Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи
Специално предложение:

127 часа
127 часа
17,00лв.
+
Explorer 1/2016
Explorer 1/2016
4,95лв.
Цена на пакета: 17,95лв.
Спестявате 4,00лв.!

Купи пакет

127 часа

Между живота и скалите

Автор: Арън Ралстън
Код на продукта:77
Наличност:В наличност
Превод: © Петър Остоич
Цветно приложение: 16 страници
ISBN: 9789549535907
Издадена на: 10.2015
Размери: 142x210
Брой страници: 392
Корица: Мека
Националност: Американска
Дизайн корица: © Добродана Попова
Редактор: Диляна Георгиева
Цена: 17,00лв.
Кол-во:

Резюме

127 часа

Един тесен каньон, една падаща скала, един самотен катерач…

Арън Ралстън е опитен планинар. Преживявал е лавини, борил се е с мечка за храната си, предприемал е опасни изкачвания, покорявал е десетки от най-високите върхове на Колорадо. Измъквал се е стотици пъти на косъм от смъртта. Соловите изкачвания са неговата зона на комфорт, а рисковите ситуации го превръщат в безгрешна машина.

Досега…

На 26 април 2003 г. Арън Ралстън се спуска сам в каньона Блу Джон. Докато маневрира между заклещените камъни в теснините, една скала се разклаща и двамата политат в бездната. За няколко секунди опитният катерач се оказва в най-страховития капан в живота си – дясната му ръка остава под огромната канара. Той е сам. И никой не знае къде се намира. Оставил единствено неясната дестинация „щата Юта“, Арън бързо отхвърля надеждата за спасение отвън. Храната му е на свършване, водата е оскъдна, а нощният студ е безпощаден. Вариантите за измъкване не са много: или да помести скалната грамада, или да жертва ръката си. Но упоритите опити и за двете не дават резултат.

След първите няколко дни оцеляването вече не е въпрос единствено на физическа подготовка. Дехидратацията и опасността от хипотермия не са най-лошият враг – ако съзнанието се предаде, тялото ще го последва. Как този катерач, попаднал в привидно безизходната хватка на каньона, успява да надвие демоните на отчаянието и да не се откаже от борбата за съществуването си? Как дори след като издълбава собствения си некролог в скалите, инстинктът му за самосъхранение не го предава? Каква е невидимата сила, която ни вкопчва в живота с такова яростно стремление?

„127 часа“ е не просто разказ за физическата издръжливост на един отдаден катерач. Това е история за несломимия човешки дух, по-непоклатим и от скала.

Понякога просто трябва да оставиш неоставимото, за да постигнеш непостижимото.

Отзиви (5)

Автор

Арън Ралстън с ампутирана ръкаАрън Ралстън е страстен планинар и катерач, който се отказва от кариерата на машинен инженер, за да се премести в Аспен, където работи в магазин за планинарска екипировка, а свободното си време посвещава на катеренето и ските. Въпреки че става известен със злочестия си инцидент, вследствие на който е приклещен между скалите в продължение на пет дни, Ралстън има завидни постижения в планинарството. Проектът му за зимно солово изкачване на 59-те четирихилядника на Колорадо завършва през 2005 г.

Откъси

Въведение:


На път с бандитите
от Робърс Рууст

 

Джон Грифит бил по-добър лодкар, отколкото каубой,  и по-добър готвач, отколкото обирджия на влакове. Отличавал се с едно синьо и едно кафяво око и станал предпочитан помощник в Дивата дружина – бандата на Буч Касиди, по времето, когато тя се подвизавала в Робърс Рууст, Източна Юта. Синия Джон, както го нарекъл първият му работодател, се установил в района първо като готвач в кравефермата на Харис в близост до Сиско, на около 100 км на запад от Гранд Джънкшън. След по-малко от две години законна работа 35-годишният мъж се сдружил с Джим Уол, по прякор Сребърния връх, и Индианеца Ед Нюкъмб. Срещнали се при отвличане на говеда за бандата „3Б“ през пролетта на 1890 г. Бандитите от „3Б“ мародерствали из района около Робърс Рууст под командата на известния предводител Джак Мур, който приютявал Дивата дружина по време на честите им събирания в района между реките Дърти Девил, Сан Рафаел, Грийн и Колорадо. Понякога Дружината идвала, за да презимува преди или след някой обир, или да помогне в прибирането на говедата за бандата „3Б“. Какъвто и да бил случаят, те винаги били добре дошли при Мур.
Сребърния връх, Синия Джон и Индианеца Ед понякога обикаляли района заедно с Дивата дружина като допълнителни съучастници, давайки каквото можели от себе си, независимо дали ставало въпрос за кражба на коне, обикновени обири, или отвличане на стада говеда. През 1898 г. тримата помогнали на Мур да прибере оставащите говеда от западащата ферма на Дж. Б. Бур, след което се отправили към Уайоминг за голяма кражба на коне. Завръщането им в Юта коствало живота на Мур в престрелка. В началото на следващата година триото се завърнало в Робърс Рууст, след като оставило откраднатите коне в Колорадо за продан. Сребърния връх, Индианеца Ед и Синия Джон успели да откраднат много от най-ценните коне в цялата страна от ранчота в околностите на Моаб и Монтичело. Дивата дружина не се страхувала от потери, които, така или иначе, нямали необходимия кураж да приближат каньона Робърс Рууст. Въпреки това бандитите знаели, че законът е по петите им заради тази последна серия от кражби.
В малко странично разклонение на каньона Робърс Рууст, в една късна февруарска сутрин, Индианеца Ед прекосил разстоянието под надвисналата скала, където тримата били прекарали нощта с плячката от последния им обир – две товарни животни и половин дузина коне. Внезапно в утринната тишина отекнал пушечен изстрел. Куршумът 38-и калибър рикоширал в скала и ударил крака на Ед над коляното. Той паднал на песъчливото дъно на каньона, след което пропълзял зад храстите до нишата в скалите, където Синия Джон и Сребърния връх вече разменяли изстрели с потерята, която открила бандитите по следите от животните и дима от вечерния им огън. Джон успял да задържи огъня на потерята върху себе си, давайки възможност на Сребърния връх да изпълзи от нишата и да се качи на ръба на каньона, откъдето изпратил три куршума точно над главите на шерифа и помощниците му. Преследвачите мигом се втурнали с бясна скорост към конете си през голямата долина на каньона Робърс Рууст и оттам – към своите домове и ферми, където щели да разкажат разкрасен вариант на историята за престрелката си с Дивата дружина.
Този ден бил и последният, в който тримата бандити работили заедно и участвали в каквато и да било незаконна дейност. Те оставили пушките и поели по нов път; всеки от тях радикално променил живота си и мирно се оттеглил в забрава, оставяйки завета си за онези, които щели да минат по техните стъпки. Индианеца Ед Нюкъмб излекувал крака си. Смята се, че се е върнал в Оклахома, където дирите му се губят. Сребърния връх избягал от затвора, като излежал две години от десетгодишна присъда в област Уейн, Юта, след което се заселил в Уайоминг, където прекарал спокойно остатъка от дните си. Синия Джон Грифит бил забелязан за последно през есента на 1899 г., докато се спускал от Хайт до Лийс Фери по поречието на река Колорадо, една от най-красивите и необуздани реки в целия Запад. Твърди се, че по средата на пътя се отклонил в посока Аризона или дори Мексико, но единственото, което се знае със сигурност, е, че не е бил видян да пристига в Лийс Фери. Оттогава нищо не се е чувало за него.
От тримата един-единствен оставил трайно своя отпечатък върху земята. Каньонът Блу Джон и изворите, намиращи се точно срещу района на съдбоносната престрелка с потерята, са наречени на този готвач, колар и от време на време крадец на коне, който обикалял района около Робърс Рууст в последното десетилетие на XIX век.

 

Глава 1


„Геоложкото време включва и
настоящето“

 

„Това е най-красивото място на Земята.
Има много подобни места. Всеки мъж, всяка жена носи в себе си идеала за красиво място, известно или неизвестно, истинско или въображаемо... Човек има безграничната способност да намира дом за себе си. Теолози, пилоти, астронавти понякога дори са казвали, че чуват отвъдния призив на дома – в студената чернота на междузвездното пространство.
Самият аз усетих този повик в Моаб, Юта. Нямам предвид самото градче, разбира се, а района, който го заобикаля – каньоните. Каменистата пустиня. Червеният прах, обгорелите скали и самотното небе – всичко онова, което лежи отвъд края на всички пътища.“
Едуард Аби, „Пустинен пасианс“

Перести следи от самолети обрамчват лазурното небе над червеното пустинно плато и аз се чудя колко еднакви, обгорени от слънцето дни са видели тези сурови земи от деня на тяхното сътворение. Събота сутрин е, датата е 26 април 2003 г. и аз карам планински велосипед сам по чакълеста пътека в югоизточния край на областта Емъри в централната източна част на Юта. Час по-рано оставих пикапа си на прашния паркинг в началото на каньона Хорсшу, най-изолираната част от националния парк „Кениънлендс“, която се намира на 25 км по въздух северозападно от легендарната област Мейз, на 65 км югоизточно от острия като бръснач хребет Сан Рафаел, на 32 км западно от река Грийн Ривър и на около 65 км южно от I-70, известното шосе, пълно с товарни камиони и последни надежди (и бензиностанции, отстоящи на 180 км една от друга). С открити равнини, покриващи 160 км между заснежените върхове на планините Хенри на югозапад (последната планинска верига, изследвана и наименувана в целите Съединени щати) и планините Ла Сал на изток, областта е изложена на силен вятър, духащ от юг – посоката, в която съм се насочил и аз. Освен че забавя карането ми до пълзене (превключил съм на най-ниската скорост и бъхтя педалите като луд по равна повърхност), вятърът раздухва ниски дюни морав пясък върху неравния чакълен път. Опитвам се да избягвам дюните, ала понякога те покриват цялата ширина на пътя и велосипедът ми затъва. Вече за трети път съм принуден да слизам от колелото и да преминавам пеша твърде големи пясъчни участъци.
Карането би било много по-лесно, ако не беше тежката раница на гърба ми. Обикновено не нося 12 кг провизии и екипировка на пътешествие с колело, но съм поел по дълъг почти 50 км маршрут за колоездене, прекосяващ дъното на дълбока и тясна система от каньони, и пътуването ще ми отнеме почти целия ден. Нося три литра вода в мях „Камелбак“ и още един в бутилка „Лексан“, както и пет малки шоколада, две бурито и шоколадов мъфин в найлонова торбичка в раницата. Когато се върна до пикапа си, със сигурност ще съм огладнял, но имам достатъчно храна за деня.
Същинската част от товара ми се дължи на пълния комплект катераческа екипировка: два обикновени карабинера и три с муфа; олекотено комбинирано устройство за осигуряване и рапел; две завързани катерачни ленти, широки около сантиметър; две също толкова широки, но по-дълги ленти с десет шити халки, наречени осигурителни ремъци; катерачната ми седалка; динамично катерачно въже, дълго 60 м и широко сантиметър и половина; осемметрова тръбна лента с широчина два сантиметра и половина и моя рядко използван мултифункционален инструмент, имитация на „Ледърман“ с две ножчета и клещи, който нося, в случай че ми се наложи да отрежа лента, за да създам опорна точка за въжето. В раницата ми също така са моят челник, чифт слушалки, дискмен и няколко диска на „Фиш“, допълнителни батерии АА, цифров фотоапарат и малка цифрова камера, както и техните батерии и защитни калъфи.
Товарът е много, но всичко ми се струва необходимо, дори фотоапаратът и камерата. Обичам да снимам неземните цветове и форми в усуканите дълбини на тукашните каньони, както и праисторическите рисунки, запазени в някои от скалните ниши. Това пътешествие има и допълнителна награда – пътят минава покрай четири археологически паметника в каньона Хорсшу, изпъстрени със стотици петроглифи и пиктограми. Конгресът на Съединените щати е добавил изолирания каньон към иначе близкия парк „Кениънлендс“ с една-единствена цел: да запази рисунките на 5000 години по поречието на Бариър Крийк на дъното на Хорсшу, останали едничък тих спомен от древното човешко присъствие в района.
В Голямата галерия десетки свръхчовешки фигури, високи два до три метра, са надвиснали като облак над стада трудноразличими животни, вдъхвайки страхопочитание над зверовете и случайните наблюдатели със своите дълги, тъмни тела, широки рамене и приковаващи очи. Огромните призраци са най-старите и най-добре запазени примери от този вид в целия свят, толкова впечатляващи, че антрополозите наричат това внушително и донякъде зловещо пещерно изкуство „стил Бариър Крийк“. Въпреки че няма писмени паметници, които да ни позволят да дешифрираме посланието на художниците, някои от фигурите приличат на ловци с копия и тояги. Повечето от тях, с рога, без ръце и крака, изглеждат като витаещи демони от някакъв кошмар. Каквото и да е посланието на рисунките, странните им форми са забележителни със способността си да пренасят силата на човешкото „аз“ през хилядолетията. Те изправят съвременния наблюдател и пред факта, че са оцелели по-дълго и са в по-добро състояние от всички други старинни паметници, освен от най-старите златни предмети на западноевропейските култури. Това предизвиква въпроса: какво ли ще остане от днешната модерна цивилизация след още 5000 години? Най-вероятно рисунките ни няма да оцелеят толкова дълго. Едва ли ще останат следи и от рекордно многото свободно време, с което разполагаме, може би до голяма степен и защото толкова много от нас похабяват този лукс пред телевизора.

***

Тъй като очаквам влага и кал в каньона, съм обут с чифт износени маратонки и дебели вълнени чорапи. Така опаковани, стъпалата ми се потят неимоверно, докато въртя педалите. Бедрата ми също се потят под боксерките от ликра и бежовите найлонови шорти. Дори и през тях твърдата седалка на колелото натъртва задните ми части. Нося също така любимата си тениска на „Фиш“ и синя бейзболна шапка. Оставил съм непромокаемото си яке в пикапа. Денят се очаква да е топъл и сух като предходния, когато преминах с колело по дългия 20 км криволичещ път „Слик Рок“ на изток от Моаб. Ако се очакваха валежи, тесен каньон като Хорсшу щеше да е последното място, в което бих искал да бъда, със или без яке.
Пътуването с малко багаж е удоволствие за мен и с течение на годините се научих как да постигам много с по-малко предмети и да стигам по-далеч за по-кратко време. На вчерашната екскурзия бях взел само малкия мях „Камелбак“, няколко инструмента за поправка на колело и камерите, лек петкилограмов товар за четиричасовия маршрут. Вечерта оставих инструментите и вървях осем километра в двете посоки до една природна забележителност – каменна арка близо до Кесъл Вали, като носех със себе си всичко на всичко три килограма, включващи само вода и камери. Предния ден, четвъртък, се бях срещнал с приятеля ми Брад Юл от Аспен. Качихме се заедно на Маунт Соприс, високия 3960 м първенец на Западно Колорадо, и се спуснахме на ски по склона. Тогава носех допълнителни дрехи и спасителна екипировка за лавина и въпреки това общият ми товар не надвишаваше седем килограма.
Петдневната екскурзия с пикапа трябва да завърши в неделя вечер със самостоятелен опит да се спусна с планински велосипед по дългата 170 км пътека Уайт Рим в парка „Кениънлендс“. Ако носех припасите, които бях взел със себе си първия път, когато извърших това пътуване през 2000 г. за три денонощия, щях да съм натоварен с 30-килограмова раница и да имам болки в гърба след първите 15 км. Този път бях планирал нещата така, че да нося не повече от осем килограма и да завърша обиколката за по-малко от 24 часа. При това положение ще ми се наложи да следвам прецизен план за пестене на вода, тъй като има малко места, където мога да презаредя. Няма да спя и почти не трябва да спирам за почивки. Най-голямото ми притеснение не е, че краката ми ще се уморят (знам, че това ще стане и знам как да се справям в подобни ситуации), а че задните ми части ще се схванат прекомерно, което би ми попречило да карам. „Изтръпването на чатала“, както съм чувал да го наричат, е резултат от постоянния натиск върху перинеума. Тъй като не бях карал колелото си на дълги разстояния от миналото лято, устойчивостта ми срещу подобни състояния бе притеснително малка. Ако знаех за това пътуване две вечери предварително,, бих излязъл на поне една дълга обиколка с колело в района около Аспен. Нещата се случиха така, че с няколко приятели отложихме планинска екскурзия в последния момент в сряда. Това ми освободи време за моето свещено усамотение в пустинята, където, в преследване на топлина, щях да подновя познанството си с пейзаж, който нямаше нищо общо със снежните планини. Обикновено давах на съквартирантите си подробно описание на маршрута си, но тъй като напуснах дома си в Аспен, без да знам накъде точно съм се запътил, единственият намек за посоката ми бе само Юта. За кратко премислих различните опции за пътуването, като прегледах пътеводителите си, докато карах от Маунт Соприс към Юта в четвъртък вечерта. Резултатът се оказа импровизирана ваканция, която щеше да включи дори посещение на голямо лагерно парти край щатския парк в долината Гоблин същата вечер.
Наближава 10:30, когато свивам в сянката на самотно хвойново дърво да огледам обгорената от слънцето околност. Хълмистата пустиня постепенно се спуска в район на многоцветни скални кули, скрити скали, обветрени зъбери, стръмни и разклонени каньони и разбити монолити. Това е тайнствена, магьосническа земя, земята на Едуард Аби, червената пустиня отвъд края на всички пътища. Откакто пристигнах късно след стъмване миналата нощ, не бях успял да видя достатъчно от пейзажа. Докато оглеждам земите на изток за някакъв знак от каньона, към който съм се насочил, изваждам шоколадовия мъфин от пекарната в Моаб и едва успявам да го погълна – и мъфинът, и устата ми са пресъхнали от сухия вятър.
Наоколо се виждат множество белези от опитите на някой местен фермер да отглежда говеда в суровата власт на пустинята. Кравите утъпкват виещи се следи от стъпки през местната флора, която се простира през широките пространства. Червената земя е покрита с бродерия от треви, високи 30 см цветни кактуси и черна, богата на микроби коричка. Отпивам малко вода от бутилката, пристегната за дръжката на раницата ми, за да прокарам мъфина, накрая ми остават само няколко трохи в опаковката.
Качвайки се отново на колелото, се спускам по защитената от вятъра страна на хребета пред мен, но на върха на следващия хълм отново ми се налага да се боря с напора на сухите течения. След още 20 минути бутане по този горещ като пещ път виждам групичка мотористи, които явно са се отправили към района Мейз на националния парк „Кениънлендс“. Прахта, вдигната от мотоциклетите, попада право в лицето ми и запушва носа, очите ми, слъзните ми пътища, дори полепва по зъбите ми. Намръщвам се заради финия налеп, покрил устните ми, облизвам зъбите си и продължавам. Все пак ми е интересно накъде са се запътили мотористите.
Посещавал съм района Мейз само веднъж, за около половин час, преди почти десет години. Един следобед се спускахме през каньона Катаракт с гумени лодки и спряхме да лагеруваме на място, наречено Спаниш Ботъм, на брега на река Колорадо. Тогава се изкачих над 300 м по ръба на скала на име Долс Хаус. Чувствах се като лилипут – загадъчни скални гъби се извисяваха на 30 м над главата ми, докато си проправях път между редуващия се гранит и пясъчник. Когато се спрях и погледнах отново извивките на реката, реших да поседна на най-близката скала. Това бе първият път, в който пустинните форми ме накараха да се замисля колко сме малки ние, хората, и колко сме смели.
Щом слязох долу при лодките в Спаниш Ботъм, отново забелязах необузданата река. В потока на кафявите й води съзрях как дори и в онзи миг продължава да дълбае същия този каньон от обкръжаващите го 2600 кв. км пустинно плато. На Долс Хаус неочаквано бях усетил как наблюдавам раждането на цял един пейзаж, сякаш бях на ръба на изригващ вулкан. Гледката ме накара да се почувствам в зората на времето, в епохата преди раждането на живота, когато е съществувала само пустата земя. Сякаш се взирах през телескоп към Млечния път и се чудех дали сме сами във Вселената. Видяното ме накара да разбера, със силата на ясен изгрев в пустинята, колко сме малки и незначителни, когато се изправим лице в лице с мощта на природата и с измеренията на пространството.
Когато групата ми се приготвяше да се качи на двете лодки в далечината, усетих, че щом тръгнат, ще бъда толкова отдалечен от човечеството, колкото изобщо е възможно. След 15 до 30 дни щях да се изправя срещу самотна смърт, изкачвайки извивките на реката към Моаб, без някога отново да видя и следа от друго човешко същество. При все това отвъд самотата и голотата на заобикалящата пустиня се прокрадна нова, екзалтираща мисъл, повдигаща воала от важност, който ние, хората, си придаваме. Не сме велики, защото сме на върха на хранителната верига или защото можем да променяме околната среда – природата винаги ще ни надживява с немислимата си сила и неумолима цялост. Но вместо да се оставим да бъдем сломени от нашата незначителност, ние постъпваме смело, защото успяваме да упражним волята си винаги, въпреки своята преходност и слабост в лицето на пустинята, на планетата, на Вселената. Седях замислен още десетина минути и с перспектива, широка, колкото и самата гледка, се върнах в лагера и изядох лакомо вечерята си.

Спускайки се по пътя покрай металния канал, който отбелязва пресъхналия извор в западното разклонение на каньона Блу Джон, минавам покрай пътна табела, която маркира отбивката на чакъления път към Ханксвил, малко градче на около час път на запад, до главния вход на националния парк „Кепитъл Рийф“. Ханксвил е най-близкото населено място до Робърс Рууст и областта Мейз, там е и най-близкият уличен телефон в цялата област. След още само 800 метра път минавам покрай полегата затревена равнина, която е била самолетна писта, преди някоя природна катастрофа да принуди хората, които са я използвали, да се върнат към по-малко пусти земи. Пистата е показателна с това, че самолетите и хеликоптерите са обикновено единственият ефикасен начин да стигнеш до някъде в този район. Понякога обаче не е финансово ефективно да оставяш едно място, за да идеш на друго, дори и да можеш да си позволиш да летиш. По-добре е просто да си седиш вкъщи.
На времето мормоните направили всичко възможно да построят шосета из целия район, но и те в крайна сметка решили да отстъпят към вече установените селища Грийн Ривър и Моаб. Днес повечето мормонски пътеки са изоставени, заменени от едва проходими коларски пътища. По ирония на съдбата в днешно време по тях се минава дори по-рядко, отколкото някога с коне и волски каруци. Миналата нощ карах 90 км по единствения черен път в източната част на две области, за да достигна до отправната точка на моето пътуване. Отне ми два часа и половина каране по чакъл, през който не подминах нито една светеща лампа или къща. Крайграничните фермери, крадците на добитък, миньорите в урановите мини и търсачите на петрол бяха оставили своите белези по тази земя, но всички те се бяха отказали пред силата на непреодолимите трудности на живота в пустинята.
Тези търсачи на благополучие не били първите, пресекли прага на тукашните земи само за да ги изоставят като необработваема пустош. В долините на каньоните са живели едни след други множество древни общества, които са изчезнали още в предисторическите времена. Обикновено значителна суша или вражеско нападение са принуждавали тези предколумбови заселници да отстъпят от планините или равнините по на юг към Юта. Ала понякога няма толкова лесен отговор на въпроса защо цяла една култура си е тръгнала от дадено място. Преди 5000 години хората от Бариър Крийк са издълбали в Голямата галерия и Нишата своите рисунки и резби, след което са изчезнали. Поради липсата на писмени паметници защо са си тръгнали остава загадка и храна за въображението. Докато гледам рисунките им и стоя насред това, което е останало от техните домове, градини и купища отпадъци, се чувствам духовно свързан с червенокожите първопроходци, които са обитавали каньоните толкова отдавна.
Докато си проправям път по платото, вятърът брули лицето ми. Улавям се как копнея за последната част от пътешествието – прехода по дъното на каньона Хорсшу. Нямам търпение да се махна от проклетия вятър.
От това, което съм видял по пътя, мога да определя разликите, които са настъпили от времето на Синия Джон Грифит и настоящето. От Бюрото за управление на териториите са подравнили с грейдер стогодишния коларски път и са добавили тук-там указателни табели. Въпреки това оградите, които обикновено разделят всички земи на Запад, видимо отсъстват. Може би точно липсата на колове и бодлива тел прави мястото толкова стряскащо самотно. Прекарвам много време в отдалечени райони, поне два-три дни от седмицата в национални паркове, дори и през зимата, ала повечето от тях не са и наполовина толкова изолирани, колкото този път сред пустинята. Докато мисля за причините, самотата ми прелива в самотност и сякаш се засилва. Въпреки че градчетата в района са се поуспокоили от времето, когато каньонът Робърс Рууст е заслужил името си, отдалечената пустиня е все така дива.
На километър и половина отвъд края на прохода Бър борбата ми с насрещния вятър най-сетне приключва. Слизам от колелото, добутвам го до едно хвойново дърво и го захващам със скоба през задната гума. Не се притеснявам, че ще му се случи нещо, ала както казва баща ми, „няма смисъл да изкушаваме честните хора“. Пъхам ключа от колелото в левия си джоб и се обръщам към основната забележителност на пътуването – каньона Блу Джон. Следвам една еленова пътека – пряк път към сърцето на долината. Тъй като вятърът вече не духа толкова упорито в ушите ми, съм пуснал любимата си музика на дискмена. Преминавам няколко дюни от фин червен пясък и стигайки дъното на прашната падина, установявам, че се намирам в устието на каньона. Тъкмо си мисля, че съм на правилния път, когато забелязвам две отдалечаващи се фигури на около 30 м от мен. Скачам от последната дюна в малката долчинка и щом заобикалям, виждам туристите, които от това разстояние приличат на две млади жени.
„Какво съвпадение“, мисля си, изненадан, че забелязвам друг човек на такова място в пустинята. Три часа бях прекарал сам с мислите си и може би опитвайки се да се отърся от чувството на самота, което ме бе обзело по пътя, свалям слушалките и забързвам ход с идеята да ги догоня. Момичетата се движат толкова бързо, колкото и аз бих могъл, без да тичам, и минава цяла минута преди да усетя, че ги настигам. Бях очаквал да се спусна на дъното на каньона Блу Джон сам, но срещата с хора, които споделят хобито ми на подобно отдалечено място, е винаги удоволствие за мен особено ако могат да поддържат бърза крачка. Така или иначе, вече толкова съм ги доближил, че ще е трудно да ги избегна. На следващия завой те поглеждат назад и ме забелязват, ала не ме изчакват. Накрая ги настигам, но нямам сили да ги изпреваря, а и те не спират.
Разбирам, че се очаква да вървим доста време по същия път, и решавам да ги заговоря.
– Ехо – започвам аз. – Как я карате? – още не съм сигурен, че им харесва да срещнат непознат в тази пустош. Те отговарят с по едно простичко „Здравей“.
Надявайки се на по-добро начало на разговора, опитвам отново:
– Не очаквах да срещна никого в каньона днес.
Макар и да е събота, мястото наистина е отдалечено и е толкова слабо известно, че дори не бих могъл да кажа с точност къде се намирам, въпреки картата ми, на която каньонът със сигурност фигурира.
– И ти ни изненада, като се прокрадна така – отвръща жената с кестенява коса, след което се усмихва.
– Прощавайте. Бях се заслушал в музиката и се бях вглъбил в мислите си – обяснявам аз. Връщайки усмивката, решавам да се представя: – Името ми е Арън.
Двете дами видимо се поотпускат и споделят имената си – брюнетката, която говореше с мен и изглежда по-словоохотливата от двете, е Меган, а другата се казва Кристи. Дългата до раменете коса на Меган красиво се спуска около лешниковите очи и руменото й лице. Тя носи синьо поло, син клин и синя раница. Бих предположил, че харесва синия цвят. Русата коса на Кристи е вързана на опашка и разкрива хубавите лунички по челото й и дълбоките й сиво-сини очи. Облечена е с проста бяла тениска и сини шорти над дълъг черен клин, но забелязвам, че не е пропуснала да сложи малки сребърни кръгли обеци, тъмни очила с леопардови рамки и каишка, напомняща змийска кожа. Струва ми се необичайно да си сложиш обеци на екскурзия в каньона, но аз самият не съм пример за модно облекло, така че се въздържам от коментар. И двете дами са на около 25 и в отговор на първия ми въпрос научавам, че са от Моаб. За кратко правя усилие да запомня имената им, така че да не сбъркам по-нататък.
Меган разговаря с мен с охота. Разказва ми забавна история как двете с Кристи изпуснали разклона към извора Гренъри и се лутали в пустинята повече от час, преди да намерят устието на каньона. Споделям, че и аз самият се ориентирам по-лесно с колело, отколкото с кола, защото пейзажът преминава по-бавно.
– О, Боже, ако бяхме на колела, щяхме да сме се съсухрили от вятъра, докато стигнем дотук – възкликва Меган, с което разчупва леда.
Каньонът е все още само плитко дере – суха, песъчлива клисура, сгушена между десетметрови пясъчни дюни. Преди теренът да стане по-труден, започваме приятелски разговор, в който споделяме за живота си в разделените на местни и туристи градчета Моаб и Аспен. Научавам че и те, както и аз, работят в областта на планинския туризъм. Двете са мениджъри логистика в „Аутуърд Баунд“ и снабдяват с екипировка експедиции от склада на компанията в Моаб. Казвам им, че съм продавач в магазина „Ют Маунтиниър“, предлагащ планинарска екипировка.
Сред доброволно бедните данъкоплатци на нашите курортни градчета цари неписано съгласие, че е по-добре човек да е финансово беден, но богат на преживявания и да изживява мечтите си, отколкото богат по дефиниция, но далеч от желанията си. В тази високопланинска бедна прослойка съществува мнението, че да продадеш живота си, за да се превърнеш в турист, е нещо като алена буква на позора. По-добре е човек да е беден местен, отколкото богат посетител. (Разбира се, местните зависят от туристите, за да преживяват, така че този елитаризъм е всичко друго, но не и честен.) Въпреки всичко с момичетата се радваме, че сме от една и съща страна на това разделение.
Сближава ни и любовта към природата. И аз, и те почитаме като вдъхновител на екодвижението Едуард Аби – върл борец за опазването на околната среда, противник на модернизацията и на туристическата индустрия, враг на минната промишленост, пияч на бира, деен екотерорист и любител на дивата природа и жените (най-вече на дивите жени, въпреки че те са безкрайно редки). Сещам се за един странен цитат от него и напомням на своите спътнички колко екстремен човек е Едуард Аби.
– Мисля, че в едно от своите есета той пише: „Естествено, че всички сме лицемери. Единствената достойна постъпка на истинския природозащитник е да се застреля в главата. Каквото и друго да стори, човекът вреди на природата със самото си присъствие“. Цитирам по памет, но на практика това твърдеше той.
– Доста мрачно звучи – отвръща Меган с гримаса на престорена вина, че още не се е застреляла.
Сменяме темата и откриваме, че и тримата имаме богат опит в преходите през тесни каньони. Кристи ме пита кой е любимият ми каньон и аз отвръщам без колебание, че това е Неон – неофициалното име на едно от разклоненията на речната система Ескаланте в Южна Юта. Описвам поетично петте места за спускане с въже, дупката пазител (дълбока и стръмна дупка с гладки стени на дъното на каньона, която ще те „запази“ там, ако няма кой да те извади), както и Златната катедрала – особено спускане през тунел от пясъчник и скална ниша с размерите на катедралата „Свети Петър“ – място, от което катерачите са отдалечени на почти 20 м от скалите, преди да се спуснат в голямо езеро, от което да доплуват до брега.
– Феноменално е, трябва задължително да отидете – заключавам аз.
Кристи разказва за своя любим каньон, който е точно срещу отбивката от пътя за Гренъри Спринг. Той е едно от горните разклонения на водния басейн на Робърс Рууст и е неофициално наречен „Майндбендър“ от нейните приятели в „Аутуърд Баунд“. Кристи описва един проход в каньона, където дефилето се пресича от близо петметрова скала, широка само няколко сантиметра и още по-тясна в долната си част.
Казвам си наум, че трябва да отида там.
Няколко минути по-късно, малко преди обяд, достигаме стръмна, гладка пързалка по една скала – началото на същинската дълбока и тясна част, която е привлякла и трима ни към каньона Блу Джон. Спускам се по около петметровата наклонена плоскост, а маратонките ми оставят две черни следи по розовия пясъчник, след което се изтъркулвам в прахта под пързалката. Чувайки шума от импровизираното ми слизане, Кристи надниква иззад ъгъла и като ме вижда на дъното, решава, че съм паднал.
– О, Боже, добре ли си? – пита тя.
– Да, няма проблем, нарочно беше – отвръщам откровено, тъй като спускането бе съвсем целенасочено. Улавям погледа й, който е добродушен, ала издава нейния укор за това, че не съм намерил по-лесен начин да сляза. Оглеждам се и забелязвайки по-малко рискован маршрут, който избягва изцяло пързалката, се чувствам леко глупав.
Пет минути по-късно стигаме до първото трудно слизане, стръмен склон, по който е по-добре човек да се обърне с лице към скалата и да изпълнява наопаки движения, които обикновено се използват при изкачване. Слизам първи, след което свалям раницата си и вадя камерата, за да заснема Меган и Кристи. Кристи изважда десетметрова червена лента от сходната по цвят раница и я прекарва през метален пръстен, който предишни групи катерачи са прокарали през лента, вързана около скалата. Камъкът е стабилно заклещен в една малка вдлъбнатина и лентите с лекота могат да поемат тежестта на катерача. Сграбчвайки лентата на Кристи, Меган се спуска с лице към скалата в падинката. Налага й се да заобиколи друг камък, провесен между стените на каньона, който затруднява иначе лекото слизане в стръмната падина. След като се озовава на дъното, Кристи поема по същия път с известна предпазливост, тъй като не се доверява напълно на системата от ленти. След като и тя е долу, аз се качвам обратно, за да сваля нейната лента от скалата.
Едва изминаваме десет метра, когато се озоваваме пред друго стръмно слизане. Стените на каньона вече са по-близо една от друга, на по-малко от метър разстояние. Меган хвърля раницата си в падината, преди да слезе, използвайки стените за опора, а Кристи прави няколко снимки. Наблюдавам слизането на Меган и й помагам, като й показвам най-добрите места за хващане и стъпване. Когато стига на дъното, тя установява, че раницата й е подгизнала. Оказва се, че запушалката на мяха за вода е паднала при хвърлянето и от чантата тече вода по песъчливото дъно. Меган бързо намира синята пластмасова запушалка и спира изтичането, което иначе би я принудило да се върне в началото на пътеката. Макар и да не е толкова сериозна пречка, че раницата е мокра, изтекла е ценна вода. Слизам последен с раница на гърба, в която фотоапаратът и камерата успяват да предизвикат неколкократни заклещвания между тесните стени на каньона. Прескачам по няколко камъка между скалите и провирам тялото си между склоновете, следвайки извивките на тясното дефиле. В един момент забелязвам пропаднал дънер, който използвам за стълба, провирайки се по начин, достъпен само за хора, стройни поне колкото мен.
Докато денят над ръба над каньона се затопля, въздухът в дефилето става все по-хладен. Навлезли сме в отрязък, дълъг около 370 м, където стените са високи поне 60 м, а разстоянието между тях е не повече от пет метра. Слънчевата светлина тук никога не достига дъното. Откриваме няколко пера от гарван, които слагаме на шапките си, и спираме за снимка.
След 800 м няколко странични каньона се съединяват с основното дефиле. Докато ходим, забелязваме откриващото се небе и гледката на скалите надолу по каньона. Огрени от слънцето отново, спираме да си поделим две от моите топящи се шоколадови десертчета. Кристи предлага и на Меган, но тя отказва.
– Не мога да изям толкова шоколад сама... – казва Кристи, след което добавя: – Глупости, ще успея.
И тримата се разсмиваме. Стигаме до заключението, че тази голяма долина е западното разклонение на Блу Джон, което значи, че е време Кристи и Меган да се отбият и да поемат по него, а после да се изкачат към основния черен път на около шест километра. Сбогуваме се доста продължително и Кристи предлага:
– Хайде, Арън, ела да повървиш с нас! Ще стигнем до твоя пикап, след което ще се позабавляваме, може и да изпием по някоя бира.
Изцяло съм посветен на завършването на планираната си обиколка, затова отвръщам:
– А какво ще кажете вие да дойдете с мен? Носите си седалките, аз пък имам въже. Най-добре да продължим до най-ниската клисура, откъдето ще се озовем на Голямото спускане. Ще се поразходим, ще видим Голямата галерия, след което ще се върнем и аз ще ви откарам до вашата кола...
– Колко е далече? – пита Меган.
– Още поне 12 км.
– Моля? Няма да можем да се измъкнем от каньона преди смрачаване. Хайде, ела с нас!
– Наистина съм се настроил да направя рапела и да видя петроглифите. Но когато свърша, ще дойда да ви пресрещна на отбивката за Гренъри Спринг.
Двете момичета се съгласяват. Изваждаме картите и ги преглеждаме за последен път, маркирайки мястото, където се намираме на картата на каньона Блу Джон, която и тримата сме използвали, за да намерим това отдалечено място. В последното издание на пътеводителя на Майкъл Келси „Наръчник за каньоните на Колорадското плато“ има описани над 100 каньона, всеки от които е скициран на ръка. Всяко описание е базирано на личния опит на Келси и картите и описанията на пътеките са произведения на изкуството. С релефни карти на някои от по-сложните тесни каньони, посочени местоположения на по-трудните за откриване скални рисунки и археологически паметници, детайлно описание на необходимата катерачна екипировка, както и на осигурителните точки, и по-дълбоките малки езера, книгата предлага достатъчно информация, за да помогне на читателя да вземе най-добрите решения и да не се изгуби, без да носи излишен багаж. След като сгъваме картите, ставаме и Кристи казва:
– Тази снимка в книгата ме плаши. Хората на скалните рисунки изглеждат като привидения. Каква енергия мислиш, че ще намериш в тази Голяма галерия?
– Хмм – замислям се. – Нямам представа. Други пъти, когато съм гледал скални рисунки, съм се чувствал донякъде близък с древните творци. Усещането е хубаво. Развълнуван съм при мисълта, че ще видя тези рисунки...
Меган се чувства длъжна да попита още веднъж:
– Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас?
Ала аз съм убеден в избора си, както и те в своя. За минутка, преди да се сбогуваме, потвърждаваме плана да се срещнем вечерта край мястото, където бяха избрали да нощуват на отбивката за Гренъри Спринг. Същата вечер, на около 80 км оттук, на север от националния парк в долината Гоблин, ще има парти, организирано от приятели и познати от Аспен, и се уговаряме да се присъединим към забавлението. Повечето групи използват картонени чинии вместо табелки, за да маркират отбивката за отдалеченото място на срещата. Моите приятели са избрали голяма плюшена кукла на Скуби-Ду за тази цел. След като завърша планирания ден, изпълнен с приключения – 25 км колоездене и 25 км спускане из каньоните, ще съм заслужил вечерната си почивка, както и, надявам се, някоя студена бира. Ще ми бъде приятно да видя отново и тези две чудесни дами на пустинята. Уговаряме се, че на сутринта след партито ще направим и кратка разходка из каньона Литъл Уайлд Хорс, лесен за преминаване пролом в долината Гоблин. Вече сме приятели с Меган и Кристи. В два следобед с усмивки си махаме за довиждане.

***

Отново сам, продължавам спускането си в недрата на каньона. Движа се по разписание. Не спирам да обмислям завършека на почивните си дни. След като вече имам стабилен план за разходка с Меган и Кристи в неделя сутринта по Литъл Уайлд Хорс, считам, че ще мога да се върна в Моаб около седем вечерта. Ще имам малко, но достатъчно време да взема приспособленията си и да се запася с храна и вода преди вечерната ми разходка с колело по Уайт Рим в националния парк „Кениънлендс“ и да подремна малко преди началото на екскурзията в полунощ. Смятам да премина първите 48 км от Уайт Рим на звездна светлина и с включен челник, след което да привърша остатъка от 170-километровия преход в понеделник следобед. Така ще съумея да се върна навреме за домашното парти, което сме планирали със съквартирантите в понеделник вечерта.
Без предупреждение една купчинка малки камъчета, довлечена от последното наводнение, се сгромолясва изпод краката ми. Разпервам ръце, за да запазя равновесие и в този миг цялото ми внимание се връща отново към каньона Блу Джон.
Гарвановото перо все още е затъкнато в лентата на синята ми бейзболна шапка и виждам сянката му в пясъка. Изглежда глуповато. Спирам насред каньона и правя една снимка на сянката си. Без да прекъсвам хода си, разкопчавам колана на раницата, премятам я отпред и преравям външния мрежест джоб, докато не включа дискмена си. Овациите на тълпата се сливат с първите бавни акорди на веселата китарата, след което идват нежните думи:
„Как е тъй, че не виждам / вълните, които носят думите й към мен“.
Слушам втория сет от концерта на „Фиш“, който бях посетил миналата година на 15 февруари в Лас Вегас. След като поемам музиката за известно време, се усмихвам. Светът е прекрасен, това е моето щастливо място – хубава музика, самота, дива природа, спокоен ум. Приливът на енергия от прехода сам, с мое собствено темпо, прочиства мислите ми.
Обзет съм от необяснимо, безметежно щастие не заради някое хубаво събитие, а просто защото съм щастлив. Това е и една от причините да изминавам толкова дълги разстояния сам – за да имам малко време само за себе си. Усещането за единство между ум и тяло подмладява духа ми. Понякога, когато се отдавам на размисъл, стигам до извода, че самостоятелните преходи са моят собствен начин да постигна трансцедентално състояние, нещо като медитация чрез вървене. Не достигам до това състояние, когато седна да медитирам, случва се единствено когато съм сам сред природата. За съжаление в момента, в който усетя, че съм постигнал това блаженство, чувството отслабва, мислите се завръщат, мигът на единение с вечността се изпарява. Полагам много усилия, за да достигна това мимолетно състояние на пълно удовлетворение, ала веднага щом опитам да го обхвана с ум, то се изпарява. Въпреки това общото чувство за благополучие, до което успявам да достигна в такива мигове, поддържа духа ми за цели часове и дори дни.
Два и петнайсет следобед е и времето сякаш се уравновесява в идеалното съчетание на слънчева светлина и лека облачност. Температурата из по-откритите места на каньона е с около 15 градуса по-висока, отколкото беше на дъното на клисурата. На хоризонта се задават купести облаци, наподобяващи изгубени платноходи, ала са твърде далеч, за да засенчат слънцето. От дясната ми страна забелязвам широк жълтеникав каньон и изваждам картата си. Това е източното разклонение. Кристи и Меган със сигурност са избрали правилния път да се върнат. Изборът тогава изглеждаше очевиден, ала в отдалечената пустош дори очевидните решения трябва да се проверяват. Ориентирането в дълбоките каньони може да изглежда лесно на пръв поглед, но всъщност е доста сложно. Понякога се изкушавам да мисля, че не се изискват никакви умения и вървя само направо. Със стени, високи 90 м и намиращи се на метър и половина от двете ми страни, сякаш не мога да се изгубя по същия начин, както из гористите планински склонове. Случвало се е обаче да се дезориентирам.
Сещам се за една дълга 65 км екскурзия из каньона Парая. На около една трета от пътя ми се случи да изгубя напълно местоположението си. Трябваше да мина още осем километра надолу по дефилето, преди да достигна ориентир, който точно отбелязваше мястото ми на картата. Положението беше критично, понеже трябваше да намеря точния път, преди да се стъмни. Когато търсиш вход или изход на каньон, понякога и 50 м отклонение биха могли да скрият верния път. Затова и следя внимателно картата. Когато съм дълбоко в недрата на някой каньон, я проверявам дори по-често, отколкото в планината, понякога на всеки 200 м.
„Ако можехме да видим многото вълни, / които плуват през облаци и наводнени пещери, / тя щеше да усети поне думите, които я търсят / по вятъра и под водата.“
Песента навлиза в трогателна атоналност, но аз не обръщам особено внимание – подминавам друга плитка долчинка от дясната ми страна. На картата тя сякаш отговаря на мястото, което Келси нарича Малкото източно разклонение, и се спуска от високото плато, обозначено като Гоут Парк.
Издигнатите скални тераси и хвойнови дървета на Гоут Парк от дясната ми страна покриват старите 170 милиона години скални образувания кармел – стръмен склон, състоящ се от наносни слоеве лилави, червени и кафяви скали, варовик и шисти. Образуванията кармел са по-устойчиви на ерозия от по-стария, обветрен пясъчник навахо, който оформя червеникавите урви на красивите тесни каньони. На места ерозията е създала еолични стълбове – високи скални кули и минарета, както и високи дюни разноцветен пясък, покриващи по-извисените части от стените на каньоните. Преливащите се различни цветове, форми и строеж на скалните формации кармел и навахо отразяват геологичната епоха, която ги е създала – моретата от ранния юрски период, предшествани от голите пустини на късната триаска епоха. Утаени на дъното на Юрско море, седиментните скали от формированията кармел напомнят на кал, втвърдена едва миналия месец, докато напречно разклонените форми на пясъчника навахо разкриват, че е произлязъл от местещи се пясъчни дюни. Една линия в скалите на височина около пет метра разкрива различни пластове – една ивица се разклонява косо надясно, друга се наклонява наляво. В по-горния пласт линиите на скалните пластове са идеално хоризонтални. През хилядолетията дюните често са променяли формата си под силата на господстващите ветрове в древната, лишена от растителност пустош. В зависимост от това дали днешните скали са били издълбани от водата, или изваяни от вятъра, пясъчникът изглежда или като грубо издялани скални куполи, или като изгладени скални стени. Красотата на това място ме кара да се усмихна.
Преценявам, че разстоянието, което ми остава, е малко под километър, преди да стигна до тясното дефиле над 20-метровото Голямо спускане. Проломът след това, дълъг 200 м, отбелязва средата на моето пътуване из каньоните Блу Джон и Хорсшу. Изминал съм 11 км от мястото, където оставих велосипеда си, и ми остават още около 12, преди да се върна на мястото, където е паркиран пикапът. Щом стигна тесния пролом, ще ми предстоят няколко малки спускания с прескачане на заклещени камъни, след това още 110 м изключително тясно пространство, което на места е широко едва 45 см. Оттам ще достигна място, където два болта с планки предлагат осигурителна точка за рапела. Рапелните болтове обикновени са анкери, дълги седем сантиметра и десет милиметра в диаметър, забити на ръка или с бормашина в дупки в скалата. Там се закрепя метален диск, огънат под прав ъгъл, който се нарича планка. Планките имат две дупки – едната за болтовете, закрепени за стената, а в огънатата може да се закачи карабинер, осигурителна верига или да се провре лента. Когато болтовете са забити правилно в твърда скала, човек може спокойно да провеси от тях няколко тона, но в тесните каньони скалата около тях обикновено се рони заради честите наводнения. За по-голяма сигурност е добре да има две или повече планки – така човек може да прокара въжето си и през двете, в случай че единият болт неочаквано се откърти.
За рапела нося въже, седалка, протриващо устройство и ленти. Взел съм също така и челника, с чиято помощ ще мога да оглеждам скалните пукнатини за змии, преди да си пъхна ръцете в тях. Вече предвкусвам удоволствието от разходката по дефилето след Голямото спускане, особено от скалните рисунки в Голямата галерия. Пътеводителят на Келси нарича това място „най-красивия ансамбъл от рисунки на цялото Колорадско плато“, а стила на древните художници от Бариър Крийк – „стил, с който всички останали рисунки се сравняват“. Интересът ми към Галерията е изострен, откакто прочетох този пасаж по пътя за Юта преди два дни.
„Злато в косите ми / в един селски басейн, / стоя и махам с ръка / дъждът и вятърът по пистата.“
Песента ме разсейва и аз едва забелязвам как стените на каньона отново се стесняват, оформяйки началото на теснината, която този път прилича повече на алея между стари складове, в сравнение със скалите небостъргачи, покрай които скоро бях минал. Солото на китарата в слушалките ме кара да закрача важно и скоро размахвам десния си юмрук във въздуха. Когато достигам първото спускане по дъното на каньона, установявам, че това е сух водопад. В периоди на наводнения тази част от пътеката се превръща в същински водоскок. Един от по-твърдите слоеве скала се е оказал по-устойчив на ерозия и това струпване на тъмни елементи е образувало края на пропастта. От ръба, на който стоя, до дъното след спускането височината е около три метра. Малко по-надолу на около шест метра е заклещен дънер под формата на буквата S. Ако мога да го достигна, това ще бъде по-лесният път за слизане. Ала за да го сторя, ще трябва да премина странично по почти гладка отвесна скала, което само по себе си е по-трудно от триметровото слизане.
Използвам няколко добре издълбани опорни точки в скалата, след което се премятам през издадената скала, държейки се за изкопани от водата цепнатини, големи колкото дръжките на кана. В изправено положение краката ми висят на около метър от дъното. Пускам се и падам в песъчлива падинка, която наводненията са изровили по-дълбоко. Маратонките ми се удрят в спечената кал, която се натрошава като мазилка. Потъвам до глезените в ситния пясък. Слизането не е кой знае колко трудно, но не бих могъл да се кача обратно – оттук нататък пътят ми е само напред; връщане назад няма.
Точно в момента, в който минавам под кривия дънер, в слушалките ми започва нова песен. Каньонът се спуска стръмно надолу и стените стават повече от десет метра високи.
„Опасявам се, че никога не ти разказах историята на призрака, / с когото се познавах и говорех, но никога не се хваля с това.“
Бледото небе още се вижда над ръба на тази широка три метра драскотина в земната повърхност. Пътят ми е запушен от два заклещени камъка с размерите на микробуси на около 30 м един от друг. Единият е на самото дъно, а другият е притиснат между стените на 30 см височина. Прехвърлям се и през двете препятствия. Каньонът се стеснява до ширина малко над метър с виещи се стени, които ме насочват първо в лявата, после в дясната част на дефилето към прав пасаж, следван от още извивки. По целия път каньонът става все по-дълбок.
Колосалната сила на някое отминало наводнение е отчупила големи кръгли камъни и е заклещила дънери на десет метра височина от дъното. Тесните каньони са последното място, на което би искал да бъдеш, ако над пустинята се разрази гръмотевична буря. Небето над каньона може да е ясно, ала внезапен порой на 15 или 30 км би могъл да се разрасне и да удави невнимателните туристи в каньона. По време на такива наводнения водата пада по-бързо, отколкото земята може да я попие. В източните части на Съединените щати са нужни дни или дори седмици непрестанни валежи и десетки сантиметри вода, за да подгизне земята изцяло и чак тогава реките предизвикват наводнения. В пустинята твърдата, изпечена от слънцето земя е по-непромокаема от керемида и наводнение би могло да започне от два-три сантиметра валеж, който се изсипва за пет минути от един-единствен буреносен облак. Изтичайки по наклона на сухата непропусклива почва на пустинята, дъждовната вода се превръща в бушуващ потоп. Стичащата се вода се събира от различните притоци и бързо се превръща в поток, дълбок 30 см, в каньон, широк 15 м. В по-тесните части наводненията се превръщат в апокалиптичен порой. Когато стените се стеснят до разстояние метър и двайсет една от друга, потокът се превръща в дълбока три метра стихия, влачеща кални наноси, които откъртват цели скали, шлифова стените на дефилетата, натрупва дървесни трупи по извивките и убива всичко живо, което не може да се изкачи на безопасна височина.
В тясната, лъкатушеща част на каньона кална утайка, останала от последното наводнение, покрива стените на височина четири метра от песъчливото дъно. Десетилетия ерозия личат по розовите и лилавите слоеве оголена скала. Виещите се стени на каньона огъват иначе хоризонталните скални пластове и това ме кара да спра за миг в средата на един от най-шеметните завои. Вадя фотоапарата си и правя няколко снимки. Отбелязвам наум, че часовникът на камерата е с минута назад от този на ръката ми – показва 14:41, датата е 26 април 2003 г., събота.
Поклащам глава в такт с музиката, преминавам още 20 м, след което достигам поредица от три заклещени между стените кръгли камъка, над които се изкачвам. Малко след това виждам още пет подобни камъка с размерите на големи хладилници на различна височина между стените на каньона подобно на каменна ръкавица. Такава гледка, както и почти равното разстояние между грамадите, е рядкост. Те са надвиснали само на половин метър над дъното, така че трябва да премина това препятствие, пълзейки по корем. Това е първият път, в който ми се налага да правя подобно нещо, но друг избор няма. Вторият камък е заклещен малко по-високо от първия. Изправям се между двата, изтупвам прахта от дрехите си, след което преминавам през тесния улей клекнал. Повтарям маневрата още два-три пъти, докато премина под въпросните камъни. В тази точка дефилето е дълбоко близо 20 м; дълбочината на каньона се е увеличила с 15 м за последните 60 м по хоризонтала.
Стигам следващото стръмно спускане, което е високо около четири метра. Още един камък с размерите на хладилник е заклещен между стените на три метра от мен и на същата височина, на която е скалната тераса. Това придава на мястото отдолу вид на клаустрофобичен пещерен тунел. Вместо да се разширяват след стръмното спускане, стените се стесняват. Понякога, в теснини като тези, успявам да сляза, като облягам тялото си на едната стена и бутам с крака другата, снишавайки се малко по малко. По този начин, контролирайки противонатиска, мога да се движа сравнително лесно, стига сцеплението на краката, ръцете и гърба ми спрямо скалата да е достатъчно. Тази техника се нарича „стеминг“, или „пълзене в комин“, защото човек лесно би могъл да си представи как я използва, за да се изкачи нагоре през някой комин.
Точно под терасата, на която съм застанал, има камък с размерите на автобусно колело, заклещен между стените на около два метра от скалния корниз. Ако мога да стъпя върху него, ще ми остане слизане от около три метра, което е по-ниско от предишното. Ще провисна от ръба на заклещения камък, след което ще скоча върху кръглите камъни на дъното на каньона. Между стените на каньона с по един крак и една ръка, опрени от всяка страна, си проправям път до заклещената скала. Облягам се с гръб на южната стена и сгъвам лявото си коляно, което ме кара да натисна по-здраво с другото стъпало северната стена. С десния си крак подритвам заклещената канара, за да видя дали е устойчива. Оказва се достатъчно здраво заседнала, за да поеме теглото ми. Спускам се върху нея, тя ме издържа, но въпреки това се разклаща. След като се уверявам, че няма да мога да сляза от това място, използвайки „стеминг“ техниката, прикляквам и хващам края на скалата с лице към пътя, от който съм дошъл. Пропълзявам по корем до ръба на канарата, снишавам се и напълно изпънат увисвам от скалата по същия начин, по който бих слязъл от покрива на къща.
Докато изпълнявам маневрата, усещам, че камъкът се разклаща и проскърцва, след което тежестта ми го накланя в моята посока. Веднага си давам сметка, че това е сериозна опасност, и инстинктивно пускам нестабилната канара. Приземявам се на кръглите камъни отдолу. Когато поглеждам нагоре, виждам, че камъкът продължава да се търкаля към главата ми, закривайки напълно слънцето. Страхът изстрелва ръцете ми над главата. Не мога да се придвижа назад, защото ще падна през малката тераса. Единствената ми надежда е да избутам падащия камък, за да не премаже главата ми.
Следващите три секунди се развиват с една десета от нормалната си скорост. Времето се разширява, все едно сънувам, и реакциите ми сякаш се забавят. Скалата удря лявата ми ръка в стената на каньона; очите ми забелязват случващото се и аз я издърпвам. Камъкът рикошира, притискайки дясната ми ръка, и приклещва изпънатата ми длан. Скалата се спуска още около 30 см, влачейки ръката ми, обелва кожата над китката ми. След това настъпва тишина.
Недоверието временно ме парализира, докато гледам как ръката ми изчезва в невероятно малкото пространство между падналия камък и стените на каньона. Само след миг болката, изпратена от нервната ми система, надделява над шока. Боже мили, ръката ми. Агонизиращата болка ме хвърля в паника. Лицето ми се свива в гримаса и изръмжавам едно „по дяволите“. Умът ми вече командва тялото: „Извади си ръката оттам“. Дръпвам ръката си три пъти един след друг в наивни опити да я освободя. Заседнал съм.
От страха умът ми дава накъсо. Гореща болка се процежда от китката ми нагоре по ръката. Обзет съм от паника и крещя: „По дяволите, по дяволите, по дяволите!“. Отчаяният ми мозък се досеща за една най-вероятно измислена история, в която, в прилив на адреналин, майка повдига цяла кола, за да освободи бебето си. Казвам си, че има 50% вероятност историята да не е истина, въпреки това си давам сметка, че най-добрата възможност да се измъкна е точно в момента, докато хормоните ми още бушуват. Ще трябва да се измъкна с груба сила. Бутам отново падналата канара, мятам се срещу нея, изтиквам се с лявата си ръка, оттласквам се с колене от камъка. Имам добра опора благодарение на една 30-сантиметрова скала под краката ми. Стоейки върху нея, напрягам бедрата си и неколкократно се изтиквам от скалата. Пъхтя от усилието: „Хайде, помръдни мъничко“. Нищо не се случва.
Правя кратка почивка, след което отново натискам с пълна сила срещу скалата. Отново нищо не се случва. Стъпвам по друг начин. Опипвайки за по-добра опора в основата на заклещения камък, променям захвата си. Поемам отново дълбоко въздух и блъсвам скалата с все сила. „Ъъърргх... ъххх.“ Усилието на излизащия въздух заглушава слабия звук от лекото помръдване на грамадата. Движението е почти незабележимо и всичко, което получавам, е моментно усилване на вече бушуващата болка и отново промърморвам: „Ох, по дяволите!“.
Преместил съм скалата с едва един-два сантиметра и тя е застъпила още по-силно китката ми. Заклещеният камък тежи много повече от мен; доказателство за действието на обзелите ме хормони е, че изобщо успях да го помръдна – и сега всичко, което искам, е да го върна в старото му положение. Отново се намествам, дърпайки горната част на канарата с лявата си ръка, и успявам да я върна в началното положение. Болката леко отслабва. При последното си усилие съм наранил кожата на лявото си бедро. Плувнал съм в пот. С лявата си ръка повдигам десния ръкав на ризата и избърсвам челото си. Дишам тежко. Необходима ми е вода, ала когато опитвам да поема малко от маркуча на раницата, откривам, че резервоарът е празен.
В бутилката „Лексан“, която е в багажа, ми остава още литър, ала ми отнема няколко мига да открия, че няма да мога да преметна раницата през дясната си ръка. Свалям камерата от врата си и я слагам върху камъка. Лявата ми ръка е свободна и използвам това, за да разхлабя малко десния ремък на раницата. Провирам главата си през презрамката, след което премятам вече освободения ремък през гърба си. Теглото на катерачната екипировка, видеокамерата и водната бутилка карат раницата да се свлече в краката ми. Престъпвам падналите на земята ремъци и чантата ми е свободна. Изваждам сивата бутилка от дъното на багажа ми и отвъртам капачката. Преди да оценя изцяло значението на това, което правя, поемам три големи глътки и спирам да си поема въздух. В този миг идва мисълта, че за пет секунди съм изпил една трета от оставащия ми запас вода.
„За бога, Арън. Върни обратно капачката. Стига толкова вода.“ Завинтвам здраво капачката, пускам бутилката обратно в раницата до краката ми и дълбоко поемам въздух три пъти.
„Добре, време е да се отпусна. Адреналинът няма да ме измъкне оттук. Нека огледам отново ситуацията и да видя с какво разполагам.“ Не мога да повярвам, че е минал половин час от инцидента. Решението да подходя към ситуацията обективно и да спра с опитите да се освободя с груби напъни ми позволява да възвърна донякъде силите си. Ситуацията няма да се разреши бързо, затова започвам да мисля. А за да мисля, ми се налага да съм спокоен.
Първото нещо, което решавам, е да огледам мястото, където ръката ми е затисната от скалата. Триенето и гравитацията са заклещили канарата между стените на каньона и тя виси на около метър от дъното чрез нова система опорни точки. Срещуположните стени са подпрели камъка на три места. От долната страна ръката и китката ми оформят четвъртата опорна точка там, където са приклещени в тази ужасяваща хватка. „Ръката ми не само е затисната от канарата. На практика тя оформя последната опора на канарата. Мили боже, съвсем съм прецакан.“
Протягам лявата си ръка към дясната. Промушвам пръсти през малката цепнатина над мястото, където скалата е прищипала китката ми, и докосвам десния си палец, който вече е придобил болнав сив цвят. Усукан е в неестествена поза в тясното място между скалите и не изглежда никак добре. Изправям палеца си с показалеца и средния пръст на лявата ръка. Не усещам нищо в дясната си ръка. Приемам този факт спокойно, сякаш диагностицирам състоянието на някой друг. Лекарската обективност, с която подхождам към проблема, успокоява нервите ми. Липсата на чувствителност прави ръката ми да изглежда не напълно моя – ако беше моя, щях да почувствам докосването. Заради начина, по който изглежда дясната ми ръка, липсата на звук от счупване при инцидента, както и отсъствието на остра болка, най-вероятно нямам счупени кости. Заради силния натиск обаче сигурно меките тъкани са сериозно увредени и все пак съществува вероятност да има счупена кост в средата на дланта ми. Каквато и да е истината, положението никак не е добро.
Разглеждайки долната страна на канарата, откривам, че мога да докосна и опипам дясното си кутре с лявата ръка. Малкият ми пръст е превит в дланта ми в полусвит юмрук; мускулите му изглеждат вцепенени в неволна контракция. Не мога нито да отпусна ръката си, нито да помръдна някой от пръстите си. Опитвам се да раздвижа всеки един поотделно. Не мога да извършвам никакви движения. Опитвам да свия ръката си в юмрук, ала тя не помръдва дори минимално. Нещата сякаш са двойно по-зле, отколкото ми се е струвало в началото.
Не успявам да провра левия си показалец достатъчно надълбоко в процепа, за да докосна дясната си китка. Лявото ми кутре едва се провира в процепа между канарата и стената, която протрива ръката ми встрани от кокалчето. Издърпвам лявата си ръка от процепа и я оглеждам; изчислявам, че китката е дебела около седем и половина сантиметра. Дясната ми ръка е притисната до една шеста от нормалната си дебелина. Ако не бяха костите, канарата щеше да премаже ръката ми изцяло. Предвид бледосивия цвят на пръстите и факта, че не губя кръв от травмата, най-вероятно кръвообращението към затиснатата ми ръка е спряло. Липсата на чувство и невъзможността да си помръдна пръстите би трябвало да означават, че нервите ми са увредени. Каквито и да са нараняванията, по всичко изглежда, че дясната ми ръка е напълно отделена от цялостното ми кръвообращение, както и от нервната ми система, особено от нервите, които контролират движенията. За трети път си казвам наум, че положението е наистина лошо.
Бунтуващ се вътрешен глас се надига в съзнанието ми. „Скапана работа! Как, за бога, се случи всичко това! Арън, как, по дяволите, успя да стигнеш до положение, в което ръката ти е заклещена от тая шибана скала? Гледай какво става, ръката ти е премазана, тя умира, човече, и няма какво да направиш. Ако не успееш да си възвърнеш кръвообращението до два часа, ръката ти си е отишла!“
„Не, не е свършено – казва друг вътрешен глас. – Ще се измъкна! Ако не успея, ще изгубя повече от ръката. Трябва да се измъкна.“ Разумът обаче не контролира положението. Адреналинът още ме тресе здраво.
„Затиснат си, прецакан си, късметът те е напуснал!“ Не обичам да съм песимист, но дяволът, който сякаш е надвиснал над лявото ми рамо, въобще не мисли да се държи възпитано. Черногледото копеле е право – положението наистина се очертава доста мрачно. Все пак е твърде рано, за да се поддам на отчаянието.
„Млъкни, изобщо не ми помагаш.“ Най-добре е да продължа да изследвам околността и да видя какво мога да науча. Добрият глас, който сякаш седи от дясната ми страна, е прав – ръката далеч не е най-сериозният ми проблем. Има по-голяма заплаха. Фокусирането върху дребен проблем като единия ми крайник само ще изчерпи вътрешните ми сили. Точно в момента се нуждая да събера повече информация. Вземайки това решение, съм обзет от примирение с обстоятелствата такива, каквито са.
Поглеждам надясно по северния склон над ръба на падналата канара и виждам малки парчета кожа, косми и кървави следи по пясъчника. Когато са повлекли ръката ми по склона, камъкът и гладкият навахски пясъчник са действали като ренде, обелвайки най-горния слой кожа на тънки ивици. Взирам се в пръстите на заклещената ми ръка, за да потърся още следи от кръв, ала не откривам дори капчица.
Докато надигам глава отново, без да искам, удрям козирката на шапката си и слънчевите очила падат върху раницата в краката ми. Повдигам ги и забелязвам, че стъклата са се издраскали. „Не че в момента това е важно“ – казвам си, но все пак ги вдигам внимателно и ги слагам на ръба на падналата канара, близо до лявото ми рамо.
Слушалките са паднали от ушите ми, ала в този момент на преходно спокойствие успявам да чуя овациите на тълпата. Дискът свършва и звукът в слушалките спира. Внезапната тишина сякаш ме кара да вникна по-пълно в заобикалящата ме ситуация. Хванат съм в капан, и то необратимо, приклещен в едва осветеното тъмно дъно на каньона, и мога да се движа само по десетина сантиметра на която и да е страна. В добавка към тези обстоятелства никой, който би могъл да заподозре, че съм изчезнал, не знае къде точно се намирам. Наруших основното правило на самостоятелното пътуване в пустошта – да оставя подробен план за маршрута си на някого, който подхожда отговорно към нещата. Все още съм само на 12 км от пикапа, но съм сам в рядко посещавана местност, без начин да се свържа с когото и да било извън 50-метровия досег на гласа ми.
Сам съм и съм в положение, което много скоро може да се окаже фатално.


Часовникът ми показва 15:28 ч. Изминали са по-малко от 45 минути от момента, в който канарата заклещи ръката ми. Изваждам и преглеждам всичко, което нося със себе си, изпразвайки раницата с лявата си ръка, предмет по предмет. Освен хартиената торбичка с трохите от шоколадовия мъфин и двете опаковки от шоколадчета, имам две малки бобени бурито, общо около 500 калории. Във външния мрежест джоб на раницата са дискменът ми, няколко компактдиска, допълнителни батерии тип АА и малката цифрова видеокамера. Там са също моят мултифункционален инструмент и челникът с три светодиода. Поставям цялата електроника на земята и изваждам ножката и челника, след което ги поставям на ръба на канарата до слънчевите очила.
Слагам видеокамерата в платнения калъф на очилата, който ползвам, за да я предпазя от запрашване, и я връщам в мрежестия джоб на раницата при останалите джунджурии. Освен бутилката за вода „Лексан“ и празния мях за вода другите неща в основния джоб на чантата ми са зелено-жълтото катерачно въже в неговата черна торба с цип, катерачната ми седалка и малкия вързоп ленти и екипировка, който съм взел специално за Голямото спускане.
Следващата ми задача е да премисля всички възможни начини да се измъкна оттук. Лесните идеи идват първи, въпреки че някои от тях са предмет на пожелателно мислене. Може би други туристи ще решат да пресекат тази част от каньона и ще ме открият; може би ще ми помогнат да се освободя или ще ми оставят дрехи, храна и вода и ще идат за помощ. Може би Меган и Кристи ще решат, че нещо се е объркало, когато не отида на уговорената среща, и ще потърсят пикапа ми или ще уведомят властите на националния парк. Може би моите приятели от Аспен Брад и Лия Юл ще направят същото, като не ме видят да се появявам на Скуби-Ду партито в пустинята същата вечер. Отхвърлям тази мисъл – не знаят със сигурност дали ще отида, понеже не им позвъних да потвърдя, когато бях в Моаб предния ден. Утре е неделя и може би някой все пак ще мине насам, за да прекара почивния си ден в Блу Джон. Ако не съм се върнал до понеделник вечерта, със сигурност ще липсвам на съквартирантите си. Може би дори ще позвънят в полицията. Може би мениджърът на магазина, в който работя, ще позвъни на майка ми, щом не се появя във вторник. Определено ще им отнеме няколко дни, за да открият къде точно съм отишъл, ала до сряда вероятно ще организират издирване и в момента, в който открият празния пикап, няма да им отнеме много време да се досетят къде точно съм отишъл.
Основната пречка пред изчакването на спасителите е, че нямам достатъчно вода за толкова дълго време – имам 650 мл, останали след лакомото разхищение преди няколко минути. Средното време на оцеляване в пустинята без вода е между два и три дни, понякога и по-малко от ден, ако човек се поти в 40-градусова жега. По мои изчисления ще издържа едва до понеделник вечерта. Ако ме спасят преди това, ще бъде благодарение на невероятна щастлива среща с други туристи в каньона, а не на организирана акция на професионалисти. Шансът това да се случи е толкова малък, колкото да спечеля от тотото.
Не се славя с особено търпение. Когато ми се налага да чакам, винаги се заемам с нещо, за да накарам времето да мине по-бързо. Наречете ме дете на епохата на моменталното задоволяване на потребностите или пък може би въображението ми е закърняло от твърде много гледане на телевизия, но каквото и да кажете, няма да ме накарате да стоя мирно на едно място. В сегашното ми положение това е може би за добро. Пред мен стои сериозна задача – трябва да се измъкна от клопката на скалите – затова и започвам да мисля какво бих могъл да сторя, за да се освободя. Елиминирам няколко идеи, които са твърде глупави (например да счупя батериите и да разсипя киселината от тях върху канарата с надеждата тя да прояде камъка, но не и ръката ми). Подреждам другите си варианти по ред на предпочитанието. Най-добре е да изровя скалата около ръката си с мултифункционалния инструмент. Друга възможност е да създам повдигаща система чрез осигурителни точки, а мога и сам да ампутирам ръката си. Всеки от тези варианти изглежда почти невъзможен. Нямам необходимите сечива, за да изровя скалата достатъчно, така че да се освободя. Не ми достигат сила и тегло, за да повдигна канарата дори и със система от скрипци и въжета. Въпреки че последният вариант изглежда най-лесен, нямам нито средствата, нито познанията, нито емоционалната сила, за да отрежа собствената си ръка.
Може би за да отклоня ума си от тази последна мисъл, както и за да има какво да правя, докато съм в капана на скалите, решавам да се заема с най-простата възможна дейност – изронването на скалата, за да освободя ръката си. Свалям мултифункционалния инструмент от ръба на скалата и разгъвам по-дългото ножче. Усещам внезапен прилив на благодарност, че съм направил тази добавка към багажа си.
Избирам си удобно място пред гърдите и на няколко сантиметра от дясната ми китка, след което изравям плитка десетсантиметрова резка върху канарата. Ако мога да изроня камъка достатъчно под резката, на дълбочина около 15 см, ще мога да освободя ръката си. Ала тази разделителна линия е дълбока почти осем сантиметра; за да успея, ще ми се наложи да изровя около 1150 куб. см скала. Това е доста работа, а пясъчникът е здрав и ще направи дълбаенето уморително.
Първият ми опит да дълбая в скалата по плитката линия, която току-що направих, едва отбелязва резка в камъка. Пробвам отново, като този път натискам по-силно, ала дръжката на ножа прави вдлъбнатина в показалеца ми, която е доста по-видима от драскотините в скалата. Променяйки захвата си, хващам инструмента подобно на Норман Бейтс и започвам да дълбая на същото място. Няма видим ефект. Опитвам се да открия някоя пукнатина или слабост в грамадата, които бих могъл да използвам; за съжаление, такива няма. Съсредоточавам усилията си върху малката, обрамчена със ситни кристалчета издатина, която се намира малко над китката ми и откъдето бих могъл да откъртя парче скала. Ще минат много часове, преди да успея да отчупя и минимална частица от скалата.
Удрям камъка с длан, все още държейки сечивото, и питам гневно на глас: „Защо е толкова твърд този проклет пясъчник?“. До момента колкото пъти съм се изкачвал по формации, изградени от подобни скали, винаги съм успявал да отчупя по малко от камъка, за да оформя захват. А сега канарата, която е затиснала ръката ми, изглежда неимоверно твърда. Хващам отново инструмента и проверявам дали бих могъл да изроня скалата на каньона. Държейки ножа като писалка, лесно изравям едно главно „Г“ в северната стена на около 30 см от дясната ми ръка. Бавно изравям още няколко малки печатни букви: „е-о-л-о-ж-к-о-т-о“. Спирам за момент, за да преценя разстоянието, и наум разполагам останалите букви. Пет минути по-късно съм добавил още три думи, които изпипвам внимателно, докато фразата стане четивна: „Геоложкото време включва настоящето“.
Цитатът е от автора на пътеводителя „Четирихилядниците на Колорадо“ Джери Роуч от неговите „Класически заповеди на планинарството“. Това е елегантен начин да се каже „внимавай за падащи камъни“. Повечето хора, които живеят на разлома между две земни плочи, знаят, че процесите, които оформят земната кора, продължават и в настоящето. Границите на земните плочи се трият една в друга, отдавна заспали вулкани изригват, планинските склонове често се превръщат в скални свлачища.
Спомням си една екскурзия с моя приятел Марк ван Екхаут през една морена, където открихме камък, голям колкото къща. „Виж размера на това нещо“ – казахме си един на друг. И двамата си представихме колко импозантен спектакъл е било свличането на камъка – от отронването му от скалите на 300 м нагоре по склона до малките каменни лавини, които неминуемо е повлякъл със себе си, търкаляйки се с апокалиптична сила.
Ала скалните свлачища не се случват само нощем, когато никой не гледа. Виждал съм речни брегове да се свличат, ледници да се разцепват и да отронват огромни късове падащ лед, както и големи камъни да политат по някой склон. Думите на Джери Роуч напомнят на катерачите, че винаги някъде падат скали. Понякога се свличат сами, понякога някой ги бута, без да иска или нарочно. Понякога са толкова далеч, че никой не вижда случващото се, а само чува тътена. Но нерядко скали се откъртват, когато ти или твоите приятели се катерите под тях. В някои случаи е достатъчно само едно докосване, за да предизвика скално свлачище. Друг път камък ще се отрони, след като вече си стъпил на него… докато го използваш, за да се хванеш… когато главата ти е точно под него и ти протягаш ръце, за да се предпазиш.
Рядкост е, но се случва. Вече се случи.
Заклещената канара е стояла дълго на старото си място, преди да дойда аз. И когато минах по нея, тя не само се свлече надолу, но и притисна ръката ми. Станалото ме изумява. Сякаш камъкът е бил поставен на мястото нарочно, като ловджийски капан, чакащ само мен. Пътуването, което бях планирал, трябваше да е лесно, с малко рискове и напълно в границите на възможностите ми. Не се опитвам да изкатеря планински връх посред зима, това е просто ваканционна екскурзия. Защо последният човек, минал оттук, не е откъртил камъка преди мен? Със сигурност, който и да е бил, е трябвало да изпълни същите маневри, за да слезе по дъното на каньона. Що за късмет имам, че точно аз освободих тази канара, стояща тук от незапомнени времена? Как се случи така, че се разклати точно в този кратък миг, когато ръцете ми бяха под нея? Въпреки че вече е станало, не мога да повярвам – вероятността е астрономически малка.
Как наистина се случи така?


Глава 2


Началото на един път

...

Рецензии и новини

Арън Ралстън за уроците на смъртоносните ситуации
Когато залогът е животът ти, страхът винаги е основната мисъл и емоция и е нещо, което съм научил да уважавам, избягвам и направлявам. Не се отправям на път с намерението той да ме докара до състояние на страх. Не търся тези преживявания, за да усетя прилив на адреналин; по-скоро се стремя да намаля рисковете. Моята мотивация за приключения е да науча повече за себе си. Базил Матюрин е написал: „Приключенстването на открито е процесът, който ме подтиква да открия какво се крие в мен“.
Подобни Заглавия
Кривата на щастието
  Вече повече от 20 години странните, завладяващи и непредвидими истории на Иво Иванов прелитат над океана...
Цена: 16,00лв.
Погребани в небесата
Второ, преработено издание!   Когато Едмънд Хилари става първият човек, покорил Еверест, до него стои ...
Цена: 16,00лв.
"Възходът на свръхчовека"
ДОБРЕ ДОШЛИ В БЪДЕЩЕТО НА ЧОВЕШКИЯ ПОТЕНЦИАЛ! Представете си състояние, в което всяко движение е отмерено ...
Цена: 17,00лв.
Свободата да бъда там,
Райнхолд Меснер е един от най-великите планинари в човешката история. Той разширява границите на възможно...
Цена: 20,00лв.
Издателство Вакон © 2017 - Изработен от iSenseLabs