Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

+
Explorer 1/2015
Explorer 1/2015
4,95лв.
Цена на пакета: 17,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

Да бягаш с кенийците

Тайните на най-бързите хора в света

Автор: Адхарананд Фин
Код на продукта:81
Наличност:В наличност
Превод: © Кристина Димитрова
ISBN: 9-789-549-535-884
Издадена на: 2015-08-06
Брой страници: 264
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Татяна Трифонова
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

Да бягаш с кенийците

Адхарананд Фин бяга в КенияОт 20-те най-бързо избягани маратона в света за всички времена 17 са спечелени от кенийци. Днес осем от десетимата най-бързи мъже на планетата са кенийци. Как го правят? Каква е тайната им? Британският журналист Адхарананд Фин се отправя към Голямата рифтова долина, където се крият най-елитните тренировъчни лагери на Кения, за да разбере какво прави кенийците така недосегаеми.

Сам страстен бегач, Фин взема цялото си петчленно семейство, заедно с невръстните си деца, и потегля като на поклонение за кенийското градче Итен. Там той ще бяга редом до своите герои... или поне ще се опита. Британецът се отправя към Източна Африка с надеждата да разшифрова тайнствените причини за успеха на недостижимите кенийци. Дали разковничето е в гените, диетата, специалния им метод на бягане, климата, самата култура, или ежедневието?

Това, на което се натъква Фин, го изумява. Британецът се сблъсква с неподозиран подход: бягане, хранене, сън, бягане. За да открие какво се крие зад тази привидна простота, журналистът се потапя напълно в ежедневието на спортистите: спуска се по прашните пътеки заедно с олимпийски шампиони, млади надежди и босоноги деца; храни се като тях; спи в техните лагери; става в 5 сутринта, за да тренира. И накрая сбъдва мечтата си да се впусне рамо до рамо с първокласните кенийски бегачи в едно епично състезание в страната на дивите лъвове.

Също като името си, което на санскрит означава „безкрайно блаженство“, Адхарананд е истинско удоволствие за четене. Едно потапящо четиво, което ни понася по следите на най-добрите бегачи на планетата.

 

Отзиви (4)

Автор

Адхарананд Фин - автор на "Да бягаш с кенийците"Aдхарананд Фин е британски журналист на свободна практика и редактор в „Гардиън“. Автор е на книгите The Way of the Runner и „Да бягаш с кенийците“, която става Спортна книга на годината на „Сънди Таймс“, печели награда за дебют на Британските награди за спортна книга и е номиниран за наградата за спортна книга „Уилям Хил“.

Участвал е на състезания по бягане в пресечена местност, а в момента се състезава за клуба по лека атлетика „Торбей“, графство Девън, където живее със семейството си.

Откъси

Пролог

Първо чувам нечия аларма. Очаквах я в полудрямката си. Лек, нетърпелив сън под тънкия чаршаф с името на хотела, щамповано със зелено мастило. „Бомен“. Лампите в коридора осветяват контурите на стаята. Голи стени. На тази светлина изглеждат тъмнорозови, но през деня са с опияняващия ярък цвят на праскова. Енергоспестяваща крушка виси на кабел над главата ми.
Звъни телефон. Годфри, чието легло е на около метър от моето, отговаря на момента, сякаш е държал апарата в ръката си и само е чакал да звънне. Говори спокойно и бодро на езика на календжин(Етническа група в Кения, от която произлизат голям брой световноизвестни маратонци. Днес заедно с английския суахили е официален език в страната, но много от племенните езици все още се използват – б. ред.), а после затваря.
– Крис – казва той в мрака. Знае, че съм буден. – Знаеш какъв е Крис. Иска да слиза за закуска.
Алармата ми се включва и звъни от нощното шкафче. Протягам се и я изключвам. Четири сутринта е. Време е за ставане.
Из хотела се чува дрънченето на тенджери и тигани, както и разговори. Част от гостите сигурно се въртят в леглата си и се чудят какво ли става, като си поглеждат часовниците. Тръгвам по коридора. Листата на една палма стърчат настрани. Горе на стълбите срещам Беатрис, която стои в полумрака и се чуди дали да слезе. Усмихва се, а белите й зъби контрастират на тъмната й кожа.
– Хайде – казвам аз.
Без да отговори, тя тръгва надолу с мен.
Сервитьорите в трапезарията са в готовност. Наложило им се е да се измъкнат от леглата си посред нощ и да навлекат униформите. Не изглеждат доволни.
– Чай, кафе? – пита главният сервитьор и се приближава към нас, като носи поднос с чайници и чаши. И двамата поклащаме глава. Аз сядам на масата. Беатрис следва примера ми и се настанява на мястото срещу мен. Улицата навън е безмълвна. Поглеждам към Беатрис.
– Готова ли си? – питам я аз.
Тя се усмихва.
– Ще се справя – отвръща тя и кимва.
Джафет и Шадрак влизат в помещението. И двамата са млади мъже на по двайсетина години. Досега никой от тях не се е озовавал толкова далеч от дома. Джафет е ухилен до уши, развълнуван, докато Шадрак винаги изглежда така, сякаш току-що е видял нещо, което е едновременно и шокиращо, и пленително. Главният сервитьор е до масата с подноса си.
– Чай, кафе?
– Чай – отвръща Шадрак толкова тихо, че се налага да повтори два пъти, преди сервитьорът да го разбере. Джафет само кимва. Сервитьорът доволно сипва чая.
– Вие двамата чувствате ли се готови? – питам аз. Шадрак ме гледа объркано, все едно току-що съм го попитал дали някога се е влюбвал.
– Готови сме, да – казва Джафет ухилен. Сервитьорът, вече набрал скорост, носи за всеки чиния с плодове. Шадрак нервно човърка пъпеша си с вилица и го предлага на Беатрис. После сервитьорът носи пържени яйца и хляб.
– Каквото и да става – предупреди ни Годфри предната вечер – не яжте яйца за закуска.
Поглеждам към останалите.
– Обичате ли да ядете яйца преди състезание? – питам ги аз. Те обаче вече нагъват. Решавам да не вдигам много шум за нищо, но не докосвам своята порция. Две филии хляб с масло са достатъчни. Бързо приключвам с храненето и се връщам горе в стаята си.
Бях си наумил да поспя след закуската, но съм прекалено бодър, затова си приготвям багажа и сядам на леглото. Кракът ми е в добро състояние. Разтривам го, за да съм сигурен, като притискам с палец петата, където беше болното място. Вадя шишенце „Ментол плюс“ – балсам от аптеката в Итен. Мажа ходилото си с него, после си вдигам чорапите и отново сядам на леглото. Бавни, дълбоки вдишвания. Час по-късно вече е време за тръгване.
Зората слабо осветява паркинга, докато всички стоим край минибуса и чакаме Годфри. Оставих го да си оправя косата в спалнята. Прическата му е първи номер, но въпреки това той я реши в продължение на пет минути всяка сутрин. Останалите чакат тихо и търпеливо. Най-накрая се появява.
– Съжалявам, момчета – казва той и плъзга вратата на минибуса. Младите членове на екипа – Джафет, Шадрак и Беатрис – сядат отзад. Крис, Пол и Филип, все ветерани в бягането, са на средния ред. В качеството ми на единствен mzungu, бял човек, ми е отредена предната седалка до Годфри, нашия треньор и шофьор.
Излизаме с друсане от алеята, минаваме черния път и стигаме до главната павирана улица. Хората са наизлезли и се разхождат, водят стада кози, носят големи сакове през рамо. Претъпкани matatus – малки автобуси – спират и още хора се наблъскват вътре. Денят вече е в разгара си.
Никой от нас не говори. Годфри бърника радиото, макар вече да знае, че не работи. Продължава да кара, пътят е прав, издига се успоредно на саваната, която се разпростира от едната ни страна, безкрайна и пуста. От другата страна има подобия на къщи, малки царевични ниви, будки, боядисани в ярки цветове, които рекламират телефонни компании.
След около 20 минути стигаме главната порта на „Леуа“ – резерват за опазване на дивата природа, който се простира върху 220 квадратни километра и се намира на 270 километра северно от Найроби. Дълга редица от автомобили 4х4 се нижат на опашка. Край пътя се движат хора. Присъединяваме се към колите. Сега вече саваната се шири от двете ни страни и изпълва света. Такъв е класическият африкански пейзаж. Сухи равнини, тук-там изпъстрени с бодливи акациеви дървета.
Пътниците в задната част на минибуса внезапно се изпълват с вълнение и започват да сочат през прозореца.
– Какво има? – питам аз.
– Виж – казва Годфри и сочи от едната страна, където само на няколко метра стои неподвижен като статуя слон.
– Истински ли е? – пита Филип и се надвесва над рамото ми, за да види.
Врязваме се в облаците прахоляк, вдигнати от другите коли. Слонът разведрява настроението в минибуса. Годфри се заема да ни надъхва.
– Така, момчета. Ето ни. Знам, че в тази кола се вози победител. Всички преминахте през обучението, така че сега е време да бягате. Помнете, че това е маратон. Не бива да сте прекалено бързи в началото. Не трябва обаче да се отделяте от първите. Знаете, че сте способни да го постигнете.
Годфри спира минибуса. Въпреки че едва минава шест сутринта, зад въжето са се наредили стотици хора, които охранителите избутват назад. Бегачи по шорти и потници, с номера на гърдите, се стичат към старта на пистата. Преди да се осъзная, всички от минибуса са изчезнали.
– Отидоха направо на старта – казва Годфри. – Тръгвай, ще се видим там.
Вече е топло, така че свалям горнището си и го мятам в автобуса. Отдолу съм по жълт потник. Номерът ми, 22, е закачен отпред. На гърба ми са изписани думите: „Итен таун хариърс“.
Жуженето от наброяващите над 1000 бегачи изпълва старта. Сред мелето съзирам група с жълти потници – останалите от екипа. Заедно са с жена ми Мариета и двегодишния ми син Осиан. Дъщерите ми гледат отнякъде иззад страничната линия. Мариета ме чака, за да направи снимка на екипа.
Скупчваме се. Годфри не иска да се снима, но ние го придърпваме към нас. Никога нямаше да успеем без него. Той застава отзад, а лицето му е скрито в сянката, която хвърля периферията на шапката му.
– Добре, благодаря ви – казва Мариета и ни освобождава от позирането. – Успех!
След това започваме да се нареждаме. Стискаме си ръцете, но нямаме какво да си кажем. Това е. Месеци, прекарани в трениране до краен предел. Дивите равнини на Африка се стелят пред нас. Чакат. Притихнали. Хеликоптери кръжат в небето. Човекът с микрофона не го казва, но ние сме в очакване лъвовете да се оттеглят от пистата. Хеликоптерите се спускат ниско над тях и се опитват да ги прогонят. Струва ми се, че стоим там от дълго време. Протягам ръце. Двайсет и шест мили. Четиридесет и два километра. Просто числа. Стъпка по стъпка. Вдишване след вдишване. Утринната горещина се надига от бодливите треви. Децата ми, ухилени до уши, ми махат отстрани. А после броим. Пет. Усещам как въздухът в дробовете ми ме изпълва с живот. Четири. Хората, приведени, държат часовниците си. Три. Две. Това е. Едно. Старт.

 

 

Първа глава

Тичаме през дълги вълнисти треви, като се състезаваме за първия завой. Аз съм най-отпред, тласкан от щурма на армията от крака около мен и учестеното дишане на съучениците ми. Минаваме през вратите на футболното игрище и завиваме в непосредствена близост до каменната стена в другия му край. Сега е по-тихо. Оглеждам се. Едно от момчетата е точно зад мен, но всички други са изостанали. Пред мен се развява лента, която бележи следващия завой. Продължавам да бягам, студен въздух пълни дробовете ми, а високите тополи се поклащат над главата ми.
Излизаме от пределите на училището и минаваме по пътека от чакъл, която по принцип е забранена територия. Чува се единствено скърцането под краката ми. Възрастен човек, който бута колело, се дръпва встрани, докато се разминаваме. Следвам лентата надолу по стръмен склон, водещ към игрището и към финалната линия. Стигам там много преди всички останали и чакам на студа, докато дойдат и рухнат след финалната линия. Наблюдавам ги как се завъртат по гръб, свличат се на колене, а лицата им са зачервени. Чувствам странно вълнение. Това е първият учебен час по физическо възпитание в новото ми училище и са ни изпратили да бягаме в пресечена местност. Никога преди не съм се пробвал да бягам на разстояние по-голямо от размерите на футболно игрище, затова съм изненадан колко лесно ми се струва.
– Дори не се е задъхал – казва учителят, като ме дава за пример на останалите. Казва ми да пъхна ръцете си под мишниците, за да ги стопля, докато останалите деца продължават да се тътрят.

Няколко години по-късно, когато съм на 12, чупя рекорда на училището по бягане на 800 метра, въпреки усилията на няколко момчета да ме притиснат още на старта, за да помогнат на свой приятел да спечели. Пет минути по-късно бягам на 1500 метра и там също печеля. Баща ми, който предусеща потенциала ми, предлага да се включа в местния клуб по бягане и намира номера в указателя. Чувам го как говори с някого по телефона и иска указания. От този миг насетне нещата са ясни, съдбата ми е да бъда бегач.
Всичко започва неособено обещаващо през една нощ няколко седмици по-късно. Обувам шорти и анцуг, след което пресичам моста в предградието на Нортхемптън, където живея, по посока на най-близкия търговски център. Мястото е почти безлюдно, с изключение на неколцината окъснели купувачи, които излизат от огромния супермаркет „Теско“. Слизам с ескалатора до паркинга, а после пресичам улицата до необозначената мотописта, където се събира клубът по бягане на Нортхемптън „Феникс“. Нощта е студена и всички бегачи са се натъпкали в малко преддверие. Около нас стените са боядисани в кървавочервено и са нашарени с вулгарни графити. По-надолу по коридора се намират съблекалните, където над шума от душовете се издига силен мъжки смях. Казвам името си на госпожа, която седи зад малка маса.
Вместо да се насоча към пистата, както си бях представял, аз се оказвам поведен от група деца горе-долу на моята възраст обратно към улицата и склада на търговския център, отрязък от път, изпълнен с потрошени товарни рампи, всичките наредени от едната страна. Навсякъде по улицата има изтекъл петрол. Мъж в трико и жълто яке за бягане ни казва да тичаме от единия край на улицата до другия, като всеки път трябва да докосваме бордюра. Между спринтовете ни кара да правим лицеви опори или подскоци „звезда“ (Упражнение, което натоварва цялото тяло. Трениращият застава с ръце встрани от тялото и вдишва, а после подскача, придвижвайки едновременно ръце и крака. Когато ръцете се окажат над главата, издиша и повтаря упражнението – б. пр.). Докато лежа на студената настилка в готовност да правя коремни преси, започвам да си мисля, че съм попаднал на грешното място. Това не е бягане. Бях си представял група гъвкави атлети, които тичат по писта. Баща ми навярно се е объркал и е звъннал на грешния клуб.
До такава степен съм убеден, че това не е отборът по бягане, че не се връщам цяла година. Когато все пак отивам, ме питат дали предпочитам да тренирам в „тунела“, което, предполагам, означава при товарните рампи на търговския център, или ще се насоча към бягането на дълги разстояния. Избирам дългите разстояния и ме препращат към група от около 40 души. Така вече е по-добре. Когато поемаме по чакълените пътеки, които се вият край общинските жилища на Източен Нортхемптън, аз за първи път осъзнавам какво е да бягаш в група. Непринуденото движение на краката ни, дърветата, къщите, езерата, които се нижат наоколо, хората, които се отдръпват встрани, за да ни направят път. Въпреки че по-голямата част от останалите бегачи са по-възрастни и непрестанно се шегуват, аз някак чувствам, че съм си на мястото, докато мълчаливо се нося сред тях.
През следващите близо шест години съм предан член на клуба, като бягам в състезания на писта или в пресечена местност през повечето уикенди и тренирам поне два пъти седмично. По-голямата част от юношеските си години прекарвам в тичане на улицата. Дори когато си пускам дълга коса и започвам да свиря на китара в група, продължавам да тренирам. Останалите бегачи ми измислят прякора Боно. Една нощ, когато съм на около 18, се разминавам с няколко приятели от училище, които се прибират от бар. Ние сме на последния километър от дълго тичане и бягаме с все сила. Приятелите ми от училище се взират в мен с увиснала челюст, когато профучавам покрай тях, а един от тях се провиква с изумление: „Какво правиш?“, докато аз изчезвам в далечината.

За първи път научавам нещо за бегачите от Кения около средата на 80-те години – приблизително по същото време, когато се присъединявам към клуба по бягане. Сякаш кенийците се появяват внезапно, и то по много, в света на бягането, доминиран в тогавашните ми представи от британеца Стив Крам и мароканеца Саид Ауита. Голям почитател съм и на двамата конкуренти – Крам с неговите високи стъпки и величествения си стил и по-дребничкия Ауита с гримасите и люлеещите се рамене, който се справя блестящо на всякакви разстояния, като се започне от кратки, 800 метра и се стигне до 10 000 метра.
До Олимпийските игри в Сеул през 1988 г. обаче само кенийци, с едно изключение, печелят всички златни медали за средни и дълги разстояния. Най-силно ме впечатлява начинът, по който бягат. Смята се, че най-ефикасният метод, особено по отношение на дългите разстояния, е да бягаш с умерено темпо и повечето състезания протичат именно по този начин. Кенийците обаче възприемат по-нетрадиционен подход. Те винаги се втурват напред, а после внезапно забавят темпото или пък спринтират с абсурдна скорост от самото начало. Обожавам начина, по който това обърква телевизионните коментатори, които непрестанно предричат, че кенийски бегач се движи прекалено бързо, а той внезапно усилва скоростта още повече.
Спомням си как гледам финала на Световното първенство за 5000 метра в дневната ни в Нортхемптън през една топла вечер в средата на август. Майка ми не спира да влиза и излиза от стаята, като ми казва да поседя навън в градината. Навън е приятно. Аз обаче съм като залепен за екрана. Фаворитът преди състезанието е олимпийският шампион от Мароко Халид Сках, докато телевизионните камери са фокусирани и върху млад етиопец на име Хайле Гебреселасие, който предходната година печели Световното първенство за юноши по бягане на 5000 и 10 000 метра. Атлетите стоят един до друг на стартовата линия и гледат в камерата. Усмихват се нервно, когато обявяват имената им, и махат в неопределена посока.
Състезанието започва със светкавично темпо и с поредица от африкански атлети в началните позиции, които профучават един след друг. Сках, който вече многократно се е състезавал с кенийците и ги е побеждавал, следи всяко движение и винаги е по петите на първите. Единственият бегач на Великобритания, Роб Денмарк, бързо изостава.
Предстоят още седем обиколки и телевизионният коментатор на Би Би Си Брендън Фостър е под напрежение само като гледа. „Това състезание е зловещо“, казва той. Точно в най-подходящия момент младият кениец Исмаел Кируй се оказва най-отпред и в рамките на една обиколка печели 50 метра преднина пред всички останали. Това е самоубийствен ход, съобщава Фостър. „Той е едва на 18 и няма международен опит. Мисля, че малко се увлича.“ Аз седя напълно погълнат и крещя на телевизора, защото предаването за кратко е прекъснато, за да проследим дисциплината хвърляне на копие. Когато отново започват да го излъчват, Кируй все още води. Обиколка след обиколка Сках и група от трима етиопци го следват, но не успяват да го доближат особено. Камерата предава в близък план очите на Кируй – вперени напред, диви като на преследвано животно – докато той продължава да увеличава скоростта. „Какво бясно състезание!“, крещи Фостър.
Кируй все още е с голяма преднина, когато звънецът оповестява последната обиколка. Той спринтира по правата, все едно от това зависи животът му, но тримата етиопци вече летят и скъсяват дистанцията. Когато остават само 100 метра, Кируй поглежда през рамо и вижда, че Гебреселасие го настига. За част от секундата все едно всичко застива. Това е моментът на истината. Изненаданият и ужасен Кируй отново се обръща към финала и насилва изтощеното си тяло да продължи, а изморените му крайници някак се носят към финалната права. Той пресича линията по-малко от половин секунда преди Гебреселасие. Но все пак успява. Печели. Смазан и зашеметен, той поема на почетната си обиколка, а кенийският флаг отново се развява победоносно.
Същата вечер се отправям към пистата за тренировка с отбора по бягане. Опитвам се да бягам като Кируй, вперил поглед напред и с колкото се може по-голяма скорост още от самото начало. Това е една от най-добрите ми тренировки. Обикновено, ако бягаш прекалено бързо в началото, се притесняваш как ще се чувстваш по-късно. Предусещаш предстоящата болка с тялото си. Обикновено това те кара да намалиш скоростта. Този похват се нарича задаване на темпото. Тази нощ обаче мен не ме е грижа. Искам да се освободя от оковите и да бягам волно като кениец.

Нощта, когато профучавам с ококорени очи по пистата, след като съм гледал Исмаел Кируй, се оказва една от последните ми тренировки в клуба по бягане. Само около месец по-късно товаря багажа си в колата на родителите ми и откарвам трима ни в Ливърпул, където ще следвам. Въпреки че в колежа се присъединявам към отбора по бягане, фокусът ми върху него скоро се измества, понеже ме подема вихрушката на университетския живот. Като повечето студенти тийнейджъри аз съм пуснат в един нов свят, където всичко е възможно. Бягането сякаш е част от предишен живот, въпреки че никога не се отказвам напълно от него.
Става ясно до каква степен съм се откъснал от тренировките, когато през следващия март се провеждат шампионатите по бягане в пресечена местност на британските университети. В нощта преди състезанието аз предприемам спонтанно пътуване до Уелс с трима приятели, като на следващата сутрин се качвам в автобуса на отбора в полуспящо състояние.
В отдалечения на 160 километра Дърам денят е студен и ветровит. Завързвам връзките на шпайковете си и преминавам през обичайната рутина на бягане и разтягане, но след като започва състезанието, краката ми, натежали от гъстата кал, се предават без бой. Бягам, но не съм способен да бъда бърз. Завършвам на 280-о място. Моят добър приятел и съперник от дните, когато бягах в Нортхемптън, Киаран Магуайър, завършва втори. Само няколко години по-рано ние се състезавахме рамо до рамо по време на целия шампионат по бягане в пресечена местност, докато той не ме изпревари на финалната линия. А сега ни делят близо 300 души. Виждаме се след състезанието. „Всичко, от което се нуждаеш, е една година тренировки“, казва той, опитвайки се да ме окуражи. Кимвам, но дълбоко в себе си знам, че няма да се получи.
През годините съм срещал и други като мен – бивши бегачи, които от време на време изравят старите си маратонки и започват да обикалят местния парк със смътната надежда да си припомнят усещането. Записваме се за местно 10К (Състезание по бягане, чиято цел е изминаването на 10 километра – б. пр.) или за полумаратон, твърдо решени отново да влезем във форма. Но нещо – животът, травма, липса на отдаденост – винаги застава на пътя и ние прекъсваме тренировките. Въглените обаче отказват да изтлеят. Отказваме да изхвърлим плесенясалите си маратонки. Знаем, че може да ни потрябват отново, че поривът да бягаме ще се завърне.
С появата на децата ми на бял свят за мен става още по-трудно да отделям време за тренировки, но нещата се променят, когато започвам да работя като журналист на свободна практика за списание „Рънърс уърлд“. Въпреки че не си струва особено, така поне бягането не изглежда толкова егоцентрично занимание. Не става дума само за мен и за усилията ми да съживя детските си пориви. Тук вече говорим за работа.
Наред с редовните ангажименти от „Рънърс уърлд“ през следващите няколко години тренирам по-често, въпреки че с малки деца е трудно да излизаш повече от два пъти седмично. Слизам по стълбите от кабинета си и виждам как Мариета се мъчи да приготви обяда, а малкият Осиан виси на крака º, и как двете ни дъщери Лила и Ума си крещят, докато се боричкат за някаква книга. Градината е обрасла, боклукът трябва да се изхвърли и телефонът звъни. Не е лесно да кажеш: „Отивам да потичам. Ще се видим след около час“. И така, въпреки че започвам да тичам редовно, показателите ми си остават почти същите. Участвам в първия си полумаратон, когато съм на 29, за 1 час и 30 минути. В следващите седем години бягам на още три такива с абсолютно същия резултат.
Продължавам да си казвам, че един ден ще тренирам здраво и ще бягам наистина бързо. Не съм сигурен какво точно би означавало това – маратон под три часа може би? Годините обаче отлитат. Всеки път, когато атлет над 35 печели голямо състезание по телевизията, си казвам, че все още има надежда. Не че искам да постигна някаква определена цел – просто не ми се ще един ден да се обърна назад и да съжаля, че никога не съм си дал шанс да проверя на какво съм способен.

 


Втора глава


Гледам през прозореца на колата по пътя към благотворителното състезание 10К близо до дома ни в Девън. Ветровита септемврийска сутрин е и аз не се чувствам добре. Ако не пишех за събитието в „Рънърс уърлд“, навярно не бих бягал. Става ми по-добре, когато решавам да започна с бавно темпо и просто да се наслаждавам на пейзажа. Пистата минава около земите на прекрасния замък Паудърхем, където се срещат елени. Хубаво ще е да съзерцавам околностите и междувременно да бягам за разнообразие. Докато паркираме, нямам ни най-малка представа, че ще се случи нещо, което ще ме накара да преосмисля целия си подход към бягането.
Веднъж застанал на стартовата линия, аз сякаш забравям за неразположението си и инстинктивно догонвам първите. Не мога да си позволя да започна наравно с всички онези, които бягат за забавление, независимо колко зле се чувствам. В състезанието участват почти 1000 души, но повечето от тях са тук, за да се насладят на събитието или да съберат пари за благотворителната кауза. Самото бягане е просто оправдание. Мнозина са дошли заради приказките с приятели, пикниците на тревата и просто заради повода да излязат навън.
По-късно обаче, след финала, се замислям, че вероятно е тъкмо обратното. Накрая обект на всички разговори е самото състезание. Какво ти беше времето? Не можах да вляза в ритъм. Започнах прекалено бързо. Хората засияват, докато си разказват колко уморени се чувстват, лицата им са зачервени, телата ги сърбят, докато отново навличат анцуга. Може би в действителност всичко останало е оправданието. Ако е представено като благотворително мероприятие с тениски на отбори и пикници, то тогава хората ще имат добро извинение да бягат. Всъщност ще се тълпят. Хиляда души и почти всички после се чувстват по-добре. Може би бягането действително е основната атракция. Докато седим на тревата след състезанието, една жена ми казва, че според нея бягането е като да се напиеш, само че наобратно. При пиенето първоначално се чувстваш чудесно, а после започваш да се чувстваш ужасно. При тичането първо се чувстваш ужасно, а после, след като си пресякъл финалната линия, се чувстваш страхотно. Тази алтернатива звучи доста по-примамливо.

Със стартовия изстрел всички се втурваме напред през тревата. Аз съм сред първите, когато стигаме първия завой. Остра извивка ни въвежда в чакъления път, който води към замъка. Докато бягаме, човекът до мен ме пита какъв е най-добрият ми резултат. „Не знам“, отвръщам аз. Преди няколко години пробягах десет километра за 47 минути, но съм сигурен, че сега съм по-бърз.
Минаваме с тропот под дъгообразния вход на замъка и пресичаме малък двор. Дъщерите ми Лила и Ума са там заедно с тъща ми баба Би.
„Ето го“, казва им тя и ме сочи насред морето от тениски с щампа на благотворителната инициатива. „Давай, Дар“, вика тя. Дъщерите ми просто се взират в мен, докато минавам покрай тях. Усмихвам им се, за да ги уверя, че всичко е наред и съм си аз. След това се насочваме към арката и излизаме в околностите.
Пистата минава през малък хълм, а после покрай устието на Екс, където платноходките се клатушкат по повърхността на водата. Все още съм сред първите и решавам да изпъна краката си, за да се възползвам от вятъра, който духа в гърбовете ни. Изглежда, че никой друг няма подобни намерения и те ме оставят да водя, повяван по пътеката като тресчица. Обозначението за втория километър се появява почти мигновено. Трябва да са го сложили на грешното място – все още не сме пробягали такова разстояние, нали? Поглеждам назад. Сега водя с цели 40 метра пред останалите. Ако продължавам така, мисля си, бих могъл да завърша сред първите десетима. В съзнанието си вече си мисля как после ще разказвам историята. „На третия километър все още водя.“
След като достигам и отминавам обозначението за третия, аз преправям историята си. „На четвъртия километър все още водя.“ После четвъртият километър става пети.
През цялото време съм в очакване група бегачи да ме изпреварят. Къде са те? Какво става? Странно е да съм сам. Почти имам чувството, че въобще не съм на състезание, а на самостоятелна тренировка, само дето по петите ми има 1000 невидими бегачи. Подобно на беглец всеки път, когато усетя, че краката ми забавят темпото, аз се заставям да ускоря, засилвам се по хълмове, спускам се по затревени насипи. Бягам по-скоро вследствие на някакъв първичен инстинкт за оцеляване, отколкото на силно желание за победа. Накрая завършвам без конкуренция със забележителен личен рекорд от 38 минути и 35 секунди. Дъщерите ми изтичват при мен, когато пресичам линията, и ме прегръщат силно. Журналист от местния вестник се приближава и започва да ми задава въпроси. Чувствам се все едно съм спечелил на Олимпийските игри.
Докато седя в колата на баба Би на път за вкъщи, аз отново се питам – за милионен път откакто завърших училище – какво би станало, ако тренирам здравата? Ако направя това, което Киаран, ми каза и си позволя една година истински тренировки? Къде обаче да ги вместя?
Докато колата бръмчи, чистачките свистят наляво-надясно, двете момичета са се кротнали на задната седалка, изтощени от цяла сутрин търчане навън, в главата ми започва да се оформя откачена идея. Няколко месеца по-рано сестрата на Мариета Джофи предложи да отида в Кения, където живее тя, за да бягам в маратона „Леуа“. Известен като един от най-тежките маратони в света, той се провежда на територията на резерват за опазване на дивата природа.
„Наоколо се разхождат лъвове – каза тя, сякаш това някак го правеше по-примамливо. – В небето обаче кръжат хеликоптери, които следят да не се приближат прекалено.“
Не й обърнах особено внимание. Не бях готов да бягам в маратон и освен това не можех да пътувам чак до Кения само за едно състезание. Животът си има други правила. Нали? Сега обаче, докато криволичим по А-379 обратно към Ексетър, идеята ми се струва превъзходна.
От години разказвам историята на Анемари Сандел. Тя била талантлив млад атлет във Финландия, когато през 1995 г. пътувала до Кения. В продължение на шест седмици тренирала в Голямата рифтова долина, за да се подготви за световните шампионати по бягане в пресечена местност, които се провеждали в Дърам, Англия. Аз бях там и гледах в един студен и дъждовен следобед как 16-годишната Сандел надбяга кенийците и етиопците, за да спечели титлата. Какво й се беше случило в Кения? Какво бе открила, за да се превърне в световен шампион? Дали и аз можех да го открия?
Простичко казано, кенийците са най-великите бегачи на Земята. Като се има предвид, че бягането, особено бягането на дълги разстояния, е най-универсалният, най-достъпният и най-широко разпространеният спорт в света, не е за вярване, че едно малко кътче от планетата може да доминира по този начин. На практика във всяко елитно състезание по бягане в света само в рамките на минути група кенийци ще се отделят от останалите и ще застанат начело.
Фактите и числата, които доказват тяхното превъзходство по отношение на бягането, са невероятни. От 20-те най-бързо пробягани маратона в света за всички времена 17 са спечелени от кенийци. (Останалите три до един са спечелени от атлети, идващи от източноафриканската съседка на Кения – Етиопия.) (През 2011 г. 20-те най-бързи маратона в света са пробягани от кенийци – б. а.)
По време на 18-те години, изминали от Световното първенство по лека атлетика в Токио през 1991 г. до Световното първенство в Берлин през 2009 г., кенийци са спечелили общо 93 медала, сред които и олимпийски, в състезания по бягане на средни и дълги разстояния. Трийсет и два от тях са златни. В същия период, който включва десет световни първенства и пет олимпийски игри, Великобритания не е спечелила нито един медал, независимо от вида на метала. Дори могъщите Съединени щати са се добрали едва до три златни медала, като два от тях са спечелени в Осака през 2007 г. от човек, който е станал американски гражданин чак на 20 години, а е бил роден, отгледан и се е развил като атлет в... да, познахте, в Кения. (По време на Световното първенство в Тегу (Южна Корея) през 2011 г. сомалиецът Мо Фарах спечели първите медали на средни и дълги разстояния за Великобритания от 20 години – златен на 5000 метра и сребърен на 10 000 метра. Въпреки че не взе медал в нито едно от двете състезания, Кения завърши първенството със 17 медала – най-доброто постижение в историята на страната – б.а.)
Като тийнейджър, докато обикалях кварталите на Нортхемптън, си представях как бягам из африканските равнини. Обичах да тичам в горещите дни, когато маранята трептеше по пътя, защото именно по този начин си представях Кения. Мисълта да го направя наистина е опияняваща. Не само да бягам в маратона „Леуа“, но също и да тренирам с кенийците. Да открия тайната им, както бе сторила Анемари Сандел. Разбира се, първо ще трябва да убедя Мариета. Ако ще ходя, искам тя и децата също да дойдат.
Запознах се с Мариета в университета в Ливърпул. Косата й беше подстригана късо като на момче, не ядеше нищо друго освен ориз и семена и харесваше техномузика. Никога не бих предположил, че произхожда от аристократично семейство от Девъншир. Излъчваше независимост, която ме заинтригува, и станахме добри приятели, преди да осъзная, че съм се влюбил в нея. Нужно бе първо един от приятелите ми да го отбележи.
– Мисля, че си влюбен в Мариета – каза той една нощ в някакъв бар.
– Какво? – отвърнах аз. – Луд ли си?
Той обаче бе прав.
Беше смущаващо да й го съобщя, защото по това време вече живеехме в една и съща къща заедно с трима други приятели, а и тя си имаше гадже. В началото не беше ентусиазирана, само че аз изгарях от тийнейджърска любов, като тъжно се взирах през мокрите от дъжда прозорци и седях до късно нощем да пиша поезия. В продължение на цял месец не можех да си я избия от главата, непрестанно мислех за нея. После обаче внезапно ми мина.
Чувствах облекчение, сякаш ми беше паднал товар от плещите. Влязох в къщата през онзи следобед и видях, че е в кухнята. Всичко е наред, исках да й кажа, излекуван съм. Тя обаче се затича към мен и ме целуна. Осем години по-късно се роди Лила, най-голямата ни дъщеря.
Откакто имаме деца, искаме да ги заведем на пътешествие, да им подарим приключение, да им отворим очите за необятността на света.
Когато се запознах с Мариета, тя тъкмо се беше завърнала от едногодишно пътешествие в Южна Америка. Бях впечатлен. Никога не бях напускал пределите на Британските острови. След като се събрахме, си отпочинахме за малко от университета, за да пътуваме до Венецуела заедно, а няколко години по-късно отново отидохме там. Така установихме, че Южна Америка е любимата ни дестинация. Мариета все предлагаше да заведем и децата.
– Имаш предвид на почивка? – питах аз.
– Не, за по-дълго. Шест месеца. Година. Само си представи – ще научат испански, ще бъде много обогатяващо за тях.
Винаги аз бях този, който си намираше оправдания, боях се да изоставя сигурната си работа, малката ни къща, семействата ни.
Ето защо не смятам, че Мариета ще се смути от идеята за едно по-дълго пътуване. И защо не до Африка? Брат й живее в Танзания. Сестра й живее в Кения. В известен смисъл посещението ни е закъсняло. Може да се появи спънка единствено като й кажа, че искам да отида там, за да бягам.
Мариета не е запалена по бягането. През последната ни година в университета аз се опитах да предизвикам интерес у нея. Живеехме близо до парк, чиято обиколка е около три километра. Водех я да тичаме през ден-два и след няколко изтощителни седмици успяхме да изминем цялото разстояние, без да спираме.
Същата нощ Мариета получи силна мигрена и си легна, като проклинаше мен и тренировъчния ми режим. Кариерата й на бегач, изглежда, бе приключила.
Години по-късно реших, че може би ще е по-добра на средни разстояния като например 800 метра. Може би обиколката на парка просто е била прекалено дълга. По онова време живеехме в Лондон, така че някак успях да я накарам да дойде до местната писта, за да видим за колко време ще покрие 400 метра. Ако успееше да пробяга разстоянието за по-малко от 90 секунди, то значи си струваше да поработим. Тя очевидно ме сметна за луд, когато я накарах да премине през загрявка и после да стъпи точно зад стартовата линия. Държах високо часовника. Готова ли си? Давай.
Започнахме да тичаме.
– Само една обиколка е – казах аз. – Можеш ли да ускориш?
Тя гледаше така, сякаш всеки момент се канеше да ме удари.
Не, бягането не е за нея. Понякога вечер седим един срещу друг на масата и аз се улавям, че й разказвам за някой нов световен рекорд и й обяснявам как атлетите са бягали за по-малко от 60 секунди или как победителят е пробягал последната обиколка за 52 секунди и осъзнавам, че тя ме гледа безизразно. Ето защо не съм сигурен как ще приеме плана ми всички да се преместим в страната на бегачите.
Същата нощ, след като децата вече са си легнали, аз й представям идеята си. Шест месеца в Кения. Ще бъде приключение. Тя ще посети сестра си. Ще видим слонове, зебри, ще се возим в джип насред пущинаците – децата ще бъдат очаровани. А аз ще бягам. Наистина ще бягам. И то с най-великите бегачи на Земята. А ако разкрия тайната им, ще я съхраня и ще забогатея.
Тя ме гледа от другия край на масата.
– Сериозно ли говориш?
– Да – отвръщам аз. – Какво мислиш?
– Мисля, че идеята е страхотна.

 

Подобни Заглавия
Родени да тичат
  „Родени да тичат” е приключенски епос, изпълнен с невероятни герои, смайващи атлетически постижения и ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
Яж и тичай
  БЕСТСЕЛЪР НА “НЮ ЙОРК ТАЙМС” Почти двайсет години Скот Юрек е сред водещите имена в жестокия свят на ...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
Тичай или умри
Не бива да умираш, преди да дадеш всичко от себе си, преди да се разплачеш от болката в раните си. Не можеш да се...
Цена: 17,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.
Родени герои
Авторът на бестселъра „Родени да тичат“ този път посещава Средиземноморието, за да открие, че на остров Крит...
Цена: 17,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs