Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

За автора: През последните пет години фотографа и пътешественик Джеф Фучс живее в Азия. Пише статии за местните планинци и старите азиатски традиции. Неговите снимки и материали са публикувани в списанията: National Geographic, World Geographic, The Earth, China Post, New Ideas, Outdoor Exploration, New Travel, Out Post magazine. Работата му го отвежда в непроходимите джунгли на Южна Америка, ледовете на Арктика и непокорните Хималаи. Снимките му са участвали в големи фотографски изложби в Азия и Ню Йорк. За книгата: Дванайсет века назад, Древният път на чая, с дължина 4 000 километра. Един от най-важните търговски пътища в света. Около VII век мулетарите, известни като ладоси, са важна част от този път от Китай през Тибет, Непал и до Индия. Днес всичко започва, като една от най-опасните експедиции, преминава през три от най-трудните за изкачване върхове, следвайки две от най-високите плата и преминавайки реките - Меконг, Салуин и Яндзъ. Седем изтощителни месеца, борба със стихиите, непроходими снегове, опасности. През всичко това авторът и фотограф Джеф Фучс заедно с традиционните мулета, изминава древния път и научава неговите тайни. Среща се с последните живи ладоси. Трудното пътуване на Фучс се превръща в едно изключително изследователско приключение посветено на чая. Той открива вече забравени или смятани за изчезнали видове древни чаени дръвчета. Опитва ястия приготвени от чаени листенца, така, както са ги правели преди векове. Книгата „Древният път на чая” е смесица от легенди, история и разкази от пътуването на Джеф. Богата на подробности и уникални и прекрасни снимки, показващи живота на хората по тези места.

Седем месеца пътешествие с последните хималайски мулетари

На мъжете от камък, ладосите, които „пътешестваха през небесата” и на една от Батасек, заради която започна цялото приключение!

Опасно пътуване Непознат начин на живот Незабравимо приключение

Седем изтощителни месеца, борба със стихиите, непроходими снегове, опасности. През всичко това авторът и фотограф Джеф Фучс заедно с традиционните мулета, изминава древния път и научава неговите тайни.

Една от най-опасните експедиции, преминава през три от най-трудните за изкачване върхове, следвайки две от най-високите плата и преминавайки реките - Меконг, Салуин и Яндзъ.

1 Шангри-Ла, Китай: Къри, чай, коне и хора „Картите не са нищо повече от парче хартия.“ Дордже Кандо – ЧИКЪН КЪРИ АЛА Бхакар, да. И, разбира се, пелмени, месо от як с местни гъби и билки... ииии, както те познавам, ще искаш и чай. Акцентът на Дакпа беше необикновен за ушите ми, а речта му преливаше от думите на петте езика, които знаеше. Предположенията му за това какво ще ям всъщност не бяха предположения, а заключения. Хубавото му, небръснато лице сияеше, докато припкаше към кухнята на Аро кхампа, ресторанта на който той бе съсобственик, за да предаде поръчката на главния готвач – самият Бхакар. Седях в тибетски ресторант в град на име Шангри-Ла в югозападен Китай и си поръчвах индийска храна, която щеше да бъде приготвена от непалски готвач. В този случай сливането на нациите на едно място бе особено подходящо, тъй като всички тези райони щяха да играят важна роля в предстоящото ми пътуване по един от най-несигурните, коварни и дълги търговски маршрути на земята. От пристигането ми в този източен вход към Хималаите бяха минали два дни и съзнанието, че това бе кулминацията, увенчаваща един мой дързък тригодишен план – да премина по митичния древен Път на чая и конете, ускоряваше пулса ми. Три години сънища и мечти, ядове и планиране могат да бъдат колкото вдъхновяващи, толкова и отегчителни. Но ето че вече бях тук в очакване на началото, преследвайки пътя в облаците. Земята все още пазеше следи от зимния лед и близките върхове на планината не бяха свалили бялата си дреха, сякаш за да ни напомнят къде

се намираме. До месец май оставаха два дни. Шангри-Ла по едно или друго време е бил известен с различни имена – като Джундиен, Дзиентан и Гялтханг. На три хиляди и триста метра височина, градът е разположен в долината на планините Хъндуан, които маркират източния край на насеченото и неравно Тибетско плато. Той изпълнява функцията на сборен пункт за прегрупиране на експедициите и зареждане с гориво, и беше подходящ дом за такива като мен. Подобни местенца, далеч от родния ми край, щяха да се повтарят не веднъж в живота ми през следващите месеци. Имаше много спорове както за възникването на Шангри-Ла, така и за това кой да упражнява контрол над него, но сега тези въпроси – за какво и къде, изглеждаха маловажни, тъй като името само по себе си бе станало достатъчно важна причина за привличане на масите и туристи тук. Шангри-Ла известно време е бил част от Кхам – най-източната част на стaрaта Тибетска империя и все още любимо място на всички тибетци. На модерните атласи той лежи в северозападния край на провинция Юннан в югозападен Китай. Докато старият град си остава малък, броят на магазинчета за сувенири, които проДауат еднакви артикули нaрaства с всяка изминала година, а представата за Шангри-Ла като място с вълнуваща красота все повече се изпарява. Тук, в планините, сетивата бяха открити и изострени, въздухът сякаш премахваше мътните усещания, които оставяха летищата и пътуванията. Сивата неяснота на градовете бе изтрита от всекидневното пречистване, извършвано

от слънцето и вятъра. Прекaрaх последните няколко дена в аклиматизиране, позволявайки на околната среда да се просмуче в мен, поглъщайки въздуха с пълни гърди и чудейки се на скоростта на промените тук, на ръба на рая. Пристигнах в Шангри-Ла от „голямата сивота“ на Пекин през Кунмин, административният център на провинция Юннан, и съмненията ми от последната минута относно предстоящото пътуване се изпариха. Останките от суровата зима все още се усещаха във вятъра, който вършеeше без да спира през града, но за щастие „нашествието“ на туристите все още не бе започнало. През последните години основната маса посетители на Шангри-Ла бяха азиатци, на които им беше да дойдат, да напазаруват и да си тръгнат. Той беше модерната световна версия за рая, който вече можеше да бъде достигнат със самолет. Човек можеше просто да се разходи в планините, да подиша острия свеж въздух, да се метне обратно на самолета и да излети. Но ако останеше и се разходеше по хълмовете до манастирите, ако преминеше по зелените, полегати хълмове, за да почувства ветровете и безжалостното слънце, тогава щеше да зърне естествената красота на Шангри-Ла и вероятно щеше да помирише, макар и за кратко, миналото на града. Самият аз избрах да дойда тук не защото исках да намеря рая на съвременния свят, нито да се насладя на природата. Дойдох, за да преоткрия един древен път – пътят, известен на азиатците от векове, който обаче бе останал напълно скрит за външния свят.

5 От Литан до Юонг Джр: Свещените земи „Дордже – отчасти кон, отчасти коза и съвсем малко човек.“ Описание на Дакпа за Дордже МАЙКАТА НА МИДЖУ, която имаше само няколко зъба и поради това ограничени кулинарни удоволствия, оцени сливите от Батан, които º донесохме, с широка беззъба усмивка, приличаща на дупка. В Литан ни посрещна студен планински въздух след осемнайсет часа пътуване с автобус, изпълнено със спирки, тръгвания и друсащи смени на скоростта, докато се качвахме все по нависоко в прочутите, обезлесени пейзажи. Бях победен от прекрасното и леко дезориентиращо чувство, че пристигам на място, което не е мой дом, но някак си ми е безкрайно познато и знаех, че ще се наслажДауам на двата дни, които щях да прекaрaм в Литан. Главната област за отглеждане на чай в южен Юннан и този специфичен ъгъл на Юннан, който отбелязва началото на Пътя на чая ме викаха и канеха. Следвайки отрязъците от маршрута на чая етап по етап, както правех аз, стигнах до прозрението за едно по-дълбоко влияние на чая и на неговите връзки с изолираните общества и планинските хора. От самото начало на пътуването ми в тибетските райони, за където бе предназначен чаят, аз научих от първа ръка за това как влиянието му изобщо не бе намаляло през годините. Успях да видя и разбера колко критично важен беше той за толкова много хора и осъзнах причините за неговата дългогодишна репутация в земите, които бяха така отдалечени от родното място на зелените листенца. Сега беше време да се отправя към мъгливото

родно място на чая. И така, аз се върнах в Шангри-Ла, където двамата с Дакпа се заровихме отново в картите на субтропичния юг на Юннан в подготовка на нашето ново пътуване в земята на пу-ар – влажни гори, местни племена, една земя, посветена във всяко едно отношение на чая. Дори Дакпа бе развълнуван от предстоящото пътуване. И тогава иззвъня телефонът. Беше Дордже, неустоимият, енергичният Дордже. – Трябва да дойдете в Юонг Джр – рече нетърпеливо той, говорейки за своето малко прашно градче в планините. Селото лежеше дълбоко в долините извън Дъцин и бе известно с гъбите и пътищата за пилигрими – множеството прашни пътеки и маршрути се сливаха и събираха тук в няколко главни пътя, които щяха да отведат поклонниците на великото обикаляне в още по-великата област Кауа Карпо. Гласът му стихна до развълнуван шепот и трябваше да го помоля да повтори думите си. – Част от стария търговски път все още съществува. Да, точно той, търговският Път на чая и конете. Някои от старейшините в неговата общност – комуна, си спомняли търговските кервани, използващи по-малките местни пътеки, за да достигнат до главните пътища. Докато главният клон от Пътя на чая Юннан – Тибет сега бе покрит от магистрала, следите от пътеките, които често пъти са били не по-широки от тесни бразди, все още съществуваха. Недокоснати от туризма или правителството, те не представляваха интерес за никого, освен за мен, разбира се. След това Дордже говори с Дакпа и му повтори онова, което бе казал на мен. Дакпа почти хвърли телефона, толкова бе

родно място на чая. И така, аз се върнах в Шангри-Ла, където двамата с Дакпа се заровихме отново в картите на субтропичния юг на Юннан в подготовка на нашето ново пътуване в земята на пу-ар – влажни гори, местни племена, една земя, посветена във всяко едно отношение на чая. Дори Дакпа бе развълнуван от предстоящото пътуване. И тогава иззвъня телефонът. Беше Дордже, неустоимият, енергичният Дордже. – Трябва да дойдете в Юонг Джр – рече нетърпеливо той, говорейки за своето малко прашно градче в планините. Селото лежеше дълбоко в долините извън Дъцин и бе известно с гъбите и пътищата за пилигрими – множеството прашни пътеки и маршрути се сливаха и събираха тук в няколко главни пътя, които щяха да отведат поклонниците на великото обикаляне в още по-великата област Кауа Карпо. Гласът му стихна до развълнуван шепот и трябваше да го помоля да повтори думите си. – Част от стария търговски път все още съществува. Да, точно той, търговският Път на чая и конете. Някои от старейшините в неговата общност – комуна, си спомняли търговските кервани, използващи по-малките местни пътеки, за да достигнат до главните пътища. Докато главният клон от Пътя на чая Юннан – Тибет сега бе покрит от магистрала, следите от пътеките, които често пъти са били не по-широки от тесни бразди, все още съществуваха. Недокоснати от туризма или правителството, те не представляваха интерес за никого, освен за мен, разбира се. След това Дордже говори с Дакпа и му повтори онова, което бе казал на мен. Дакпа почти хвърли телефона, толкова бе