Пътешествия и приключения с Vakon Publishing(Издателство Вакон)-издателство за приключенска литература, младежка литература, романи, готини момичета, любов, тайни.

Заровен в пясъка лежи амулет, сякаш предназначен точно за Виктория. Когато слага медальона на врата си, тя започва да се чувства странно, сякаш амулета оживява. Френската провинция Бретан, където момичето прекарва ваканцията си, е известна със своите тайни. Сред шума от плисъка на прибоя, от морето се чуват странни звуци, сред които се долавя и плач на малко дете. Внезапно от мъглата излиза непознат и застава пред нея. Дъхът й спира. Мъжът поразително прилича на баща й на млади години. На лицето му се чете въпрос. Виктория усеща, че тя е тази, която трябва да намери отговора. Отговор, свързан с разгадаването на мрачна тайна, над която е надвиснала мъглата на забравата. Всичко това кара Виктория да започне да задава неудобни въпроси, дори и такива, които изправят пред сериозно изпитание любовта й с Кристоф... Още много загадки очакват Виктория, притаени в шума на прибоя.

НЕОЧАКВАНИ СРЕЩИ През нощта изведнъж се стреснах и се събудих и когато най-после възвърнах способността си за ориентация, видях, че седя в леглото, изпъната като свещ и цялата треперя. Какво ме беше уплашило така? След това ги чух – странни викове, които долитаха откъм морето – кратки и накъсани или пък провлачени и приглушени. Погледът ми неволно се спря на прозореца и видях долу в залива между тъмните силуети на скалите люшкащи се в странен танц светлини. Издърпах одеялото до брадичката си и останах неподвижна в леглото. Отново прозвучаха виковете и пак заглъхнаха. Какво се случваше там отвън? И какво се случваше с мен? Защо се усещах така странно? Сигурно имаше някакво много простичко обяснение за ставащото в залива. Но какво? Доколкото можех да си спомня, досега не се бях събуждала така посред нощ в къщата на дядо и никога не бях изживявала нещо подобно. Слязох внимателно от леглото и боса отидох до прозореца. Не повяваше никакъв ветрец. Но целият залив бе покрит със сиво-бяла мъгла, чийто долен слой покриваше плътно морската вода. В мъглата продължаваха да проблясват мистериозни светлинки. Отново се чуха виковете, кратки и дълбоки, после мъглата пак ги глътна. Беше ми ужасно студено. Сетих се за една стара история, която дядо често ми разказваше, карах го да го прави, защото беше много страшна. Душите на удавниците нощно време излизали над водата и се реели над нея като тайнствени светлинки, така те искали да поздравят живите. Но тази мисъл ми се стори твърде неправдоподобна, затова се опитах да я отблъсна. С мъка се отделих от прозореца, запалих лампата в коридора и отидох в банята, за да си взема чаша вода. Изпих я на големи глътки. Емори лежеше на любимото си стъпало и тихо похъркваше. Извиках го по име, но той явно бе дълбоко заспал и не се помръдна. Защо ли? Нали кучетата спели много леко? Слязох при него и го разтърсих. – Хей, поспаланко, събуди се! Нали уж трябва да ме пазиш!

Сетих се за една стара история, която дядо често ми разказваше, карах го да го прави, защото беше много страшна. Душите на удавниците нощно време излизали над водата и се реели над нея като тайнствени светлинки, така те искали да поздравят живите. Но тази мисъл ми се стори твърде неправдоподобна, затова се опитах да я отблъсна. С мъка се отделих от прозореца, запалих лампата в коридора и отидох в банята, за да си взема чаша вода. Изпих я на големи глътки. Емори лежеше на любимото си стъпало и тихо похъркваше. Извиках го по име, но той явно бе дълбоко заспал и не се помръдна. Защо ли? Нали кучетата спели много леко? Слязох при него и го разтърсих. – Хей, поспаланко, събуди се! Нали уж трябва да ме пазиш! Той скокна уплашено и едва не се изтърколи надолу по стъпалата. – Хайде, ела, пускам те в стаята си – прошепнах му аз. Той обаче нищо не разбра. Гледаше ме учудено. Посочих му нагоре. – Да, да, можеш да се качиш при мен – уверих го пак. Още полузаспал той се затътрузи нагоре по стълбите. Вкарах го в стаята си, която той любопитно прекоси насам-натам. Най-накрая легна на килимчето пред леглото ми, както си беше свикнал от къщи. – Послушно куче – похвалих го аз. Почувствах облекчение, че в тази така невероятна нощ имам живо същество до себе си...

ТАЙНСТВЕНИЯТ НАДПИС На другата сутрин, както се уговорихме, Кристоф ме чакаше пред вратата. Мама го поздрави, според мен малко по-патетично, отколкото бе нужно, а когато чу кой е той всъщност, вече почна да се държи така, че ми стана дори неудобно. Затова побързахме да изчезнем. – Съжалявам за това, че майките веднага във всяко момче виждат бъдещия зет! Извинявам се, че така те притисна – опитах се да оправдая невъзможното поведение на майка ми пред Кристоф. – Ах, няма нищо – рече той усмихнат. – Кой знае дали пък наистина няма да стана! Отново наглост от негова страна. Подритнах го лекичко, така че той се спъна и взе наведнъж последните крачки до плажа. След което хукнах в посока към „Източния Оракул“, викайки към него: – За целта обаче първо трябва да ме хванеш! Бях добра спринтьорка, вече бях участвала в няколко състезания и бях печелила дори купи. Така че на Кристоф никак не му беше лесно да ме достигне. А пък Емо, това мързеливо създание, дори и не се мръдна и остана да лежи на пясъка. В края на краищата реших да бъда милостива и се спрях. Когато и двамата най-после се домъкнаха задъхани до мен, аз силно им се изсмях. Какви смотаняци! – Хайде да се качим на скалите и там да потърсим раци – предложих аз да правим онова, което бе останало от миналото в спомените ми – идея, която Кристоф с удоволствие прие.

Отправихме се към малкото заливче, където вчера бях видяла онзи странен моряк, а оттам се покатерихме по скалите. Приливът бе оставил между отделните скали малки водни басейнчета, където животни и растения намираха убежище по време на отлива. Най-често те се мушваха под плътните, преплетени снопове водорасли, там се криеха и малките зелени ˜trilles – много бързи рачета, а понякога можеше да се намери и някой дебел, червен рак. Когато бях по-малка, се страхувах от тях, защото веднъж някой ме бе уплашил, като насочи към мен рак с огромни, движещи се щипки. Скоро си намерихме едно хубаво езерце и седнахме на ръба му, за да наблюдаваме живота вътре в него. Водата беше чиста и можех да видя чак до дъното. Безброй прозрачни скариди се щураха сред синьо-зелените или розови морски анемонии, а пък малко ято от дребнички, сребърно блестящи рибки се стрелна през водораслите. Винаги съм наблюдавала тези природни аквариуми като омагьосана. Кристоф се зае да лови рачетата, като повдигаше подред всички снопове водорасли, застанали между скалите. Най-накрая късметът му се усмихна. – Вики, бързо, ела – извика той. – Тук се е скрил един дебелак! Скокнах и се изкатерих при него, за да видя находката му. Наистина, съвсем навътре в една скална цепнатина се мъдреше рак пустинник. И действително бе с изключително огромни щипки...

ТРАГИЧНИ СЪБИТИЯ Стреснах се от някакъв шум, идващ съвсем близо до скалата. Сред плясък и сумтене от водата се измъкна някакво мрачно създание и се покатери до мен на камъка. Водолаз, мина ми през главата, о, Боже, водолаз, спасена съм! Седна до мен, измъкна от устата си маркуча за дишане и вдигна нагоре маската от очите си. За миг сърцето ми спря да бие. – Кристоф? Не можеше да бъде! Как се бе появил тук? – Майката ти се беше побъркала и не знаеше какво да прави, водолазите от спасителната служба нямаше да успеят да пристигнат навреме, затова се обади у нас, за да попита как би могла да ти помогне... Той се засмя и така в тази ситуация изглеждаше още по-шармантен. – Както виждаш, измислихме начин да ти се помогне. Което означава, че веднага реших да тръгна. Все пак от години се занимавам с подводен спорт – каза той и махна с ръка мокрите коси от лицето ми. – Между другото до момента това е най-опасното място, където съм се гмуркал. Той ме погледна много сериозно. – Как се чувстваш? Изглеждаш ужасно бледа и изтощена. Ако се гмурнем сега, кръвообращението ти ще издържи ли да поплуваме под вода една малка отсечка?

ТРАГИЧНИ СЪБИТИЯ Стреснах се от някакъв шум, идващ съвсем близо до скалата. Сред плясък и сумтене от водата се измъкна някакво мрачно създание и се покатери до мен на камъка. Водолаз, мина ми през главата, о, Боже, водолаз, спасена съм! Седна до мен, измъкна от устата си маркуча за дишане и вдигна нагоре маската от очите си. За миг сърцето ми спря да бие. – Кристоф? Не можеше да бъде! Как се бе появил тук? – Майката ти се беше побъркала и не знаеше какво да прави, водолазите от спасителната служба нямаше да успеят да пристигнат навреме, затова се обади у нас, за да попита как би могла да ти помогне... Той се засмя и така в тази ситуация изглеждаше още по-шармантен. – Както виждаш, измислихме начин да ти се помогне. Което означава, че веднага реших да тръгна. Все пак от години се занимавам с подводен спорт – каза той и махна с ръка мокрите коси от лицето ми. – Между другото до момента това е най-опасното място, където съм се гмуркал. Той ме погледна много сериозно. – Как се чувстваш? Изглеждаш ужасно бледа и изтощена. Ако се гмурнем сега, кръвообращението ти ще издържи ли да поплуваме под вода една малка отсечка?