Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

„Родени да тичат” е приключенски епос, изпълнен с невероятни герои, смайващи атлетически резултати, последни постижения на науката и най-вече – с вдъхновение. В началото стои един прост въпрос: Защо ме боли кракът? В търсене на отговора Кристофър МакДугъл открива племето на най-добрите бегачи на дълги разстояния в света, изучава техните тайни и ни показва, че всичко, което сме мислели, че знаем за бягането, е погрешно. Индианците от племето тараумара живеят изолирани в една от най-суровите местности в Северна Америка – Медните каньони в Мексико. Тараумара владеят едно непознато изкуство. От векове те практикуват техники, които им позволяват да пробягват по няколкостотин мили без почивка и да надбягат всеки, било то елен или олимпийски маратонец, като в същото време изпитват удоволствие от всяка крачка. Тараумара притежават свръхчовешки способности, желязно здраве и вътрешно спокойствие, което ги прави неуязвими за болестите на цивилизацията. С помощта на Кабайо Бланко, тайнствен отшелник, който живее сред индианците, авторът не само разкрива тайните на племето, но и сам се превръща в суператлет, тренирайки за предизвикателството на живота си – състезание на 50 мили през Сиера Тараумара, в което племето се изправя срещу група американци: професионален маратонец, красива млада сърфистка и… един босоног феномен. Духовитото и наситено повествование на книгата на Кристофър МакДугъл ни отвежда от високотехнологичните лаборатории на Харвард през слънчевите долини и снежни върхове на Северна Америка, където все повече бегачи достигат предела на възможностите си, чак до Медните каньони. „Родени да тичат” е от онези редки книги, които не само занимават ума, но и вдъхновяват тялото. Тя ни помага да осъзнаем, че щастието буквално е в краката ни и че всички ние сме родени да тичаме. Кристофър МакДугъл е бивш военен кореспондент на Асошиейтед Прес. Бил е сътрудник на списанията “Ескуайър”, “Ню Йорк Таймс Мегъзин”, “Аутсайд”, “Менс Джърнал” и “Ню Йорк”. В момента е редактор на списание “Менс Хелт”. Живее в Пенсилвания и не спира да тича.

„Читателят ще стане част от една невероятна разходка, в която напрежението нараства стъпка по стъпка.“

в. „Плейн Дийлър“

„Забавна и неустоима… МакДугъл рисува ярък портрет на една от най-слабо познатите култури в света – тази на индианците тараумара от Медните каньони в Мексико, и поставя съвременните американски бегачи под лупа.”

В. „Сан Франциско Кроникъл“

„Равни порции забавление, информация и откровеност – тази смесица приковава читателя от началото до края на книгата и улавя истинското удоволствие, което тичането носи.“

сп. „Сайънс Нюз“

ЗАГАДЪЧНО ПЛЕМЕ, СУПЕРАТЛЕТИ, НАЙ-ВЕЛИКОТО СЪСТЕЗАНИЕ, КОЕТО СВЕТЪТ НИКОГА НЕ Е ВИЖДАЛ <На 1-во място в класацията на Амазон за бестселъри при раздел Пътувания.>

„ИСТИНСКА ИСТОРИЯ, ВЪЛНУВАЩА КАТО ЛЕГЕНДА!“ в. „Денвър Пост“ <От началото на 2012 г. книгата е в десятката в класацията на Ню Йорк Таймс за бестселъри на нехудожествени книги.>

„ПРЕКРАСНА КНИГА... ВЪЛНУВАЩО ЧЕТИВО... НЕВЕРОЯТНА ИСТОРИЯ...“ Джон Стюарт, „Дейли Шоу“ <"Родени да тичат" е в ТОП 100 на най-продаваните и най-добри книги за 2011г.в Амазон, като заема 26-то място.>

„ЗАВЛАДЯВАЩА... ПРИКОВАВАЩА ВНИМАНИЕТО... ИСТИНСКА ОДА ЗА РАДОСТИТЕ НА ТИЧАНЕТО" в. „Вашингтон Пост“ <В Пъблишерс Уийкли е неизменно в топ 20 през 2011 г.>

„ТАЗИ КНИГА СЕ ЧЕТЕ НА ЕДИН ДЪХ! ОТВЕЖДА ЧИТАТЕЛИТЕ НА ШЕМЕТНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ В ТЪРСЕНЕ НА НАЙ-ВЕЛИКИТЕ БЕГАЧИ НА ДЪЛГИ РАЗСТОЯНИЯ В СВЕТА И НА ТАЙНАТА НА ТЯХНАТА ИЗДЪРЖЛИВОСТ.“

в. „Дуранго Хералд“

Вече дни наред бродех в Сиера Мадре, Мексико, в търсене на тайнствения Кабайо Бланко – Белия кон. Бях извървял целия този път, за да го открия на най-неочакваното място – не в пазвите на планината, където се говореше, че живее, а в сумрачното фоайе на стар хотел в покрайнините на прашен пустинен градец. – Sí, el Caballo está – кимна жената на рецепцията. Да, Коня е тук. – Наистина ли? Толкова пъти и на толкова странни места бях чувал, че за малко съм го изпуснал, та бях започнал да подозирам, че Кабайо Бланко е само една легенда, местен вариант на чудовището от Лох Нес, измислена от тукашните хора, за да плашат децата и да си правят шеги с доверчивите чужденци. – Винаги се връща към пет – добави рецепционистката. – Това е неговият ритуал. Не знаех дали да я прегърна облекчено, или тържествуващо да му стисна ръката. Погледнах часовника си. Щях да зърна призрака след по-малко от… момент. – Но вече минава шест. Жената на рецепцията сви рамене: – Може да си е тръгнал. Строполих се на един старинен диван. Бях мръсен, примрял от глад, сломен. Силите ми бяха изчерпани, както и информацията, с която разполагах. Някои хора казваха, че Кабайо Бланко е беглец. Други бяха чували, че е боксьор, който избрал отшелническия живот, след като пребил до смърт свой противник на ринга. Никой не знаеше истинското му име, възрастта му или откъде е дошъл. Беше като стрелец от Дивия запад, който оставяше след себе си само легенди и цигарен дим. Из цялата област хората твърдяха, че са го виждали, и го описваха. Жителите на села, разположени на огромно

разстояние едно от друго, се кълняха, че са го виждали да минава пеша в един и същи ден. Описанията варираха от „забавен симпатяга“ до „уродлив великан“. Всички обаче бяха единодушни, че Кабайо Бланко е дошъл в Мексико преди години и е потънал в дивите и непристъпни Баранкас дел Кобре (Медните каньони), за да заживее с тараумара – почти митичното племе на праисторическите свръхбегачи. Тараумара са може би най-здравите и най-спокойни хора в света, както и най-добрите бегачи на всички времена. Когато става дума за дълги разстояния, никой не може да се мери с бегачите тараумара – нито състезателните коне, нито гепардите, нито олимпийските маратонци. Малцина са виждали бягащ тараумара, но изумителните разкази за тяхната свръхестествена издръжливост и спокойствие са прескочили границите на каньоните преди столетия. Един пътешественик се кълне, че е видял как тараумара хваща елен с голи ръце, преследвайки животното, докато „копитата му капнали“ и то паднало мъртво от изтощение. Друг приключенец прекарал десет часа в обикаляне на Медните каньони с муле. Бегач тараумара взел същото разстояние за деветдесет минути. Когато изтощен изследовател припаднал в полите на планината, жена от племето му подала кратуна, пълна с мътна течност. Той отпил няколко глътки и с изумление усетил как вените му пулсират в прилив на енергия. Скочил и изкачил върха като шерп, прекалил с кофеина. Според този изследовател тараумара пазели рецептата на специална енергизираща храна, която ги поддържала във форма и ги правела силни и неуморни.

Няколко хапки били достатъчни, за да могат да тичат цял ден без почивка. Каквито и тайни да крият тараумара, те ги крият добре. До ден-днешен племето живее сред високи скали, в земи, по които малцина външни хора са стъпвали. Каньоните са като изгубен свят в най-дълбоките дебри на Северна Америка, нещо като сухоземен Бермудски триъгълник, поглъщащ всички нещастници, запилели се в него. Тук на човек могат да му случат доста лоши неща – и те обикновено се случват. Ако избегнеш човекоядните ягуари и смъртоносните змии и преживееш жегата, ти остава последното изпитание – „каньонската треска“, заболяване, което може да доведе до смърт и което е причинено от страховитата пустота на Баранкас. Колкото по-навътре навлизаш в Каньоните, толкова по-силно е чувството, че се намираш в крипта, която се затваря около теб. Отвесните скали се сближават все повече, сенките се удължават, чува се ехото на странни шумове. Всички изходи сякаш са задънени от стръмни канари. Веднъж изгубили се тук, пътниците биват обзети от такава лудост и отчаяние, че или си прерязват гърлата, или се хвърлят от скалите. Не е чудно, че малцина са виждали земята на тараумара, да не говорим за самото племе. Белия кон обаче беше успял все някак да стигне до недрата на Баранкас. Там, според мълвата, той е бил приет от тараумара като приятел и добър дух – призрак сред призраци. От индианците беше възприел две качества: необикновената издръжливост и способността да изчезва; бяха го виждали из цялата област, но никой не

знаеше къде живее или кога ще се появи отново. Ако някой можеше да разкрие древните тайни на тараумара, това беше той, самотният скитник от високите планини. До такава степен бях обзет от желанието да открия Кабайо Бланко, че докато дремех на дивана в хотела, си представях гласа му. „Сигурно звучи като мечока Йоги“, мислех си. Един такъв човек, странник, който ходи къде ли не, но не се задържа никъде, сигурно е вглъбен в мислите си и рядко чува собствения си глас. Сигурно пуска странни шеги. Гласът му е пресипнал, смехът му е гръмък, а испанският – ужасен. Той е шумен, бъбрив и… Чакайте. Аз наистина го чувах. Отворих широко очи, за да видя прашно туловище, увенчано с опърпана сламена шапка, което се закачаше с жената на рецепцията. Следи от прах набраздяваха ъгловатото му лице, под шапката се подаваха кичури избеляла от слънцето коса, подрязана вероятно с ловджийски нож. Приличаше на корабокрушенец на пустинен остров, зажаднял да си поговори с отегчената рецепционистка. – Кабайо? – промълвих. Туловището се обърна, усмихна се, а аз се почувствах като идиот. Не изглеждаше уплашен, а по-скоро смутен, както би изглеждал всеки човек, изправен лице в лице с объркан мъж, който си седи на дивана и внезапно започва да крещи „Кон!“ Това не беше Кабайо. Нямаше никакъв Кабайо. Всичко беше измислица, а аз се бях хванал. Тогава туловището проговори: – Познаваш ли ме? – Човече! – извиках и скочих. – Колко се радвам да те видя! Усмивката се стопи. Погледът на туловището се стрелна към вратата. След секунда него вече нямаше да го има.

Глава 2 Всичко започна с един прост въпрос, на който никой не можеше да ми отговори. Загадка от четири думи, която ме доведе до снимката на един много бърз бегач с много къса пола. Оттук нататък нещата ставаха все по-странни. Малко по-късно вече си имах работа с убийство, наркотрафиканти и еднорък мъж с кофичка от крем сирене, привързана за главата му. Срещнах красива русокоса горска рейнджърка, която събличаше дрехите си и намираше спасение в това да тича гола през горите на Айдахо; срещнах и млада сърфистка с ученически плитки, която бягаше към смъртта си насред пустинята. Преживях смъртта на талантлив млад бегач. Бях свидетел как други двама за малко не споделиха съдбата му. Продължих да търся и се натъкнах на Босия Батман, на Голия, на Бушмените от Калахари, на човек, който беше махнал ноктите на краката си, на култ към оргиите и бягането на свръхдълги разстояния, на Дивака от Синята планина и, в крайна сметка, на древното племе тараумара и на техния неуловим последовател Кабайо Бланко.

Накрая получих отговор, но това стана едва след като попаднах на най-голямото състезание, което светът никога нямаше да види; нелегална битка, в която едни от най-добрите бегачи на свръхдълги разстояния на нашето време се изправиха срещу най-добрите бегачи на свръхдълги разстояниа на всички времена; петдесет мили по места, по които е стъпвал само кракът на индианците тараумара. С учудване устнових, че древните сентенция на Дао Дъ Дзин, според която "който ходи добре, не остава следи", не е някакъв непонятен коан, а истински, конкретен практичен съвет към бегачите