Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

„Сенки по пътя на коприната“ е пътуване из най-грандиозните места по света. Пътешествие през сърцето на Китай, през планините на Централна Азия и Северен Афганистан, Иранската равнина и кюрдската част на Турция. Авторът Колин Таброн пътува от града на Жълтия император (митичният родоначалник на китайския народ) до древното средиземноморско пристанище Антиохия, като изминава 7 000 мили за осем месеца в едно от най-опасните и трудни пътувания, правени някога. Запазена марка на Таброн като писател и пътешественик е неговата прекрасна проза, както и дарбата му да общува с хората. „Сенки по пътя на коприната“ се сблъсква с ислямските страни в тяхното многообразие. Представя промените в Китай след културната революция, показва повърхностния национализъм, който поставя не географски и политическа граници, а граници между различните хора – езикови, религиозни и етнически. Пътят на коприната – така е наречен древният търговски път, свързващ Китай със Средиземноморието. Коприната, която дълго време е произвеждана само в Китай, е най-важната и ценна стока, която се транспортира по този път. Той е гигантска мрежа от артерии, които разцепват Азия надлъж и нашир. Преминаването по тези маршрути е не само пътуване, а цяла религия.

Писането за пътешествия никога не е било по-провокативно, дълбокомислено и поетично.

Мартин Оути, Тайм Аут

Забележителен и проницателен автор.

Джонатан Мирски, Дейли Телеграф

Таброн пише с оригиналност и яркост, която малцина съвременни автори могат да сътворят.

Уилям Далримпъл, Индипендънт

БЕСТСЕЛЪР НА "НЮ ЙОРК ТАЙМС"

Красиво и мъдро четиво.

- Крейг Браун, Мейл он Сънди

КНИГА, КОЯТО СЕ ЧЕТЕ С УДОВОЛСТВИЕ...

1 Зазоряване На зазоряване страната е пуста. Издигната алея се е разпростряла през езерото върху мост от сребрист гранит и отвъд нея – над бледото си отражение – сияе храм. Светлината се спуска чиста и спокойна. Звуците на града са отшумели и тишината засилва усещането за пустота – все едно изкуственото езеро, храмът и мостът са формите на церемония, която вече е забравена. Докато се изкачвам по тройната тераса към светилището, край мен се извисява притъмняла планина, обрасла с древни дървеса чак до върха си. Стъпките по стъпалата почти не се чуват. Новият камък и старите дървета създават леко объркване в съзнанието ми. Някъде в гората над мен, сред хилядолетните кипариси, лежи гробът на Жълтия император – митичния родоначалник на китайския народ. Неколцина поклонници блуждаят във вътрешния двор на храма и улични търговци под жълти навеси продават жълти рози. Всичко е тихо и потънало в сенките. Гигантски кипариси са нахлули в светилището и сега се извисяват сиви и престарели, все едно са на път да се превърнат в камък. Твърди се, че един от тях е бил посаден от самия Жълт император; друг е дървото, на което великият император У Ди, основал храма преди две хилядолетия, окачвал доспехите си преди молитва. Поклонниците се снимат един другиго. Позират със сериозност, придобили тежест от магията на мястото. Тук тяхното минало става свещено. Единствените звуци са шушненето на бамбука и шепотът на посетителите. В този храм те отдават почит на собственото си наследство, на видното си място на този свят. Тъй като

Жълтия император създал самата цивилизация – породил Китай и заедно с това мъдростта. Жената се взира в голям камък, в който са вдълбани две огромни стъпки. Изящна и с момичешки вид, тя се стряска от появата на чужденец. „Чужденците не идват тук“ – смее се тя през пръсти, – да я извиня. „Стъпките“ – казва ми – са на Жълтия император. – Не може да бъде! – Така е. Една от наложниците му ги ползвала, за да изработва ботуши. Той е изобретил ботушите. За кратко крачим покрай възпоменателните камъни, надписани в израз на почит от ранните императори, и в края на двора стигаме до Залата на основателя на човешката цивилизация. Олтарът сияе със светлината на свещите и тамяна и е обсипан с пластмасови плодове. Докато я разпитвам, очите на жената чистосърдечно се взират в моите. Жълтия император изобретил писмото, музиката и математиката – обяснява ми. Открил коприната. Оттук започва цялата история. Поколение след поколение хората са се стичали на това място. „А сега и ти. Ти да не си от правителството на своята страна?“ След което свежда очи към износените ми панталони и прашните кецове: „Учител ли си?“ – Да – излъгвам. Новата ми идентичност се развихря: учител с интерес към историята и семейство, което го чака вкъщи. Искам да си тръгна, без да ме разпитва. – Значи затова говориш мандарин – казва тя – (макар и лошо, почти без тонове). И накъде си тръгнал? Мисля си да º кажа – Турция, Средиземноморието, но звучи нелепо. Чувам се как отговарям: „По Пътя на коприната на северозапад към Кашгар.“ Дори това звучи достатъчно странно. Тя се

усмихва нервно. Усеща, че е стигнала твърде далеч, и млъква. Но неизреченият въпрос „Защо отиваш там?“ се събира между очите º в едва забележима удивена fleur-de-lis. В Китай това „защо?“ рядко се задава. Твърде е натрапчиво, твърде лично. Крачим в тишина. Понякога може да се случи едно пътуване да се породи от надежда или инстинкт, от опияняващата увереност, докато прокарвате пръсти по картата: Да, тук и тук... и тук. Това са нервните окончания на света... Има сто причини, които се борят да оправдаят тръгването ти. Тръгнал си да се докоснеш до човешките идентичности, да населиш празната карта. Останал си с впечатлението, че това е сърцето на света. Тръгнал си да се изправиш пред преливащото се многообразие на вярата. Вървиш, защото още си млад и жадуваш вълнението, хрущенето на праха под обувките ти; вървиш, защото си стар и трябва да разбереш нещо, преди да е станало твърде късно. Тръгнал си да разбереш какво ще се случи. И все пак да вървиш по Пътя на коприната е все едно да преследваш призрак. Вие се през сърцето на Азия, но официално вече не съществува и е оставил след себе си безпокойни следи: измислени граници и народи, които не съществуват на картата. Независимо къде се намираш, пътят се разклонява и завива нанякъде. Не става дума за един път, а за множество, за паяжина от избори. Моят се простира на повече от 11 000 км и на места може да бъде опасен. Но в храма на Жълтия император жената е обърнала поглед на север. – Погребан е там горе, в планината – казва тя. – Според писанията

хората се улавяли за дрехите на императора, докато той се издигал към небето, за да го задържат тук. Но аз не вярвам да е било така. Говори меко, със сянка на необяснима тъга. „Гробът е много малък, не като този на по-късните императори. По онова време животът е бил по-прост.“ Вървим още малко под стрехите на храма. След това внезапно тишината е разкъсана от трясъка на бормашини и боботенето на самосвали. – Строят новия храм – обяснява тя. – За празненства и конференции. Този е твърде малък. В новия ще има място за пет хиляди души. По-късно се взирам от върха на хълма към строителната площадка, където ще се издигне. Представям си неизменните, освободени от всякакво напрежение храмови павилиони на Китай, издигащи се над бледия гранит. Това място, Хуанлин, се намира само на 160 км северно от модерния Сиан, но е затънало дълбоко в съвсем различен свят на бедност и разруха. Кой ще дойде? Но цялото място се възражда като национално светилище и старият храм вече е пълен с възпоменателните стели на китайски държавници, които отдават почит на „бащата на народа“. Тук са калиграфски изписаният камък на Сун Ятсен от 1912 г. и този на Чан Кайши, предсказуемо недодялан; на Мао Дзедун, който по-късно ще заклейми Жълтия император като феодален; на Дън Сяопин и на мразения Ли Пен. Трясъкът на възстановителните работи заглъхва, докато се изкачвам по пътеката, която се вие през кипарисовата гора. Отнякъде долита чукането на кълвач, а ехото донася човешки гласове, които замират над главата ми. Тук и там жълто знаменце на бамбуков

прът бележи пътя. Връщам се назад във времето. Близо до върха пътеката се превръща в каменно стълбище, а дърветата стават нереални, със стволове, които са усукани като захарни пръчки или разкъсани от надигащите се сивосинкави скални жили. Тук и най-големият мандарин, дори и императорът е слизал от паланкина си и се е изкачвал пеш до мавзолея. Тъй като в крайна сметка не са много нещата – от музиката до календара – чието откриване не се приписва на Жълтия император. Управлявал в продължение на сто години до 2597 г. пр. Хр., след което се възнесъл в небето на гърба на дракон. Той установил празниците на земята и създал коприната. След него всички управляващи императори от най-древни времена слагали начало на годината с разораването на ритуална бразда, а техните императрици предлагали копринени пашкули и черничеви листа на съпругата му Лейдзу, Дамата на копринените буби. Според легендата именно Лейдзу открила коприната. Докато се разхождала в градината, тя забелязала странна гъсеница, която изяждала листата на черницата. След това в продължение на няколко дни я наблюдавала как си изприда златно гнездо и си помислила, че това е душата на някой праотец. После видяла как се затваря в него и решила, че е мъртва – докато преродената пеперуда не изскочила от пашкула. Озадачена, императрицата се заиграла с разкъсания саван и неволно го изпуснала в чая си. Без да бърза, тя извадила омекналите намотки и започнала да ги развива – с нарастващо удивление – в дълга и блестяща копринена нишка. С течение на

прът бележи пътя. Връщам се назад във времето. Близо до върха пътеката се превръща в каменно стълбище, а дърветата стават нереални, със стволове, които са усукани като захарни пръчки или разкъсани от надигащите се сивосинкави скални жили. Тук и най-големият мандарин, дори и императорът е слизал от паланкина си и се е изкачвал пеш до мавзолея. Тъй като в крайна сметка не са много нещата – от музиката до календара – чието откриване не се приписва на Жълтия император. Управлявал в продължение на сто години до 2597 г. пр. Хр., след което се възнесъл в небето на гърба на дракон. Той установил празниците на земята и създал коприната. След него всички управляващи императори от най-древни времена слагали начало на годината с разораването на ритуална бразда, а техните императрици предлагали копринени пашкули и черничеви листа на съпругата му Лейдзу, Дамата на копринените буби. Според легендата именно Лейдзу открила коприната. Докато се разхождала в градината, тя забелязала странна гъсеница, която изяждала листата на черницата. След това в продължение на няколко дни я наблюдавала как си изприда златно гнездо и си помислила, че това е душата на някой праотец. После видяла как се затваря в него и решила, че е мъртва – докато преродената пеперуда не изскочила от пашкула. Озадачена, императрицата се заиграла с разкъсания саван и неволно го изпуснала в чая си. Без да бърза, тя извадила омекналите намотки и започнала да ги развива – с нарастващо удивление – в дълга и блестяща копринена нишка. С течение на