Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

Изумителен и истински роман, представляващ смесица от политически трилър, рицарски роман и магическия реализъм на Гарсия Маркес: тази биография на Фидел Кастро, резултат на дългогодишни проучвания, стотици интервюта и изключителни свидетелства за една “монументална” историческа личност, тиранин, мисионер, марксист, йезуит, изобилства от разкрития – за бурните му любови, официални и забранени, за тайните му деца, за вътрешното му озлобление към семейството и хомосексуалистите. Разкрития, също така, за ранните му срещи със съветските тайни служби и ужасяващия им репресивен апарат, за задкулисните игри около “кризата с ракетите”, за истината около убийството на Кенеди, за смъртта на Че (най-сетне), за ролята на Куба по случая Чили и падането и смъртта на Салвадор Алиенде, за аферата Ошуа, за страха на Горбачов да не стане жертва на атентат в Куба, за лъкатушещата игра на САЩ, които след като са пробвали многократно да го убият през шейсетте години, накрая решават да толерират този “различен” диктатор, за да имат на вратата си “безобидна комунистическа мостра”. Серж Рафи, 50 годишен, е бил главен редактор на списание “Ел” и заместник главен редактор на “Нувел Обсерватьор”. Журналист, писател, сценарист, той е автор на “Децата на Гастон” (Латес, 1989), “Вдовицата” (Фаяр, 1994), “Господин Жандр” (Фаяр, 1995), “Жоспен, семейни тайни” (Фаяр, 2001) и е публикувал също в издателство Повер (1999) поетичния сборник “Бягащи редове”.

Изумителен и истински роман, резултат на дългогодишни проучвания, стотици интервюта и изключителни свидетелства за една историческа личност, тиранин, мисионер, марксист, йезуит.

За първи път една книга се потапя в дълбините на легендата за Коменданте – човекът хамелеон, сталинистът от тропиците, геният и психопатът, който е открил нов литературен жанр, за нещастие приложен спрямо кубинския народ: трагическият иреализъм.

НА КУБИНСКИЯ НАРОД, ГЕРОИЧЕН И МЪЧЕНИЧЕСКИ. СEРЖ РАФИ

ЕДИНСТВЕНАТА БИОГРАФИЧНА КНИГА ЗА ФИДЕЛ КАСТРО ИЗЛИЗАЛА НЯКОГА НА БЪЛГАРСКИЯ КНИЖЕН ПАЗАР!

Изумителен и истински роман, резултат на дългогодишни проучвания, стотици интервюта и изключителни свидетелства за една историческа личност, тиранин, мисионер, марксист, йезуит.

За първи път една книга се потапя в дълбините на легендата за Коменданте – човекът хамелеон, сталинистът от тропиците, геният и психопатът, който е открил нов литературен жанр, за нещастие приложен спрямо кубинския народ: трагическият иреализъм.

Серж Рафи, е бил главен редактор на списание “Ел” и заместник главен редактор на “Нувел Обсерватьор”. Журналист, писател, сценарист, той е автор на “Децата на Гастон”, “Вдовицата”, “Господин Жандр”, “Жоспен, семейни тайни”.

Предговор Тази книга е краят на едно дълго пътуване в лабиринта на Фидел Кастро. В него навсякъде властва сянката, дори въпреки няколкото лъча светлина. Дали написах биография, истински роман или книга с исторически характер? Може би всъщност и трите едновременно. Сред многобройните препятствия, изправили се на пътя ми, едно от най-големите несъмнено бе собственото име на „Команданте“ Кастро. „Фидел“ всъщност е дума уловка, то навява някаква близост, някаква роднинска връзка, които не са подходящи за дистанцираност и неутралност. Дори и най-яростните изгнаници в Маями, които искат да го видят на електрическия стол, го наричат „Фидел“, сякаш говорят за братовчед си. А всъщност Фидел Кастро няма усет към семейството. Нито пък е много верен човек. Единствената област, където никога не се е провалял, никога не се е огъвал, никога не е лъгал, е защитата на собствената си слава. Голям почитател на „Илиядата“, той взема за свой модел Ахил, който мечтае за героичен и кратък живот, кариера на конквистадор, жаден за награди и трофеи; но дължи живота си на щастливата си звезда. И стана Одисей, остаряващ монарх, принуден да прави отстъпки с течение на времето. Точно този „омирски“ парадокс се таи в същността на „Кастро неверният“. С. Р.

Първа глава „Мръсен евреин!“ Обидата излетя като метнат нож, по-остра от мачетеро. Детето не я очакваше. То ясно усещаше, че не е съвсем като другите – другарчетата от колежа хихикаха идиотски и го измерваха с иронични погледи от глава до пети, сякаш бе животно, изложено за продан. Напразно търсеше приятелството им, разливаше се в усмивки, влагаше цялото си старание – оставаше си грозното пате, на което никой в двора не обръща внимание и което неизбежно ще натирят след време. В началото, когато изстреляха пълното с презрение рязко „Мръсен евреин!“, той не ги разбра правилно. Смутеният Фидел си помисли, че съучениците му го сравняват с малката птичка с черна човка, странно защо наречена „худио“, която се среща навсякъде из равнините на Куба. Защо му прикачват името на това пернато от Карибите? Защото и той, като птичето, не знае къде е домът му ли? Силно засегнат, хлапакът свиваше рамене под тежестта на обидата. Ала усещаше, че не всичко бе наред с тази история. А и още нещо му убягваше – колкото и да търсеше, не откриваше причина за поразяващото нежелание на другите да го приемат сред тях. Прокълнат ли бе? Или бе извършил непростима грешка, някакво светотатство? Всъщност, както и птицата, и той нямаше истинско гнездо. Такава бе неговата загадка. След това, с течение на времето, братята от ордена на Дева Мария в колежа „Ла Сал“ в Сантяго де Куба го просветлиха. Те самите не бяха кой знае колко добри с него, нагрубяваха го постоянно и се отнасяха към него като към най-голямото нищожество.

Но накрая все пак обясниха странното му положение. На седем години Фидел Рус още не бе кръстен – за разлика от приятелите му. А в изключително католическата Куба през тридесетте години едно некръстено дете задължително се смяташе за еврейче. Тогава малкият Фидел попита дали наистина е евреин и благите братя го увериха, че не е, просто бе малко закъснял с религиозното си обучение. Но какво чакаха в такъв случай, та не го кръщават? Каква е тайната, отнела му достъп до този ритуал, явно толкова важен, че не му позволява да е дете като всички други? А ако братята го лъжат? Ако наистина е евреин? Сблъскал се с този въпрос, хлапакът се чувстваше силно смутен. Бележките му станаха ужасно слаби, а поведението в клас – катастрофално. По време на часовете по катехизис, водени от испански монаси от ордена, той научи, че „евреите са убили сина Божи“. Логично бе след това откритие Фидел да започне да смята, че в някаква степен е виновен за смъртта на Иисус Христос. Детето потъна в дълбоко отчаяние. Как се прощава такова престъпление? Какво наказание ще се стовари върху му? Каква ли божествена мълния ще го порази? Вечер, когато се прибираше при наставниците си, се питаше: „Чудовище ли съм?“ Тъй като никой не му даваше и най-бегъл отговор, реши сам да се превърне в чудовище. Малкият парий стана непоносим, умножи провокациите си към възрастните, редовно го наказваха с бой, но той отхвърляше всякакъв авторитет. Не отговаряше пред никого, защото само небето можеше да го съди..................................................

Глава 34 Христос умря в Алто Секо Той танцува! Обръща се, върти се на всички страни около мангала като хидалго от Буенос Айрес. Седнали съвсем близо до огъня, хората му се усмихват и гледат Че без да могат да откъснат очи. Ернесто Гевара танцува танго около ствола на едно дърво. Танцува, докато остане без дъх в боливийската нощ, в сърцето на този временен лагер, съставен от цинкова къщичка и фурна за хляб. Танцува като един от въртящите се дервиши, за да забрави, че е сам и че вече е изоставен. Все още опитва отчаяно да вярва в мечтите си. Вече е полунощ. Неколцината останали с него гериляроси празнуват новата 1967 година. Менюто включва неизменни кубински специалитети: печено прасенце и „конхрис“, смес от „ароз“ (ориз) и „фрихолес негрос“ (черен боб). Както винаги, Гевара оставя хората си да се нахранят преди него. Тази вечер е празнична. Край него са няколко кубински другари, телохранители и стари довереници от сиерата, както и млади боливийски студенти. Там е и Марио Монхе, генерален секретар на Боливийската комунистическа партия, който е дошъл само за няколко дни. Нещата между двамата мъже не потръгват, отношенията им са направо плачевни. Марио Монхе е на тридесет и пет години, Ернесто Гевара е на тридесет и осем. Принадлежат на едно и също поколение. Но ги разделя значителна разлика: във вените на Марио Монхе тече индианска кръв. Той не харесва Гевара, испанската му арогантност, държанието му на „бледоликия“, който пристига при „хиваросите“. Алергичен е към кастилския мистицизъм.

От две години боливийският апаратчик се опитва да се противопостави на въоръжената борба в страната му и то поради една съвсем проста причина: тази борба е абсурдна. Геваристката теза за „фоко“ („огнището“ на селската гериля) в Боливия е чиста заблуда. През 1952 година правителството на В. Пас Естенсоро въвежда възможността всички да гласуват, национализира мините и разпределя земята между селяните. Защо тогава същите тези селяни ще тръгнат да се крият в джунглата и да стрелят по армия, съставена от доброволци, тоест от собствените им синове? За черните очи на Че? Тази нощ Марио Монхе идва да обсъди с него всички тези въпроси. Иска да му покаже, че светът не е само Сиера Маестра, че Боливия не е Куба, че не може безкрайно да се играе една и съща пиеса. Но Че няма никакво желание да говори. Душевно той е на друго място, някъде из предградията на Буенос Айрес или на платото Алта Грасия, в аржентинската гора. В Хавана се отегчава до смърт. Липсват му битките, липсва му сиерата. Бе признал пред чилийския поет Пабло Неруда за носталгията си: „Войната... Войната... Винаги сме против нея. Но когато сме участвали във война, не можем да живеем без нея. Непрестанно искаме отново да се завърнем там...“ От години вече мисли само за това: да се върне у дома, да се види с близките си. Как би могъл да признае пред всички онези, които благоговеят пред него в Куба, че на острова им направо се задушава? Влажният климат, който е противопоказен за астмата му, му докарва страшни кризи. Не обича кафето „кубано“, което е

От две години боливийският апаратчик се опитва да се противопостави на въоръжената борба в страната му и то поради една съвсем проста причина: тази борба е абсурдна. Геваристката теза за „фоко“ („огнището“ на селската гериля) в Боливия е чиста заблуда. През 1952 година правителството на В. Пас Естенсоро въвежда възможността всички да гласуват, национализира мините и разпределя земята между селяните. Защо тогава същите тези селяни ще тръгнат да се крият в джунглата и да стрелят по армия, съставена от доброволци, тоест от собствените им синове? За черните очи на Че? Тази нощ Марио Монхе идва да обсъди с него всички тези въпроси. Иска да му покаже, че светът не е само Сиера Маестра, че Боливия не е Куба, че не може безкрайно да се играе една и съща пиеса. Но Че няма никакво желание да говори. Душевно той е на друго място, някъде из предградията на Буенос Айрес или на платото Алта Грасия, в аржентинската гора. В Хавана се отегчава до смърт. Липсват му битките, липсва му сиерата. Бе признал пред чилийския поет Пабло Неруда за носталгията си: „Войната... Войната... Винаги сме против нея. Но когато сме участвали във война, не можем да живеем без нея. Непрестанно искаме отново да се завърнем там...“ От години вече мисли само за това: да се върне у дома, да се види с близките си. Как би могъл да признае пред всички онези, които благоговеят пред него в Куба, че на острова им направо се задушава? Влажният климат, който е противопоказен за астмата му, му докарва страшни кризи. Не обича кафето „кубано“, което е