Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

Сара е в болница. Предстои й операция на сливиците. И то в най-неподходящия момент - когато най-после ходи с Йорг! И ето че новият й приятелят сякаш е забравил за нея... Наистина, тук е Емил, момчето с гипсиран нос, но дали това може да й бъде някаква утеха? А защо не! Сара чака този миг цяла вечност... И ето че най-накрая тя и Йорг са двойка. Официално. Най-после може да е истински щастлива! И наистина щеше, ако не бяха глупавите сливици и предстоящата операция! Заради тях трябва да остане в болница няколко дни, а болките след операцията съвсем не са най-страшното. Защо Йорг не се обажда? Не идва да я види, не изпраща SMS-и... Може би я е забравил! Или вече има нова приятелка? Има един начин да разбере – една нощ Сара решава да избяга от болницата, за да проследи Йорг и да разбере каква е истинската причина... Сабине Бот Родена през 1970, живее и работи като автор на свободна практика в Кьолн. Изпълнено с приключения детство, неспокоен пубертет и няколко години работа като социален работник – през това време Сабине събира материал за доста от щурите си младежки романи. Когато не е по следите на фатално влюбени момичета или подгонени от хормона момчета, Сабине Бот пише сценарии за комедийни и младежки сериали.

Сабине Бот Родена през 1970, живее и работи като автор на свободна практика в Кьолн. Изпълнено с приключения детство, неспокоен пубертет и няколко години работа като социален работник – през това време Сабине събира материал за доста от щурите си младежки романи.

Когато не е по следите на фатално влюбени момичета или подгонени от хормона момчета, Сабине Бот пише сценарии за комедийни и младежки сериали.

Деликатес за ценители - Познай какво ти нося! – крещи Сьорен и преобръща поне три стола, докато си пробива път към мен. Накрая тиква под носа ми пакетче, от което се носи лек сладникав аромат. - Нещо вкусно! – предполагам, посягайки към пликчето. Вярно е, че закусвах преди половин час, но също така е вярно, че в момента умирам от глад. - Сушени сливици – подарява ми най-широката си усмивка Сьорен. – Пардон сушени сливи! Ето това не биваше да прави! При споменаването на думата „сливици” целият ми апетит се разпада на малки парченца и обидено се скрива в най-далечния ъгъл на стомаха ми. - О! Толкова е смешно! Ще умра от смях! – сопвам се аз и избутвам Сьорен, за да стигна до мястото си. Докато се опитва да ме настигне, Сьорен принася в жертва поне още два стола, отнася плясване зад врата от Давид и едно ”Кротко, сланинке!” от Наташа. Най-накрая се мята на стола си и ми хвърля един безумно тъжен поглед – напомня на Паул, когато се опитва да ми каже ”Това си е моят кренвирш от моя хот дог, о, дай ми го, дай ми го, дай ми го!” - О-о, мила Сара! Това ли е твоята отплата за това, че искам да върна щастието в живота ти! Мда, моят Сьорен в целия му блясък! Ще направи всичко, за да развесели осъдения на смърт – например с игра на бесеница! - Щастието в живота ми! – изфучавам аз. – Тъкмо

престанах да мисля за проклетите сливици! И точно тогава цъфваш ти с тия неща под носа ми! Сьорен невъзмутимо бръква в пликчето, изважда една слива и я сдъвква демонстративно с блажено примляскване. После в погледа му блясва нещо опасно. - Ами да! Ето това е идея – ще поискаме от хирурга твоите сливици. Захаросваме ги и ги разпродаваме в интернет! Захаросани сливици от фина, млада дама, малко заядлива, но в рамките на нормалното! Ще вървят като топъл хляб, а ние ще забогатеем за отрицателно време! Докато се усетиш, ще си купим и самия Йо.. - Шшт! – плясвам леко устата на Сьорен. И с гърба си мога да доловя как ушите на Лиза и Пия от задния чин порастват с няколко сантиметра. „Може да си купим и самия Йорг” е последното, което трябва да чуват. Мисля, че и без това се издавам достатъчно, като вися пред стаята на Йорг всяко междучасие. Или когато изпращам Сьорен да разбере съвсем случайно къде ще прекара Йорг този следобед. И същия следобед все така случайно се озовавам на въпросното място. Наскоро Лиза ме попита с подозрителен блясък в погледа, дали не проявявам интерес към един тип, чието име започва с буквата ”Й”! - Йохен? – учудено я изгледах аз. – Да ти кажа честно, пет пари не давам за него! Сьорен мята в многознайната си уста още една слива. А Лиза и Пия се връщат към сложната задача да преписват домашните си една от друга...

Футболна звезда с половинка - Разбираш ли, не мога! – уверявам с всички сили Сьорен на следващата сутрин. Стоим в единия край на училищния двор, а аз съм зяпнала отсрещния ъгъл, защото там, заобиколен от приятелите си, стои Йорг. Сьорен, разбира се, пак отказва да разбере. Може би защото в момента има друг важен проблем – как да отвори пакетчето фъстъци в ръцете си. - Не можеш ли!? – пита объркано той. – Ама нали вече всичко е окей! - Окей? Нищо не е окей! – хващам проблемното пакетче и го отварям с едно движение. – Ами ако е капан! Сьорен продължава да ме гледа с недоумение. - Ти май изперка! Сега ще ти обясня как виждам нещата аз: на теб очевидно ти хлопа някоя важна дъска, но човекът въпреки това те харесва. Може би още не е наясно, че не си в ред! А може и той самият да не е много в час. - Единственият, на който му хлопа дъската тук, си ти! – отсичам аз. Не мога да се въздържа. Хвърлям още един поглед към другия край на двора. Толкова е сладък! А колко небрежно се е облегнал на стената. Още не мога да повярвам, че точно той „ходи” с мен! - Ами да! – продължава упорито Сьорен. – Откъде да знаем какъв му е случаят? Може да се окаже и тотална откачалка! Или сериен убиец? Ти все пак и една дума не си разменила с него! - Думи! Никога ли не си чувал за любов от пръв поглед! –

продължавам да се възмущавам се аз. Сьорен все още не разбира. - Виж сега! Човекът е ей там. Харесва те. Имаме доказателството, черно на бяло. Какво по-лесно от това, да отидеш при него и да кажеш ей така: „Здрасти, Йорги! Как си, пич? Айде да изясним тая работа между нас най-после!” Подаваш му ръчица, той ти подава своята. И всичко се нарежда! Вече можеш да правиш с него всички тия неща, които от толкова време искаш да правиш с него. Каквито и да са те... Каквито и да са те! Наистина ли не се сеща какво могат да правят двама влюбени, когато са заедно. Да се държим за ръце, да се целуваме, да гледаме звездите, да си разказваме с часове за живота си преди. Да въздишаме щастливо, защото вече знаем, че миналото, когато сме живели един без друг си остава... в миналото. Да си казваме, че всичко отсега нататък ще е различно, защото аз имам него и той – мен. Все неща, които не се побират във въображението на Сьорен. - Продължавай да слушаш за всичко твоята мишка и накрая ще видим кой от двама ни не е в ред! После решавам, че е време и Сьорен да свърши някаква работа. Навеждам го напред – гърбът му сега е чудесна маса за писане. Поставям отгоре учебника по математика, а върху него – лист хартия. Най-после решавам да повярвам в чудеса – капан или не, пиша му бележка. „Здрасти, Йорг! И аз мисля като теб, защо не... Идеята не е лоша. Ти също ми харесваш, като мъж. Поздрави, Сара”...

Какавидата се превръща в пеперуда - Изненадааа! Наистина съм изненадана – дотолкова че се спъвам преди да съм направила и крачка напред. Спъвам се в приготвената за изписването чанта и се приземявам право в празното легло на Анабел. Самата Анабел е в операционната вече близо час. - Ама ти какво правиш тук! – успявам да кажа, когато отново си връщам дар слово. - Как какво! Вземам те от болницата! – възторжено обявява татко и разтваря широко ръце за прегръдка. Не чакам втора покана, скачам директно в ръцете му. - Ами японците! Ами шефа ти? – питам аз. Тук татко леко изпъчва гърди и тържествено заявява: - Какви японци? Какъв шеф! Ето какво му казах аз на моя шеф: „Драги ми господине, наистина не разбирам какво съм виновен, че за пет години работа с японците не можахте да научите и дума японски. Още по-малко разбирам, каква вина затова носи моята сладка дъщеря!” - Нее! Не си му казал това! – смея се аз. Татко също се разсмива. - Е, не точно това! – признава си той. – Казах, че имам неотложен семеен ангажимент. Близка роднина на мама... внезапен инфаркт... Радваш ли се? - И още как! Бях те отписала! За момент татко изглежда сериозно обиден, после сякаш размисля, бръква в джоба си и изважда оттам малка

Какавидата се превръща в пеперуда - Изненадааа! Наистина съм изненадана – дотолкова че се спъвам преди да съм направила и крачка напред. Спъвам се в приготвената за изписването чанта и се приземявам право в празното легло на Анабел. Самата Анабел е в операционната вече близо час. - Ама ти какво правиш тук! – успявам да кажа, когато отново си връщам дар слово. - Как какво! Вземам те от болницата! – възторжено обявява татко и разтваря широко ръце за прегръдка. Не чакам втора покана, скачам директно в ръцете му. - Ами японците! Ами шефа ти? – питам аз. Тук татко леко изпъчва гърди и тържествено заявява: - Какви японци? Какъв шеф! Ето какво му казах аз на моя шеф: „Драги ми господине, наистина не разбирам какво съм виновен, че за пет години работа с японците не можахте да научите и дума японски. Още по-малко разбирам, каква вина затова носи моята сладка дъщеря!” - Нее! Не си му казал това! – смея се аз. Татко също се разсмива. - Е, не точно това! – признава си той. – Казах, че имам неотложен семеен ангажимент. Близка роднина на мама... внезапен инфаркт... Радваш ли се? - И още как! Бях те отписала! За момент татко изглежда сериозно обиден, после сякаш размисля, бръква в джоба си и изважда оттам малка