Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

„Едва не умрях в ледената вода. Усетих зъбите на полярна мечка до лицето си. Преживях температури от -60 °С. Направих отклонение от хиляда и двеста километра, движейки се в пълната тъмнина на арктическата зима. Пръстите, лицето и дробовете ми измръзнаха. Борих се в продължение на пет дни и нощи със спуканата си в някакъв дънер лодка. Загубих цялата си екипировка и се изпържих жив... Арктика е безмилостна. Всичко, с което се сблъсках, беше ново за мен. Намерих смелостта да преодолея някои от препятствията, през които преминах, само защото не подозирах страданията, които причиняват.“ Майк Хорн е екстремен авантюрист. Живее, за да преодолява нови предизвикателства и да тласка все по-далече пределите на собствената си устойчивост. За да накара тялото си да покаже най-доброто, на което е способно. За да принуди съзнанието си да му се подчинява. Авантюрата, която е преживял, е същинско пътешествие в търсене на човека. Защото в земята, в която животът се крепи на косъм и където и най-малката грешка може да бъде фатална, солидарността е образцова. И както самият той казва: Вярвам, че човекът е благороден по природа. Социалният живот потиска благородството му. Там където отивам, маскарадът свършва и изплува най-хубавото.

От автора на "Пътешестнвие по Екватора".

20 000 километра около северния полярен кръг.

Една изключителна спортна и човешка авантюра.

Вярвам, че човекът е благороден по природа. Социалният живот потиска благородството му. Там където отивам, маскарадът свършва и изплува най-хубавото.

Майк Хорн е роден през 1966 г. в Йоханесбург, Южна Африка. Преплувал е Амазонка и е обиколил земното кълбо по Екватора.

Град Ноум, Аляска. Октомври 2003 г. Всичко беше сиво и вледенено. По главната улица, широка колкото Шан-з-Елизе и оградена от квадратни сглобяеми конструкции, снежна виелица брулеше малкото осмелили се да се движат пикапи и отвяваше пияните инуити. На няколко метра от мен Берингово море плискаше враждебно метално сивите си води – води, които обричаха на неуспех всякакво плаване и наказваха болезнено участниците в местната традиция наречена „Къпане на полярната мечка“. Тук беше краят на Земята – най-западната точка на Северноамериканския континент. Преди век сред тази пустош е изникнал град с четиридесет хиляди жители, с барове, танцьорки на кан – кан и дуели с пистолети като цвете, избуяло направо от треската за злато. Някои успели да направят състояние. Други се върнали обратно на юг или поели на изток, отнесени като праха на собствените си мечти. Трети пък са останали и до днес, горе, на голия хълм, над който се извисява бял дървен кръст. Ноум имаше малко над три хиляди жители, които бяха забравили всичко освен борбата за съществуване – строители, служители към петролните сондажи и... шепа златотърсачи. Опънали палатки на самия каменист бряг, те трескаво вадеха пясък от дъното на морето, за да извлекат от него и последните грамове злато. Късно следобед тази предимно мъжка общност се напиваше в „Брейкърс Бар“, „Поларис“ или „Трейдинг пост“. Призраците атакуваха първата чаша „Ролинг рокс“ – местната бира – хвърляйки по едно око на

бейзболния мач по телевизията. Това бе обикновено първата чаша от една дълга поредица чаши... Понякога и аз се присъединявах към тях, защото се бях запознал с Джеф, Джери и шепа сърдечни и добри приятели. А също така, за да сме честни, защото просто нямах какво друго да правя там освен да убивам свободното си време. Който не е имал вземане-даване с руската администрация, не знае какво означава всъщност „да чакаш“. Разрешителното ми да премина през Чукотка (сибирския полуостров, разположен точно срещу Аляска) отлежаваше някъде в някое московско министерство в очакване да бъде подписано и изпратено. А също и разрешението ми да нося със себе си GPS, както и тези да притежавам сателитен телефон и оръжие. Когато някой ден получех тези документи, щях да пресека бурното море, което символично препречваше пътя ми, и щях да атакувам последната част от пътешествието ми към Нордкап в Норвегия – най-северната точка на Европа – там, откъдето бях тръгнал преди четиринадесет месеца, на 4 август 2002 г., за да направя пълна обиколка на Арктическия полярен кръг, движейки се срещу вятъра и срещу теченията. Дори не бях отседнал в Ноум. Повечето време прекарвах в обикновена колиба на четиридесет километра от града насред тундрата. Джеф, който държеше магазин за резервни части и автомобилни аксесоари, ми беше позволил да се нанеса в бараката му, където понякога си организираше барбекю в края на седмицата, или която ползваше като база при лов на вълци и лосове.

Имах с какво да се топля, разполагах с достатъчно храна и сателитния си телефон, от който редовно се обаждах на Кати. Жена ми, подкрепяна от екипа ми и няколко високопоставени познати, се бореше храбро и стоически с исканията на представителите на постсъветската бумащина. Не знаех дали ще съумее да ми издейства всички разрешителни, но бях сигурен, че ако не успееше, щях да продължа напред и без тях. Всъщност, ако приключението ми трябваше да свърши тук, на година време от същинския си край, щеше да се окаже, че всичко е било напразно, след като не бях постигнал целта си. Бях оцелял в ледени води. Бях усетил зъбите на полярна мечка до лицето си. Бях преживял температури от -60 °С. Бях направил отклонение от хиляда и двеста километра, движейки се в пълната тъмнина на арктическата зима. Пръстите, лицето и дробовете ми бяха измръзнали. Преди да подобря световния рекорд за скоростен преход през Гренландия, се бях борил в продължение на пет дни и нощи, за да достигна до бреговете º с повредената ми от някакъв дънер лодка. Бях загубил цялата си екипировка и бях започнал да се пържа жив... И това само до средата на пътуването ми! Тази експедиция беше една от най-тежките в цялата ми кариера както от гледна точка на психическо, така и на физическо оцеляване, тъй като Арктика е господар, който не толерира никакви грешки. Беше също и една от най-вълнуващите, тъй като всичко, с което се сблъсквах, беше ново за мен. Но не мога да не призная с ръка на сърцето, че през тези четиринадесет месеца бях успял

да премина през някои от изпитанията само защото не подозирах какви страдания причиняват. След като вече знам, вероятно не бих започнал всичко отначало... Но пък бях решен да не позволявам да ме спрат! За да не губя добрата си форма, проправях пътеки, изрязвайки с градинска ножица храсталаци с височина на човешки бой, тичах в тундрата, влачейки след себе си чифт гуми за 4х4, катерех околните планини, задавайки си въпроса, който кара хората да пътуват, откакто свят светува: „Какво ли се крие отвъд?“. Но отвъд нямаше нищо. Съвършено нищо в продължение на милиони квадратни километри. Тундра, сух или заснежен релеф, стоманеносини езера. И никакви пътища, или почти никакви – в тази страна и пътешественици, и стоки се транспортират единствено със самолет. Видях американски лос – един от онези гиганти, които се срещат само на Север. Кафява мечка кодиак пък идваше понякога да души около бараката ми. Тишината бе толкова дълбока, че чувах ударите на сърцето си. На един недалечен връх в небето се издигаха четири квадратни менхира. Това бяха останките от изоставената DEW Line, чиито радари и часовои са дебнели в продължение на четиридесет години и най-малкото раздвижване на войници, и най-лекото подхлъзване на вражески комунистически ботуш. Другите, естествено, са правили същото. Руснаци и американци са се дебнели като кучета в продължение на почти половин век, а след това – нищо! Сякаш тези десетилетия на лудост са били само лош сън! Тези

смешни реликви от студената война днес са само безцелни каменни отломки от Великата стена в американски вариант, на които дори туристите не се възхищават. Колко суета има в действията на човека! Що се отнася до моите действия, те не биха издържали и най-елементарния тест за здрав разум. Повече от десет години практикувах по един професионален, организиран и обмислен начин това, което хората биха нарекли самоубийствена лудост. Бях преплувал Амазонка и обиколил Екватора... Аз съм екстремен авантюрист, така както други са библиотекари, преподаватели или колбасари. Не съм съгласен с етикета „свръхчовек“, който понякога ми лепват. Не искам да бъда и не съм друго освен обикновен човек, който върши необикновени неща. Ако имам нещо повече от останалите хора, то това е решимостта да не се спирам пред никакви препятствия – нито пред температура от -60 °С, нито пред смъртоносната жестокост на дивите северни животни, нито пред яростта на арктическото море. Още по-малко пък пред няколко усърдни функционери...

смешни реликви от студената война днес са само безцелни каменни отломки от Великата стена в американски вариант, на които дори туристите не се възхищават. Колко суета има в действията на човека! Що се отнася до моите действия, те не биха издържали и най-елементарния тест за здрав разум. Повече от десет години практикувах по един професионален, организиран и обмислен начин това, което хората биха нарекли самоубийствена лудост. Бях преплувал Амазонка и обиколил Екватора... Аз съм екстремен авантюрист, така както други са библиотекари, преподаватели или колбасари. Не съм съгласен с етикета „свръхчовек“, който понякога ми лепват. Не искам да бъда и не съм друго освен обикновен човек, който върши необикновени неща. Ако имам нещо повече от останалите хора, то това е решимостта да не се спирам пред никакви препятствия – нито пред температура от -60 °С, нито пред смъртоносната жестокост на дивите северни животни, нито пред яростта на арктическото море. Още по-малко пък пред няколко усърдни функционери...