Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

Тръгнал от Аляска с идеята да свърже с колело двата края на американския континент, Филип Жак стига до Ушуая след самотна „езда“ в продължение на повече от 24 000 км. Той напуска северноамериканските национални паркове заедно с пеперудите монарх, бягащи от зимния студ, и следва бавната им миграция чак до Мексико. Прекосява Централна Америка сред вулканични изригвания и земетресения и достига от Кордилерите до Андите. Мечтата се превръща в реалност в Перу на брега на езерото Титикака. По-нататък преминава през дългата чилийска ивица, за да достигне пределите на континента. Но за да се добере до най-южната му точка, трябва смирено да поиска разрешение от ветровете в Патагония, за да премине през тяхната територия. „Защо трябва да ходя чак в Ушуая? Не живея там и не познавам никого. Какъв е смисълът да караш велосипед на 4 000 метра надморска височина, натоварен с трийсет килограма багаж? Може би поне малко да се извисиш духовно? При такова пътешествие е най-важна не крайната цел, а привидно „пропиляното“ време и пространството, в което търсещият светлина пътник открива самия себе си, докосвайки се до различния „друг“, преодолявайки препятствията по пътя и трудностите на самото пътуване.“ Самотното каране по Панамериканската магистрала предоставя достатъчно време за гмуркане в собствения вътрешен свят.

ОТ АЛЯСКА ДО ОГНЕНА ЗЕМЯ

ПОСВЕЩАВА СЕ НА МЪДРОСТТА НА АМЕРИКАНСКИТЕ ИНДИАНЦИ...

Сам, с велосипед, от Аляска до Огнена земя Филип Жак е еднакво добър на писането и пътешествието.

След първата околосветска обиколка, реализирана за 1003 дни, Филип се впуска отново в приключения, в компанията на Фидел – преданият му стоманен кон.

ДЪЛГИЯТ ПЪТ ПРЕЗ АМЕРИКА е разказ за това ново пътешествие. Последният етап, в който автора достига до „края на света“.

Когато Христофор Колумб е „открил“ Америка, „Непознатата земя“ не е била непозната на всички... Мореплавателят от Генуа е открил „Новия свят“ за стара Европа. Доста по-рано, хиляди индианци са прекосили замръзналия Берингов пролив, преследвайки стада бизони и така са „открили“ наистина американския континент – често забравян от историята детайл. Същинският откривател не е обезателно този, който пилее богатствата на дадена територия и се опитва да подчини със сила туземното население, считано за „недоразвито“! Опитах се на свой ред да открия американския континент и реших да го направя с колело. Опитах се да го почувствам и да го разбера – бавно, но сякаш в известна степен и прекалено бързо... Оказа се, че го открих само частично или по-точно казано той само ми позволи да премина през него. По тази почервеняла от кръвта на индианците земя, сред типичната само за Америка безбрежност и националните й паркове с размер ХL, от висотата на Кордилерите и Андите, се оказах за пореден път изправен пред невзрачността ми на човешко същество. Научих много за себе си и за другите. Научих много уроци, които ми бяха дадени и които бяха като подаръци, положени на пътя ми от свръхестествена сила, и олекнах от някои общоприети идеи. Броят на изминатите километри или спукани гуми, литрите пот, изкатерените клисури, прекараните под открито небе нощи, феноменалното количество погълнати консерви сардини и спагети нямат никакво значение по време на това приключение.

Всички тези моменти – понякога величествени, понякога мъчителни – ми изглеждат днес смешни и сумарно образуват средството, с което съм издялкал гранита на моето его. Това, което е важно, е изминатият вътре в мен път. Пет века по-рано, жадните за богатства конквистадори, заслепени от блясъка на златото, са сбъркали кое е съкровището и не са успели да различат истинския дар, който американските им братя са им предложили: мъдростта им. Вековете са се нижели и грешките са се повтаряли. Съвременните конквистадори са заменили алебардите с ракети с голям обсег на действие, но продължават, уви, да са верни на първоначално поставените си цели: да присвояват земята и благата на съседа, налагайки му по възможност и нравствеността си. През третото хилядолетие се счита, че странникът с „варварски“ нрав трябва да бъде убит. Ако Христофор Колумб и останалите бяха взели в сандъците си част от мъдростта на американските индианци, то тя днес щеше да ръководи жадните за власт мъже. Щеше да ги научи, че „другият“ е отражение на самите нас, че Земята е живо същество със своето минало, настояще и бъдеще, също като всички народи, които я населяват. Тогава братските им решения щяха да целят благоденствието на човечеството и защитата на планетата, а не експлоатация на хората и природните ресурси до тяхното пълно изчерпване. Човекът ще може най-после да ходи изправен едва когато ще е спрял да се прекланя пред егоистичните си желания, водещи до собствената му гибел, и когато ще е разбрал, че така

жадуваното богатство е в самия него – като непресъхващ и осветен извор, прелюдия към голямото приключение на бъдещия свят. Повече от цялото злато на инките, предизвикателството на модерния човек е да продължи по пътя си в правилна посока, стъпка по стъпка, със спомена за древните американски индианци, открили Америка. Отчитайки миналите грешки, днес той трябва да строи изпълнено със смисъл бъдеще, достойно за няколкото милиона години еволюция. След изпълненото с поражения завладяване на „Новия свят“, неговата мисия днес е да създаде „нов свят“ и да изследва източника в самия себе си. Там е ключът към щастието. Голямото приключение на Човека започва...

МОИТЕ ДУШЕВНИ СЪСТОЯНИЯ... АМЕРИКА Бариерата на американския граничен пункт се намира на не повече от сто и петдесет метра пред мен, на върха на продължително изкачване по невидим наклон. За последните четиридесет и шест километра на канадска земя, изненаданите ми от внезапния сняг гуми, бяха принудени да се адаптират към хлъзгавия и влажен терен. Около път № 6 са натрупани преспи сняг. Избрах да пресека границата точно през този граничен пункт в сърцето на националния езерен парк „Уотъртън“ заради „човешките“ му размери. В никакъв случай не бих повторил лошия си опит от първия щурм на Минеаполис. Там бях попълнил възможно най-добре формулярите за вход и бях изрично посочил, че нямам нищо общо с каквито и да било терористични организации. В „щатите“, терористът трябва да запише изрично „терорист“ при влизането си в страната, а кандидатът за нелегална имиграция да посочи целта на пребиваването си. Така всичко си идва на мястото. След това, с красивия ми паспорт от „Разединените европейски щати“ в ръка се придвижих към служителя, доволен от постигнатото като ученик, размахващ бележника си с отлични оценки. Това, което по презумпция трябваше да бъде само формалност, се превърна след няколко минути в истинско мъчение с опция „ритник отзад и връщане на първа каса“. – Добър ден, господине! На глупавия въпрос : „Какво ще правите в САЩ?“ бях отговорил истината: „Ще пътувам“. Очевидно обаче той имаше друго мнение по въпроса. Сигурно веднага си ме е представил изтощен от работа

как броя добитъка в някое тексаско ранчо или как бера портокали под калифорнийското слънце. Със странично движение на главата американският офицер каза: – На дясното гише! Сигурно е някакво недоразумение! Събеседниците ми от „дясното гише“ се притесниха от статута ми на безработен ерген, дошъл да открие красотите на Америка – статут, записан с червено в списъка на нежеланите туристи. Встрани от нас някаква преводачка разпитваше група азиатци с подозрителни лица. Най-после обясненията ми, съобщенията за мен в пресата и обстойния преглед на багажа ми, успяха да убедят моите мъчители. Но всичко това е минало. Днес митничарят очевидно не бърза да напусне добре отопления си кабинет и вероятно няма да престои на ледения вятър повече от стриктния минимум. Всъщност хвърля само бегъл поглед на паспорта ми. Аз съм вперил поглед в устните му, а той процежда само: „It’s OK!“ – необходима парола за продължаване на приключението ми. Аз и не искам повече. Let’s go! Потъналата в сняг табела „Монтана“ блести на слънцето. Трасето ми преминава през някои от най-красивите американски национални паркове, далеч от големите пътища и мегаполисите, които, както се говори, хващат велосипедистите-авантюристи в пипалата си и се опитват да ги удавят в адския поток на движение. Според непотвърдена информация, те се опитвали и да ги душат с токсични газове, да ги смазват между дълги метални скелети и да ги предават във възможно най-компактен вид за рециклиране! В индианския резерват, граничещ на север с Канада и на запад с национален

как броя добитъка в някое тексаско ранчо или как бера портокали под калифорнийското слънце. Със странично движение на главата американският офицер каза: – На дясното гише! Сигурно е някакво недоразумение! Събеседниците ми от „дясното гише“ се притесниха от статута ми на безработен ерген, дошъл да открие красотите на Америка – статут, записан с червено в списъка на нежеланите туристи. Встрани от нас някаква преводачка разпитваше група азиатци с подозрителни лица. Най-после обясненията ми, съобщенията за мен в пресата и обстойния преглед на багажа ми, успяха да убедят моите мъчители. Но всичко това е минало. Днес митничарят очевидно не бърза да напусне добре отопления си кабинет и вероятно няма да престои на ледения вятър повече от стриктния минимум. Всъщност хвърля само бегъл поглед на паспорта ми. Аз съм вперил поглед в устните му, а той процежда само: „It’s OK!“ – необходима парола за продължаване на приключението ми. Аз и не искам повече. Let’s go! Потъналата в сняг табела „Монтана“ блести на слънцето. Трасето ми преминава през някои от най-красивите американски национални паркове, далеч от големите пътища и мегаполисите, които, както се говори, хващат велосипедистите-авантюристи в пипалата си и се опитват да ги удавят в адския поток на движение. Според непотвърдена информация, те се опитвали и да ги душат с токсични газове, да ги смазват между дълги метални скелети и да ги предават във възможно най-компактен вид за рециклиране! В индианския резерват, граничещ на север с Канада и на запад с национален