Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

НЕПОНОСИМАТА ИСТИНА Когато историята се отрича, ампутира и забравя, единствено художествената литература може да разсее заблудите. Нужен е роман, голям роман, който да разкаже за арменския геноцид, който много нации дори и днес упорито отказват да признаят. През пролетта на 1915 година арменският народ се превръща в жертва на планирано и организирано със съвсем ясна цел клане: пълно унищожение. Това е дефиницията на геноцида. Виновниците – членове на турското правителство, което е съюзник на Германия през Първата световна война – биват осъдени задочно на смърт за действията си. Години по-късно част от тях получават своите присъди, но от тайнствена „терористична“ организация, наречена „Немезида“ – по името на гръцката богиня на отмъщението. Но паметта на милион и половина арменци – изселени, изтезавани, изнасилвани, избивани, остава осквернена от покрилото я було на мълчанието. Авторът Жилбер Синуе е роден в Кайро от баща египтянин и майка французойка, чиято баба е гъркиня. Така бъдещият писател израства в мултикултурна среда, възпитала в него дълбоко разбиране и толерантност, следи от които намираме във всичките му книги. Учил при йезуитите, в Ливан и в Париж, той започва да пише текстове за песни на Клод Франсоа, Жан-Клод Паскал, Далида и Жан Маре. След 1986 година се посвещава изцяло на литературата. До днес е написал над двайсет романа, есета, художествени биографии, удостоени с най-големите френски литературни награди и преведени на десетки езици. Жилбер Синуе е историк и романист. Именно като такъв решава да разкрие в романа си „Ереван“ чудовищната истина за историческите събития, за които и до днес се пише и говори съвсем малко.

„За своята сага Синуе заслужава дълбок поклон.“

Сервис литерер

„Един триумф, този роман-свидетелство е изпълнен и с много поезия.“

Льо Прогре

„Повествование, изпълнено с викове на ужас.“

Лир

ГОЛЯМ РОМАН ЗА АРМЕНСКИЯ НАРОД

Тази книга е по действителен случай. Основните факти, застъпени в нея, могат да бъдат проверени. Политическите, дипломатическите и военните персонажи реално са съществували.

„Съчетание от неоспорими документи и свидетелства […] Достоверен и въздействащ с невероятна сила роман ... от страниците му капят кървави сълзи...“

Фигаро

„Голяма книга, която разкрива страшната истина.“

Експрес

„Френско-египетският писател Жилбер Синуе изпълнява един дълг на паметта, който ни запраща право в ада на арменския геноцид.“

Пелерен магазин

26 август 1896 г., Константинопол, 12.30 часът, кварталът Каракьой Имаше първи взрив. Ято гълъби се устреми в небето. Един от стражарите пред входа на Имперската отоманска банка погледна стреснат колегата си: – Чу ли? Другият вдигна пушката си към Галата отвъд шафрановожълтите покриви. – То май че... Думите му заглъхнаха във втора експлозия. – Бисм Иллах!. Какво става, бе! Кой бомбардира града? Човекът не можеше да знае, че в същия момент бунтовници се опитват да вдигнат във въздуха двореца Йълдъз, резиденция на султан Абдул Хамид II, а други бунтовници са заели позиция пред моста, свързващ Галата с Константинопол, и засипват с камъни полицаите срещу тях. Стражите насочиха пушки. Но срещу кого? Къде е врагът? Внезапно двайсетина въоръжени мъже с кепета и шалвари се изсипаха от ъгъла на улицата на Войводството. Първият стражар изрева: – Стоой! Постовият се прицели в един от мъжете. Преди да натисне спусъка, успя да си помисли, че човекът е най-много на двайсет години. Но се лъжеше. Мъжът беше на двайсет и три. Наричаше се Бедрос Парян. Бойното му прозвище беше Папкен Сиуни. Куршумът го улучи право в гърдите, но странно, Папкен не се строполи. Тялото му сякаш се разпадна. Главата му се търкулна като отсечена на няколко метра, краката му се проснаха на тротоара. Бе ранен втори нападател, после трети, четвърти. И също като първия, те не се строполиха, а телата им се пръснаха на парчета. После от балконите над улицата върху войниците се изсипа канонада от пушечен огън. Отново

се възцари тишина, труповете на военните покриха улицата заедно с тези на неизвестните цивилни. Пътят беше свободен. Нападателите нахлуха в банката. Повечето се бяха опасали през кръста с гранати и шашки динамит. Това обясняваше ужасния начин, по който загинаха първите. Една жена изкрещя от ужас. Подплашените клиенти се втурнаха към изхода. Върнаха ги с удари с приклади. Един от командосите, най-младият, заповяда: – Седни! Ръцете на главата! Беше двайсет и четири годишен. Казваше се Карекин Пастърмаджан. Бойното му име беше Армен Гаро. Другарите му заемаха позиции в салона и той извика един от тях. – Ованес! Ела с мене! И се затича нагоре по мраморното стълбище. Ованес Томасян го последва. След като убиха Папкен, командир е Армен. Предвидено беше. На горната площадка двамата попаднаха сред десетки служители, които бяха чули стрелбата и бяха изскочили от канцелариите си. – Не стреляйте! – Спокойно! Нямаме нищо срещу вас. Отдръпнете се! Армен огледа облицования с дървена ламперия коридор, който се откри пред тях. – Кои са на тоя етаж? А на горния? Дребно човече, плувнало в пот, промърмори: – Тук са кабинетите на генералния директор, на управителя на банката, на секретарите и преводачите. На горния е счетоводството, а на последния залата с архивите. Вече няма никой. – Няма никой ли? А къде са шефовете? Директорът? Управителят? Не последва отговор. – Говорете! Някой посочи към двете врати от масивен дъб.. – Там... – Прекрасно! Всички да слязат долу! Запазете спокойствие. Повтарям, няма от какво да

се страхувате. Ованес влезе в първия кабинет. Беше празен. Насочи се към втория и натисна дръжката. Вратата не се отвори. Без да се колебае, стреля в бравата. Разхвърчаха се трески. Ованес натисна с рамо и вратата се отвори. Вътре двама души бяха заели величествени пози. Първият, четирийсетгодишен трътльо, имаше бебешко лице с тънък мустак на горната устна. Вторият изглеждаше малко по-възрастен. Дългуч с важна физиономия. Светлорижава козя брадица покриваше хлътналите му бузи. Армен пристъпи към тях. – Кой сте вие? – Сър Едгар Винсънт. – Функцията ви? – Управител съм на банката. Ако това са ключовете от помещението със сейфовете, ние... – Мълчете! Армен погледна фотьойла до единия прозорец към Босфора и нареди на англичанина да седне там. После се обърна към човека с бебешкото лице: – А вие? – Гастон Обоано. Генерален директор. Французин съм. Помещението със сейфовете не е... Гаро го прекъсна на безупречен френски: – За кого ни вземате? За обирджии ли? Ние сме федаини! Обоано се ококори. – Федаини ли? – Обречени. Арменски борци за свобода! Сър Едгар поклати глава. Арменци. Трябваше да се досети. От месеци растеше напрежението между тези хора и властите, особено след трагичните събития в Сасун. Преди две години по заповед на султана османската войска опустошила арменските села за двайсет и два дни. Тъй като арменците, живеещи в областта, се възпротивили на това да бъдат ограбени – за кой ли път – от кюрдските им съседи, султанът, сянка на Аллаха на земята, използва случая, за да „провери“ как ще

реагира Западът, който от известно време му досажда с „арменския въпрос“. Говори се за селяни, вързани и изгорени живи, за изкормени бременни жени, за разчекнати деца и изнасилени момичета, преди да бъдат изклани от разюздания аскер. Според някои убитите са хиляда, а според други невинните жертви наброяват три хиляди. Каква е истината? Няколко месеца по-късно, между октомври и декември 1895 г., фанатизмът на турското население се развихря, подсилван от войската и бодро окуражаван от мюезините. Този път става дума за повече от двеста и петдесет хиляди жертви! Англичанинът си прочисти гърлото: – Правителството на Нейно Величество кралица Виктория, както и това на Франция винаги са изпитвали симпатии към вашата кауза... и... – Лъжа! Армен Гаро допря дулото на оръжието си до слепоочието на управителя. – Не ни говорете за Франция! Нито за Англия, нито за никого! Всички вие сте мръсници! Англичанинът се опита да протестира: – Съжалявам, но Великобритания... – Великобритания ли? Този път се намеси Ованес. И отсече: – Великобритания е най-голямото зло от всички! Повече от един век крепите териториалната цялост на тази болна империя! Забравихте ли как министър-председателят ви – онзи Дизраели, ни продаде на Берлинския конгрес? Изтъргува ни срещу някакво островче! Разбира се, че не си спомняте. Но децата на Хайастан не са забравили! Децата на Хайастан! Така наричат страната си самите арменци – като се позовават на легендарния си праотец Хайк – пра-пра-пра-внукът на библейския

патриарх Ной. Сър Едгар сведе очи. Не беше забравил. Берлинският конгрес, споменат току-що от арменеца, е свикан след една от многобройните кризи, които разтърсват Империята и предизвикват войната през 1878 г., противопоставила войските на цар Александър II и султан Абдул Хамид II, и приключила с поражение за османците. Преди още да започват преговорите на самия Берлински конгрес, Англия и Турция стигат до „съглашение за отбранителен алианс“. Турците отстъпват остров Кипър – контролиращ югоизточното средиземноморско крайбрежие – на британците, в замяна последните са ангажират да накарат руснаците да се оттеглят от заетите територии, като същевременно изоставят арменското население на съдбата му; именно оттогава отговорността за защитата му тежи върху Великобритания. Успоредно с това един от членовете задължава правителството на Високата порта да въведе незабавно подобренията и реформите, належащи в провинциите, населени с християни, както и да гарантира сигурността им. Само че както и друг път нито една от обещаните реформи не вижда бял свят. През следващите осемнайсет години султан Абдул Хамид II продължава напълно безнаказано политиката си на терор над християнските малцинства. Осемнайсет години... през които – с изключение на няколко кански писъка – Европа стои с отпуснати ръце. Осемнайсет години и стотици хиляди избити хора! Осемдесет хиляди бягат отвъд Кавказ, хиляди деца остават сираци. Един народ, разменен за някакъв малък остров. Сър Едгар мъчително си пое въздух: – Какво

патриарх Ной. Сър Едгар сведе очи. Не беше забравил. Берлинският конгрес, споменат току-що от арменеца, е свикан след една от многобройните кризи, които разтърсват Империята и предизвикват войната през 1878 г., противопоставила войските на цар Александър II и султан Абдул Хамид II, и приключила с поражение за османците. Преди още да започват преговорите на самия Берлински конгрес, Англия и Турция стигат до „съглашение за отбранителен алианс“. Турците отстъпват остров Кипър – контролиращ югоизточното средиземноморско крайбрежие – на британците, в замяна последните са ангажират да накарат руснаците да се оттеглят от заетите територии, като същевременно изоставят арменското население на съдбата му; именно оттогава отговорността за защитата му тежи върху Великобритания. Успоредно с това един от членовете задължава правителството на Високата порта да въведе незабавно подобренията и реформите, належащи в провинциите, населени с християни, както и да гарантира сигурността им. Само че както и друг път нито една от обещаните реформи не вижда бял свят. През следващите осемнайсет години султан Абдул Хамид II продължава напълно безнаказано политиката си на терор над християнските малцинства. Осемнайсет години... през които – с изключение на няколко кански писъка – Европа стои с отпуснати ръце. Осемнайсет години и стотици хиляди избити хора! Осемдесет хиляди бягат отвъд Кавказ, хиляди деца остават сираци. Един народ, разменен за някакъв малък остров. Сър Едгар мъчително си пое въздух: – Какво