Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

На портата на Средиземно море стоят двата Стълба на Херкулес. Започвайки своето пътуване от Гибралтар, Пол Теру изминава дълъг път – през полуразрушения и презастроен Коста дел Сол, Корсика и Сицилия, та чак до екзотичното Мароко. Теру се среща и преживява местните особености – любовта към коридата, посещава антични селища и вижда чудесата на Делфи. Пътува с разнебитени таксита, пушещи автобуси, с велосипеди и луксозни круиз-лайнери. Среща сдържаната учтивост на Словения и Хърватия, успели да оцелеят в една брутална война, получава малко грубовато посрещане в Израел и ценен урок на австралийски жаргон от търговец на сирийски пазар. Градската суматоха и спокойствието на древни селца, различни сезони и приветливо гостоприемство характеризират дългата и трудна обиколка на Пол Теру. Това е история, описана в неподражаемия и оригинален стил на автора, с майсторски поднесена есенция от живота на хората по Средиземноморието.

„Това е забелжителна книга, пълна с колкото забавни и приятни, толкова и ужасни истории, забележителни герои и куриозни случки – най-добрата от всички книги на Пол Теру.”

- ЯН МОРИС, ТАЙМС

„Великолепният и забавен тур на Пол Теру по Средиземноморието е разказан с присъщата му ирония, бързина на мисълта и блестящ изказ.”

- ДЖОНАТАН РАБАН, "ОБЗЪРВЪР"

„Неговата поразителна проза може да пренася читателя от скромно недоволство към отвращение до прекрасно описан морски пейзаж... Очите на Теру са винаги отворени едновременно за красивото и за мизерията.”

- СПИСАНИЕ "ТАИМ"

„Той може да ти представи своето собствено пътуване като незабравима приказка, в която да се чувстваш прекрасно, без да пропусне и най-малката подробност от живота, който описва.”

- ДЖЕФРИ МУРХАУЗ, "ДЕЙЛИ ТЕЛЕГРАФ"

Средиземно е абсурдно малко море; неговата дължина и величието на неговата история ни карат да си мислим колко огромно е всъщност.

- ЛОРЪНС ДАРЪЛ, "БАЛДАЗАР"

Глава 1 ВЪЖЕНАТА ЛИНИЯ КЪМ ГИБРАЛТАРСКАТА СКАЛА Тук, в нашата Западна цивилизация, се твърди, че туристите по нищо не се различават от маймуните, но в Гибралтар – един от Стълбовете на Херкулес, видях едновременно и маймуни, и туристи, и се научих да ги различавам. Дълго пътувах покрай скупчени на туфи ниски шубраци, недорасли дървета и грозни къщи (онзи, който на това място ще изпъшка: “О, виж го, той пак започва!” не бива да чете по-нататък) в нещо като метална кутия, окачена на дебело въже, докато най-накрая стигнах високите части на Скалата. Гибралтар не е нищо друго, освен забележителна купчина варовик, на която представата за разстояние придава голямо очарование; малко обаче са хората, присламчили се в ниските º склонове, които успяват да просъществуват. Повечето от тях са мургави и двуезични, говорят разбираем английски и испански с андалуски акцент. Ала споменете ли им името Испания, мигом настръхват, макар да знаят много добре, че са си чисти хуевос и че един ден британците ще ги пробутат на краля на Испания, също както зарязаха Хонконг и го харизаха на железния китайски диктатор. Скалните маймуни на Гибралтар са от вида макак магот (macaca sylvanus), единствените туземни маймуни на Европа. Те все още си живеят там, като се знае, че обитават Гибралтар много по-отдавна от повечето стари гибралтарски родове. В маймунските племена съществуват обществени порядки, както и маймунски

ритуали, които са толкова странни, че приличат на човешки. Никъде по гибралтарската скала не могат да се открият маймунски трупове или скелети. Твърди се, че някъде дълбоко в процепите на тази скала, която прилича на планинска верига, се намират тайните гробници на маймуните, извършват се маймунски погребения, спазва се маймунски траур и се издигат маймунски могили. Маймуните живеят добре, но в някои отношения са онеправдани, страдат от безработица и липса на заплати, затова преживяват главно от социални помощи за бедстващи. Общинските власти отпускат пари за тяхното изхранване. Но зад тази иначе благородна помощ май се крият и користни подбуди. Съществува поверие, в което вярват всички местни хора, а то гласи, че ако маймуните изчезнат от Гибралтар, Скалата ще престане да бъде британско владение. От стотици години, по-точно от 1740-та, всички пътешественици говорят за тези маймуни, това са всъщност Големите Туристи, по чиито стъпки тръгнах и аз. Но Гибралтар се посещава, така да се каже, още от времето на Херкулес, покровителят на упорития човешки труд. Когато тръгнал да отвлича Червените дойни крави на Герион (Десетият подвиг на героя), чудовището с три тела се изпречило на пътя му и тогава Херкулес метнал още една скала през Гибралтарския проток и тя се превърнала в Сеута, сегашно Мароко. Тези две скали, Калпея и Абила за гърците – тясното гърло на Средиземноморието – всъщност представляват Херкулесовите стълбове-близнаци. ..................................................................

Глава 7 С ФЕРИБОТА Ichnusa ДО САРДИНИЯ Първокласният изглед към самото пристанище бе предостатъчна отплата за всичките криволици по пътя към Бонифачо и огромното закъснение: бледият набразден варовик, пещерите на брега, бойниците на крепостта; след миг, сякаш материализирали се от ритмичните строфи на Омир, се появиха два делфина, гмуркаха се и изскачаха над повърхността, сумтяха и пищяха с онази въздишка, с която възрастните делфини се показват над водата, като че ли да докажат, че са същите стресирани преуморени бозайници като нас, хората. Триумфалната въздишка на средиземноморските делфини преобрази острова в древно девствено кътче, населявано от герои, исполини лестригони и срещнатите от Одисей богини. Това бе ужасното море на изпитания, морски чудовища и огромни дебелолики богове като онези, които надничат от краищата на древните карти, със стиснати устни и издути бузи, от които изскачат силни ветрове. Бонифачо бе моята първа спирка, която можеше да бъде намерена в “Одисея”. Заливът и пристанището са описани в десета песен и преводът на Робърт Фицджералд го изобразява с характерната за епоса прямота: “Ето навлязохме ние в чудесния пристан. Край него остри отвесни скали като зид непрекъснат се точат, около входа се вдават един срещу други два върха

стръмно над морската бездна. Стеснен е на пристана входът”. Изпълнен с любопитство към острова (Ламос), Одисей привързва черния си кораб за една скала и се изкачва на върха й. Пратениците му срещат девойка със стомна в ръцете и тя ги упътва към обителта на царицата (“цяла планинска вършина”) и кръвожадния цар на лестригоните Антифат. Следват сцени на насилие и канибализъм, спътниците на Одисей се изправят срещу цялото племе на лестригоните: “хиляди, на великани подобни, а не на човеци. Почнаха те от скалите да мятат огромни отломки.” А във водите, в които са падали тези отломки, сега се мятаха делфините, устремени напред към малките скалисти островчета Лавеци и Кавало, които се полюшват на юг от югоизточния бряг на Корсика. В една стара каменна кариера в Кавало е намерен бюст на Херкулес, изсечен в огромна скала от римляните или по-скоро от древните пещерни обитатели на острова, които се нуждаели от бог, на когото да се кланят. При последната ни среща в Аячо Дороти Крингтън ми бе разказала за една случка с нея й съпруга й отпреди почти петдесет години в Сардиния. – Наехме лодка да идем от Бонифачо до Сардиния. Дадохме всичките си пари на лодкаря и когато пристигнахме, седнахме на плажа да изядем сандвичите си. След малко видяхме върволица плачещи жени и едно момче. Жените хвърляха пясък на главата му и пищяха – по този начин изразяваха мъката си заради решението на баща му да замине за Корсика. ...............................

Глава 11 С ФЕРИБОТА Liburnija ДО ЗАДАР Днешната ми цел бе да стигна до Пивка, “някъде в Словения” (както ми бяха казали), и след два часа път от Триест с експреса за Будапеща аз скочих там по време на тридeсетсекундния престой. Утрото беше слънчево, дремех в жегата. Граничната проверка обаче напълно ме разсъни. До този момент почти не се бе налагало да вадя паспорта си, но преминаването от Европейската общност в наскоро изникналите републики от бивша Югославия предполагаше внимателна проверка. Граничната бразда бе прокарана високо в планините Карсо и там италианските митничари подпечатаха паспорта и преровиха багажа ми. Няколко мили по-нататък, в Сезана, на словенската граница, минах през втора, доста по-странна проверка. Словенският митничар ми заповяда да изляза в коридора, срита багажа ми в ъгъла и се захвана да сваля седалките в купето. Надникна в кухините, където можеше да има скрити оръжия или пари. Не откри нищо, освен прах. Спусна с трясък седалките на местата им и ми пожела лек път на английски. Колкото по-малка е една държава, толкова по-сложни са визовата уредба и преминаването на границата – все едно дребен регулировчик да направлява движението на голям булевард. Влакът беше празен. Явно никой не искаше да замени италианското изобилие за недоимъка на Любляна, Будапеща и бедните малки гарички. Аз бях единственият пътник,

който слезе на разпределителната гара Пивка. След толкова пътуване и неприятности се бях озовал насред нищото. Но все пак трябва да призная, че изпитвах задоволство да бъда на малкия перон сред неразгадаемите надписи, особено след прочутите места, през които бях минал. Жалкото име Пивка ми звучеше безрадостно и нищожно, като прякор на джудже. Ала пътуването често пъти е тъжно и мазохистично удоволствие, пристигането в някое живописно ужасно място е една от насладите на пътешественика. Пивка бе от онези забутани кръстопътища, познати от потискащите източноевропейски филми, в които хора в старомодни дрехи извършват безсмислени убийства. Горещият следобед преваляше. Влязох в бюфета на гарата, усещах как ме гледат – бях подозрителен чужденец. Поръчах си кафе. Вътре беше тъмно, обзавеждането бе износено, застоялият въздух смърдеше на евтини цигари. Нямах словенска валута, но италианските лири вършеха работа, дори май повече им се зарадваха. Гражданите на тези нови държавици бяха принудени да се мъчат да се приспособяват и да научат английски. Дадох една дребна италианска банкнота и получих като ресто пачка словенски пари, чисто нови и лъскави – сигурен признак за върлуваща инфлация. Пресметнах, че голямата чаша кафе ми бе струвала трийсет и пет цента – най-евтиното кафе, което бях пил през последните петнайсетина години. Бледи мъже с мазни коси пушеха и шепнеха. Исках да се обадя от ръждясалия телефон на стената, ..................