагера с Кареш и трима ветеринари от екипа му, които бяха базирани в африканския клон на Обществото за опазване на дивата природа. Единият от тях беше Алейн Ондзие – висок като върлина плах конгоанец, който беше учил в Куба, владееше испански и френски, както и няколко централноафрикански езика, и имаше чаровната склонност да накланя главата си и да се кикоти, когато беше развеселен или си правеха шеги с него. Основната задача на Ондзие беше да реагира на сигнали за мъртви шимпанзета или горили навсякъде из страната, като стига възможно най-бързо до мястото и взема проби от тъканта, която да изследва за вирус на ебола. Той ми разказа за инструментите и процедурите в такава ситуация, когато трупът неизменно се е разложил и се предполага (до доказване на противното), че може би гъмжи от ебола. Работното му облекло се състоеше от костюм за еднократна употреба с вентилирана качулка, гумени ботуши, непромокаема престилка и три чифта ръкавици, залепени с тиксо за китките. Първият разрез за вземане на проби е рискован, защото има вероятност подпухналият от газове труп да експлодира. Във всеки случай обикновено мъртвата маймуна е покрита с мършоядни насекоми – мравки, малки мушици, дори пчели. Ондзие ми разказа как веднъж три пчели от един труп го полазили по ръцете, под периферията на качулката му, слизайки по голото му тяло, и го жилили, докато той работел над пробите. Би ли могъл вирусът на ебола да премине през жилото на пчела? Вероятно, поне за кратко, ако нямате късмет. Ондзие обаче имал късмет.
Попитах го дали тази работа го плаши. Той ми отвърна, че вече не. А защо я върши и защо му харесва, питах аз, понеже беше ясно, че е така. „Ca, c‘est une bonne question“, отвърна той с характерното си поклащане на глава и смях. После добави по-сериозно: „Защото ми позволява да прилагам това, което съм научил, и да продължавам да уча. И може и да спася няколко живота“.
Друг член на екипа беше Патриша (Триш) Рийд, която беше дошла 15 години по-рано да работи като биолог в Африка, беше изучавала треската ласа и СПИН, беше наета от Международния център за медицински изследвания във Франсвил, беше придобила опит в Етиопия, а след това бе станала доктор на ветеринарните науки в Университета „Тафтс“ в Бостън. Беше се върнала в Международния център за изследвания, за да проучва един маймунски вирус, когато полевият ветеринар към Обществото за опазване на дивата природа загинал в самолетна катастрофа. Кареш беше наел Рийд на мястото на загиналата жена.
Работата º обхващаше поредица от инфекциозни заболявания, застрашаващи здравето на горилите, най-екзотичното от които беше ебола. Останалите бяха основно човешки болести от по-традиционно естество, на които горилите са податливи заради генетичното си сходство с нас – туберкулоза, полиомиелит, дребна шарка, пневмония, варицела и т.н. Горилите могат да бъдат застрашени от тези инфекции там, където заболели хора се разхождат, кашлят, кихат или се изхождат в гората. Такова разпространение в обратна посока – от хора към животни – е познато под името „антропоноза“. Прочутите планински горили например са застрашени от антропонозни зарази като дребна шарка, пренасяна от екотуристи, които идват да им се любуват. (Планинските горили представляват силно застрашен подвид на източните горили, ограничени в стръмните склонове на планините Вирунга в Руанда и съседните държави. Западната горила от горите на Централна Африка – чисто низинен вид – е по-многобройна, но също толкова застрашена.) Заедно с разрушаването на хабитата им поради дърводобив и улова им от местните хора за месо или продажба инфекциозните болести биха могли да доведат западните горили – сравнително много на брой, вероятно няколко хиляди – до малки, изолирани популации, като планинските горили, или да способстват за изчезването им на местно ниво.
Но горите на Централна Африка все още са относително масивни в сравнение с малките склонове на Вирунга, които приютяват планински горили, а и западната горила не е обект на такъв екотуризъм заради неудобните, почти непроходими терени, на които живее. Ето защо туберкулозата и дребната шарка не са най-големите º проблеми. „Според мен ебола категорично е най-сериозната заплаха за западните горили“, каза Рийд.
Това, което допълнително усложнява положението с вируса на ебола при горилите, обясни тя, е не само неговата сила, но и липсата на данни. „Не знаем дали го е имало преди. Не знаем дали могат да оцелеят след него. Но трябва да разберем как преминава през групите. Трябва да узнаем къде се намира.“ А въпросът „Къде?“ има две измерения – колко широко разпространен е вирусът на ебола в Централна Африка, както и в какъв резервоар на зараза се спотайва.
На осмия ден събрахме багажа, презаредихме лодките и отплавахме надолу по течението на Мамбили, без да сме взели кръвни проби, които да добавим към събраните данни. Мисията ни беше осуетена точно от фактора, който я осмисляше – значителното отсъствие на горили. И тук се появяваше „странната случка с кучето през нощта“. Били Кареш беше видял отблизо една горила, но не беше успял да я улучи със стреличка, и беше проследил други две с помощта на зоркото око на Проспър Бало. Останалите, които преди са се срещали из тези места, бяха или разпръснати някъде, неизвестно къде, или мъртви. При всички положения някога тук горилите са били в изобилие, а сега бяха изчезнали.
Като че ли и вирусът също беше изчезнал. Ние обаче знаехме, че той просто се беше скрил.

 

Рецензии и новини

Ебола и нуждата от нов вид изолация
По време на последната епидемия от ебола из медиите циркулира много подвеждаща информация и най-вече относно това как се заражда и разпространява болестта.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs