Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

"Абажурът"

Автор: Марк Джейкъбсън
Код на продукта:42
Наличност:В наличност
Превод: © Влади Райчинов
ISBN: 978-954-9535-44-0
Издадена на: 2012
Размери: 142х210
Брой страници: 384
Корица: Meka
Националност: Американска
Редактор: Елена Радинска
Цена: 18,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.

* Купи тази книга като:

Кол-во:

Резюме

"Абажурът"

Абажурът от човешка кожаКато кантор, Шия Рибовски от цели три десетилетия почти ежедневно произнасяше юдейската заупокойна молитва за мъртвите – кадиш. Добавете към това дългогодишния му стаж към нюйоркската Клиника по съдебна медицина, където ежегодно пристигат за аутопсия по дванайсет хиляди трупа. А за капак на всичко идва Единадесети септември 2001 г. Спокойно можете да кажете, че Шия поддържаше далеч по-близък контакт със смъртта от повечето хора – както на духовно, така и на физическо равнище. Двамата седяхме в столовата на храма, побъбрихме няколко минути и накрая Шия каза: „Дай сега да я видим.”
     Лампата все още беше в пощенския кашон. Шия я извади внимателно и я задържа във въздуха. После я вдигна срещу светлината.
     „Че е кожа, няма спор.” През живота си Шия бе държал в ръце достатъчно парчета кожа и за тфилин, и за мезуза, и дори за свитъци на Тора. „Обаче е много, много по-тънка.” Той приближи абажура към лицето си и отново го завъртя. После си пое дълбоко въздух и се отпусна тежко в един фотьойл, оставяйки лампата на масата.
     „Това е най-тъжното нещо, което съм виждал през живота си” – каза той.

     Малцина са онези деца, расли след края на Втората световна война, които някога ще забравят ужасяващите разкази как нацистки лекари от концлагерите са отстранявали кожата на затворници, за да правят абажури за лампи. В книгата „Абажурът” известният журналист Марк Джейкъбсън разказва как самият той се сдобива с такъв ужасяващ предмет и как се отправя на едно пътешествие в търсене на произхода и на по-висшето значение на тази икона на ужаса.
     Впечатляващото историческо, нравствено и философско пътуване на Джейкъбсън към недалечното минало и към собствената му душевност започва с опустошения от урагана „Катрина” град Ню Орлиънс. Броени месеци след бурята, докато най-романтичният град на Америка още лежи в руини, един стар приятел на автора на име Скип Хендерсън закупува при разпродажба старинна лампа с доста особен на вид абажур. Когато запитва от каква материя е направен абажурът, покритият със затворнически татуировки продавач му отговаря: „Правили са я от кожата на евреи.” Цената е 35 долара. Няколко дена по-късно Хендерсън изпраща лампата на Джейкъбсън с думите: „Ти си журналистът. Ти проучи какво е това.” Едва ли това наистина е човешка кожа, смята той. Но се оказва тъкмо така. Доказва го ДНК анализ.
     Това откритие изпраща Джейкъбсън на другия край на света – до мемориала „Яд ва-Шем” в Йерусалим и до концлагера „Бухенвалд” в Германия, където според слуховете навремето са се правели такива лампи по поръчка на прословутата „кучка на Бухенвалд” Илзе Кох. От детските си години в Куинс през петдесетте Джейкъбсън е слушал разкази за тези абажури от човешка кожа и ги е възприемал като най-злокобния символ за жестокостта на нацистите. Сега в собствената си къща той разполага с такъв предмет, както и с ДНК анализ за потвърждение. И почти всичко, което ще открие по пътя си, ще бъде изпълнено с противоречия, със загадки, с легенди и с подвеждащи разкази.
     С поредица интервюта със съдебни лекари, с известни изследователи (и отрицатели) на Холокоста, с жертви и освободители на „Бухенвалд”, както и с обикновени крадци и ченгета от Ню Орлиънс, Джейкъбсън постепенно успява да види абажура като призрачен осветител на собственото му битие като евреин, както и да обхване какво точно е значението на всичко това в контекста на цялостната човешка отговорност. Един въпрос се надига все повече през неговото пътешествие. Какво да прави с този абажур, с това мъчително нещо, което навремето е било някой? Дилемата определено е тежка. Веднъж щом абажур от човешка кожа проникне в живота ви, е много, много трудно да го забравите.

Отзиви (4)

Автор

Марк Джейкъбсън - АбажурътМарк Джейкъбсън е сътрудник и редактор към списание Ню Йорк. През своята трийсет и пет годишна журналистическа кариера той е публикувал материали във Вилидж Войс, Нешънъл Джиографик, Ролинг Стоун, Ескуайър, Ню Йорк Таймс Мегъзин, както и редица други статии. Автор е на книгите 12 000 мили в последния момент: Как едно почти нефункционално семейство обиколи глобуса, Тийнейджърът хипстър в съвременния свят, Американски чудовища, Как КГБ забраниха документалното четене, наред с романите Годжиро и Всеки и никой. Негови публикации в списания са в основата на филма Американски гангстер и на телевизионния сериал Такси. Живее в Бруклин.

Откъси

 

Детективска история за Холокоста
от „Бухенвалд“ до Ню Орлиънс

 

ПРОЛОГ

Трябва да призная. Никога не бях очаквал, че някаква доминиканска врачка, работеща в мазе из предградията на Юниън Сити, щата Ню Джърси, ще има какво да ми каже за нощна лампа с абажур от човешка кожа, направена в нацистки концлагер. Ала ето че сега седях срещу доня Архентина – едра жена с голяма церемониална шапка на главата и две пури в двете ъгълчета на устата. Мой познат, доста суеверен човек, ми бе препоръчал оракула. Ако тази лампа действително е била направена от човешка кожа, уверяваше ме той, най-вероятно „духът“ на човека щеше още да присъства в нея. В такъв случай доня Архентина евентуално можеше да установи контакт и така да хвърли малко светлина върху нейните тайни.
     В посещението ми имаше и известна доза безсилие – или по-точно притеснение, което се натрупваше от мига, когато се бях сдобил с нощната лампа. Мой познат я беше закупил от разпродажба в Ню Орлиънс непосредствено след урагана  „Катрина“. По-късно ДНК тестове бяха доказали, че е произведена от кожата на човешко същество. Дълги, дълги месеци бях прекарал в опити да установя естеството на този абажур, на неговия произход, на значението му. Търсене, което ме беше отвело до различни кътчета по лицето на Земята. Ето защо сега бях напълно готов, ако не и особено въодушевен, да измина с колата тези петнайсетина километра от дома ми в Бруклин през тунела „Линкълн“ до испаноговорящото градче Юниън   Сити, за да чуя какво има да ми каже гледачката.
     Доня Архентина обясни, че се е научила на изкуството да контактува с мъртъвци от майка си, чийто портрет висеше на стената зад двуметрова пластика на светата Дева. Началото на сеанса вещаеше хубави неща. Едва-що бе извадила лампиона от кашона му, тя възкликна:
— О! Те го убиват!
     Бе твърде вероятно да е права предвид факта, че абажурът е изработен от кожата на убит човек – един от единайсетте милиона, шест от които евреи, изтребени от нацистите през дванайсетгодишното им ужасяващо управление. От друга страна, всеки спиритуалист си има свои трикове. На тези хора сякаш им доставя удоволствие да впечатляват отчаяните си клиенти с изумителни проникновения. Нямах представа дали моят приятел не е разказал вече на доня Архентина за произхода на лампата.
     Няколко минути по-късно Архентина постави една свещ до абажура. Това ме притесни. Вече бях пътувал неколкократно до Бухенвалд – нацисткия лагер, свързан с историята на моята лампа, бях прекарал доста безсънни дни в Ню Орлиънс, където безценната вещ бе спасена от изоставено здание след катастрофалния ураган. И сега нямах никакво желание да я видя как изгаря в мазето на някаква окултна приемна стаичка. Опасност, която ми изглеждаше все по-реална с увеличаването на восъчния пламък.
     — Мира! Виж! Духът е силен – обяви тя, отпивайки солидна глътка ром. – Започва да говори... – последва минутка пауза, а доня Архентина замръзна в кадифения си фотьойл. Клепачите º потрепваха. – Той казва... Казва...
     Дотогава винаги бях приемал, че кожата на абажура е от мъж. Но сега за първи път чух някой да го нарича с това местоимение. Допреди този момент за мен лампата винаги е била нещо неутрално, нещо в среден род, нещо страховито и съзнателно обезличностено.
     — Той казва... че всички се държат зле с него. Бият го. Режат го. Ръгат го с ножове. Хвърлят го в килера. Заключват го. Но ти... Ти си различен. Държиш се с него благо. Даряваш му внимание.
     Пламъчето на свещта нарасна още повече. Архентина глътна още ром. Образът на майка º надзърна още по-осезателно от стената.
     — Казва, че при теб се чувства на сигурно. Иска да остане с теб.
     — Да остане с мен ли?!
     — Казва, че желае да остане завинаги с теб. Не иска никога да се разделяте.
     — Шегувате се – още откакто абажурът се бе появил на прага ми като нежелана пратка опакован ужас, бях полагал всякакви усилия да се отърва от него. Напомняше ми на „Черното петно“ от Островът на съкровищата на Робърт Луи Стивънсън – тъмен кръг, който се начертава на страница, откъсната от крадена Библия, и се пуска в джоба на някой пират като грозен дамоклев спомен за натежала от някакво злодеяние съвест. Целта е да успееш да се отървеш от петното преди изпълнението на присъдата. Ако се наложи дори да го шмугнеш в джоба на някой друг нищо неподозиращ глупец.
     — Не може да остане с мен. Това е лудост!
     Доня Архентина повдигна поглед към мен. За миг ми се стори, че се е отскубнала от транса си и се е завърнала в настоящето. Тя снижи глас, сякаш за да прикрие мислите си от слуха на духа.
     — Пор ке?– запита тя. – Защо не може да остане с теб?
     — Защото... Ами, защото е нацистка лампа. Няма място у нас. Не мога да държа вкъщи нацистки абажур...
     — Не го ли искате? Та той не е нацист.
     — Знам, че не е нацист... Това го знам.
     Доня Архентина бе препоръчала да държа нощната лампа колкото може по-близо до себе си. Например на нощното шкафче.
     — Не мога да държа нацистка лампа у дома.
     — Но той така иска. Не можеш ли? Искаш да му предам, че не желаеш да остава с теб. Че не го искаш.
     — Не че не го искам. Просто не мога... да го задържа.
     Внезапно това посещение до Юниън Сити започна да ми натежава. Нещата ставаха твърде сложни. Нямаше как да стана постоянен пазител на този човешки абажур. Това (дали вече трябваше да го наричам „той“?) си беше мъртъв човек. Жертва на убийство, някогашно човешко същество, а не антикварен предмет с колекционерска стойност. Бях разговарял с равини, с музейни уредници, с професори, с генетици, с полицаи, с политици. Десетки сериозни специалисти бяха претегляли лампиона с най-различни предложения и становища какво следва да се направи с него. Но сега тази жена медиум, вещателка на числа от тотото, ме подтикваше към толкова радикално решение.
     — Ще му предам – каза тя с интонацията на равнодушен посредник. Пламъкът на свещта нарасна още повече. Доня Архентина се взря в него. Сетне произведе вледеняващо излайване. Ако беше само шоу, определено си я биваше в него.   После се умълча за няколко дълги минути. Накрая заговори бавно. – Казва, че не може да стори нищо. Решението е твое. Казва, че оставя съдбата си в твои ръце... И че всичко е наред.
     — Наред ли?! – повторих плахо.
     — Наред е, понеже ти има доверие. Сега си му останал само ти.


ЧАСТ ПЪРВА


   ГЛАВА 1

 

През есента на 1827 г., докато съчинявал последните страници на своя шедьовър „Фауст“, великият немски писател Йохан Волфганг Гьоте се разхождал през гората Етерсберг в околностите на родния си град Ваймар.
     „Хубаво е човек да седи на това място! – възкликнал седемдесет и осем годишният автор на своя секретар и биограф Йохан Петер Екерман, когато двамата се поспрели, за да се насладят на гледката. – Напоследък често се замислям, че това може и да е последният ми шанс да погледам оттук земните царства и тяхната слава. Сякаш все по-често се заседяваме в ограниченията на домашния ни уют. А тук се чувстваме велики и свободни. Каквито и би трябвало да бъдем.“
     Сто и десет години по-късно, през пролетта на 1937 г., своеобразна почит към великия поет отдават Теодор Айке – обергрупенфюрерът на охранителните отряди SS-Totenkopf („Мъртвешка глава“), и Фриц Заукел – бъдещият главен пълномощен ръководител за принудително набиране на работна сила (позиция, от която той скоро ще командва най-големия контингент работна ръка след епохата на търговията с африкански роби). Когато разчистват гората Етерсберг за изграждането на лагера   „Бухенвалд“, те нареждат един огромен дъб да бъде съхранен. Бил известен като die Goethe-Eiche – „Дъбът на Гьоте“. Предполагало се, че това е същото дърво, под чиито сенки немският класик е дописвал безсмъртното си произведение. Именно около него Райхът решил да изгради най-големия си до този момент лагер. Решението на Айке било напълно своеволно. Достоверността на преданието, че тъкмо това е било любимото дърво на Гьоте, няма как да бъде потвърдена. В горичката имало още десетки подобни дъбове. Нещо повече, в книгата си Разговори с Гьоте Екерман описва как авторът на „Фауст“ е гравирал своите инициали в буково, а не в дъбово дърво, понеже Етерсберг била пълна с букове. Самото наименование  „Бухенвалд“, избрано лично от райхсфюрера на SS Хайнрих Химлер, означава „букова гора“. Ала в сравнение с дъба букът е прекалено вретеновиден. Корените му не проникват достатъчно надълбоко в почвата, дървесината му съвсем не е толкова твърда, а плодът му е твърде оскъден.
     За нацистите било важно да си присвоят наследството на великия поет. Самият Хитлер имал навик да се разхожда и да посяда на тишина в същата дъбрава. Фюрерът обичал град Ваймар и околностите на провинция Тюрингия. Местните хора му се отплащали с обич и преданост. Люлка на велики личности като Мартин Лутер, Фридрих Шилер, Франц Лист, Йохан Себастиан Бах, Фридрих Ницше, Рихард Щраус, Паул Клее, Василий Кандински, Ектор Берлиоз, Артур Шопенхауер, Валтер  Гропиус, Рудолф Щайнер, Марлене Дитрих и Рихард Вагнер, град Ваймар бързо се превърнал в център за изграждане на авторитета на националсоциалистите. През 1926 г., когато Хитлер бил освободен от затвора след Бирения пуч в Мюнхен, въпреки наложената му забрана да държи публични речи из цялата страна, във Ваймар той бил приветстван радушно. Далеч преди да се издигне до канцлер, той имал обичая да говори пред тълпите в двора на любимия си хотел „Елефант“.    По-късно, през 1933 г., тъкмо в тази област нацистите печелят една от първите си политически изборни победи.  Също тук е сформирана и Хитлерюгенд – младежката организация на Нацистката партия. За фюрера тукашните Тюрингски планини и изобщо цялостното велико наследство на тази област представлявали чистото „въплъщение на немския дух“.
     Едно изцяло ново общество, особено ако е революционно както в представите на националсоциалистите, няма как да изникне от нищото, въз основа само на някакви абстрактни идеи. Дъбът на Гьоте предоставял прекрасен символ за стабилна основа на съвършената потомствена линия, която не е заразена с вреден „бацил“ като онези, които трябвало да изкорени този концентрационен лагер. Една естествено жива икона, свързваща славното минало на Германия с великолепното хилядагодишно управление, което предстояло в бъдеще.
     Ала иконографията, независимо дали е съшита с бели конци или не, трудно подлежи на контрол. Дори и в ръцете на нацистите. За SS Дъбът на Гьоте може и да е символизирал връзка с някаква по-съвършена кръв и почва, но в същото време за затворниците на „Бухенвалд“ той е криел друго, доста по-специално послание.
     Това се дължало на своеобразността на самия концлагер. Център на десетки други по-малки сателитни институции в непосредствената околност, „Бухенвалд“ се считал за сравнително „мек“ лагер в сравнение с фабриките на смъртта на север и на изток. Затворниците тук издъхвали в каменоломните, изнемощявали до гладна смърт или изгасвали от върлуващи болести. Но директните убийства, хладнокръвните изстрели в тила така и не били познати на това място. Обитателите били най-разнообразни, включително и немалък брой високоерудирани и ползващи се с обществена известност фигури. В различни периоди през „Бухенвалд“ минавали личности като бъдещия френски министър-председател Леон Блум, детския психолог Бруно Бетелхайм, Якоб Розенфелд (който след време става личен лекар на Мао Дзедун и негов здравен министър), историка Кристофър Бърни, Албин Грау (продуцент на филма на Фридрих Мурнау „Ностферату“), френския социолог Морис Халбвакс, самолетния инженер Морис Дасо, Нобеловите лауреати Леон Жуо и Имре Кертес, бъдещия министър-председател на Холандия Вилем Дреес, унгарския писател Ели Визел, както и принцеса Мафалда Савойска, сестра на царица Йоанна и дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III.
     Много от тези хора са знаели много добре кой е Гьоте. Най-вероятно са чели „Фауст“. И са имали свои лични интерпретации на въпросите как и защо човечеството сключва своите сделки със свръхестественото зло. Историята на Гьоте е толкова велика, че всеки един човек в лагера е можел да си представи как писателят е застанал непосредствено до него. Затова, когато през юли 1944 г. богопомазаният дъб избухва в огнен стълб при една бомбардировка от Съюзническите войски, затворници и SS пазачи заедно се втурват да спасяват горящите късове дървесина. В името на едно велико дърво за миг те сякаш забравят омразата и трескаво работят рамо до рамо.
     Днес всеки посетител на това запустяло място може да види останалия от die Goethe-Eiche дънер.

* * * * *

     Пътуването до военновременния „Бухенвалд“ се описва като нескончаемо люшкане по зимни влакове. Във всеки вагон се събирали около сто и двайсет души – толкова плътно натъпкани един до друг, че често пъти кожата на единия залепвала и замръзвала до кожата на другия. Така клетите пътници се превръщали в един грамаден, едвам помръдващ леден блок от тела. Това състояние на жива смърт се прекъсвало, когато влакът пристигал в лагера. Внезапно дървените врати на вагона се разтваряли с трясък, отваряйки път на безредието от кряскащи немски войници, летящи тояги и лаещи псета с оголени зъби.
     Шест десетилетия по-късно същото пътуване вледенява кръвта най-вече със спокойствието си. Двучасовата екскурзия на скорострелния „Дойче Бан“ от Берлин до Ваймар се изпълва с ведрото и задушевно настроение на коледния сезон.   Продавачки с лазурни усмивки, зачервени бузи и пухкави шапчици ви предлагат уханен братвурст с топъл глювайн в хартиена чашка. Веднага след това сетивно посрещане на ваймарската гара ви очаква петнайсетминутно возене с автобус номер 6. Като по часовник яркочервеният лъскав автобус пристига, а дестинацията се изписва с жълти премигващи електронни букви: Бухенвалд. Сякаш е просто наименование на транспортна спирка.
     Преди да се изкачи по хълма, автобусът завива вляво по т.нар. Блутщрасе – или в превод „Пътят на кръвта“, построен от затворниците през 1939 г. Той води право към паркинга на някогашните SS казарми, а днес административни офиси. Оттук посетителят тръгва пеша по Карачовег (от итал. „главоломно“), където някога новопристигналите затворници, полумъртви от изнурителното пътуване, са били принуждавани с бухалки от пазачите да тичат през глава. А отпред, едва видим заради стичащите се кълбета мъгла, стърчи квадратният комин на крематориума.
     От другата страна на оградата от електрифицирана бодлива тел, в която отчаяни затворници понякога са се хвърляли в безполезни опити за самоубийство, е построена зоологическа градина. Тук в неделните следобеди SS офицерите заедно със своите жени и деца идвали, за да хранят мечки и маймуни пред погледа на озверелите от глад пленници. Подобна зоологическа градина имало единствено в „Бухенвалд“. Тя била създадена с нарочна заповед на главния комендант Карл Кох със съображения да предостави на офицерите „разнообразие и забавление... предвид красотата и чудатостите на различните животни, които иначе не биха имали възможност да срещнат и да разгледат на живо“. Войниците от SS получавали инструкции „да се въздържат от всякакви неща, които може да не са добри за животните“, понеже комендантът за пореден път бил „получил сведения, според които SS войници са закачвали рогата на елен за оградата, а в устата му са натъпквали станиол.   Извършителите на подобни дебелашки шеги ще бъдат изпращани за наказание в щабквартирата на SS, където да понесат санкция за проявена жестокост към животни“.
     След като премине покрай зоологическата градина, посетителят пристига пред стоманената порта на „Бухенвалд“. На главния вход на концлагера „Аушвиц“ има табела с надпис Arbeit Macht Frei – т.е. „Трудът ще ви направи свободни“, вероятно най-злокобната проява на нацисткия хумор. В „Бухенвалд“ посланието било далеч по-изтънчено. В решетката на самата ограда тук са вградени едри метални букви, казващи Jedem das Seine – т.е. „Всекиму своето“.
     Очевидно по тези тюрингски хълмове все още властвало понятието Kultur, макар че дори споменаване само по себе си било достатъчно да провокира райхсмаршал Херман Гьоринг моментално да свали предпазителя на своя личен пистолет  „Браунинг“. Йохан Себастиан Бах, който някога бил концертмайстор в двора на ваймарския херцог, е използвал фразата Jedem Das Seine в заглавието на своята 163 кантата „Nur jedem das Seine“. Обаче изразът има далеч по-древна предистория. Той датира още от времената на Платон и Цицерон, който пише: „Justitia suum cuique distribuit“, т.е. „Справедливостта въздава на всекиго дължимото.“
     Такъв бил големият нацистки хумор в „Бухенвалд“. А най-забавното било, че въпросният метален надпис, изработен от затворника и бивш студент във ваймарската школа „Баухаус“ Франц Ерлих, всъщност бил поставен да гледа навътре. По този начин можело да се заблудиш, както и действително ставало с мнозина евреи преди войната, че и ти си също толкова германец, колкото и всички останали наоколо. Даже и когато те докарвали за първи път в концлагера, илюзията за принадлежност все още тлеела някъде в теб. Едва след като портите се затръшвали зад гърба ти, тежкият надпис Jedem das Seine придобивал кристална яснота. Всекиму своето. Може да си подхранваш всевъзможни илюзорни представи за собственото си самоопределение, обаче в края на краищата не ти, а нацистите – свръхчовеците – си присвоявали правото да определят кой си.
     Аз пък бях дошъл в „Бухенвалд“ заради лампата с абажура. Ако ви вълнува темата за изработени от човешка кожа лампиони, елате в „Бухенвалд“.
     Конкретните факти около т.нар. нацистки „зверства с човешка кожа“ тепърва ще бъдат предмет на дискусии. Свидетелствата, че такава практика действително е била широко разпространена обаче са неоспорими. По време на Нюрнбергските процеси за военни престъпления чешкият хирург д-р Франц Блаха – комунист, попаднал в лапите на Гестапо – разказва как са го принуждавали да участва в разнообразни нацистки експерименти в концлагера „Дахау“. Наред с всичко останало, споделя Блаха, му се е наложило да извърши и над дванайсет хиляди аутопсии.
     „Беше разпространена практика да се отстранява кожата на мъртви затворници – заявява с клинична прецизност д-р Блаха от свидетелската скамейка. След това посочва имената на Зигмунд Рашер и Клаус Шилинг. Две личности, които били особено заинтересувани от кожа, която е смъкната конкретно от гърба или от гърдите. – Такава кожа се обработваше химически и се опъваше на слънце, за да изсъхне добре. След това я разрязваха в различни форми и размери, за да я превърнат на седла, ездачески панталонки, ръкавици, чехли или дамски чантички. Офицерите особено много ценяха кожа, по която е имало татуировки. Руснаци, поляци и други бяха обработвани по този начин. Беше забранено обаче да се използва кожата на германец. Търсеше се кожа от здрави екземпляри. Кожа, по която няма никакви дефекти.
     Понякога не ни достигаха трупове с добра кожа. Тогава Рашер се изправяше и казваше, че скоро ще постъпят нови тела. На следващия ден пристигаха поне двайсет-трийсет трупа на млади хора. Всички бяха простреляни в тила или в слепоочието, за да се съхрани кожата от врата надолу. Освен това често се получаваха поръчки за черепи или за скелети. В такива случаи трябваше да сварим главата или цялото тяло на някой убит затворник. След това меките тъкани се отстраняваха, а костите се избелваха, изсушаваха и подреждаха. Ако поръчката искаше череп, беше задължително да намерим екземпляр с пълен набор здрави зъби. Видеха ли подобна поръчка, надзирателите казваха, че ще ни доставят поне няколко тела с добри зъби. Сред затворниците си беше рисковано да имаш хубава кожа или добри зъби.“
     Подобни подробности се появяват и в предсмъртните самопризнания на коменданта на концлагера „Маутхаузен“ Франц Цирайс, прострелян от американски войници през май 1945 г., след като се опитвал да избяга с цивилни дрехи: „Аз лично съм избил около четири хиляди затворници – заявил внезапно покосеният от гузна съвест Цирайс, издъхвайки от раните си. Що се отнася до конкретната „употреба на плът“ обаче, умиращият комендант прехвърлил вината върху иначе неизвестните никому Чемиелски и Зайдлер от лагера „Гусен“. – Те двамата се хвалеха с щавена човешка кожа, по която имаше специални татуировки. От такава кожа си бяха направили корици за книги, абажури за лампи и дори облицовка за куфарчета.“
     Въпреки всичко обаче, когато иде реч за използване на човешки останки и по-конкретно за одирането, обтягането и ощавянето на татуирана кожа за направа на лампи, едно име изпъква на фона на всички останали. Това е Илзе Кох, позната още като „Кучката от Бухенвалд“ – червенокосата легендарно сприхава съпруга на гореспоменатия комендант Карл Кох.
     Моминското име на Илзе е Кьолер. Тя е родена през 1906 г. в дома на обикновен работник в дрезденска фабрика. Родният º град тогава (както и днес) е бил крепост на редица яростни десни политици. След като учи за библиотекарка и работи известно време като секретарка, през 1932 г. Кьолер се включва в редиците на Националсоциалистическата партия. През онези времена жените съставлявали едва седем процента от общия партиен състав. Една запазена до днес снимка на младата Илзе изобразява леко закръглена девойка, седнала на някаква маса в ъгъла на стая, облепена с тапети. Вълнисти червени коси до раменете са внимателно разделени от дясната страна на пухкавото º лице. Облечена е в бяла блуза с бухнала карирана панделка, рокля малко над коленете и черни лачени обувки. Нищо не подсказва, че това ще бъде жената, от чието име целият свят ще настръхва само след няколко десетилетия. Напротив, с леко приведената напред поза, с ярко начервените малки устни и с леко предизвикателния блясък в хитрите º очи Илзе по-скоро изглежда като леко палава девойка, готова за пестеливи закачки, но не и за нещо повече.
     С възкачването на Хитлер на канцлерска позиция през следващата година Кьолер приела работа като надзирателка в концентрационния лагер „Захсенхаузен“ край Берлин. Там се запознала с коменданта на лагера Карл Кох – бивш банков чиновник и ветеран от Първата световна война с репутация на строг администратор. Член на Нацистката партия от 1924 г. и любимец на райхсфюрера Хайнрих Химлер, Кох скоро бил прехвърлен в прословутия гестаповски затвор „Колумбияхаус“ в Берлин. Там той въвел практиката затворници да се оковават в нашийници и да се хранят от купички от студения под. Когато Кох влизал в дадено помещение, всички затворници вътре трябвало да лаят или да вият като псета.
     Вероятно усърдието на Кох се дължало на стремеж да компенсира за скромния си произход. Считани за авангарда и силата на идващата еднорасова държава, от офицерите на SS се очаквало да представляват образец на немското мъжество, каймакът на новото генетично чисто поколение. През ранните години било невъзможно за там да кандидатства мъж под метър и осемдесет. Кох не изглеждал точно така. С широк гръден кош и подчертана заострена брадичка, Кох често носел тъмни очила над хлътналите си очи. Осанката му напомняла на едър гном. Не че това вълнувало особено много Илзе Кьолер. Според нейния биограф Артър Л. Смит тя имала ясно изразена слабост към униформени мъже – и особено такива, които носели на фуражките и якичките си надпис SS-Totenkopf („Мъртвешка глава“). Скоро Илзе станала лична секретарка на Карл Кох, а през месец май 1936 г. двамата се оженили.
     Сватбата на Илзе и Карл се състояла в зелена горичка край стените на „Захсенхаузен“, точно в полунощ. Всички подробности били съобразени с протоколите, приети през 1931 г. от Главната служба по расовите въпроси и заселването в т.нар.   Правилник за годежите и браковете. Предназначението на този документ било да гарантира, че в редиците на SS ще се поддържа „наследствено здрав клан от строго нордически германски вид“. На венчавката Карл Кох бил облечен с военната си униформа и със стоманена каска. Илзе Кох, пременена в дълга бяла рокля, била обявена за „попечител на расата“, от чиято утроба ще произлязат генетически чисти представители на славното еволюционно бъдеще. Вечен огън горял в една урна наблизо, докато младоженците разменяли пръстени, декорирани с рунически знаци. След това двамата приели хляб и сол – символ на плодородието и чистотата. Копие на „Моята борба“ било извадено от дървена кутия и връчено на младоженеца, а после новото семейство тържествено закрачило ръка в ръка пред строени и отдаващи почест SS мъже в бели ръкавици.
     Назначението като комендант в „Бухенвалд“ – най-големия и претенциозен лагер на времето – дошло за Кох като манна небесна. Грозноват и злобничък човечец с красива съпруга, най-вероятно той бил доста недолюбван от останалите офицери.  Обаче се ползвал с личните протекции на Химлер и това му било достатъчно. Още с пристигането си в поделението една от първите му оперативни заповеди била да издейства на Илзе прозвището Oberaufseherin, или висш лагерен „надзорник“. Ранг, който не е бил връчван на никоя друга SS frau.
     Още с идването си Кох наложил управление на лагера с безчувствена жестокост. То е белязано от всевъзможни форми на мъчение, сред които и прословутото „провисване на кол“. При него затворникът се завързвал на триметров кол с ръце зад врата и понякога се оставял в това положение цели дни. Друга практика била форма на мъчение чрез задушаване, при което се стъпва върху жертвата, докато лежи по лице на смрадливо отходно място. Пищната екстравагантност на семейство Кох представлявала скверен контраст на всички тези безчинства. В просторното имение на коменданта, с чието обслужване били ангажирани десетки затворници, вечерята се сервирала в изящна посуда от китайски порцелан, а приборите били само от чисто сребро. Години по-късно историята ще докаже, че бившият банкер Кох и неговите съмишленици са си подсигурявали цялото това охолство чрез злоупотреба с лагерни средства и чрез кражби от угнетените затворници.
     Немалка част от тази плячка отивала за поддръжка на пословичните нужди и капризи на Илзе Кох. Някогашната дрезденска работничка бързо свикнала с елитното ежедневие на концлагерен надзорник. В желанието си да задоволява прищевките й Карл Кох я обсипвал с всевъзможни подаръци – изтънчени дрехи, инкрустирани мебели от дърво, диамантени пръстени и т.н. Всички тези неща или били произвеждани от затворниците, или Кох просто им ги отнемал в полза на жена си. Когато на фрау Кох й се доискало да си вземе баня в португалско „Мадейра“, отнякъде незабавно доставяли въпросното ликьорно вино. През 1939 г. Карл подочул, че на Илзе много й се яздели коне. Затова той мигновено поръчал построяването на просторно хале с площ 3000 кв. м. с огромни прозорци по стените и осемнайсетметров сводест таван, изпълнен с драматични оберлихти. Според следвоенния Доклад „Бухенвалд“, изработен от американски офицери и бивши затворници в лагера, най-малко тридесет работници са дали живота си в бързането да се построи тази конюшня, погълнала над 250 хиляди марки. Когато комендантшата, както тогава наричали Илзе Кох, отивала на сутрешна езда из грамадното хале, група затворници неизменно били извиквани да й осигуряват музикален акомпанимент.
     Според мнозина именно така и ще бъде запомнен образът на Илзе Кох. Яхнала любимия си жребец (според повечето сведения млечнобял на цвят), с ездаческо камшиче и черни кожени ботуши до коленете, и тази прословута червена коса.   По-късно, след войната, доста ще се коментира поведението на оскъдно облечената комендантша, спираща ездата си само за да обвини някой мъж, задето сладострастно е вперил поглед в гърдите й или в дупето й – престъпление, чието наказание се изразявало в пребиване до смърт.
     Този живот сигурно е изглеждал като сбъдната мечта за съпругата на коменданта. Награда, която много напомня на подаръците от силите на мрака, познати ни от десетките вариации на Фаустовата легенда. Избавена от къртовския труд чрез включването си сред националсоциалистите, Илзе скоро придружавала своя принц-жаба из величествения замък на Химлер „Вевелсбург“ с неговите осемнайсет внушителни кули. Обявен официално от райхсфюрера за der Zentrum der neuen Welt („центъра на Новия свят“), „Вевелсбург“ бил мястото, където Илзе, представителка на всемогъщата чистокръвна раса на Избрания род, винаги била добре дошла.
     Според главния историк на днешния мемориал „Бухенвалд“ Хари Щайн някъде през лятото на 1938 г. Илзе Кох направила на съпруга си специален подарък. Много други съпруги на SS офицери били впечатлени от работата на лагерния медик  Ерих Вагнер, бивш студент по „расови науки“ в тогавашния изцяло нацистки Университет „Фридрих Шилер“ край Йена. Младият и енергичен Вагнер по това време пишел докторската си дисертация, озаглавена Ein Beitrag Zur Tätowierungsfrage, или „Принос към въпроса за татуирането“. В нея той изследвал взаимовръзката между татуирането и криминалното поведение. В процеса на изследването заедно с още няколко медици от лагерното патологично отделение Вагнер предприел експеримента да отстранява кожа, по която имало особено цветисти или развратни татуировки. Според разказите на мнозина затворници такива парчета изсушена и ощавена татуирана кожа се използвали за изготвянето на предмети като ръкавици, корици за книги или абажури за лампи. Именно една такава нощна лампа, разказва Хари Щайн, била подарена от Илзе на Карл Кох за рождения му ден.
     „Смята се, че това бил един от любимите подаръци на Карл Кох – пише Хари Щайн. – При подаряването му всички гости аплодирали въодушевено.“ Явно в този момент лампата изглеждала като висш символ на обичта между съпруг и съпруга.

* * * * *

     Поразителната история за „дамата с абажурите“ Илзе Кох за първи път се появява в американското военно издание Stars and Stripes. Датата на публикацията е на рождения ден на Адолф Хитлер 20 април 1945 г. – само девет дена след освобождението на „Бухенвалд“. Кореспондентката на UPI Ан Стрингър предава от лагера, че е видяла нощна лампа със следното описание: „Шейсет сантиметра в диаметър, около трийсетина сантиметра във височина и съставена от шест правоъгълника. Изработена от кожата на мъжки торс. Около нея имаше калъфки за книги, книгоразделители и други орнаменти, всичките също направени от човешка кожа. По-рано днес ги разглеждах. Буквално можех да различа порите и тънките линии. Безспорно бяха от човешка кожа!“
     За първи път тогава хора извън концлагера „Бухенвалд“ чуват за Илзе Кох и нейното обсебващо влечение към изработени от човешка кожа предмети. Един затворник, когото Стрингър нарича „холандски инженер“, описва за репортажа й как бившата комендантша „караше всички затворници с татуировки да се строяват пред нея голи до кръста. После тя си избираше някоя интересна фигура или причудлив символ. Носителят на съответната татуировка скоро щеше да бъде убит, а кожата му – ощавена, за я направят на някакъв артефакт“.
     Към края на 1941 г. мечтаният нацистки живот на Илзе започва да се сгромолясва около нея. Карл Кох е прехвърлен от „Бухенвалд“ в полския град Люблин, за да надзирава строежа на лагера „Майданек“. Място, където през следващите години ще бъдат убити над 80 хиляди души, повечето от които евреи или съветски военнопленници. През 1943 г. Кох изчерпва приятелството си с Химлер и е осъден от SS военен съд по обвинение в корупция и убийство. След присъдата го транспортират обратно в „Бухенвалд“. Там е екзекутиран чрез разстрел на 5 април 1945 г., само седмица преди пристигането на американските войски в лагера. Малко преди това Илзе Кох, чието пословично хале за езда междувременно се е превърнало в занемарено бунище, успява да избяга в близкото градче Лудвигсбург. Там обаче бивш затворник от „Бухенвалд“ я разпознава и тя е предадена във властта на Съюзническите войски.
     Когато през 1947 г. в бившия лагер „Дахау“ започва делото срещу нея, Илзе Кох вече е изгубила всяка прилика с крехкото наивно девойче, омъжило се за Карл Кох само десетилетие по-рано. Сега тя изглежда изтощена и разплута. Това се дължи отчасти на един изненадващ факт. Макар и хвърлена зад решетки от дълги месеци, Кох сега е бременна от неизвестен мъж. Няколко месеца по-късно тя ще роди момченце, ала то няма да бъде приветствано на бял свят от оредялото SS семейство като поредния нордически бог, появил се на земята. Сред оскъдните препратки за неговата поява ще бъде една бележка в раздел „Крайъгълни камъни“ на сп. Тайм: „Илзе Кох се сдоби с мъжко копеле.“
     Съдебното дело бързо привлича погледите на целия свят. В крайна сметка Илзе Кох е идеалната обвиняема – идеално бременна и идеално раздразнителна. Дори прякорът й лепва идеално. „Кучката (англ. bitch) от Бухенвалд“ е добре подбран алитерационен полупревод на нейното прозвище от войната – „Вещицата (англ. witch) на Бухенвалд“. Нейните злокобни престъпления – нехайното оскверняване на човешкото тяло – поразяват мнозина като по-показателни за нацисткото зло дори от изтребването на милиони. Фактът, че на подсъдимата скамейка седи жена, червенокоса опечалена вдовица, допълнително вледенява цялата картина.
     Свидетелските разкази звучат не по-малко зловещо. „На няколко пъти съм имал лична среща с Илзе Кох – описва Кърт Фрьобес, затворник в „Бухенвалд“ от основаването на лагера през 1937 г. до освобождението му. Разказът му се отнася за една случка, при която двамата с някакъв чех капелан трябвало да копаят канавка за полагане на кабели. – Докато капеланът изхвърляше една лопата пръст, внезапно над нас застана някой и се развика какви ги вършим на това място. Беше се разкрачила право над канавката ни. Погледнахме да видим кой е и разпознахме г-жа Кох. Беше се изправила досами ръба на канавката. Нямаше никакво бельо, а полата º беше много къса. Като видя погледите ни, тя се разкрещя още повече защо я зяпаме там и после започна да ни бие, предимно другото момче, с ездаческия си камшик.“
     Друга подобна случка Фрьобес описва така: „Беше горещ ден. Някои от затворниците бяха навън да работят голи до кръста. Г-жа Кох се появи отнякъде на кон. Едно от момчетата там на име Жан – беше французин или белгиец май – беше известен на всички с великолепни

Подобни Заглавия
"Пазители на наследството"
КНИГА ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ   ЗА СПЕЦИАЛЕН ОТРЯД, КОЙТО СПАСЯВА СЪКРОВИЩАТА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО ОТ РЪЦЕТЕ Н...
Цена: 18,00лв.
Цена за Е-книга: 10,00лв.
"Eреван"
НЕПОНОСИМАТА ИСТИНА Когато историята се отрича, ампутира и забравя, единствено художествената литература ...
Цена: 16,00лв.
"Изгубени в Шангри-Ла"
На 13 май 1945 година двайсет и четирима военнослужещи и жени от Женския армейски корпус се качват на транспорте...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs