Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

Това беше най-голямото изтичане на информация в човешката история. Уикилийкс предизвика гнева на световната суперсила номер едно, хвърли в смут британското кралско семейство и подпомогна избухването на революция в Африка. Зад тази организация стои Джулиан Асандж, една от най-странните личности, сдобили се със световна слава. Какъв е този човек – интернет месия или терорист в киберпространството? Борец за свобода на информацията или сексуален престъпник? Докато светът обсъжда тези въпроси, американски политици призовават за неговото убийство. Носителите на множество журналистически награди Дейвид Лий и Люк Хардинг от британския вестник Гардиън са в центъра на уникална по рода си драма, свързана с публикуването на 250 000 тайни дипломатически съобщения и досиета с поверителна информация от войните в Афганистан и Ирак. В един момент платиненорусият хакер дори се укрива от агентите на ЦРУ в дома на Дейвид Лий в Лондон. Заедно с екипа разследващи журналисти на вестника в настоящата книга Лий и Хардинг предлагат поглед отвътре към разтърсващата история на Джулиан Асандж и изтичането на информацията.

МАРТ 2010-а: Американският войник Брадли Манинг е обвинен в предаване на милиони документи с поверително съдържание на сайта Уикилийкс

ЮЛИ 2010-а: Публикувани са военните доклади от войната в Афганистан с разкрития за съществуването на американски наказателни отряди

ОКТОМВРИ 2010-а: Разкрития за мъчения и убийства на мирни граждани в Ирак

НОЕМВРИ 2010-а: Публикуването на 250 000 дипломатически съобщения вдига невероятен шум по целия свят

ДЕКЕМВРИ 2010-а: В Лондон е арестуван основателят на Уикилийкс Джулиан Асандж ЯНУАРИ 2011-а: Асандж дава обещание за бъдещи разкрития

Въведение Алън Ръсбриджър Преди време, когато почти никой не беше чувал за Уикилийкс, в електронната ми поща започнаха редовно да пристигат мейли от някой си Джулиан Асандж. Името беше запомнящо се. Няма редактор, който да не получава всеки ден смесица от горещи новини, писма, жалби и налудничави идеи, но редовният характер на мейлите от Уикилийкс ме накара да им обърна внимание. Понякога в прикрепените файлове се съдържаха нелоши сюжети. Или документ, който след внимателно разглеждане се оказваше маловажен. Случваше се да пристигне и някое гневно излияние срещу конкретен журналист – или принципно срещу престъпната страхливост на утвърдените медии. Понякога лицето Асандж изказваше задоволство от наша постъпка, а друг път ни повеждаше за ръка през живота си в Найроби. В продължение на месеци вестник Гардиън беше единственият във Великобритания, който писа за Уикилийкс или използва някои от изравяните от тях документи. Така например, през август 2007-а се натъкнахме на удивителен поверителен доклад на консултантската компания „Крол”, който изобличаваше бившия кенийски президент Даниел Арап Мой в източване на стотици милиони британски лири, скрити в чуждестранни банкови сметки в повече от 30 различни страни. Погледната отвсякъде историята беше повече от интригуваща! Добър или лош, не трябваше да изпускаме Асандж от поглед. Встрани от обсега на внимание на повечето хора в света, Джулиан Асандж се превръщаше в будещ голям интерес необичаен пионер в използването на цифровите технологии за отправяне

на предизвикателства срещу корумпираните и авторитарните правителства. Съмнявам се, че по онова време – или дори през месец януари 2010-а, когато в качеството си на държавен секретар на САЩ изнесе впечатляваща реч за възможностите на така наречената от нея „нова нервна система на нашата планета” - Хилари Клинтън беше чувала името му. Речта представяше вижданията й за полузаконната дигитална издателска дейност – „самиздата на нашето време” – която тъкмо започваше да пропагандира прозрачността и да предизвиква автократичния и корумпиран световен ред. Но едновременно с това в изявлението се отправяше предупреждение, че репресивните правителства ще се „прицелят в независимите мислители, използващи тези средства”. Госпожа Клинтън визираше главно режими като този в Иран. Думите й за смелото бъдеще на самиздатските публикации пасваха удивително добре на твърде странния и сякаш дошъл от друг свят австралийски хакер, който по същото време без излишен шум разработваше методология за оповестяване на тайните на света, надхвърляща познатите ни начини за технологичен пробив или закононарушение. Едва ли, докато е произнасяла получилата по-късно високи оценки реч, госпожа Клинтън си е представяла, че няма да мине и година и вече ще прави изявление на тема дигитални информатори – този път нападайки грубо лицата, използвали електронните медии за защита на прозрачността. Това, каза тя по време на свиканата набързо пресконференция на Държавния департамент

през месец ноември 2010-а, е „не просто посегателство срещу интересите на американската външна политика. Това е посегателство срещу международната общност.” През изтеклите 11 месеца (от януари до ноември 2010-а – бел. прев.) Асандж се беше превърнал в злодей. Току-що беше дирижирал най-мащабното изтичане на информация в историята на човечеството – само че този път в неудобно положение беше изпаднала не бедна източноафриканска държава, а най-могъщата страна в света. Тази книга се опитва да пресъздаде историята за превръщането на анонимния хакер в една от най-обсъжданите личности в света – едновременно руган, хвален и представян като знаменитост; преследван, затварян и отбягван от мнозина. В рамките само на няколко години от началото на своята дейност Асандж беше изстрелян от живот в анонимност в Найроби, откъдето изпращаше новини, на които никой не обръщаше внимание, до публикации на огромно количество документи с класифицирана информация, попадащи право в сърцето на американските военни и външнополитически операции. От маргинален гост на различни конференции на компютърни маниаци той изведнъж се превърна в обществен враг номер едно на САЩ. Нов месия на медиите за едни и терорист в киберпространството – за други. И сякаш това не беше достатъчно драматично, насред всички събития, две жени в Швеция го обвиниха в изнасилване. И изобщо, едва ли самият той би могъл да го измисли по-добре. След Найроби амбициите на Асандж за мащабите и възможностите на Уикилийкс се бяха разраснали. Заедно

с други хакери той разработваше принципите на една философия на прозрачността. Той и колегите му специалисти в областта на технологиите вече бяха постигнали една цел: бяха превърнали Уикилийкс в практически неунищожим организъм, като по този начин го бяха поставили извън всякакъв вид нападки от страна на закона или чрез киберпространството от която и да било администрация или източник. Адвокати, които получаваха космически хонорари, за да защитават репутацията на богати клиенти и корпорации, признаха – едновременно със смущение и възхита – че Уикилийкс е единственият издател в света, чиято уста не може да бъде затъкната. Което беше много лошо за бизнеса. Ние, във вестник Гардиън, имахме своите основания да следим с огромен интерес и с известен респект възхода на Уикилийкс. В два от случаите – с четвъртата по големина банка в Обединеното кралство „Барклейс” и регистрираната в Холандия транснационална търговска компания „Трафигура” – сайтът беше публикувал документи, чието прикриване беше разпоредено от британските съдилища. През 2008/9-а положението се влоши, защото Върховният съд в Лондон възприе практиката не само да забранява публикуването на документи от изключителен обществен интерес, но едновременно с това и да държи в тайна провеждането на съдебните процеси и имената на страните по тях. Даже адвокати от една лондонска кантора надминаха себе си, като се опитаха да удължат срока на забраната за публикуване на протоколите от парламентарните разисквания по

теми, отразени на страниците на Уикилийкс. И съдиите, и световните корпорации се чувстваха еднакво притиснати от това ново явление в издателския свят. При едно от съдебните заседания на Върховния съд в Лондон беше взето решение, че никой няма право да разпечатва документи, които разкриват стратегиите на банката „Барклейс” за избягване на данъци – независимо от факта, че целият свят можеше да прочете съдържанието им на уебсайта на Уикилийкс. Представителите на закона бяха изпаднали в глупаво положение. Но този нов начин за правене на публикации, които не подлежат на унищожаване, беше поставил във фокуса на вниманието остро стоящи въпроси. Освен случая с „Трафигура” можеше да има и други, в които Уикилийкс да бъде използван за опетняване или сриване на нечия репутация. Това превръщаше Асандж в изключително могъща фигура. Страховете, свързани с новия господар на медиите, се подклаждаха и от недоволството на част от колегите му от автократичния и потаен стил на работа. Въпросите валяха от всички страни: кой беше този, забулен в тайнственост, човек, който „се правеше на Господ”? Как можеха самият той и членовете на неговия екип да са сигурни в автентичността на даден документ? Кой определяше етичните рамки на преценката коя информация да се публикува и коя не? Всичко това означаваше, че в много отношения – дори повече отколкото самият той би желал - Асандж беше поставен в роля, не по-различна от тази на традиционния редактор.

теми, отразени на страниците на Уикилийкс. И съдиите, и световните корпорации се чувстваха еднакво притиснати от това ново явление в издателския свят. При едно от съдебните заседания на Върховния съд в Лондон беше взето решение, че никой няма право да разпечатва документи, които разкриват стратегиите на банката „Барклейс” за избягване на данъци – независимо от факта, че целият свят можеше да прочете съдържанието им на уебсайта на Уикилийкс. Представителите на закона бяха изпаднали в глупаво положение. Но този нов начин за правене на публикации, които не подлежат на унищожаване, беше поставил във фокуса на вниманието остро стоящи въпроси. Освен случая с „Трафигура” можеше да има и други, в които Уикилийкс да бъде използван за опетняване или сриване на нечия репутация. Това превръщаше Асандж в изключително могъща фигура. Страховете, свързани с новия господар на медиите, се подклаждаха и от недоволството на част от колегите му от автократичния и потаен стил на работа. Въпросите валяха от всички страни: кой беше този, забулен в тайнственост, човек, който „се правеше на Господ”? Как можеха самият той и членовете на неговия екип да са сигурни в автентичността на даден документ? Кой определяше етичните рамки на преценката коя информация да се публикува и коя не? Всичко това означаваше, че в много отношения – дори повече отколкото самият той би желал - Асандж беше поставен в роля, не по-различна от тази на традиционния редактор.