Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

CLANDESTINO

В търсене на Manu Chao

Автор: Питър Кълшоу
Код на продукта:40
Наличност:В наличност
Превод: © Диляна Пчелова
Снимка корица: © Youri Lenquette
ISBN: 978-954-9535-59-4
Издадена на: 12-09-2013
Размери: 142х210
Брой страници: 336
Корица: Мека
Националност: Английска
Дизайн корица: © Youri Lenquette
Редактор: Вихра Василева
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

CLANDESTINO

Ману Чао някога обиколил Колумбия с влак заедно с циркова трупа, като преговарял с правителствени войски, бунтовници и наркотрафиканти, епизод по онова време, описан като „наподобяващ повече изтеглянето на Наполеон от Москва, отколкото рокендрол пътешествие”. Така действа Ману: той прави всичко различно. Той е музикант, който продава милиони копия от албумите си, но предпочита да спи на пода у приятели вместо в петзвездни хотели; той е активист срещу глобализацията, който си общува със защитници на правата на проститутките в Мадрид и със сапатисткия лидер Субкоманданте Маркос в Чиапас; отшелник, който се чувства у дома си, когато пее пред 100 000 души на стадионите в Латинска Америка.
 

"Clandestino: В търсене на Ману Чао” е писана в продължение на пет години, през които Питър Кълшоу следва Ману по света – пият в барове в Барселона и Ню Йорк, в последния момент са поканени на благотворително участие в бежански лагер в Сахара, посещават Мексико, където участията са отменени заради размирици, свързани с местните наркобанди, отиват и в Буенос Айрес, където Ману записва парче с обитателите на психиатрична болница. Резултатът е една от най-увлекателните музикални биографии, писани някога.
 

Отзиви (4)

Автор

Ману Чао с Питър КълшоуПитър Кълшоу е описван като „Индиана Джоунс на световната музика”. Покрай работата си в „Обзървър”, „Телеграф” и радиото на Би Би Си е общувал с пигмеи от Централна Африка и е публикувал материали от всички точки на света, от Амазония до Сибир. Като музикант е записвал с членовете на Buena Vista Social Club в Хавана, а в Мумбай – с боливудските оркестри и суперзвездата Аша Бхосле. Живее в Североизточен Лондон. „Clandestino: в търсене на Ману Чао” е първата му книга.

Откъси

Ману Чао

УВОД:

CASA BABYLON

„Когато ме потърсят, не съм там.

Когато ме открият, съм някъде другаде.”

 

Casa Babylon в Кордоба всъщност е може би най-доброто място, на което да видим Ману Чао. Пътувах дотук с групата – 12 часа с автобус през пампата от Буенос Айрес до boliche – клуб с леко карикатурна атмосфера, нещо средно между голяма селска зала и бар от Дивия запад, допълнен с пищни компаньонки и охранители, които претърсват за оръжиe. Слънцето залязва, но температурата все още е над 37 градуса и потта се лее от тълпата. „Колко е горещо!”, е първото нещо, което всеки ти казва.
     Ману ще излезе на сцената с улична група на име Roots Radio, с която за първи път е свирил три дни по-рано в Буенос Айрес. „Обичам предизвикателството да сформираш бързо нова банда”, казва той в тясната фурна, която представлява гримьорната. Кичи от Roots Radio е перкусионист, на когото Ману попада, докато свири в Барселона. Кичи е имигрант, напуснал е Аржентина заради икономическия колапс през 2001 година, но сега се е завърнал и живее в barrio* /*Квартал (исп.). Буенос Айрес е условно разделен на 48 квартала, които се групират в 15 комуни – б. пр./ „Сан Телмо“.
     Концертът беше обявен по-рано през деня, но клубът е препълнен с над хиляда фенове. Толкова е горещо, че китарите се разстройват по средата на изпълнението. Ману изкрещява: „Апокалиптично!”. Музиката поема отново, а една танцьорка с особено зашеметяващи извивки и тениска с огромно деколте танцува върху бара, като се конкурира с действието на сцената.
     Тълпата знае текстовете на старите парчета като Clandestino и Welcome To Tijuana. Изненадващото е, че всички са чували и по-новите. Последният албум на Ману, La Radiolina, все още е съвсем нов, но публиката приглася на Me Llaman Calle, която е за проститутките в Мадрид, които отдават телата си, въпреки че сърцата им не са за продан, и La Vida Tómbola, песен за съсипания аржентински полубог Диего Марадона.
     Ману е особено популярен в Аржентина. Макар да казва, че славата му е нищо в сравнение с тази на Марадона, не може да извърви и една пресечка, без да бъде спрян от някого. Има известна лудост в начина, по който хората реагират, когато го срещнат. Тази вечер той можеше да напълни цял стадион, но импровизираните му участия, организирани в последния момент, както този бенефис, са един от начините нещата да се поддържат спокойни и естествени.
     Тук, в Кордоба, поне що се отнася до томболата на живота – „томболата” от песента на Ману, изглежда, че много от местните хлапета са изтеглили късата клечка – родени и израснали във villa miserias* /*Буквално „Градче на нищетата” (исп.) – бедняшки квартали в Аржентина с неасфалтирани улици, без канализация, където къщите представляват предимно колиби от ламарина и дърво – б. пр./, където има малко работни места и малко благополучие. Но много от тях тази вечер влизат тук безплатно благодарение на La Luciérnaga („Светулката”), благотворителна организация за децата от улиците. Останалата част от публиката плаща 15 песос (около пет щатски долара), като всички приходи от концерта отиват за La Luciérnaga.
     Много от хората в тълпата са заклети фенове на Ману. Дори името на клуба – „Каса Вавилон”, идва от заглавието на последния му албум с Mano Negra, предишната му група, която станала легендарна по тези места, след като телевизионен водещ попитал членовете ѝ какво значи анархията за тях и те потрошили студиото в ефир. Логото на Mano Negra – черна ръка върху червена звезда, е татуирано върху раменете и ръцете на някои от присъстващите. Намирам си нов приятел в лицето на огромен охранител, висок над два метра и с телосложение на гардероб, в който може да се влезе. Той е покрит с татуировки и представя мило изящно миньонче като своя годеница.
     Публиката е в екстаз, че техният герой е дошъл тук тази вечер. В момента, в който Ману излиза, реакцията е толкова силна, че е като да застанеш до излитащ самолет. По-късно, когато местният уличен рапър Негро Четто („Черният Сноб”) изскача на сцената и импровизира върху парче на Ману, целият клуб подивява.
     Срещнахме се с Негро Четто по-рано същия ден в централния офис на La Luciérnaga. Организацията е създадена от мъж на име Оскар Ариас, който обяснява, че когато започнал проекта си, около 60% от лицата под 20 години в Кордоба живеели в бедност, мнозина продавали сладки и цветя на улицата, миели автомобилни стъкла по светофарите или периодично се захващали с престъпления или проституция. Организацията е финансирана от продажбите на списание, затова Ману им дава интервю, пренебрегвайки въпросите на всички останали местни медии. Защо помага на La Luciérnaga, а не на някого другиго? „Всъщност аз не избирам проектите, те избират мен – отговаря той. – Срещнахме ги по време на турнето през 2000 г. и идеята за вестника беше добра. Поглеждаш в очите на някого като Оскар и усещаш, че можеш да му имаш доверие. Понякога грешиш. Но сега сме изградили силна връзка.”
     Негро Четто продавал чистачки за стъкла по светофарите в продължение на години, преди да се свърже с Оскар и неговата организация. По онова време те създали компания на име „Луси Вид”, която сега има договори за миене на стъклата на места като бизнес парка в Кордоба. Освен че това му дава постоянна работа, Негро Четто записва и албум. Той няма достатъчно пари, за да издаде CD-та, но Почо, аржентинецът от звукозаписната компания на Ману, казва, че ще опита да му уреди нещо. „Музиката и Иисус ме спасиха”, казва Четто, като се прекръства.
     Тази вечер в „Каса Вавилон” всичко е хаотично, организирано в последния момент и извън обсега на мейнстрийм медиите. „Събрахме някакви пари, но най-хубавото нещо беше енергията – казва Ману след шоуто, подгизнал от пот и обзет от въодушевление. – Съживяваща енергия! Хлапетата си тръгнаха заредени, аз – също!” Той посочва мъжа, който по-рано, когато излязохме от офиса на La Luciérnaga, ни последва на мотора си. „Това е Педро. През 2000 г. беше хлапе от улицата, а сега е баща.”
     В тази нощ, изпълнена с музика и алкохол, спя като бебе в автобуса и се будя, за да открия, че вече сме на половината път обратно към Буенос Айрес. „Автобусът те люлее като твоя майка”, казва Ману. Метална чашка със сламка, пълна със силния местен чай, познат като мате, се предава от човек на човек, докато бялата светлина на слънцето обезцветява хоризонта и пътят се очертава през равните полета.

     Случилото се в Кордоба беше момент в стил Ману Чао – спонтанно събитие, спонтанна фиеста, която някак си успява да промени нечий живот. Годината беше 2007-а и вече се бях срещал с Ману няколко пъти. Запознах се с него по време на интервю във връзка с излизането на втория му солов албум – Próxima Estación: Esperanza, през 2001-ва. Но след това пътуване до Кордоба реших да науча повече за него, да опитам да намеря отговор на въпроса „Кой, по дяволите, беше този мъж?”... и да напиша тази книга.
     Ману с удоволствие ми позволи да го последвам през четири континента в течение на следващите няколко години. Но не се получи типичната биография на рок звезда. Ману често говореше за себе си с неохота. Историята му бавно се появяваше, докато той живееше в ролята на собствения си лирически автопортрет – на el desaparecido, „изчезващият”. Но това, което той искаше да направи – и осъзнах, че точно тук се корени същността на участието му – беше да даде гласност на каузите и хората, с които се свързва: водните права в Боливия, революцията на местното население в Мексико, психичноболните пациенти в Буенос Айрес, правата на проститутките в Испания, бежанците в Западна Сахара. Той беше мъжът, заемащ страната на захвърлените в този свят хора. Дон Кихот, който се бори с всички луди вятърни мелници. Аз щях да бъда неговият Санчо Панса, щях лично да видя различните действителности, хванат в попътната струя на Ману и неговата група Radio Bemba.

     Когато поех към първата си среща с Ману Чао през 2001-ва, бях уведомен, че човекът, когото търся, има малко pied à terre* /*Малко жилище, което се използва като временен или втори дом – б. пр./ в Барселона, без никакво външно пространство, защото „улицата е моят заден двор”. През повечето време можел да бъде открит в местния бар. Притежавал пчели, но не и мобилен телефон или часовник. Бил пристрастен към пътуването, никога не можел да прекара повече от няколко седмици на едно и също място, никога не правел планове за повече от три месеца напред. Той бил такъв, какъвто е и текстът на Desaparecido, „Изчезващият: „... бързам по изгубената магистрала... Когато ме потърсят, не съм там. Когато ме открият, съм някъде другаде...”.
     Не можех да се оплача, че не съм бил предупреден. Но и не можех да устоя на импулса. И аз като много други бях усетил страст и прямота в Clandestino – първият солов албум на Ману, в семплите мелодии, на каквито не бях попадал от Боб  Марли насам. Понякога музиката те кара да преосмислиш света. Clandestino сякаш гледаше едновременно назад към времето, когато песните значеха нещо, когато хората смятаха, че музиката може да промени света. В прехода към новото хилядолетие албумът звучеше съвършено – творение, което по непреодолим начин обединяваше европейската и южноамериканската перспектива, радикален поп шедьовър, който продаде милиони копия.
     Ако бях по-запознат с френската рок музика, нямаше да съм толкова изненадан. Предишната група на Ману Чао – Mano Negra, е била най-популярната в историята на френския рок с множество привърженици в Европа и Южна Америка, където все още има митичен статут. Много хора са съгласни с техния мениджър Бърнард Батцен, който твърди, че ако бандата бе представяла албумите си по подходящия начин, вместо да се отправя на донкихотовски мисии, като например четиримесечна обиколка с кораб около Латинска Америка или пътуване с влак през партизанския хаос на Колумбия, ако не се бе разпаднала преди излизането на най-успешния си албум Casa Babylon, сега щеше да е от ранга на U2 или Coldplay. Но ако това се беше случило, дали историята на Ману Чао щеше да бъде толкова завладяваща?
     Ману имаше репутацията на брутално честен и почтен човек. Говореше се, че за разлика от повечето други рок звезди активисти с тяхната любов към пътуването с частни самолети и петзвездните им животи, той действително стои зад думите си, живее с изключително малко вещи и е един музикален номад. Но наистина ли някой можеше да притежава такава чистота, каквато феновете на Ману му приписваха?
     Музикалният му стил – смесица от пънк, латино, ска и реге – беше находчиво глобално кръстосано опрашен и колкото повече той издигаше своя глас, толкова по-многобройна ставаше публиката му. За аутсайдерите, които не приемат света такъв, какъвто е, и за маргинализираните хора, които подкрепя, Ману представлява фар на надеждата. Отвъд това се разкрива поредица от противоречия на ръба на логиката: самоопределящ се като „срамежлив” човек, който пее пред тълпи от стотици хиляди души в градове като Мексико Сити; световноизвестна звезда, която се бори срещу глобализацията; човек от народа и пътешественик, който е направил милиони, пропагандист, който отказва повечето интервюта. Дори името и произходът му – френски? Испански? Баски? – изглеждат неразбираеми.

     Животът на Ману Чао, от тийнейджърските му години като парижки рокендрол фен, през множество френски ъндърграунд банди до експлозивния глобален успех, последван от психически срив и след това прераждане с Clandestino, изглеждаше като история, която си струва да се разкаже. И сега, пет години след онази паметна гореща нощ в „Каса Вавилон” в Кордоба, резултатът е налице. Това е книга в две части, която започва с историята на Ману Чао – ранните години в Париж, възходът на Mano Negra и поразителното прераждане с поредица от албуми с милиони продадени копия. Следващата среща с Ману е в Барселона и потегляме на път за част втора; оставяме следа през Ню Йорк, Буенос Айрес, Западна Сахара, Мексико, Париж, Брикстън и Бразилия...

 

    ЧАСТ ПЪРВА
LA VIDA TOMBOLA

Животите на Ману

 

ГЛАВА ПЪРВА: ДВОЕН ЖИВОТ

„На четиригодишна възраст той
беше трън в задника – и все още е!

Габриел Гарсия Маркес

 

Хосе-Мануел Томас Артур Чао е роден в Париж на 21 юни 1961 година. Той отдава любовта си към слънцето на факта, че се появява на бял свят навръх лятното слънцестоене. Рожденият му ден съвпада и с Fête de la Musique – деня, в който цяла Франция е завладяна от музиката във всичките ѝ чудни форми. Така че историята на Ману Чао започва със слънце и музика.
    Родителите на Ману са испанци – и първо поколение парижани. Семейството на майка му Фелиса е от Билбао в страната на баските, а на баща му Рамон – от Виалба, в северозападната провинция Галисия. И двете области се намират в краищата на Испания. Баските имат славата на упорити и горди хора с чувство за собствено достойнство, докато испанците намират галисийците за меланхолични и загадъчни. Или както Рамон представя нещата: „Казват, че ако срещнеш нас, галисийците, на стълбище, никога не знаеш дали се качваме, или слизаме. Ние сме доста умели в движенията си”.

     Бащата на Фелиса, Томас Ортега, бил шампион на пелота* /*Игра, подобна на скуош, в която топката се посреща с ракета, дървена бухалка или специално приспособление, подобно на издължена плетена кошница. Свързва се с първите видове тенис, появили се през XIII век – б. ред./ – един от странните, характерни за баските спортове – и станал експерт по комуникациите на страната на републиканците в гражданската война срещу Франко. Неговият специалитет бил да срива телефонните системи на градовете, които щели да паднат под силите на Франко. Един ден, скоро след началото на гражданската война, Томас дочул радиоизлъчване от Севиля, в което водещ франкистки генерал се заклевал да го убие.  Избирайки живота и изгнанието пред смъртта и родината, той избягал с последния кораб от Валенсия към Алжир, където местните власти го изпратили в трудов лагер.
     Испанските бежански лагери в Алжир често били разполагани в безводните покрайнини на пустинята Сахара и след като режимът на Виши поел властта, те на практика били превърнати в трудови лагери. Затворените в тях постоянно умирали от жажда, болести, изтощение и мъчения. Томас произлизал от корав баски род, от онези, които плавали с дървени корита през Атлантическия океан, за да ловят треска на Гранд Банкс* /*Големи плитчини, разположени край остров Нюфаундленд край бреговете на Канада – б. пр./, преди Колумб дори да е бил роден. И той оцелял.

Ману Чао като бебе с баските си баба и дядо

Бебето Ману с баските си баба и дядо в изгнание – Томас и Фелиса.


     Междувременно съпругата му, дъщеря му Фелиса и сестра ѝ били изпратени в бежански лагер в района Русийон в Южна Франция. В края на краищата семейството се събрало в Алжир, за да се устрои в Париж десетилетие по-късно.
     Томас бил важна фигура в живота на Ману: „Когато бях малък, дядо ми разказваше за приключенията си с големи подробности: Гражданската война, бягството от Испания, Алжир. Той никога не поиска да се върне в Испания, дори след като Франко умря. Бях силно повлиян от него – бореца срещу несправедливостта, който защитаваше идеалите си до края на дните си. Беше страхотен човек, много груб, но много честен”.

     Дядото на Ману по бащина линия, Хосе, ръководел „Гран Хотел Чао” във Виалба – малък галисийски град, разположен в плодородните долини на провинция Луго, със средновековна кула и богата традиция в издаването на независими вестници.  Галисия е пълна с хора с фамилията Чао, те произхождат от градчето Рибадавиа, на около 170 км от Виалба. Хосе бил роден в Куба, но се устроил в Галисия на 20-годишна възраст. Имал шест деца. Един от синовете му – Хосе Чао Рего, станал популярен писател и теолог. Друг – Рамон, станал международно известен журналист и... баща на Ману Чао.
     Журналистиката обаче не била част от пътя, който Хосе, патриарх от старата школа, бил начертал за Рамон. В Куба Хосе бил развил страст към операта и когато младият му син започнал да демонстрира бляскави музикални способности, Хосе прегърнал идеята, че наследникът му би могъл да е галисийският Шопен. Още от ранна възраст Рамон свирел блестящо на пиано и се изявявал пред многото видни гости на „Хотел Чао”, сред които и художникът Фернандо Алварес де Сотомайор, който подарил на момчето своя оригинална скица, посветена на „ранно развития артист”. На 10-годишна възраст Рамон изнесъл първия си публичен концерт в Сиркуло де Бейяс Артес в Луго и скоро след това кметът на Виалба му отпуснал стипендия, за да учи пиано, хармония и композиция в Мадрид. Там той успял да спечели престижна национална музикална награда, но освен това често бягал от училище и офейквал в посока Националната библиотека или „Прадо”, за да се отдава на други интереси.
     През 1956 г., на 21-годишна възраст, Рамон бил облагодетелстван от съгражданин от Виалба, известния испански политик Мануел Фрага Ирибарне, който убедил Франкисткия комисариат по популярно образование да изпрати тази изгряваща звезда на испанската класическа музика да учи в Париж. По ирония Рамон, който открито поддържал твърди леви възгледи, сега пристигнал във френската столица благодарение на човек, който се превърнал в последния тираничен вътрешен министър на Франко.Ману Чао като дете
     Стипендията била не само възможност за успех, но и шанс Рамон да избяга от властния си баща. В продължение на четири години той учил усилено при двама от най-известните преподаватели по музика във Франция по онова време – Лазаре Леви и Магда Талиаферо, като прекарвал в упражнения по 10 часа на ден и по всичко личало, че го очаква бляскаво бъдеще в класическите концертни зали по света. Но постепенно разочарованието от пътя, който баща му бил избрал за него, нараствало. Животът в Париж през 50-те години бил един Вавилон от идеи и радикализъм; Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар и Жюлиет Греко постоянно били обкръжени от слушатели, а Рамон висял по кафенетата заедно с испаноговорящи студенти, много от които свързвани с комунистите. Той се чувствал засрамен, че музикалната му кариера е подкрепяна от фашисткото правителство на Испания и през 1960 година най-накрая събрал куража да се откаже от нея, като отговорил на вестникарска обява, в която търсели „някой, който разбира от музика, испански и португалски”. В следващите 16 години не се докоснал до пиано. Вместо това заменил пианото си за пишеща машина и започнал дълга кариера в латиноамериканския клон на RFI, френския еквивалент на Би Би Си Уърлд Сървис. Няколко месеца след като Рамон отхвърлил собствената си музикална съдба, се родил Ману Чао.

     В своята книга „Влакът от огън и лед”, в която се разказва за лудото епично пътуване на Mano Negra с влак през Колумбия, Рамон твърди, че връзката на Ману с Латинска Америка е генетична. Неговата собствена баба – Долорес, напуснала Галисия и отишла в Куба, за да избяга от пияния си свадлив съпруг. Там, чрез мрежата от галисийски емигранти, тя успяла да си намери работа като домашна прислужница в къщата на Марио Гарсия Коолай, министър в първото независимо правителство на Куба и поет, на непълен работен ден. Рамон смята, че поемата „Ти” на Коолай, която станала популярна хабанера, изпълнявана на музиката на композитора Санчес де Фуентес, е била за Долорес: „очарователна брюнетка, измежду всички цветя, кралицата си ти”.
     Нещо повече, Рамон е убеден, че баща му бил син на Коолай. Хосе бил заченат, след като Долорес напуснала Испания, а когато съпругът рогоносец я последвал в Хавана, бил открит мъртъв в задна уличка един ден след като я открил. Рамон смята, че Хосе имал силна прилика с Коолай. Като всичко това „не оставя никакво съмнение в детективската ми теза”: Ману Чао е правнук на велик кубински поет.
     Историята предизвиква кисело повдигане на веждите от страна на Ману. „Само половината от това, което баща ми казва, е истина. Но пък винаги го казва красиво. Той е писател и музикант, затова не може да очаквате да е точен що се отнася до реалността. Чувал съм толкова много истории за Куба от него. Същото е при всички галисийски семейства, които са емигрирали там. Никой не знае какво се е случило в тази страна, дали не са просто легенди. Но ако имам кубинска кръв, то аз съм много горд.”

     ДНК-то на креативния и изпълнен с копнеж дух на Ману може да бъде проследено назад до трагичната надежда, отчаяния кураж и смъртоносните приключения на преките му предшественици. Тази упорита жилка на безкомпромисно непокорство е присъствала в грубия и искрен живот на дядо му Томас Ортега. Острият и особено любознателен ум е дар от майка му Фелиса, научен изследовател с впечатляващо неразбираем списък със собствени публикации (една такава е „Успешното действие по окисляване и електрохимично откисляване на повърхностната структура на електродите на поликристално злато”). На баща си Ману дължи дарбата да си служи с музиката и с думите. Но това не е всичко. Решението на Рамон да се откъсне от амбициозния си родител и от назадничавата си родина е развило упорит кураж и отказ да се поддаде на натиск, оказван от семейството.
     Ману има добра връзка с майка си и баща си: „Те са мои приятели. Най-важният урок, който получих от тях, беше за честността. Те са честни хора и никога не опитваха да мамят другите за пари или за други такива неща. В този свят не е много лесно да си честен, защото ако си честен, винаги си прецакан. Но аз предпочитам да съм прецакан пред това съвестта ми да не е чиста”.

     „Булон Биянкур“, парижкото предградие, в което семейство Чао се преместили в началото на 60-те години, се намирало на по-малко от 10 километра югозападно от Айфеловата кула, но било напълно различен свят. Лъскавият живот от западната част на Париж, с нейните луксозни апартаменти и модерни ресторанти, постепенно изчезвал с преминаването на Сейнт Клауд и периферната магистрала. Ако булевардите и площадите в северната част на „Булон Биянкур“ били изпълнени с елегантна градска архитектура в стил арт деко, то южната му част била помийна яма за тежката индустрия. Там, на остров Сеген, Луи Рено построил огромния си автомобилен завод, като по примера на американския си конкурент Хенри Форд въвел конвейерното производство и превърнал това затънтено място в димящ и тракащ индустриален град. Фабриката постоянно била обект на сериозни вълнения – през 1936 година имало голяма стачка, която свалила правителството, а през май 1968 година друга стачка почти повторила историята. Тя затворила врати през 1992 година и днес представлява една пустош в средата на Сена.

Ману Чао и братовчед му като деца

Ману (вляво) и братовчедът Санти, около 1972 година.


     Благодарение на ниските наеми, близостта до центъра на Париж и смесицата от изтънчената буржоазия и грубата култура на работническата класа „Булон Биянкур“ се превърнал в любимо убежище на художници, писатели и хора от света на киното. Френската филмова индустрия била базирана там до 90-те години, а художници като Марк Шагал и Хуан Грис намирали бохемската атмосфера за привлекателна. Тази среда била онова, което привлякло семейство интелектуалци с леви възгледи като Чао в „Булон Биянкур“, а по-късно – и в съседния на него Севр, на другия бряг на Сена. Там Ману Чао прекарал по-голямата част от детството и юношеството си.
     Смесицата между културата на работническата класа и интелектуалния буржоазен идеализъм, която характеризирала Севр през 60-те години на XX век, осигурила физически и емоционално пейзажа, насред който Ману Чао водил битките на юношеството си. Трудно е човек да си представи колко маргинални били френските провинции и предградия в десетилетията след войната, преди DIY* /*Do it yourself – направи си сам (англ.) – б. пр./ пънк сцената и реформите на Митеран да дойдат на помощ и да разпространят културните дейности извън периферията на Париж и центровете на няколко други големи френски градове. През 70-те години места като Севр били бомби от скука в очакване да избухнат.
     Но вътре, в уютния апартамент на семейство Чао, Ману и по-малкият му брат Антоан можели да се къпят в любовта, културните страсти и интелектуалното любопитство на родителите си. Имало планини от книги и непрестанен поток от страхотна музика, който се изливал от грамофона. Младите уши на Ману се развили под звуците на латиноамериканския свят: сон, румба, ча-ча-ча, болеро, фламенко, севияна, канте хондо; а когато Чили потънала в политическа тъмнина в началото на 70-те години – протестната музика на Виктор Хара и кубински изпълнители на nueva trova* /* Движение в кубинската музика, което се появява след революцията от 1959 година. Съчетава народна музика от провинция Трова и политически текстове с теми като социална несправедливост, расизъм, сексизъм, колониализъм и др – б. ред./ като Силвио Родригес и Пабло Миланес. Хомосексуалният черен кубински изпълнител на болеро Бола де Ниеве („Снежната топка”) бил един от любимците на Рамон и  Ману все още го слуша с удоволствие. Въпреки травмите от неговото собствено музикално пътешествие, Рамон останал отдаден и на класическата музика. Фелиса и Рамон обичали да слушат италианските опери на Моцарт като „Сватбата на Фигаро” и „Дон Жуан”, както и музиката за пиано на Бах, Бетовен и Шопен. Първото парче, което Ману се научил да свири на китара, било на кубинския композитор Лео Брауър.
     Домакинството на семейство Чао било и център на френско-испанския интелектуален живот. В ролята си на репортер на латиноамериканския клон на RFI, както и на пътуващ испански журналист на свободна практика, Рамон се срещал с много от водещите писатели и мислители на съвременна Франция, с изгнаници от революциите и диктаторските режими в Чили, Уругвай, Аржентина и от други горещи точки в Латинска Америка. Те наминавали през апартамента в Севр заради компанията и насърчаването и можело да се случи Ману да се върне от училище и да завари уругвайския автор и Нобелов лауреат Хуан Карлос Онети, който бил затворен в лудница в Монтевидео, да се излежава на дивана във всекидневната и да води неангажиращ разговор; или друг още по-известен автор, носител на Нобелова награда – колумбиеца Габриел Гарсия Маркес, да пие чай с родителите му.
     Години по-късно, при планирането на легендарното пътуване на Mano Negra с влак през Колумбия, Ману щял да се позове на пасажи от „Сто години самота” на Маркес. Влакът превозвал огромна ледена скулптура, вдъхновена от началните сцени на романа, в които Хосе Аркадио Буендия води децата си в една шатра на панаира, охранявана от гигант с космато туловище и медна халка в носа, и докосва лед за първи път. А пътуването на групата с влака в крайна сметка приключило в крайбрежния Аракатака – родния град на Маркес и вдъхновение за Макондо – родния град на семейство Буендиа в романа.
     Друг редовен посетител в дома на Чао бил кубинският романист и музикален философ Алехо Карпентиер. Той бил този, който измислил фразата lo real maravilloso – „магически реализъм”, която щяла да даде името на цяла литературна вселена.   Карпентиер написал още и труд за кубинската музика – „Музиката на Куба”, както и роман, наречен „Изгубените стъпки”, в който се разказва за нюйоркски музиколог, който отива в джунглите на Ориноко в търсене на изгубени музикални инструменти, а вместо това открива произхода на музиката. Рамон и Карпентиер станали много добри приятели и по-късно Рамон публикувал книга с разговори с великия кубински писател. Когато Ману бил на четири години, Карпентиер му подарил чифт маракаси – скромен жест с много повече от скромен символичен отзвук.

     Рамон изказва и едно изненадващо твърдение – че Ролан Барт, философът, достигнал онзи тип светска интелектуална суперпопулярност, каквато е възможна само във Франция, е човекът, отговорен за появата на Mano Negra. Един следобед Рамон отишъл да му вземе интервю за списание El Triunfo и след като обсъдили любимите теми за семиотиката и политиката, Барт започнал да свири на пианото си, а Рамон се присъединил. Докато великият философ и възхитеният журналист препускали като горски феи през етюд за четири ръце на Шуберт, Барт бил удивен от изключителната виртуозност на Рамон и настоял, че той трябва да си купи пиано. Напомнил му, че всички „мъже на мисълта” трябва да имат развлечение, с което да разпускат от умственото напрежение. На път към вкъщи Рамон влязъл в магазин за музикални инструменти и поръчал малък роял.
     Както изглежда, децата не знаели, че баща им е бил изключително талантлив пианист. Учудването им, когато седмица по-късно пианото се появило и той им разкрил скрития си талант, си остава един от най-ценните спомени на Рамон. „Устите им бяха отворени от изумление – припомня си той. – Беше един от най-красивите моменти в живота ми.”
     След поразителното си разкритие Рамон опитал да набие някакви знания за музикалните ноти и гами в главите на Ману и Антоан, докато година по-късно Фелиса не го дръпнала настрани и не казала: „Внимавай, защото се превръщаш в баща си, който беше диктатор”. Затова Рамон се спрял, но с уговорката, че момчетата ще отидат в консерватория и ще продължат да учат инструмент по техен избор. За Ману това била китарата, а за Антоан – барабаните.
     Ману нарича Рамон „моят учител по лудост”. Той бил неортодоксално възпитаващ баща, благосклонен и общителен, свободен и независим мислител, маниак на тема мотори и високо ценен креативен творец. Тялото на Рамон е покрито с татуировки – по една за всяка от книгите, които е написал. Една от тях, „Таен пътеводител из Париж”, публикувана през 1974 година, и включва „всичко, забранено от фашистите в Испания”: публични домове, суинг клубове, радикални кафенета, анархистки книжарници, издателства и комунистически места за срещи. Друга – роман, наречен Le lac de Côme („Езерото Комо“), е слабо замаскираният автобиографичен разказ за детството на Рамон във Виалба, заедно с неговата менажерия от странни герои. Книгата била забранена от местната библиотека във Виалба и на Рамон било казано, че ако някога го споходят мисли за завръщане в родното му място, без значение за какъв период от време, по-добре е да не си прави труда.
     Важните събития в историята дошли и преминали. През май 1968 година Франция избухнала с революционна жар и Ману си спомня как баща му чака на входната врата с журналистическата си лента около ръката си, докато майка му плаче и го умолява да не отива да отразява бунтовете в центъра на Париж. През 1969 година Ману и Антоан били събудени посред нощ, за да гледат кацането на Нийл Армстронг на Луната на стар черно-бял телевизор с неясен образ. А през 1975 година било гръмнато шампанско, когато Франко умрял.
     На 14-годишна възраст на Ману вече му било омръзнало от скучния конформизъм на музикалните уроци в консерваторията. Казал на баща си, че иска да спре. Вече му била хрумнала идеята да сформира група заедно с брат си Антоан и братовчед си Сантяго Касариехо – Санти. Ману и Санти били на една и съща възраст, сродни души, очаровани от рокендрола. Ману прекарвал дълги часове в дома на семейство Касариехо, слушайки как чичо му Адриан пее кубински и испански песни, акомпанирайки си на испанската си китара, и се присъединявал на припевите заедно със Санти и сестра му Марина.
     Въпреки интелектуалните ценности, натрапени на младото момче от неговите неортодоксални родители, въпреки момчешките разговори с гигантите на модерната литература, дълбоко в Ману започнало да нараства чувството, че той трябва да открие нещо друго. Нека го наречем страст, която да не е на Рамон или на Фелиса, а негова и само негова. Тази страст трябвало да бъде инстинктивна, не мисловна, нещо породено от опасността, с която били натоварени началните рифове на песните на Чък Бери или Литъл Ричард, нещо, което се спотайвало по улиците извън топлия и уютен семеен апартамент, в сивото отегчение на площадите, парковете и булевардите на Севр и „Булон Биянкур“, в дрезгавия жаргон на местните хулигани и грубияни, в осеяните с фасове барове и кварталните, заградени с огради, футболни игрища, в безвкусните евтини търговски центрове и увеселителни паркове под студените сиви небеса на предградията на Париж.
     Той започнал да води двоен живот. Вкъщи, в училище и в тихите коридори на консерваторията Ману бил почти перфектен ученик – послушен и стеснителен. След иззвъняването на училищния звънец  излизал на улицата и светът му се променял. Там навън всичко било футбол, момичета, трева и рокендрол. „Севр не беше опасно място, но си имаше своите престъпници – спомня си Рамон. – Вкъщи Ману беше много мил и любящ, и се срещаше с интелектуалци. Но в момента, в който излезеше през вратата, се събираше с много отрепки.”

     Като тийнейджър Ману започнал да посещава популярен скуот* /*С думата „скуот” се обозначава нелегалното настаняване в изоставени сгради, без да се плаща наем на законните собственици. С термина се обозначават и самите пространства. Част от скуотърските движения са донякъде свързани с анархизма и ултралевите идеологии, като поставят на преден план отказа от частната собственост – б. пр./  на близката улица „Кав“, където старите хипари научили него и бандата му на едно-две неща за живота, както и на начини, по които да го живееш различно, като често в замяна получавали малки благодарности и възможност за дребни разрушения. „В нас имаше дяволи”, признава Ману. Хипи активистите от улица „Кав“ веднъж нахлули в училището на Ману и заключили учителя му в шкаф. Ману дори ходил на няколко големи демонстрации. Присъединил се към клона на Комунистическата младежка лига в Севр, но твърди, че това било само от любов, „но не любов към комунизма, а любов към една красива блондинка”, която била секретарка на местното звено на  организацията.
     Когато бил на 15 години, музикалните занимавки на Ману започнали да се завихрят около идеята за действителното сформиране на група. Санти и Антоан били очевидни членове – спътници, другари в живота и близки приятели.

Рецензии и новини

Арън Ралстън за уроците на смъртоносните ситуации
Когато залогът е животът ти, страхът винаги е основната мисъл и емоция и е нещо, което съм научил да уважавам, избягвам и направлявам. Не се отправям на път с намерението той да ме докара до състояние на страх. Не търся тези преживявания, за да усетя прилив на адреналин; по-скоро се стремя да намаля рисковете. Моята мотивация за приключения е да науча повече за себе си. Базил Матюрин е написал: „Приключенстването на открито е процесът, който ме подтиква да открия какво се крие в мен“.
Подобни Заглавия
Покорителят на небесата
Неделя, 14.10.2012 г. Феликс Баумгартнер лети на височина 39 045 метра със стратосферен балон. В един миг скача о...
Цена: 16,00лв.
Цена за Е-книга: 9,00лв.
"Кастро Неверният"
Изумителен и истински роман, представляващ смесица от политически трилър, рицарски роман и магическия реали...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs